В работата „Детска болест на „левичарството“ в комунизма“ V.I. Ленин призова комунистите да не се отказват от парламентарната борба. Какъв опит имаше Владимир Илич по това време?
На първо място, разбира се, това е опитът на болшевиките в Държавната дума. Но този опит е много нетипичен в буржоазната демокрация.
Първо, в Русия по това време е имало абсолютна монархия, царят е можел със своята „най-висша команда“ да отмени всяко решение на парламента или правителството. Болшевишката партия работи нелегално.
Второ, Държавната дума, като демократична институция, безпрецедентна в Русия дотогава, изпитва голям интерес към медиите, забележими изказвания в Думата стават известни в цялата страна. Имат прекрасна основа за пропаганда, за разлика от днешните парламенти.
Трето, изборите за Думата се провеждат в „курията“. Имало е курии земевладелски, градски, селски, работнически, казашки и изградени от чужденци. Въпреки крещящата на пръв поглед несправедливост в представителството (в земевладелската курия на 2000 гласоподаватели, а в работническата на 90 000), това е гарантирало присъствието на работниците в Думата. Шестимата болшевишки работници създават „Руската социалдемократическа трудова фракция“, която много ефективно допълва работата на болшевишката партия, значителна част от чиято дейност продължава да бъде незаконна. Поради спецификата на тези условия, опитът от работата на работническата фракция, прекрасно описан от A E Бадаев в книгата си „Болшевиките в Държавната дума“, трябва да бъде признат за положителен.
Следващият парламентарен опит на болшевиките – участието в изборите за Учредително събрание вече не може да се счита за толкова успешен. Партията на социалистите и революционерите, която твърди, че изразява интересите на селячеството, печели с голяма разлика (42% от гласовете срещу 25% за болшевиките). И въпреки че, както абсолютно правилно пише Владимир Илич в своя труд „Избори за Учредително събрание и диктатурата на пролетариата“, селячеството, след като се присъединява към Червената армия и се бори срещу белогвардейските правителства на социалист-революционерите-меншевики, гласува за Болшевиките с пушки, разпръскването на Есеровско-меншевишкото Учредително събрание от болшевиките дава основание за викове за „узурпацията на властта от болшевиките“, за известно време засилва позициите на антиболшевишките сили, улеснява отприщването на гражданската война.
А какъв е опитът от парламентарната дейност на работническите партии в чужбина? В Германия Социалдемократическата партия, чийто основатели са Маркс и Енгелс, печели победа след победа в Райхстага. Имайки както силна теоретична база, така и връзки с войнстващите профсъюзи, в началото на 20 век германската социалдемокрация, както изглеждаше на мнозина, неудържимо върви към пълната победа на социализма в Германия. Но започва Първата световна война и лидерите не само на германската, но и на почти цялата европейска социалдемокрация се превръщат в предатели, а партийните теоретици се превръщат в ренегати. Би било голяма грешка да виждаме тук само отрицателните качества на отделните хора. Причината за краха на европейската социалдемокрация е, че партийните ръководства, свикнали с по същество буржоазния начин на живот на парламентаристите, в по-голямата си част вече не са могли да се справят с трудностите и жертвите в името на работническата класа.
В началото на 20-те години на миналия век, увлечени от надпреварата за гласове в Райхстага, германските комунисти пропускат шанса да създадат съветска република в Германия. В условията на революционната ситуация, която се създава през 1923 г., германските комунисти не отчитат опита на болшевиките, които създават фабрични комитети в предприятията, поемат контрол върху основните отрасли на производствената дейност и организират избори за териториални власти във фабриките. И фабриките са съветски, които се занимават с живото поддържането на териториите. В условията на ограничените възможности на тогавашната буржоазна власт в Германия, състоянието на двувластие е могло да бъде решено в полза на Съветите. Но вместо това, не без влиянието на съветските „опекуни“-троцкистите, е било решено да се реализира революционният подем на масите под формата на „висене във въздуха“, без да се разчита на съветите, въоръженото въстание, което е било изоставено в последния момент. В Хамбург, където заповедта за отказ от въстанието не достига навреме, въоръженото въстание на работниците е потушено. Участвайки в парламентарната борба, германските комунисти имат мощна фракция в Райхстага, но това не ги спасява от поражение в битката с Хитлер.
В първите следвоенни години комунистите от редица европейски държави имат мощни парламентарни фракции, но с течение на времето славните някога комунистически партии се разпаднаха, престанаха да бъдат комунистически и присъствието им в парламентите се изгуби. Може да се каже, че европейските комунисти, спечелили огромен престиж в борбата с фашизма, го замениха за места в парламента с нулев резултат за работническата класа.
Говорейки за парламентарната борба, трябва да си представим нейното огромно корупционно влияние върху членовете на партията. Не е тайна, че народен представител решава проблемите на благосъстоянието си почти до края на дните си. Не може да се разчита, че значителен брой хора, като Енгелс, ще се отдадат изцяло на каузата на работническата класа въпреки материалните си интереси. Не само предизборната кампания изисква огромни усилия, но тя замъглява истинските цели на комунистическото движение, създавайки илюзията, че участието в изборите е „сериозна политическа борба“.
Не трябва да се забравя, че задачата на комунистите е да обединят научния социализъм с работническото движение. Усилията трябва да бъдат насочени към осъзнаване на работниците за техните класови интереси, превръщането на работническата класа от класа „в себе си” в класа „за себе си”. Трябва да се учим от класиците, да подобряваме методите на класовата борба, които водят работниците от победа към победа. Само тогава партията ще се превърне в истинския авангард на работническата класа и ще изпълни успешно поставените пред нея задачи.
И М Герасимов, член на Работническата партия,
консултант на Независимия синдикат на миньорите,
главен редактор на в. „Правда труда”.
Превод Милчо Александров
