Георги Димитров е един колос в международното работническо движение и пример за много народи. С неговата ПОБЕДА НА ЛАЙПЦИГСКИЯ ПРОЦЕС народите научиха, че на този свят има държава България. Кощунство е гаврата с името и делото на Димитров от страна на разни псевдодемократи, ренегати и нереализирали се политици. Отричането на заслугите му към българската държава също е несправедливо. Ще посоча един малко известен факт. Когато започват бомбардировките над София и другите градове на България, става известно следното: Чърчил наредил София да бъде изравнена със земята и там да се садят картофи. Наш политик се свързва с Димитров с молба да помогне. Димитров използва близостта си със Сталин и го моли да повлияе на Чърчил за спиране на нападенията. Намесва се Сталин и София бива спасена. Дейността за възстановяване на следвоенна България също е известна. Ние сме много малки, за да оценяваме пред историята неговото дело. Коментарът на Атанасов е точен и реалистичен, за което заслужава поклон и адмирация.
От близо четвърт век у нас се реализира една ужасяваща подмяна на историческите ценности. Изведнъж се оказа, че в България никога не е имало фашизъм, че десните режими не са клали и изгаряли опоненти и поети, че не сме били съюзници на Хитлер, че не сме обявявали война на САЩ и Великобритания, а участниците в Съпротивата в периода 1941-44 не са нищо друго освен терористи и обирджии на мандри…
Тези „демократични” клишета бяха наложени от говорителите на новоизлюпената политическа каста с родилни петна, водещи към ревизионистичната номенклатура и близкото артистично обкръжение на Тодор Живков. В същото време „приемниците на Столетницата” от „Позитано” 20 предпочетоха услужливо да си траят като циклични потребители на властта, вместо да скочат в защита на „своите предшественици” и на историческата истина.
БАШ КОМИСАРИ НА ПОДМЯНАТА
Заглавието на „Черния списък”, публикуван неотдавна от „десните болшевики”, оковали във вериги Университета, идеално пасва на нежната хунта от „реформатори”, разнебитили цялостната система от национални представи, стойности и приоритети. За христоматийни тарикати от типа на Ал. Йорданов, М. Неделчев, Георги Данаилов, Стефан Цанев, Евгений Михайлов, Йордан Василев и още десетки подобни е ясно, че се нагаждат според посоката на политическия вятър, но как така Станишев и сие назначиха за министър на културата Петър Стоянович, който по едно време твърдеше, че Никола Вапцаров е терорист?!
Ще има ли шокирани, ако някой хубав ден на мушката попадне и Христо Ботев заради хрумването му да напише преди век и половина, че изповядва „единний светъл комунизъм”, който трябва да поправи недъзите на обществото? Откъдето и да го погледнеш, авторът на „Символ-верую на българската комуна” си е класически „червен боклук” като мнозина други, замърсяващи учебниците. Работата става направо страшна, ако си спомним, че поетът революционер мечтае за победа на своята идея в целия свят. Ето откъде тръгва износът на революция…
НАЦИОНАЛНИТЕ КАТАСТРОФИ НЕ ВЛИЗАТ В СМЕТКАТА
Успоредно с „декомунизацията” на историята върви и обратният процес на реставрация на спорни или категорично компрометирани личности и политики. Веднага след 10 ноември стартира кампанията за реабилитация на Кобургите, които имат в наследството си националните катастрофи след Първата и Втората световни войни. В резултат на масовата монархическа психоза стигнахме дотам, че направихме от детския „цар” Симеон(чо) премиер на републиката и му подарихме държавни имоти за милиони…
Освен, че станахме за смях на света като последните крепостни зомбита, покрихме страната с овехтялата символика на Кобургите. И така се събудихме верноподаници на царици и княгини без капчица българска кръв – Клементина, Мария-Луиза, Йоанна. Да не говорим за почти митологизирания Борис ІІІ. Чудя се как така „демократите” от ДС, Комсомола и АОНСУ не се сетиха да върнат царственото име на град Монтана – Фердинанд? В чест на монарха, избягал позорно от победената и разорена през 1918-а, пожертвана заради мерака МУ да се прави на Обединител като сателит на Австро-Унгария и враг на Русия?!
А с какво всъщност Кобургите са по-заслужили пред нацията от Георги Димитров? Немските аристократи, най-вече Фердинанд, винаги са смятали поданиците си за „лош човешки материал”,
ДЛЪЖЕН ДА УМИРА ЗАРАДИ МЕГАЛОМАНСКИТЕ ИМ ПРЕТЕНЦИИ
В сравнение с тях Димитров е истински колос. И заради моралната си победа над Хитлер на Лайпцигския процес, и заради огромната си популярност в целия свят.
Георги Димитров е историческа величина, съизмерима с Нелсън Мандела, Салвадор Алиенди или Фидел Кастро. 80 години след сато размазва Гьоринг и нацистката власт на процеса за подпалването на Райхстага, българинът си остава икона не само за левите движения, но и за демократите от различни направления. Не защото е комунист, е защото е предвестник на Деня на Европа (Ден на победата) – без значение дали се чества на 8 или 9 май…
У нас обаче за разлика от Франция или Мексико, не може да съществува булевард „Георги Димитров”, защото си имаме Мария-Луиза от династията Saxe-Coburg-Gotha?! Не са желани и паметниците на някогашния „вожд и учител”, запратени в тоталитарния музей край централата на КАТ редом с фигурите на „терориста” Вапцаров, патетика Смирненски и още неудобни червени призраци от ХХ век. Силно дразни и селската твърдоглавост на хората от Димитровград, устояващи на посегателствата срещу името на своя патрон.
ПОМИРЕНИЕТО Е МЪДРОСТ
Каквато за съжаление липсва в нашето общество. Ако политиците ни бяха научили поне азбуката на цивилизацията, отдавна щяха да изхвърлят в Перловската река мръсните партийни бои, с които шарят по страниците на Историята. А сега се питаме защо неграмотните поколения поругават паметниците на времето, вместо да се учат от неговите жестоки уроци. Впрочем масовата простотия е най-добрата среда за фалшификации и деформации във всички посоки.
Раните не са зараснали от двете страни на идеологическата барикада – от атентата в „Света Неделя” до белия терор, изпепелил Гео Милев, отрязаните партизански глави и Народния съд.
