Теория за „Стадиите на растежа” – разновидност на теорията за „индустриалното общество”, за която вече стана дума в един от предишните броеве на вестника, или по-точно неин вариант. Родоначалник й е американският икономист У.Ростоу, който я представя за първи път в книгата си „Стадиите на икономическия растеж. Некомунистически манифест”. Още самото заглавие ни ориентира за какво става дума. В книгата се твърди, че различните стадии в развитието на обществото се отличават един от друг само по степента на съвършенство на техническата база на производството. Изброяват се пет стадия: 1. Традиционно общество, 2. Преходно общество, 3. Стадий на решаващото движение, 4. Съзряващо общество и 5. Ера на високо равнище на народното потребление. Според тази теория икономическото и социалното развитие на обществото е проста функция на зрелостта на материално-техническата база на производството. Изхождайки от тази позиция, тя игнорира ролята на обществената форма на производството, на производствените отношения. Теорията на Ростоу е несъстоятелна и апологетична, тъй като е предназначена да докаже, че между капитализма и социализма няма принципни различия, че ако има все пак някаква разлика, тя е в степента на индустриалното развитие или в наличието или липсата на демокрация, при което предимствата и по двете направления са на страната на капитализма. Според Ростоу социалистическите страни се намират в третия стадий или в най-добрия случай на четвъртия стадий на развитието, а САЩ – на петия, в ерата на високо равнище на народното потребление. Няма що! Висок стадий на развитие, при който милиони от средните слоеве на обществото в САЩ се свлякоха до равнището на бедняци, загубвайки своята работа, а стотици хиляди загубиха своите домове в невъзможност да обслужват ипотечните си кредити.
Теорията за „Стадиите на растежа” е поредният несъстоятелен опит да се докажат някакви преимущества и неограничени възможности на капиталистическия обществен строй.
Още по-неубедителна е теорията за „Човешките отношения”, водеща началото си от средата на миналия век. Тя е представена в книгата на американския социолог Елтън Мено, озаглавена „Човешките проблеми на индустриалната цивилизация”. Лицемерно се развива тезата, че старата буржоазна деспотична йерархия на началници и подчинени трябва да бъде заменена с внимателно ръководство на хората, децентрализация на правомощията и участие на работниците в управлението. За какви човешки отношения между работодатели и наемни работници може да става дума, когато първите са собственици на средствата за производство, вторите са пролетарии, първите като собственици ръководят производството, вторите се подчиняват, първите присвояват лъвския пай от произведените материални блага, вторите получават само толкова, колкото да останат живи и да се трудят за увеличение богатствата на първите, едните са хищници, другите жертви. Това, че работодателят говори на Вие на наемния работник и го потупва по рамото, не му пречи да го експлоатира най-безцеремонно, а в даден момент да го изхвърли от работа и да го обрече на гладна смърт. Къде са тук човешките отношения? Прогресивното работническо движение не се поддава на уловката на теорията за „Човешките отношение” и тя по-късно е изоставена.
Търпящата пълен провал теория за „Човешките отношения” много бързо е заменена от теорията за „Революция в управлението”, опитваща се да докаже, че капиталистическата класа е отстъпила господстващото си място на професионалните мениджъри, които имат власт без да са собственици на средствата за производство. Според тази теория съвременният капитализъм се бил изменил. На капиталистите тази теория съзнателно отрежда подчинена роля – получаване на дивиденти и отказване от фактически контрол върху капиталистическата собственост. Ясно прозира целта да се прикрие класовия антагонизъм в капиталистическото общество и да се внуши на трудещите се, че финансовата олигархия, финансовият и промишленият капитал са загубили господстващите си позиции в обществото, основано върху частната собственост. Теорията за „Революция в управлението” до известна степен се опира на някои особености, присъщи на съвременния държавно-монополистичен капитализъм. Известно е, че успоредно с концентрацията на производството и капитала се извършва и отделяне на капитала-функция от капитала-собственост. В домонополистичния период на развитие на капитализма в повечето случаи капиталистът сам надзирава и управлява своето предприятие. Той може едновременно да бъде собственик и управител на предприятието, а понякога и негов касиер. Но в сегашната епоха, поради огромната концентрация на производството, колосалните размери на капиталистическите корпорации, постоянното въздействие на научно-техническата революция и внедряването на нова техника и технологически процеси, управлението на промишлените империи обективно изисква огромен щат професионално подготвени служещи, високо квалифициран управленски апарат, йерархия от висши административни служещи. Обаче въпреки фалшивите уверения на апологетите на теорията за „Революция в управлението”, както в съвременните финансово-промишлени корпорации, така и в обществения и икономическия живот на капиталистическите държави цялата власт остава напълно в ръцете на финансово-промишлената олигархия, на най-големите монополисти-акционери. Тази тяхна власт се основава на осветеното от закона право на частна собственост, на абсолютното владеене на контролния пакет акции на капиталистическите корпорации, а също и на контрола върху източниците на финансиране на тези корпорации.
Една от най-модните през втората половина на миналия век и все още използвана от буржоазните политикономисти е теорията за „Революция в доходите”. Според нея в следвоенния период и в резултат на регулиращата роля на държавата и преразпределянето на националния доход посредством данъчната система в полза на нископлатените слоеве от населението, в редица развити капиталистически страни настъпила „революция” – съществено изменение на доходите на всички социални групи от населението, изчезвали икономическите различия между буржоазията и трудещите се и дори възниквала единна средна класа. Тази теория се пропагандира не само от идеолозите на монополистичната буржоазия, но и от буржоазните реформисти и от десните социалисти, в това число и от нашите пишман социалисти от БСП. Според тях наличието на такава „класа” е белег за благоденствие и развитие на икономиката и обществото. Но такава класа няма, не е имало и не може да има никъде по света. Ако едната класа е собственик на средствата за производство и на богатствата, а другата класа е лишена от собственост и богатства, каква ще е тази класа по средата, риба ли ще е, рак ли ще е, що ли? Такава „средна класа” би трябвало хем да е собственик, хем да не е. Но това е невъзможно. Под понятието „средна класа” трябва да се разбира средна буржоазия. Но това е класа собственик на средства за производство и богатства и като такава не е никаква друга класа, освен капиталистическа, експлоататорска. Точно за това тя не може да бъде белег за благоденствие на обществото. Въпреки цялата си предвзетост, даже и официалната статистика в капиталистическите страни, напълно опровергава тази теория. Съвременният капитализъм се характеризира с огромна пропаст в имущественото положение на класите, концентриране на колосални богатства в ръцете на малцина, от една страна, и мизерия, крайна немотия за милиони трудещи се – от друга. Това имуществено неравенство се допълва от непрекъснато поскъпване на живота, хронична безработица, увеличение на дълговете по потребителския кредит, постоянно засилване на експлоатацията на трудещите се. Изобщо теорията за „Революция в доходите”, за заличаване на имуществените различия между работническата класа и капиталистите е измислица на идеолозите на монополистичната буржоазия. Нейната цел е да увековечи господството на монополистичния капитал, да обоснове мита за ликвидирането на бедността и нищетата, да посее сред трудещите се илюзията, че класовите граници между работници и капиталисти се заличават, да им втълпи, че е необходимо класово сътрудничество на пролетариата с буржоазията.
следва
