На 13 Май 2014 в мината на „Въгледобивно предприятие Сома“ АД в местността Каранлъкдере се разрази огромен пожар и масово убийство.
Стотици миньори бяха убити под земята. Мащабите на убийството бяха толкова големи, че властта на АКР се опита да скрие действителния брой на загиналите. Все още официалният брой на загиналите е 301 души. Но има изчезнали, мъртъвци слагани по двама в чували, намиращи се все още в под земята работници, за които нищо не се знае, изгорени живи миньори… Начело с жителите на Сома, от 13 май насам народа на страната ни говори затези истини…
Убийството стана в момента на застъпване на смените, извършeно в нарушение на правилата, под земята.
Това беше резултат от системата на „подизпълнение“ въведена от заслепените от желание за по-голяма печалба капиталисти. Този факт увеличи броя на загиналите миньори.
След направените от Сдружението на инженерите и архитектите на народа проучвания се оказа, че в момента на „аварията“ в мината е имало 787 миньори. Още от първия ден започнаха да изричат куп лъжи. Първо разпространиха слуха, че пожарът е възникнал вследствие на взрив в трафопоста на мината. Като този слух не бе разпространен без умисъл.
Ако причината за масовото убийство, бе пожар в трафопоста, сумата, която шефовете на холдинг Сома, трябва да изплатят на семействата на загиналите като обезщетение щеше да е в пъти по-малка.
Лъгаха за броя на загиналите
Лъгаха за броя на намиращите се под земята
Лъгаха за да прикрият връзките на шефовете на „Сома Холдинг“ АД с представители на ПСР
Лъгаха, че в мината не работят деца-работници на по 15 години; казваха, че били взели всички необходими мерки за безопасност, че в мината има всички предпазни съоръжения.
Започнаха да лъжат много преди убийството.
Председателят на управителният съвет на Сома Холдинг, Алп Гюркан, в интервю пред телевизионния канал „Енержи ТВ“ с дата: 10 Май 2013г. казва, че в мината има убежища, в които миньорите могат да живеят 15-20 дни при настъпването на авария в галериите.
Веднага след убийството, пресата започна да разказва за „спасителните убежища“ в мината. Всичко беше лъжа.
На лице бе такава експлоатация, че при нея няма как да има мерки за безопасност…
Ясно бе, че шефовете нямаше да отстъпят и стотинка от печалбата си заради безопасността на миньорите.
Шефове, които не дават нормални противогази на работници, храна и вода, нямаше как да дадат 5 милиона долара за 20 “убежища“.
Шефът на „Сома Холдинг“ АД Алп Гюркан, в много от интервютата си обяснява печалбата на холдинга с “производителността“ на труда.
Ето и един фрагмент от едно негово интервю: „Държавната шъгледобивна компания на Турция, когато извлича сама въглища тяхната себестойност за тон е 130-140 долара. Ние участвахме в търга и предложихме цена от 23.80 долара за тон, и успяхме.“
Ето това причината за клането!
Причината е в това, че за да се намали себестойността миньорите са принуждавани да работята с часове под земята с риск за живота им. Разликата в себестойността на въглищата на Държавната компания и Сома Холдинг не е в производителността на труда. Разликата от 116,2 долара е здраветои живота на миньора.
Специфичното за въглищата добивани в Сома е това, че могат да горят под земята.
Виновни за клането са капиталистите, които не се интересуват от нищо друго освен печалбата си. Защото те караха миньорите да работят без почивка, смяна след смяна, без никакви противопожарни мерки.
Защото купувачът на добиваните въглища е Държавнатавъгледобивна компания, т.е държавата.
Оцелелият при клането Ахмет Куюк разказва, че „през последния месец температурата в мината се е покачила драстично, и че са били принудени да работят само по потник“, също така той казва, че причина за пожара може да са: „въглените останали в горния слой при взривяването с динамит, които са попаднали върху каучуковите поточни линии“.
Дори фактът, че е използван динамит в мина, в която има опасност от подземен пожар, само и само за да бъде увеличен добивът, е достатъчен за да добием представа за експлоатацията в Сома.
Заслепените от жаждата за печалба капиталисти, разбира се са плод на самата капиталистическа система.
Там където господства тя безопасността, здравословните условия на труд и т.н са само мечта.
През 2011 в мината са добити 519 хиляди тона повече, отколкото е било планирано в началото на годината. Добитите 2 милиона 619 хиляди тона са били продадени на Държавнатавъгледобивна компания. През 2012 вместо планираните 2,6 милиона тона са били добити 3,8 милиона тона. Т.е. са били добити 47% повече от планираното количество.
Купувачът на добитите въглища е държавата в лицето на ПСР (Партия на справедливостта и развитието на премиера Ердоган).
Разбира се, че капиталистите ще отнемат правото на безопасен труд, щом всеки килограм въглища се връща при тях като печалба.
Властта на ПСР е обезпечила чрез своите закони печалбата на капиталистите!
Държавната въгледобивна компания на Турция (ДВК) е прехвърлила на Въгледобивна компания Сома експлоатацията на мината си чрез концесия.
Освен това през 2001 член 4. от за закона за ДВК на Турция озаглавен „Цели и процес на работа“ е бил променен.
В този член бива добавена следната формулировка: „Използползване по най-добър начин от останалите залежи в басейна на каменни въглища, без да подлежи на лицензиране и без регистрира е позакона за Минното дело.“
Това означава, че всичко в името на печалбата е позволено!
Печалбарството е обезпечено със закон.
В Сома е разработена такава система, че под концесионера има още един подизпълнител.
Наричаните от миньорите „вуйчовци“ бригадири, постоянно са упражнявали натиск върху тях и са ги принуждавали да работят още повече. „Вуйчовците“ са получавали премии в зависимост от постигнатите резултати, а в същото време заплатите на работниците са били без промяна.
Миньорът Нихат Челик в предаването „Анкарски дневник“ по CNN Turk разказа следното: „Долу ни пришпорват, постоянни ни натискат за да работим. Като добием повече въглища дават премии на бригадирите“. „Ако оплакванията за това, че въглищата са горещи, бяха чути, може би загубите нямаше да са толкова големи. Идвалите преди това в мината инспектори, трябва да бъдат разследвани… трябва да им… откъснеш главите…“
Бившият председател на Съюза на минните инженери-МехметТорун: „При приватизацията чрез отдаване на концесия, фирмата добиваща въглищата ги продава на свободния пазар. Но тук това го няма. ДВК на Турция чрез системата на подизпълнение, прехвърли мината на „Сома“ АД. Според договора сключен между държавата и „Сома“ АД, държавата гарантира изкупуването на всички въглища добивани в мината. Така притежаваната от Алп Гюркан „Сома“ АД се явява подизпълнител на ДВК. Тази система на подизпълнениев мините в въведена през 2003 от ПСР.“(…)
„Не можем да видим това на хартия. Накратко при конкретния случай, работодател е ДВК, подизпълнител е „Сома“ АД, а подизпълнители на подизпълнители са така наречените бригадири. При такава система не трудно да се предположи, че се оказва натиск върху миньорите. Защото на бригадирите се плащат премия и заплата въз основа на добитите от работниците въглища.“ (в. „Тараф“, 19 Май 2014)
С тази експлоататорска система „Сома“ холдинг са увеличили своята печалба многократно. Дотолкова, че холдингът, който преди 2005 е имал дългове, с въглищата е забогатял за отрицателно време.
До 2004 фирмата е затънала в дългове. Шефовете на холдинга, които през 2005 печелят първият си търг за концесия на въгледобивна мина, започват да отчитат ръст на печалбите. От 2005 до сега са спечелили търгове на стойност 60-70 милиарда лири.
Турция не подписа споразумението с ILO!
Турция отказва да подпише споразумение номер 176 с ILO (Международната организация на труда) за безопасни и здравословни условия на труд в мините.
Това споразумение натоварва със значителни отговорности собствениците на мини и правителствата.
Ето някои от членовете на въпросното споразумение:
„-Трябва да се създаде система, чрез която през целият ден да се следи местоположението на всеки един човек намиращ се под земята, както и имената им да бъдат вписвани в специален регистър.
-За да бъдат осигурени здравословни и безопасни условия на труд, мината трябва да бъде обезпечена с необходимите: нормално осветление, механични съоръжения за пренос на рудата /въглищата и средства за комуникация между работниците.
-Работният режим трябва да бъде съобразен така, че смените да не се застъпват.
-При възможност трябва да се изградят да изхода от всички галерии, като всеки от изходите трябва да бъде изведен към отделни точки на повърността.
-Трябва да бъдат определени на какви опасности могат да бъдат изложени работниците, като за да бъдат ограничени тези опасности, работните места трябва да бъдат наблюдавани и инспектирани качествено.
-Трябва да бъдат създадени системи за предотвратяване на експлозии и пожари в мината.“(…)
„Споразумението възлага на правителствата задачата, да подготвят техническите изисквания и тяхната инспекция, освен това те се задължават да създадът съответната нормативна база, както и извършването на нужните следствени действия и проверки при настъпване на аварии в предприятията.“
Турция не подписа това споразумение… защото това е пречка пред намаляването на себестойността и увеличението на печалбата. Противоречи на интересите на експлоататорите в страната ни и на интересите на ПСР. Това означава частично намаляване на парите, които отиват в касите им. И преди всичко това споразумение е в противоречие с енергийните и експлоататорски политики на империалистите, които носят отговорност за експлоатацията в страната ни. Дори Турция да подпише споразумение 176 с ILO, при съществуващата система на подизпълнение, проблемите на трудещите се в страната ни няма да се решат. Факт е, че за да не останат само на хартия дори и подписаните и влезлите в сила споразумения и международни договори, трудещите се трябва да се борят за всяко свое право.
Шефовете на Сома Холдинг и ПСР, заедно експлоатираха миньорите, заедно ги и убиха!
Бързият възход на Сома Холдинг след 2009 е благодарение на сътрудничеството му с ПСР. Чрез представителите на ПСР в Измир и Маниса, Алп Гюркан се запознава с някои министри и през 2005 спечелва първия си търг с ДВК. През периода 2005-2009 той приема техните молби за „назначаване на работа“ и „дарение“ без никакви възражения. В този тригодишен период Алп Гюркан се издига в очите на местните ръководители на ПСР и става един от„верните“ бизнесмени. Преди Сома Холдинг, местните мини бяха притежание на Холдинг Джинер (Ciner), най-вероятно заради някои разногласия между холдинга и ПСР, мините бяха да дадени на Сома Холдинг. След прехвърлянето ДВК делегира допълнителни права и възможности на холдинга. Въпреки, че Алп Гюркан не произхожда от средите на „твърдия“ електорат на ПСР, той бързо се превръща в едно от „обичаните“ имена в партията. След това той спечелва и нови търгове за мини в Зонгулдаг и Мерзифон (градове в черноморската област на Турция). Наскоро стана ясно, че на строежите на „Тилага“ АД част от Сома Холдинг в районите „Маслак“ и „Картал“ в Истанбул, някои висши кадри на ПСР са получили акции в замяна на подкрепата им за проектите.
Сред новините за Алп Гюркан бе и тази, че той е направил дарение в смятаната за параван за пране на пари на Таип Ердоган фондация TÜRGEV .
На проведените на 30 Март местни избори съпругата на Генералния директор на Сома Холдинг АД, Рамазан Догру, Мелике Догру бе избрана за общински съветник от ПСР.
Рамазан Догру е човекът, принуждавал със сила миньорите да ходят на митингите на ПСР, той е същият човек, който накара миньорите да гласуват под земята отново за същата партия.
Алп Гюркан е един от кръвопийците, забогатели по времето на ПСР, той един от много експлоататори на труда на народа.
Преди върху всяка стотинка спечелена от тях бе потта на работниците, сега наред с потта са и изгорените им тела, кръвта им….
ПСР и шефовете на Сома, непременно ще дадът сметка за това!
В заключение:
1-Причината за масовото убийство на 301 миньори в Сома не е това, че не са взети тези или онези мерки. Причината за убийството са в ограбването и мародерството! В мините отсъстват всякакви правила за работа!
2-Убиецът е властта на ПСР!
3-За това ПСР се опитва да прикрие следите си!
4-Няма да им позволим да направят това! Ще потърсим сметка от убийците!
ВРАГОВЕТЕ НА РАБОТНИЦИТЕ, КАЗИОННИТЕ СИНДИКАЛИСТИ СА СЪУЧАСТНИЦИ В УБИЙСТВОТО!
„Държавата се справи блестящо с положението след аварията. Частните собственици са много чувствителни на тема безопасност. Мината бе проверявана постоянно…Няма неосигурени работници“
(Председателят на Синдиката на миньорите-Нуреттин Чакул)
В Турция, в 740 мини, работят 49 хиляди миньори.
В Турция от 1941 годинадо сега 3 хиляди миньори са загубили живота си, а над 100 хиляди са останали инвалиди за цял живот
По време на управление на ПСР в мините са се случили 20 хиляди 259 трудови злополуки. В сравнение с предишните правителства увеличението еедин иполовина пъти.
В периода 2012-2013 в мините в Сома са възникнали 5000 хиляди трудови злополуки, при които са загинали 9-ма работници, като 3-ма от тях са работили в мините на Сома Холдинг.
През 2012 в страната загиват 78, в през 2013 93-ма миньори.
Броят на загиналите в мините в Турция миньори надвишава с 4,5 пъти броят на тези загинали в целия ЕС.
Все още няма наказани за убийството на 263-ма миньори през 1992в гр. Козлу!
Новината за пожара в мината в Сома, минава като извънредна новина по всички телевизии.
Докато броят на загиналите миньори се увеличава с всеки изминал час, идват данните, че под земята се намират между 750 и 1000 миньори. Телевизионните канали се обръщат към различни „специалисти“ за да потърсят тяхното мнение по въпроса. Опитват се да изяснят причините за случващото се.
Една телевизия включва на живо в своя ефир, представителят на синдиката на миньорите в мината в Сома, Нуреттин Чакул, и му задава въпроси за мината.
Той сякаш е грамофон, започва да защитава синдиката. В цялата мина единственият неопетнен е собственикът на Холдинга. „Държавата се справи блестящо с положението след аварията. Частните собственици са много чувствителни на тема безопасност. Мината бе проверявана постоянно… Няма неосигурени работници“, казва Чакул. Задачата на един синдикалист е да защитава интересите на работниците, пред собственика на предприятието, да се бори те да живеят по-добре, да съблюдава за спазването на правата им. Той трябва да се бори шефовете да пригодят условията на работното място според законовите норми, както и да се бори за нови права.
Това разбира се не са задачите на водещият класова борба революционен синдикат, а само на тези синдикати организирани на съсловен принцип.
Нагледен пример за казионен синдикализъм: Нуреттин Чакул,
Ние, като Революционно Работническо Движение (Devrimci İşçiHareketi-DİH), водим открита борба срещу казионния синдикализъм. Нуреттин Чакул, представител на Синдиката на миньорите, който е част от синдикалната конфедерация Тюрк-Иш (Türk-İş) е нагледен пример за казионния синдикализъм. Но казионния синдикализъм не се проявява само в Тюрк-Иш и Хак-Иш(Hak-İş). Многократно сме публикували примери за този род синдикализъм в DISK (Конфедерация на Революционните Работнически Синдикати). Но трябва да признаем, че Нуреттин Чакул надхвърли всички очаквания, като защити собственика на мината, в която загинаха 301 миньори.
Основните задача на казионния синдикализъм е да защитава интересите на работодателя пред работниците. Да бъде пречка пред борбата на работниците и техните стъпки към организираност на тази борба. Отчуждение на работниците от собствените им организации.
В крайна сметка синдикатите са организации на работниците, работодателите и без това си имат организации. Така наречените „жълти“ синдикати (Sarı sendika), държавни синдикати, синдикати на статуквото, също „защитават“ исканията на работниците, но с едно с условие: те да не нарушават статуквото. Искат от шефовете да спазват закона. Разликата между вече изброените форми на „синдикализъм“ и казионния синдикализъм е, че той изцяло защитава интересите на работодателите. Работодателите определят кой ще заема постове в тези организации. Тези синдикати са преструващи се на приятели на работниците, техни врагове.
За всеки убит миньори вина носят и казионните синдикати!
Нуреттин Чакул, изобщо не се интересува от това, колко миньори са загинали в мината. Той се интересува от това „колко добре се е справила държавата с възникналата ситуация“. В мината, за която той твърди, че „ръководството е много чувствително на тема безопасност“, според официалните данни са загинали 301 миньори. Докато той изричаше тези думи, под земята имаше между 750 и 1000 души. Казва, че „В мината постоянно се извършваха проверки, няма неосигурени работници.“, работниците обаче казват съвсем друго: „Седмица преди проверката идва съобщение, поразтреби се малко, колкото да се каже, че е подредено. Те и без това проверяващите погледнат някоя друга галерия ей така от горе от горе, ядат, пият в луксозните хотели и си заминават.“ .
Както се вижда и от поведението на Нуреттин Чакул, задачата на казионния синдикалист, е инстинктивно да прикрива престъпленията на работодателя. Ето до тук са стигнали казионните синдикати. Не само, че мълчат пред ограбването на правата на работниците, но и както в Сома стават съучастници в убийството на работници, само и само да прикрият работодателите.
Синдикатът на миньорите (Maden-İş) е пряко отговорен наред с работодателите за убийството на 301 миньори в Сома, казионните синдикалисти трябва да бъдат съдени за това!
Представителите на един синдикат в едно предприятие, са длъжни да следят за това дали са взети необходимите мерки за безопасността на работниците. Ако установят нарушение са длъжни да първо да предупредят, после да пристъпят към ефективни стачни действия. Но да оставим стачните действия, при най-малкото оплакване за условията на безопасност от страна на работниците, те биват уволнявани с любезното съдействие на казионните синдикати. Както в Сома, в луксозни хотели заедно с инспекторите те пишат протоколи за това, колко безопасно е на това работно място…
И пълнят с тези приказки главата на народа от телевизора….
Затова казионните синдикати също са отговорни за всеки убит работник!
Списък на някои от най-тежките „аварии“ в мините в Турция
7 Март 1983-Мина Армутчук: взрив на газ „гризу“-103-ма загинали.
10 Април 1983-Мина в Козлу: взрив на газ „гризу“-10 згинали.
31 Януари 1987-Мина в Козлу: взрив на газ „гризу“-8 загинали.
31 Януари 1990-Мина в обл.Бартън, общ. Амасра: взрив на газ „гризу“-5 загинали.
7 Февруари 1990-Мина в Амася, Йени Челтик: взрив на газ „гризу“-68 загинали.
3 Март 1992-Мина в Козлу: взрив на газ „гризу“-263-ма загинали.
26 Март 1995-обл. Йозгат, общ. Соргу: взрив на газ „гризу“-37 загинали.
22 Ноември 2003-обл. Караман, общ. Ерменек: взрив на газ „гризу“-10 загинали.
8 Септември 2004-обл. Кастамоону, общ. Кюре: пожар-19 загинали.
2 Юни 2006-обл. Балъкесир, общ. Дурсунбей: взрив на газ „гризу“-17 загинали.
10 Декември 2009-обл. Бурса, гр. Мустафакемалпаша: взрив на газ „гризу“-19 загиналите.
17 Май 2010-Зонгулдаг: взрив на газ „гризу“-30 загинали.
8 Януари 2013-Козлу: взрив на газ „гризу“-8 загинали.
„ИЗВЪНРЕДНОТО“ ПОЛОЖЕНИЕ В СОМА, Е ОБИЧАЙНОТО ПОЛОЖЕНИЕ ПРИ ФАШИЗМА!
Масовото миньорскоубийство в гр. Сома, обл. Маниса е тема, която от дни народът следи с тревога. Освен шефовете, виновни за това убийствоса чиновниците и властта, които са им дали разрешение да правя, каквото си поискат без да се съобразяват, с каквито и да било правила, са хората споменавани с гняв от народа. Една от причинитеза този гняв е и необявеното извънредно положение, което цари в страната. Желанието на правителството обявявайки, тридневен траур, бе народът да скърби безмълвно. Но не стана така, както мислеха. Семействата на миньорите и жителите на Сома, не замълчаха, не скърбяха мълчаливо, така както искаха някои. Правителство на ПСР потърси най-различни средства, с които да обуздае гнева на народа: заплашва, псува, обижда, предлагаше облаги, но нищо не успя да заглуши гласа на народа. Накрая въведе негласно обявено извънредно положение. След масовото убийство, пътищата водещи към Сома, бяха завардени от жандармерия, заради визитата на премиера. Същият ден под претекст, че застрашават обществения ред, членовете на Комисията за справедливост за Сома и адвокатите от ДПЮ (Дружество на прогресивните юристи, на турски – ÇHD), бяха заключени в празна зала през целия ден. Въпреки, че не бе направено никакво изявление за тази очевидно незаконна мярка, не можаха да попречат на жителите на града да протестират срещу премиера. Трудно бе да спреш тези хора, които наред с близките си бяха изгубили и всички надежди за живота на останалите. На следващият ден бяха взети извънредни мерки за сигурност защото след Тайип Ердоган, който преди това бепринуден да се скрие в местен супермаркет, пристигнаха президентът Абдуллах Гюл и някои министри. Същата нощ пък местния Дома на учителя, където се бяха установили членовете на Комисията за справедливост за Сома, бе нападнат от цивилни фашисти. Преди това те бяха нападнали и хората, които се движеха из града с раници, под претекст, че те били „чужди“ не били от града, след това дойдоха пред дома и се опитаха да провокират пореден акт на насилие, но тъй като не можаха да съберат много поддръжници, а и бяха изобличени за отрицателно време, този път пък започнаха да иронизират случващото се и да задават риторичния въпрос „ама ние нападнахме ли ви?“. Виждайки, че заплахите и опитите за сплашване не дават резултат, властта отново прибягна към открит терор. Мислеха си, че ако никой не дойде да посетижителите на града, те ще забравят мъката си. За това отначало заплашваха, а после започнаха да изолират дошли отвън лица в града. Затвориха Дома на учителите. След това пък започнаха да упражняват натиск върху Учителския синдикат, тъй като гостите на града се бяха преместили там. Започнаха да проверяват документите на всеки, който влизаше и излизаше от сградата на синдиката. Първо се нахвърлиха върху журналистите и адвокатите. Забраниха им да доближават мината. Заплашиха адвокатите с линч. Приключилата набързо със спасителната операция власт, предвиждайки вълната от гняв, която щеше дасе отприщи в страната, след като забрани достъпа домината превърна физкултурния салонна едно от местните училища в арест. Ясно бе, че планът на полицията беше предварителноподготвен. На изтезаванитереволюционери бяха поставени белезници, като по този начин те трябваше да прекарат с часове в салона. В това време полицията бе завардила всички входове и изходи на града и спираше автобуси, проверявайки всеки един пътник поотделно. Не допускаха тези, в чиито лични карти не пишеше местоживеене Сома, или тези които сметнеха, че са подозрителни. Репортерът на в. „Yurt“ (Отечество) Ахмет Чънар също не бе сред допуснатите в града. Областният управител (валията) на Маниса забрани всякакви форми на демонстрации. Ето и част от това негово изявление: „До обществеността: С оглед на трудния период, в който се намираме, подобен род провокативни действия само биха нагнетили излишно напрежението.“.
Щом като валията не предприема каквито ида било мерки срещу тези, които се опитаха да нападнат Учителския дом, то той не ги счита за опасни. Под извършители на провокативни действия пък разбираме, че това са хората влизащи и излизащи от сградата на Учителския синдикат. Защото вместо да бъдат задържани тези, които бият хората насред града, биват задържани тези, които биват бити.
Това, което валията на ПСР нарича провокативни действия, е просто разгласяване на истината за случващото сеиопити за предотвратяване на действия от страна на властите и фирмата собственик на мината да прикрие следите си и да наруши правата на работниците. Освен допълнителните части на отряда за борба с безредици в града имаше и голям брой цивилни полицаи, а освен тях имаше и разузнавачи, които следяха революционерите, дошли да подкрепят жителите на града. Този терор не беше само в Сома, той вилня в 4-те края на Турция. В цялата страна се проведоха различни акции за Сома, много от тях бяха нападнати от полицията.
Членовете на Народния фронт, опитали се да оставят карамфил и парче въглен на паметника на пл. „Таксим“ в Истанбул, бяха зверски бити и отведени в отдела за политически престъпления на полицията. Уж тези нападения имаха за цел да предотвратят провокации в Сома. Извънредното положение прие такива мащаби, че полицията се опита да упражнява натиск върху бедния народ да не погребват жертвите в родните им места. Целта бе ясна – да бъдат предотвратени масови прояви на местата където щеше да има погребения, защото бе невъзможно да бъде предотвратен гневът на хората тамкъдето щяха да се състоят погребения.
Намериха изход от тази ситуация, копаейки масови гробове!
ПСР нападаше навсякъде, народът, който търсеше сметка за Сома, с палки, с ножове, както им попадне. С две снимки може да се обобщи това положение: едната е с адвокатите с белезници и извити назад ръце и изкопаните редици от гробове. Нападаха скърбящите за Сома. В Сома обявиха извънредно положение само и само за да заглушат народа. Нападаха скърбящите семейства, работниците. Полицията казваше на народа: вие си отидете по къщите, оставете ни насаме с дошлите отвън, те ще чупят, ще палят ще рушат.
А всъщност тя самата докарваше цивилни фашисти отвън. В заключение ще кажем, че властта се страхува от болката на народа, от гнева му, и си мисли, че ще се спаси от този гняв, нападайки го безогледно. Фашизмът е толкова компрометиран и нелогичен, че за да продължи своето съществуване няма да друг изход освен да напада народа.
Правите, силните са произвеждащите и създаващи блага – трудещи се! И ето защо това, което ще ни спаси, са собствените ни ръце!
