Имаше един граничар – строен, с големи черни очи, с високо чело, с горещо и силно сърце. Имаше! За да остане след него един подвиг! Една легенда. Той се роди в пернишкото село Планиница. Израсна сред нивите, закали се в редовете на пернишките миньори и стъпи на пиедестала на безсмъртието до граничната бразда. Вергил Ваклинов – граничарят герой, събрал в себе си най-хубавите, най-ценните, най-ярките черти на българина патриот, който пожертва себе си за да защити честта на Родината. Доспат дере, Римския мост, Ваклинов и кучето му Вихър – четири имена, свързали се навеки в оная тъмна юлска нощ на 1953 година.
Замаскирани между скалите граничарят Вергил Ваклинов със своето следово куче и Трайко Стаменов оглеждаха внимателно, внимателно поверения им район от границата. Като далечен тътен долавяха боботенето на Доспат дере. Изведнъж проехтяха изстрели откъм Римския мост. Изстрели! На границата това означава, че враг е стъпил на родна земя. Ваклинов на секундата изкомандва на младшия Стаменов и се втурнаха на помощ на своите другари, които бяха секрет на Римския мост. Когато пристигнаха на 50-тина метра от Доспат дере, Ваклинов забеляза три човешки силуета, които бързо се изкачваха по стръмния скат. След престрелката с охраняващите моста бандитите бързаха да се оттеглят към границата. Двамата бандити вървяха, третият след тях стреляше от движение. Ясно беше, че той прикрива отстъплението им. Ваклинов тревожно се обърна – младшият бе изостанал – и той реши сам да преследва бандата. Пусна Вихър по следа и затича след него. След няколко скока Вихър настигна единия бандит и се хвърли на шията му. Бандитът се завъртя и се освободи от кучето. Почувствал се облекчен, насочи автомата си към Вихър. Но Вихър го изпревари и се хвърли на гърдите му. Бандитът изпусна автомата и започна да се брани с ръце. Точно в този момент пристига Ваклинов и опря автомата в гърба на бандита. След това завърза ръцете му и го остави на току що пристигналия младши на наряда редник Стаменов. Преследването продължи. Вихър уверено водеше Ваклинов по следите на отскубналите се врагове. Миг след това, прикрили се зад една висока чука, бандитите откриха силен огън по кучето и неговия водач. Три куршума улучиха Ваклинов. Ранен тежко, той се подпря с едната ръка на малка бреза, олюля се и падна на тревата. Засъхналите му уста мълвяха неспокойно: „Вихър, Вихър”. Кучето се доближи до него и с муцунката си докосна лицето му. Ваклинов отвори очи и с двете си ръце притисна главата на Вихър до гърдите си. Пое дълбоко дъх и се изправи. Грабна отново автомата, прицели се в чуката, където бяха бандитите, като косеше наляво и надясно. Но… свършиха патроните. Кучето полетя като стрела към бандитите. Чуха изстрели. Вихър изскимтя, но продължи да тича. Приближи бандитите и яростно се хвърли върху единия. Вкопчи зъби в хълбока му, поведе се борба на живот и смърт. Победи граничарското куче. Зад камъните пропълзя вторият бандит. Той видя как граничарското куче притисна главатаря на бандата и разкъса гърлото му, и започна да стреля по Вихър. Когато бандата беше разбита, намериха Вихър мъртъв. Четири часа граничарите носеха своя другар – ранения Ваклинов, през най-непроходимата част на Родопите. Пристигнаха до Марулевските ливади. Том ги чакаше самолет на бърза помощ. Качиха го, но на път за София героят Ваклинов почина. С името на Ваклинов възмъжаваха и срещаха врага десетки смели граничари. Те се учеха като него да бъдат смели, верни на народа и да мразят враговете. И не само граничарите, цялата наша младеж – пионерите по времето на социалистическата система знаеха името и подвига на Ваклинов.
Ваклинов и кучето му Вихър – не е ли това една легенда, която обхожда границата, влиза в близките села и градовете, училищата, казармите и др., за да разказва, че на света има още врагове, че срещу тях трябва да се воюва с оръжие, с повече знание, висока бдителност и труд. Името на Ваклинов се нареждаше като знаме до имената на най-достойните български синове и дъщери, отдали младежкия си живот за свободата. Да, имаше един граничар – възторжен, който възпламеняваше сърцата за всеотдайна служба. В тези дни, когато мислено се връщаме в пограничния му път, ние – бившите граничари, с дълбока почит и уважение се отнасяме към подвига на Ваклинов, пожертвал живота си, да остане винаги 20 – годишен.
Бучи в теснината на Доспат дере, а под дъгата на Римския мост бавно вървяха девойки и момци и носеха венци. Изкачваха се по стръмнината и спират пред мраморна плоча, оставяха венци и в мълчание застават пред златистия надпис. „Тук на 1 юли 1953 г. при изпълнение на своя отечествен дълг геройски загинаха граничарите мл. лейт. (произведен посмъртно) Вергил Ваклинов и старшина Дончо Ганев. Слава на героите!”
Името на Ваклинов бе записано за вечни времена в списъците на заставата, която носеше неговото име. Уви! Няма я ваклиновата застава, няма я и моята, няма вече нито една! За това, което мечтаехме всички граничари – да се направи модерно заграждение – беше направено, но дойдоха плутократите и разградиха съоръженията. Минаха години, започнаха да стават пожарища, тъй като големият ни министър е специалист по гасенето им, реши на една част от границата да се възстанови заграждението.
Димитър Ненчов