Вл. Цеков
Продължение от брой 5
Както може би си спомнят тези, които са прочели началото на настоящата публикация, непосредствен повод за нейното написване беше едно изявление на д-р Радко Ханджиев, направено от страниците на вестник “Нова зора”, бр. 3, от тази година, в което той заявява цитирам: „…моите разбирания за управление на икономиката са близки до тези на Джон Кенет Голбрайт”. Нямаше да се занимавам с това, ако д-р Ханджиев не се изявяваше като борец срещу монополистите от ЕРП-тата у нас. При цялото ми уважение към г-н Ханджиев ще му кажа, че с подобни разбирания за управление на икономиката, като тези на Голбрайт, няма да победи монополите, да не говорим за капитализма. Единствено верни рецепти в това отношение са ни дали Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин и ние, българските комунисти, ще ги изпълним.
Тези теории бяха на мода особено когато световната социалистическа система беше във възход, преди предателството на социализма от Хрушчовци, Горбачовци и техните лакеи от останалите социалистически страни. Буржоазните идеолози ги бълваха една след друга. Такава беше и теорията за автоматизираното производство, която се стремеше да докаже, че научно-техническата революция сама по себе си усъвършенства капитализма като обществено-икономически строй и премахва необходимостта от заменянето му със социализма. Възниква през 50-те години на миналия век в САЩ и Франция. Привържениците на тази теория се делят на ,,оптимисти” които смятат, че в резултат на развитието на науката и техниката освободената работна ръка от едни отрасли ще си намери работа в други, тъй като научно-техническия прогрес неминуемо ще създаде и нови отрасли, за които ще е нужна и нова работна ръка; и ,,песимисти”, според които безработицата се увеличава с гигантски темпове в резултат на широкото внедряване на техниката във всички звена на производството и управлението като спасение от това те виждат в държавното регулиране на научно-техническия прогрес. И едните и другите приемат, че развитието на науката и техниката осигурява всеобщо изобилие и благоденствие, осъществявано чрез плановите мероприятия на буржоазната държава, управлявана от каста учени и инженери и се ликвидират класовите противоречия. Недостатък на тази теория е, че разглежда развитието на науката и техниката извън системата на производствените отношения. Всеобщата автоматизация в условията на капитализма неизбежно води до появата на все по-голяма безработица и изострянето на присъщите му противоречия. Поради това възможностите на автоматизацията не могат да бъдат реализирани пълноценно в условията на капиталистическата собственост върху средствата за производство и държавномонополистическия капитализъм.
Не по-малко интересна е и теорията за ,,Дифузия на собствеността” или за ,,Демократизация на капитала”. Това е една от най-широко рекламираните и най-апологетични теории на буржоазната политическа икономия и социология за трансформирането на капитализма. Получава голяма известност в САЩ, Англия, Франция, Япония, Швеция и др. развити капиталистически страни, не само от явните идеолози на монополистичната буржоазия, но и от мнозинството лидери на дясносоциалистическите и реформистки партии. Същността на тази теория се състои в това, че една от основните форми на организация на капиталистическите предприятия са акционерните дружества, а пласирането на акции сред населението и сред работниците на тези предприятия е относително широко разпространено, в резултат на което собствеността в тези акционерни дружества вече не била достояние само на ограничен кръг капиталисти, а и на широк кръг трудещи се маси и преди всичко на работниците и служителите в тези предприятия. Именно върху тази основа проповедниците на теорията за „Дифузия на собствеността”, в разрез с истинските процеси, присъщи на съвременния държавномонополистически капитализъм, правят изводите за „демократизация на капитала”, за децентрализация на собствеността, за разсейването й в ръцете на непрекъснато растящ брой дребни акционери. Наистина едрите монополистични обединения често пускат на пазара така наречените „народни акции”, които имат незначителна стойност. Но в случая монополистичния капитал съвсем не се ръководи от филантропични съображения, а от стремежа да привлече повече парични средства за увеличаване на собствената си финансова мощ, като същевременно отклонява трудещите се от класовата борба. В съвременната епоха е изключително изгодно за финансовия капитал да привлича вноските на дребни съдружници, защото покрай другото това дава възможност на едрите собственици – акционери с относително по-малко средства да владеят контролния пакет акции и да контролират цялата корпорация. Тази политика на монополистичния капитал има грабителски характер, защото при първите колебания в курса на акциите на борсата, притежателите на дребни акции не можейки да устоят на стихията на капиталистическия пазар, са принудени да ги продават на по-ниски цени и тези акции отново се връщат в сейфовете на босовете на монополистичните корпорации. Още в началото на миналия век Ленин, долавяйки оформянето на подобни идеи у тогавашните буржоазни икономисти пише, че „демократизацията” в притежаването на акции, от която буржоазните софисти и опортюнистическите пишман-социал-демократи очакват /или твърдят, че очакват/ „демократизация на капитала”, засилване ролята и значението на дребното производство и т.н., всъщност е само един от начините за засилване мощта на финансовата олигархия. Следователно истинският смисъл на реакционната теория за дифузия на собствеността е да увековечи господството на монополистичната буржоазия, да замаскира гигантската централизация на производството и концентрацията на капиталите в ръцете на съвременната финансова олигархия, да внуши на трудещите се в капиталистическите страни илюзии, че при капитализма е възникнало съвместно владение на собствеността и че са необходими класово сътрудничество и класова хармония, а не класова борба.
Друга теория, възникнала на базата на последователите на учението на Кейнс, за който стана дума в статията от миналия брой и в условията след втората световна война, когато се разгърна съревнованието между двете икономически системи – на капитализма и на социализма – е теорията или по-точно теориите за Икономическия растеж. Ако през тридесетте години на миналия век централната тема за кейнсианците е проблемът за заетостта и развитието на системата, то в новите условия на преден план излизат въпросите за темповете на икономическия растеж. Около тези въпроси се насочват усилията на най-изтъкнатите буржоазни икономисти по онова време. Недостатък и на тези теории е, че нейните апологети не виждат или се правят, че не виждат различията в производствените отношения между капитализма и социализма и се съсредоточават преди всичко върху производителните сили.
следва
