Милчо Александров
Преди да започна, искам да се извиня на моите приятели във фейсбук-страницата ми, те трябва да знаят, че съм много зает човек и ми е трудно да установявам постоянен контакт с тях. Но тези, които са покрай мен ми подсказаха, че един наш бивш колега Митко Шопов е публикувал някаква „интересна” статия, според него, в моя профил. Открих тази статия, като „интересна гледна точка” озаглавена „Бесовете в червено и бяло” от някой си Владислав Тодоров.
Още в заглавието се забелязва неправилната хронология в темата, която авторът засяга. Според мен, би било по-правилно тя да бъде озаглавена Кафявите бесове срещу оранжево-червените, понеже отрязаната глава на Стамболийски довежда първоначално до отказ от неутралитета на комунистите, а след това и до оглавяването на въстанието през септември 1923 година и на всички последвали събития, включително и до атентата. Но толкова си може човекът-това прави.
След това за цитата от Ткачов. Смятам, че би било правилно да се кажат няколко думи за Пьорър Никитич Ткачов, кой е той и какви възгледи изповядва. Няма как, изглежда, че тази работа ще се наложи да извърша аз. Та, така. Михаил Александрович Бакунин, Пьотър Лаврович Лавров и Пьотър Никитич Ткачов, разработват теоретичните основи на трите основни течения на революционното народничество – т.е. бунтарското, пропагандисткото и заговорничесткото. Общото между тях е – анархизма. И господинът смята да „унищожи” комунистите чрез идеите на анархиста Ткачов. Комунистите отдавна са дали подобаващ отговор на анархизма още по времето на Маркс в забележителния труд на Енгелс „Анти- Дюринг”. Така, че позицията на автора да атакува комунистите от анархистична позиция, ми се струва много странна.
По-нататък. Отначало Коминтерна се съгласява с плана на военното ръководство, като се е смятало, че изводът на партията за въстание е обективен, но не бива да се забравя, че неправилната оценка за неговата възможност взима БКП(т.с.). Непосредствено преди атентата и Коминтерна, и Задграничното бюро на БКП (т.с.), и лично Георги Димитров предупреждават партийните водачи по това време, че няма условия за извършване на въстание. Което означава, че всяко действие в тази посока означава авантюра с далеч отиващи последствия.
Ние комунистите не бягаме от отговорност и можем да се учим от грешките си. Да, Коста Янков като водач на военната организация на Партията има своята вина. Но по-виновно в случая е политическото ръководство, което предоставя ръководството на политическа организация в ръцете на военни. Тази грешка беше преодоляна по време на антифашистката съпротива през 1941-1944 години. Затова и деветосептемврийското антифашистко въстание беше успешно. Някои казват – да, но с помощта на Съветската армия. Да, така е, но през 1941 година нашата съпротива на кого помагаше? Това се нарича пролетарски интернационализъм в действие. Но за това, все пак, е необходимо политическо ръководство, което е способно да обединява действията на водещата класа в антифашистката война – работническата класа, с нейния вътрешен съюзник БЗНС и международните фактори, които по време на втората фаза не бяха само от СССР и Коминтерна.
Твърдението, че от 1919 до 1924 година БКП(т.с.) е болшевишка – не отговаря на истината. Да, тя е съосновател на III-я Ленински, болшевишки интернационал. Да, тя тръгва по пътя на ленинизма. Но това не е лесна задача. До 1939 година Партията води вътрешни борби за преодоляването на десния уклон, след това с троцкисткия „лявосектантски курс”. Решаваща роля за това изиграва Лайпцигския процес срещу Георги Димитров през 1933 година. От 1939 година БРП (БКП) става болшевишка. Защо подреждам нещата за развитието на Партията? Защото авторът скача в съветската история много произволно и обърква читателя с фактология, която го подвежда, ту към Троцки, ту към Зиновиев и в крайна сметка към Троцки. Да, атентатът в България е проява на неболшевизъм, на троцкизъм. Но той едва ли има връзка с борбите на тогавашните „глобалисти”, като Троцки, Зиновиев, Каменев и др. такива, първо с Ленин, след това със Сталин. По скоро, тук решаващо въздействие върху ръководството на Партията изиграва необуздания фашистки терор. Ровенето в бунището на историята и ролята на някакви фалшификати в провеждането на атентата е фикция. Връзката между Задграничното бюро се е осъществявала конспиративно, по канали от сигурни хора, за което се е носела персонална строга отговорност. Задграничното бюро е подържало връзка с ИККИ и ЦК. Така, че такива фалшивки едва ли биха могли да достигнат където трябва. По скоро, авторът използва тактиката на троцкистите, определена от Андрей Януаревич Вишински в своите „Съдебни речи”, като тактика на „свинята и лисицата”. Тоест, рови на политическото бунище на историята за да изрови някаква фалшивка, за да може след това както лисицата с опашката си, да заличи следите на фашистите в България.
И така, авторът стига до лелеяната си мечта да обвини комунистите като терористи. Само, че за това обидните му думи и глупави обвинения не са достатъчни. Защото този, който познава комунистите като личности, който познава поне повърхностно тяхната идеология, знае, че комунистите не са терористи, а революционери. Затова и се бореха против „троцкизма” в Партията. А който не е в състояние да направи разлика между тероризъм и социалистическа революция, между терор и социалистическа законност – по – добре да се занимава с нещо друго, а не да пише за тези взаимно-отричащи се понятия, да ги смесва и да предлага поредната политическа помия на фашизиращата се днешна българска буржоазия!
Така, комунистите не са постъпвали със своите врагове!
Такива кадри от комунисти няма да се намерят!
Такава снимка на комунист няма и не може да има!
