ВЛАДИМИР ИЛИЧ ЛЕНИН

ДЪРЖАВАТА И РЕВОЛЮЦИЯТА

УЧЕНИЕТО НА МАРКСИЗМА ЗА ДЪРЖАВАТА И ЗАДАЧИТЕ НА ПРОЛЕТАРИАТА В РЕВОЛЮЦИЯТА

ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ

Въпросът за държавата придобива днес специална важност и в теоретично и в практико-политическо отношение. Империалистическата война извънредно ускори и изостри процеса на превръщане на монополистическия капитализъм в държавно-монополистичен капитализъм. Чудовищното потискане на трудещите се маси от държавата, което все по-тясно се слива с всесилните съюзи на капиталистите, са чудовищни на всякъде.Водещите страни се превръщат – ние ги наричаме „тил” – във военно – каторжни затвори за работниците. Нечуваните ужаси и бедствия в продължаващата война правят положението на масите непоносимо, засилват възмущението им. Явно назрява международна пролетарска революция. Въпросът за отношението и́ към държавата придобива практическо значение. Натрупаните елементи на опортюнизъм,  поради десетилетия сравнително мирно развитие, създадоха господстващи течения на социал-шовинизма във всички социалистически партии от целия свят. Тези течения, като тези на (Плеханов, Потресов, Брешковская, Рубанович, след това в малко по-прикрита форма като тези на господата Церетели, Чернов и Кͦ в Русия; като на Шайдеман, Легин, Давид и пр. в Германия; на Ренодел, Гед, Вандервелд във Франция и Белгия; на Хайндман и фабианците на квадрат в Англия и т.н. и т.н.т.), са за социализъм на думи и шовинизъм на дело, различават се с долнокачествено лакейско приспособленчество на „вождовете на социализма” за интересите не само на „своята” национална буржоазия, но именно на „своята” държава, или болшинството от т.н. велики държави отдавна експлоатират и поробват цяла поредица от дребни и слаби народности. А империалистическата война се води за преразпределяне на произведеното. Борбата за освобождение на трудещите се маси от влиянието на буржоазията изобщо и от империалистическата буржоазия специално, е невъзможна без борба с опортюнистическите предразсъдъци относно „държавата”.

Ние разглеждаме поначало учението на Маркс и Енгелс за държавата, като се спираме подробно на забравените или изкривените от опортюнистите страни на това учение. Ние ще се спрем специално на главния представител на тези изкривявания, Карл Кауцки, най-известния вожд на втория Интернационал (1889-1914 г.), който претърпя такъв жалък банкрут по време на сегашната война. Ние ще съберем, накрая, главните резултати от руските революции от 1905 и специално от 1917 година. Тази последната, видимо, ще приключи (в началото на август 1917 г.) първата част от своето развитие, но цялата тази революция изобщо може да се разбере само, като едно звено от цялата верига на социалистическите пролетарски революции, предизвикани от империалистическата война. Въпросът за отношението на социалистическата революция на пролетариата към държавата, придобива не само практико-политическо заначение, но и най-злободневното значение, като въпрос за разясняване на масите, какво трябва  да правят, за своето освобождение от игото на капитала, в близко бъдеще.

Москва

17 декември 1918 г.                                              Авторът

 

 

ПРЕДИСЛОВИЕ КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ

 

Това, второ, издание се издава почти без промени. Прибавен е само параграф 3-ти към глава II – ра.

 

Москва

17 декември 1918 г.                                                Авторът

 

 

 

 

 

 

ГЛАВА I

КЛАСОВОТО ОБЩЕСТВО И ДЪРЖАВАТА

1. ДЪРЖАВАТА КАТО ПРОДУКТ НА НЕПРИМИРИМИТЕ КЛАСОВИ ПРОТИВОРЕЧИЯ

С учението на Маркс се случва сега това, което се е случвало в историята не за първи път с ученията на революционните мислители и вождове на потиснатите класи в тяхната борба за освобождение. Господстващите класи в живота на великите революционери им се отплащат с постоянни преследвания, посрещат тяхното учение с най-дива злоба, с най-бясна ненавист, с най-бесен поход на лъжата и клеветата. След тяхната смърт се правят опити да ги превърнат в безвредни икони, канонизират ги, оставяйки известна слава на имената им за „утеха” на потиснатите класи и за тяхното оглупяване, скопявайки съдържанието на революционното учение, притъпявайки неговото революционно острие, като го принизят. Върху такава „обработка” се сближават днес буржоазията и опортюнистите вътре в работническото движение. Забравят, зачеркват, изкривяват революционната страна на учението, неговата революционна душа. Издигат на преден план, или прославят това, което е необходимо за буржоазията. Всички социал-шовинисти са днешни „марксисти”, без да се шегуват! И все по-често немските буржоазни учени, довчерашни специалисти по унищожението на марксизма, говорят за „националния –немски” Маркс, който, твърдят те, щял да обучи великолепно организираните синдикати за провеждане на хищническата война!

При такова стечение на обстоятелствата, при нечуваната разпространеност на изкривения марксизъм, нашата задача се състои преди всичко да възстанови истинското учение на Маркс за държавата. За това ще е необходимо привеждане на цял ред от дълги цитати от съчиненията на Маркс и Енгелс. Разбира се, дългите цитати правят изложението тромаво и не помагат за неговото популяризиране. Но да се заобиколят те е съвършено невъзможно. Всички, или в крайна сметка всички решаващи моменти от съчиненията на Маркс и Енгелс по въпроса за държавата трябва да бъдат непременно приведени по възможност в най-пълен вид, за да може читателят да си създаде самостоятелна представа за съвкупността от възгледи на основоположниците на научния социализъм и за развитието на тези възгледи, а също да се покаже нагледно  и да се докаже документално изкривяването им от господстващото днес „кауцкианство”.

Да започнем с най-разпространеното съчинение на Фр. Енгелс: „ Произход на семейството, частната собственост и държавата”, което излиза през 1894 година в Щутгарт като шесто издание. Ще ни се наложи да превеждаме цитати от немски оригинали, защото руските преводи, въпреки тяхната многобройност, в голямата си част са или непълни, или са направени крайно неудовлетворително.

  „Държавата, – казва Енгелс, правейки равносметка на своя исторически анализ, – по никакъв начин не e сила,  появила се извън обществото. Държавата не е също „ нравствена идея в действителност”, „образ и действителност на разума”, както твърди Хегел. Държавата е продукт на обществото на известна степен от развитието; държавата е признание, че това общество се е объркало в неразрешимо противоречие със самото себе си, разцепило се е от непримиримите противоположности, от които то е безсилно да се освободи. А за да могат тези противоположности, класите с противоречивите си интереси, да не  излапат  обществото и себе си в безплодна борба, за това се появява необходима сила, стояща, очевидно, над обществото, сила , която да смекчи сблъсъка, да го държи в границите на „реда”. И тази сила, произлязла от обществото, но поставяща се над него, все повече и повече отчуждаваща се от него, е държавата” ( стр. 177-178 шесто немско издание).

Тук  много ясно е изразена основната идея на марксизма по въпроса за историческата роля и за значението на държавата. Държавата е продукт и проява на непримиримостта на класовите противоречия. Държавата се появява там, където и доколкото, когато и доколкото класовите противоречия обективно не могат да бъдат примирени. И обратното: съществуването на държавата доказва, че класовите противоречия са непримирими.

Именно по тази коренно важна точка започва изопачаването на марксизма,  ставащо по две линии.

От една страна, буржоазните и особено дребнобуржоазните идеолози – принудени под натиска на безспорните исторически факти да признаят, че държавата е само там, където има класови противоречия и класова борба – „леко поправят” Маркс по такъв начин, че държавата да изглежда като орган за примирение на класите. Според Маркс, държавата не би могла нито да се появи, нито да се задържи, ако беше възможно класите да бъдат примирени. От дребнобуржоазните и филистерски (еснафски-б.п.) професори, и публицисти излиза – че държавата просто примирява класите – като се обосновават с Маркс. Според Маркс, държавата е орган за класово господство, орган за потискане на една класа от друга, е създаване на „ред”, който узаконява и укрепва това потисничество, укротявайки сблъсъка между класите. Дребнобуржоазните политици са на мнение, че редът е именно примирение на класите, а не потискането на една класа от друга; да примиряваш сблъсък – това означава да го помиряваш, а не да отнемаш от потиснатите класи определени средства и начини за сваляне на угнетителите.

Например, всички есери (социалисти-революционери) и меншевики в революцията през 1917 година, когато въпросът за значението и ролята на държавата просто се изправи с цялото си величие, постави на практика, въпроса за незабавни действия и при това действия в масов мащаб – всички изведнъж и изобщо се скриха в дребнобуржоазната теория за „примирение” на класите в „държавата”. Многобройните резолюции и статии на политиците от тези две партии са изцяло пропити от тази дребнобуржоазна и филистерска теория за „примирението”. Че държавата е орган за господство на определена класа, която не може да бъде примирена с антипода си ( с противоположната на нея класа), това дребнобуржоазната демокрация никога няма да може да разбере. Отношението към държавата – е една от най нагледните прояви, че нашите есери и меншевики изобщо не са социалисти ( което ние, болшевиките, винаги сме доказвали), че дребнобуржоазните демократи си служат с почти социалистическа фразеология. От друга страна, „кауцкианското” извращение на марксизма е много по – тънко. „Теоретично” не се отрича нито, че държавата е орган за класово господство, нито,че класовите противоречия са непримирими. Но се изпуска или замъглява следното: ако държавата е продукт от непримиримостта на класовите противоречия, ако тя е сила, стояща над обществото и „все повече и повече се отчуждава от обществото”, то е ясно, че освобождението на потиснатата класа е невъзможно не само без насилствена революция, но и без унищожаването на този апарат на държавната власт, който е създаден от господстващата класа и в който е въплътено това „отчуждение”. Този извод, е теоретично ясен сам по себе си, Маркс поставя, както ще видим по-долу, с пълна определеност задачата на революцията  върху основата на конкретен исторически анализ. И именно този извод Кауцки… „забравя” и извращава – което ние ще покажем по-подробно в по-нататъшното изложение.

–

 

2.СПЕЦИАЛНИТЕ ОТРЯДИ ОТ ВЪОРЪЖЕНИ ХОРА, ЗАТВОРИТЕ И ТАКА НАТАТЪК

 

„ … В сравнение със старата езическа (родова или кланова) организация – продължава Енгелс – държавата се различава, първо, по разделянето на субектите на държавата по териториален признак…”

На нас това деление ни се струва „естествено”, но това е струвало дълга борба със старата организация по колена и по родове.

„ … Втората отличителна черта  е учредяването на обществената власт, която вече не съвпада непосредствено с интересите на населението, която се организира, като въоръжена сила. Тази специална обществена власт е необходима, защото действащата самостоятелна въоръжена организация на населението прави невъзможно разделянето на обществото на класи… Тази обществена власт съществува във всяка държава. Тя се състои не само от въоръжени хора, но и от веществени придатъци, като затвори и принудителни учреждения от всякакъв род, които са били неизвестни на родовото (клановото) общество…”.

Енгелс развива понятието тази „сила”, която нарича държава, сила, произлизаща от обществото, но която се поставя над него и все повече и повече се отчуждава от него. В какво се състои същността на тази сила? В специалните отряди на въоръжени хора, имащи на разположение затвори и така нататък.

Ние имаме правото да говорим за специални отряди на въоръжени хора, защото е характерно за всяка държава – обществената власт да „не съвпада непосредствено” с въоръженото население, с нейната „самодействаща въоръжена организация”.

Като всички велики революционни мислители, Енгелс се старае да обърне внимание на съзнателните работници именно върху това, че господстващата еснафщина отделя внимание на най – познатите виждащи се предразсъдъци, не само на трайните, но, може да се каже и на вкаменелите. Постоянните войска и полиция всъщност са главните сили на държавната власт, но – нима може да бъде обратно?

От гледна точка на грамадното болшинство европейци в края на XIX век, към които се обръща Енгелс и които не са преживяли и не са наблюдавали от близко нито една велика революция, това не може да бъде друго. Те изобщо не разбират, какво е това „самодействаща въоръжена организация на населението”. На въпроса, защо е необходима появата на специални въоръжени отряди на хората, които се поставят над отчужденото общество и отчуждаващи се от него (полиция, постоянна армия), западноевропейските и руски филистери са склонни да отговорят с порой от фрази, заимствани от Спенсър или от Михайловски, като сочат усложняването на обществения живот, диференциацията на функциите и така нататък.

Такъв довод изглежда „научен” и прекрасно приспива обикновения човек, замъглявайки главното и основното: разделянето на обществото на непримиримо враждебни класи.

Ако го нямаше това разделяне, на „самодействаща въоръжена организация на населението”, тя нямаше да се различава по своята сложност, висока техника и т.н.т. от примитивната организация на стадата на маймуните, размахващи тояги, или първобитните хора, или хората, които се обединявали в кланови общества, която съответствала на техните възможности. Тази организация е неприложима в цивилизованото общество, разделено на враждебни и при това на непримиримо враждебни класи, „самодействащи” и въоръжени за борба по между си. Появява се държавата, създава се специална сила, специални отряди от въоръжени хора и всяка революция, разрушава държавния апарат, показва ни голата класова борба, показва ни от първа ръка, как господстващата класа се стреми да възобнови служещите и́ специални отряди от въоръжени хора, показва ни как потиснатите класи се стремят да си създадат нова организация от този род, способна да служи не на експлоататорите, а на експлоатираните.

В приведеното разсъждение Енгелс поставя теоретично въпроса, как на практика, нагледно и при това мащабно по своето действие се поставя пред нас от всяка велика революция, именно въпроса за взаимоотношенията между  „специалните” отряди на въоръжените хора и „самодействащата въоръжена организация на населението”. Ние ще видим, как конкретно се илюстрира този въпрос от опита на европейските и руските революции.

Но да се върнем към изложението на Енгелс.

Той посочва, че понякога, например, някъде в Северна Америка, тази обществена власт е слаба (става дума за рядко изключение за капиталистическото общество и за тези части от Северна Америка намираща се в нейния до империалистически  период, където преобладава свободния колониалист), но изобщо казано, тя се засилва:

  „… Обществената власт се засилва от това, как се изострят класовите противоречия вътре в държавата и до каква степен,  и до колко е голяма враждата между самата държава и населението. Погледнете дори и днешна Европа, в която класовата борба и конкуренцията са успели да издигнат обществената власт до такава висока степен, че тя заплашва цялото общество и дори държавата с бедност…”.

Това е писано не по-късно от началото на 90-те години на миналия век. Последното предисловие на Енгелс е поместено на 16 юни 1891 година. Тогава  империализмът – и в смисъла на пълно господство на тръстовете, и в смисъла на всевластието на големите банки, и в смисъла на грандиозната колониална политика и така нататък – едва е започвал да се появява във Франция, още по-слаб е бил в Северна Америка и в Германия. От тогава „конкуренцията за завоюване” е направила гигантска крачка напред, още повече, че земното кълбо се оказа поделено в началото на второто десетилетие на XX век между тези „конкуриращи се завоеватели”, т.е. от големите грабителски държави. Военните и морските въоръжения нараснаха неимоверно, и грабителската война от 1914 – 1917 години заради господството върху света от Англия или Германия, и поради разделянето на плячката, доближи „поглъщането” на всичките сили на обществото на хищническата държавна власт към пълната катастрофа.

Енгелс съумя още през 1891 година да посочи „конкуренцията за завоюване”, като една от най-важните отличителни черти на външната политика на великите държави, а негодниците социал-шовинисти през 1914 – 1917 години, защитаваха грабителските интереси на „своята” буржоазия с фрази за „защита на отечеството”, за „отбрана на републиката и революцията” и такива подобни, когато именно тази конкуренция се изостри многократно, породи империалистическата войнa!

 

3.ДЪРЖАВАТА – ОРЪДИЕ ЗА ЕКСПЛОАТАЦИЯ НА ПОТИСНАТАТА КЛАСА

За издръжка на специалната, стояща над обществото, обществена власт са необходими данъци и държавни дългове.

 

„… Притежавайки обществената власт и правото да взимат данъци, чиновниците – пише Енгелс – са, като органи на обществото, над обществото. Свободното, доброволно уважение, с което се отнасят към органите на родовото (клановото) общество, за тях вече е малко – дори и ако те биха могли да го завоюват …”. Създават се специални закони за святостта и неприкосновеността на чиновниците. „Най-жалкият полицейски служител” има повече „авторитет”, от колкото представителите на клана, но дори главата на военната власт в цивилизованата държава може да позавиди на старейшината на клана, ползващ се „ не заради бича от спечеленото уважение” на обществото.

Въпросът за привилегированото положение на чиновниците, като органи на държавната власт, е поставен тук. Отбелязано е основното: че те са поставени над обществото. Ние виждаме, как този теоретичен въпрос се решаваше от Парижката Комуна през 1871 година и реакционното му завоалиране от Кауцки през 1912 година.

 „… Понеже държавата възниква от необходимостта да държи под контрол противоположността на класите; понеже тя в същото това време възниква от самите сблъсъци между тези класи, то тя по общо правило е държава на най-могъщата, икономически господстващата класа, която с помощта на държавата става политически господстваща класа и по такъв начин придобива нови средства за подчиняване и експлоатиране на потиснатата класа…”.

 

Не само древната и феодалната държави са били органи за експлоатация на робите и крепостните, но и „съвременната представителна държава е оръдие за експлоатация на наемния труд от капитала. Като изключение се срещат периоди, когато борещата се класа постига такова равновесие на силите, че държавната власт на време получава известна самостоятелност по отношение на двете класи, като се оказва посредница между тях. Такива са били абсолютизма на монархиите през XVII и XVIII векове, бонапартизма през първата и втората империи във Франция, Бисмарк в Германия. Такова беше – да добавим – правителството на Керенски в републиканска Русия след прехода от преследване на революционния пролетариат, в такъв момент, в който Съветите благодарение на ръководството на дребнобуржоазните демократи  вече са безсилни, а буржоазията е още недостатъчно силна, за да ги разгони директно.

В демократичната република – продължава Енгелс – „богатството използва властта си косвено, но по-сигурно”, именно, първо, посредством „прякото подкупване на чиновниците”(като в Америка), второ, посредством „съюза между правителството и борсите” (като във Франция и Америка).

Днес империализмът и господството на банките „развиха” като необикновено изкуство тези два начина да защитават и провеждат в живота всевластието на богатството както им е удобно в демократичните републики. Ако, например, в първите месеци на демократичната република в Русия, може да се каже, че е в медения месец на бракосъчетанието на „социалистите”  есери и меншевики с буржоазията в коалиционното правителство, в което г-н Палчинский саботираше всички мерки за спиране на капиталистите и техните мародерства, техните грабежи на хазната и военните доставки, ако след това оттеглилият се от министерството г-н Палчинский (заменен, разбира се, с друг абсолютно такъв като  Палчинский) „награден” от капиталистите с местенце и заплата от 120 000 рубли годишно – какво е това, пряк или непряк подкуп, съюз на правителството със синдикатите или „само” другарски отношения? Каква роля играят Чернов и Церетели, Авксентиевци и Скобелевци? – „Преки” съюзници ли са те на милионерите и хазнокрадците или са само косвени?

Всевластието на „богатството” и затова то е вярно, и при демократичната република – е че то не зависи от отделните недостатъци на политическия механизъм, от лошата черупка на капитализма. Демократичната република е най-добрата възможна политическа черупка на капитализма, и за това капиталът, приема (чрез Палчинскиевци, Черновци, Церетели и Кͦ ) тази най-добра черупка, основавайки властта си само върху надеждата, това е толкова вярно, че никаква смяна на лицата, на учрежденията, на партията в буржоазно-демократичната република не разколебава такава власт.

Трябва да отбележим още, че Енгелс напълно определено нарича и всеобщото избирателно право оръдие за господство на буржоазията. Общото избирателно право, казва той, явно отчитайки дългия опит на немската социал-демокрация, е „показател за зрелостта на работническата класа. В сегашната държава – никога няма да и́ се позволи да получава повече”.

Дребнобуржоазните демократи, заедно с нашите есери и меншевики, а също родните им братя, всички социал-шовинисти и опортюнисти от Западна Европа, очакват именно „повече” от всеобщото избирателно право. Самите те споделят и внушават на народа тази лъжлива мисъл, че благодарение на всеобщото избирателно право „в сегашните условия” може действително да се изрази волята на болшинството от трудещите се, и да се проведе в живота.

Ние можем сега само да отбележим тази лъжлива мисъл, като посочим, че е съвсем ясно, че точната, конкретна декларация на Енгелс се изопачава на всяка крачка в пропагандата и агитацията на „официалните” (т.е. опортюнистките) социалистически партии. Подробно изясняване на цялата лъжливост  на тази мисъл, дава нашето по нататъшно разглеждане на възгледите на Маркс и Енгелс върху „сегашната” държава.

Общият резултат от възгледите си Енгелс изразява в най-популярното си съчинение със следните думи:

„ И така, държавата не е вечна. Имало е общества които са минавали без нея, които не са имали понятие за държава и държавна власт. На определен етап от икономическото развитие, която по необходимост е била свързана с разделянето на обществото на класи, държавата става необходима поради това разделение. Ние се приближаваме с бързи крачки към такъв етап на развитие на производството, за който съществуването на тези класи не само престават да бъде необходимост, но се превръщат в пречка за производството. Класите ще изчезнат също така неизбежно, като те неизбежно възникват в миналото. С изчезването на класите ще изчезне неизбежно и държавата. Обществото, което по новому организира производството върху основата на свободната и равна асоциация на производителите, ще изпратят държавната си машина там, където ще и бъде тогава мястото: в музея на древността, наред с хурката и с бронзовата брадва”.

 

Почти не се среща този цитат в пропагандната и агитационна литература на съвременната социал-демокрация. Но дори тогава, когато този цитат се среща, той се извършва в повечето случаи, както се извършва поклон пред икона, т.е. за официално изразяване на почит към Енгелс, без всякакъв опит  да се вникне в това, колко широк и дълбок е размахът на революцията който предполага това „изпращане на цялата държавна машина в музея на древността”. Не се вижда дори голямата част от разбирането за това, което Енгелс нарича държавна машина.

 

 

4. „ОТМИРАНЕТО” НА ДЪРЖАВАТА И НАСИЛСТВЕНАТА РЕВОЛЮЦИЯ

 

Думите на Енгелс за „отмирането” на държавата се използват с такава известна широта, така често се цитират, за да покажат релефно, солта на обикновеното фалшифициране на марксизма с опортюнизъм, че за това е необходимо да се спрем по-подробно на тях.

Ще приведем всички разсъждения и от кого са взети:

„Пролетариатът взима държавната власт и превръща средствата за производство преди всичко в държавна собственост. Но с това те се унищожават като пролетариат, по същия начин той унищожава всички класови различия и класови противоположности, а заедно с тях и държавата като държава. За съществуващите и съществуващото до сега общества, които се движеха от класовите противоположности, им беше необходима държавата, т.е. организация на експлоататорската класа за подкрепа на нейните външни условия за производство, което означава, специално за насилственото задържане на експлоатираната класа в определени от дадения начин на производство условия на потисничеството (робство, крепостничество, наемен труд). Държавата е официален представител на цялото общество, тя се съсредоточава във видима корпорация, но тя е такава само дотолкова, доколкото  е държава на тази класа, която опирайки се на своята епоха представлява цялото общество: в древността това е държавата на робовладелците – държавата на гражданите, през средните векове е феодалното дворянство, в днешно време е буржоазията. Когато най-накрая държавата се превърне в действителен представител на цялото общество, тогава тя самата  прави себе си излишна. Тогава, понеже няма да има никаква класа, която да е подчинена, тогава когато изчезнат заедно с класовото господство, заедно с борбата за отделно съществуване, предизвикана от тогавашната анархия в производството, тези стълкновения и ексцесии (крайности), които произтичат от тази борба –тогава няма да има кой да потиска, няма да има необходимост от специална сила за потисничество, като държавата. Първият акт, който държавата ще предприеме, действително като представител на цялото общество – е вземането във владение на средствата за производство от името на обществото – което в същото време ще е неин последен самостоятелен акт като държава. Намесата на държавната власт в обществените отношения тогава само в една област ще бъде излишна за другите и от само себе си  започва да заспива.   Вместо управлението и върху лицата сега то се заменя с администриране на нещата и управлението на производствените процеси. Държавата не се „отменя”, тя отмира. Върху основата на това следва да оценяваме фразата за „свободна народна държава”, тази фраза, която преди имаше агитаторско право за съществуване, но в крайна сметка е несъстоятелна от научна гледна точка. Върху основата на това трябва да оценяваме също изискването на т.н. анархисти, че държавата се отменя от днес за утре” („Анти-Дюринг”, „Опровергаване на науката на господин Евгени Дюринг”, стр.301-303 от 3-то немско издание).   

Без да се страхуваме от грешка, можем да кажем, че от това  забележително богато на мисли разсъждение на Енгелс което е действително постижение на социалистическата мисъл в съвременните социалистически партии,  става ясно, че държавата „отмира”, според Маркс, за разлика от анархистичното учение за „отмяна” на държавата. Но, да окастрим по този начин марксизма означава да го сведем до опортюнизма, или при такова „тълкуване” остава само неясното разбиране за бавната, плоска, постепенна проява, за липса на скокове и бури, за липса на революция. „Отмирането” на държавата влязло в общественото, масово, ако можем да се изразим, разбиране означава, несъмнено, потушаване, пък и дори отричане, на революцията.

А между другото подобно „тълкуване” е много грубо и е изгодно само за буржоазията, изкривяването на марксизма, теоретично е основано върху забравянето на важни обстоятелства и съображения, посочени макар и в това, приведеното от нас  напълно „начално” разсъждение на Енгелс.

Първо. В самото начало на това разсъждение Енгелс казва, че, завземайки държавната власт, пролетариатът „сам унищожава държавата като държава”.

Което означава, че за това „не е прието” да се мисли. Обикновено това или изобщо се игнорира, или се смята, че е „хегелианска слабост” на Енгелс. На кратко с тези думи се изразява опита на една от великите пролетарски революции, опита на Парижката Комуна от 1871 година, за която ще стане по-подробно дума. На практика тук Енгелс говори за „унищожаването” на буржоазната държава от пролетарската революция, тогава думата за отмиране се отнася за остатъците от пролетарската държавност след социалистическата революция. Буржоазната държава не „отмира”, според Енгелс, а „се унищожава” от пролетариата в революцията. След тази революция отмира пролетарската държава или полудържавата.

Второ. Държавата е „специална сила за потискане”. Това е великолепно и във висша степен дълбоко определение на Енгелс дадено от него тук с пълна яснота. А от него произтича, че „специалната сила за потискане” на пролетариата от буржоазията, на милионите трудещи се от шепата богаташи  трябва да се промени в „специална сила за потискане” на буржоазията от пролетариата (диктатурата на пролетариата). В това и се състои „унищожаването на държавата като държава”. В това се състои и „актът” за взимането във владение на средствата за производство от името на обществото. И от само себе си е очевидно, че такава смяна на една (буржоазна) „специална сила” с друга, с (пролетарската) „специална сила”, изобщо не може да стане  по начина на „отмирането”.

Трето. За „отмирането” и дори още по-релефно и красноречиво – за „заспиването” Енгелс говори съвсем ясно и определено за епохата след „завземането на средствата за производство в собственост на държавата от името на цялото общество”, т.е. след социалистическата революция. Ние всички знаем, че политическата форма на „държавата” в този период е най-пълна демокрация. Но на никой от опортюнистите, безсрамно изопачаващи марксизма, не им увира главата, че става дума , тук, а следователно и за Енгелс, за „заспиване” и „отмиране” на демокрацията. Това струва ми се на пръв поглед е много странно. Но е „неразбираемо” само за този, който не се е замислял, че демокрацията е също държава и че, следователно, демокрацията също  ще изчезне, когато изчезне държавата. Буржоазната държава може да бъде „унищожена” само от революцията. Държавата изобщо, т.е. най-пълната демокрация, може само да „отмре”.

Четвърто. Защитавайки знаменитата си позиция: че „държавата отмира”, Енгелс пояснява конкретно, че тази позиция е насочена и против опортюнистите, и против анархистите. При това на първо място в позицията на Енгелс е поставен извода за „отмирането на държавата”, който е насочен против опортюнистите.

Може да се обзаложим, че от 10 000 човека, които са чели или са чували за „отмирането” на държавата, 9 990 от тях не знаят или не помнят, че Енгелс е насочвал изводите си от тази позиция не само против анархистите. А от останалите десет човека, навярно, девет не знаят, какво е това „свободна народна държава” и защо като напада този лозунг всъщност той напада опортюнистите. Така се пише историята! Така се фалшифицира великото революционно учение от преобладаващата еснафщина. Изводът против анархистите се повтаря хиляди пъти, опошлявайки го, набиват го в главите опростенчески, докато придобие вида на предразсъдък. А изводите против опортюнистите се замъгляват и „забравят”!

„Свободната народна държава” е програмно изискване и движещ лозунг на немските социал-демократи през 70-те години. Описаното понятие няма никакво политическо съдържание в този лозунг, освен еснафската надутост за демокрацията. Понеже в него легално намекват за демократичната република, понеже Енгелс е бил готов „на времето” да „оправдае” този лозунг от агитаторска гледна точка. Но този лозунг беше опортюнистичен, или изразяваше не само разкрасяване на буржоазната демокрация, но и неразбирането на социалистическата критика към всяка държава изобщо. Ние сме за демократична република, като най-добра за пролетариата форма на държавата при капитализма, но ние нямаме право да забравяме, че наемното робство е тежък жребий за народа и в най-демократичната буржоазна република. По-нататък. Всяка държава е „специална сила за потискане” на подчинената класа. Затова всяка държава не е свободна и не е народна. Маркс и Енгелс нееднократно разясняваха това на партийните си другари през 70-те години.

Пето. В това съчинение на Енгелс, от който всички са запомнили разсъждението му за отмирането на държавата, се разсъждава за значението на насилствената революция.

Историческата оценка за нейната роля се превръща от Енгелс във венец на насилствената революция. Това „никой не си спомня”, за значението на тази мисъл да се говори и дори да се мисли не е прието в съвременните социалистически партии, във всекидневната им пропаганда и агитация сред масите тези мисли не играят никаква роля. А между другото те са свързани неразривно с „отмирането” на държавата, в едно стройно цяло.

Ето това разсъждение на Енгелс:

   „… Че насилието играе също друга роля в историята” (освен извършване на зло), „именно революционната роля, което тя, по думите на Маркс, е акушерката на всяко старо общество, когато то е бременно с ново, че насилието е това оръдие, посредством което общественото движение си прокарва път и разчупва вкаменелите, умиращи политически форми – за всичко това нито дума от г-н Дюринг. Само допуска възможността за свалянето на експлоататора господар, с въздишки и стенания, ако отчаяно се наложи, може и с насилие, или всяко използване на насилие деморализирало,казва той, този, който го използва  за съжаление – позволете да забележите. И това се казва, независимо от този висок нравствен и идеен подем, който се случва след всяка победоносна революция! И това се говори в Германия, където насилствените сблъсъци, които бяха наложени на народа, се омаловажаваха, за да заличат сервилността, проникнала в националното съзнание от униженията на Тридесетгодишната война. И това тъпо, вяло, безсилно попско мислене си позволява да поучава  най-революционната партия, която историята познава?” (стр.193, 3-то немско издание, краят на 4-та глава на II раздел).

Как може да се съедини в едно учението на този панегирик (венцехвалене б.п.) за насилствената революция, настойчиво преподнесена от Енгелс на немските социал-демократи от 1878 -1894 година, т.е. до самата си смърт – с теорията за „отмирането” на държавата”?

Обикновено еклектично съединяват и едното и другото, безидейно или софистки произволно изрязват (в угода на власт имащите) едно, или друго разсъждение, при това от 100 – в 99 от случаите, може и по-често, да се изтъква на преден план именно „отмирането”. Диалектиката се подменя с еклектика: това е най-обикновеното, най- разпространено явление в официалната социалдемократическа литература в наши дни по отношение към марксизма. Такава подмяна, разбира се, изобщо не е нещо ново, такава се наблюдава дори в историята на гръцката философия. При фалшифицирането на марксизма с опортюнизъм като се фалшифицира диалектиката с еклектика е изобщо по-лесно да се лъжат масите, като им дават привидно удовлетворение, като едва ли не отчитат интересите на всички страни в процеса, на всички тенденции в развитието, на всички противоречиви влияния и т.н.т., а на практика не дават никакво целенасочено и революционно разбиране за процеса на общественото развитие.

Ние казахме вече по-горе и подробно ще покажем по-нататък в изложението, че учението на Маркс и Енгелс за неизбежността на насилствената революция се отнася за буржоазната държава. Тя се сменя с държавата на пролетариата (с диктатурата на пролетариата) което не може да стане по пътя на „отмирането”, а може да стане по общото правило – само чрез насилствена революция. Панегирикът, възпят от Енгелс и напълно съответстващ на многократните декларации на Маркс – (да си спомним края на „Мизерия на философията” и „Комунистическия Манифест” за гордата, открита декларация за неизбежността от насилствена революция; да си спомним критиката на Готската програма през 1875 година, където почти 30 години, Маркс безпощадно бичува опортюнизма в тази програма) – този панегирик съвсем не е „увлечение”, това не е декламиране, не е политически трик. Необходимостта системно да се възпитават масите в това и именно в такова виждане за насилствената революция лежи в основата на цялото учение на Маркс и Енгелс. Измяната от тяхното учение на господстващите днес социал-шовинисти и кауцкианските течения много релефно се изразява в забравяне и от тази и от другата пропаганда, на такава агитация.

Смяната на буржоазната държава с пролетарска е невъзможно без насилствена революция. А унищожаването на пролетарската държава, т.е. унищожаването на всякаква държава, е невъзможно да стане по друг начин, освен чрез „отмиране”.

По-подробно и конкретно развитие на тези възгледи на Маркс и Енгелс дадоха, изучаването на всяка отделна революционна ситуация, анализирайки уроците от опита на всяка отделна революция. При това, ние ще преминем към безусловно най-важната част от тяхното учение.

ГЛАВА  II

 

ДЪРЖАВАТА И РЕВОЛЮЦИЯТА. ОПИТЪТ ОТ     1848-1851 ГОДИНИ

 

1. В НАВЕЧЕРИЕТО НА РЕВОЛЮЦИЯТА

 

Първите произведения на зрелия марксизъм, като „Мизерия на философията” и „Комунистически Манифест”, се отнасят само за навечерието на революцията от 1848 година. В потвърждение на това обстоятелство, наред с представянето на общите основи на марксизма, ние имаме тук до известна степен отразяване на тогавашната конкретна революционна ситуация и затова би било по-целесъобразно,  да разгледаме, какво се казва от авторите на тези произведения за държавата, непосредствено преди техните изводи от опита през 1848-1851 години.

   „… Работническата класа – пише Маркс в „Мизерия на философията” – поставя в хода на развитието, на мястото на старото буржоазно общество такава асоциация, която изключва класите и техните противоположности; няма да има вече никаква политическа власт всъщност, понеже именно политическата власт е официално изразяване на противоположностите на класите вътре в буржоазното общество”  (стр. 182 немско издание от 1885 година).

Поучително е да съпоставим  тези представени обобщени мисли за изчезването на държавата след унищожаването на класите с тези, които са дадени в написания от Маркс и Енгелс няколко месеца след това – а именно през ноември 1847 година – „Комунистически Манифест”:

  „… Описвайки най-общите фрази за развитието на пролетариата, ние виждаме повече или по – малко прикрита гражданска война вътре в съществуващото общество до тогава, до когато тя се превърне в открита революция и пролетариатът създава своя държава чрез насилствено сваляне на буржоазията…

  … Ние видяхме вече, че първата крачка в работническата революция е превръщането” (буквално: извисяването) на „пролетариата в господстваща класа в завоюването на демокрацията.

  Пролетариатът използва политическото си господство, за да изтръгне от буржоазията целия капитал, да централизира всички оръдия за производство в ръцете на държавата, т.е. в организирания, като господстваща класа, пролетариат и възможно най-бързо да увеличи броя на производителните сили” (стр.31 и 37 от 7-мото немско издание от 1908 година).

Тук ние виждаме формулировката на една от най-забележителните и важни идеи на марксизма по въпроса за държавата, а именно идеята за „диктатурата на пролетариата” (както започват да се изразяват Маркс и Енгелс след Парижката Комуна), в последствие това до голяма степен интересно определение за държавата, влиза също към броя на „забравените думи” в марксизма. „Държавата, тоест, организираната в господстваща класа пролетариат”.

Това определение не само никога не се разясни от пропагандната и агитационната литература на официалните социалдемократически партии. Но, то беше забравено, понеже е съвършено непримиримо с реформизма, то бие в лицето обикновените опортюнистични предразсъдъци и еснафските илюзии за  „мирното развитие на демокрацията”.

На пролетариата е необходима държава – повтарят всички опортюнисти, социал-шовинисти и кауцкианци, твърдейки, че това учи Маркс и „забравят” да добавят, че, първо, според Маркс, на пролетариата е необходима само отмираща държава, т.е. тя да се изгради по такъв начин, че незабавно да започне да отмира, и да не може да не отмре. И второ, на трудещите се им е необходима „държава”, „тоест организиран в господстваща класа пролетариат”.

Държавата е специална организация на сила, е организация за насилие за потискане на някаква класа. Каква класа трябва да потиска пролетариатът? Разбира се, само експлоататорската класа, т.е. буржоазията. На трудещите се е необходима държава не само за потискане съпротивата на експлоататорите, а да ръководи това потискане , да го проведе в живота – това е в състояние да извърши само пролетариата, като единствена до края революционна класа, способна да обедини всички трудещи се и експлоатирани в борбата против буржоазията, като напълно я отстрани от власт.

На експлоататорските класи е необходимо политическо господство за подкрепа на експлоатацията, т.е. за користните интереси на нищожното малцинство, против грамадното болшинство от народа. На експлоатираните класи им е необходимо политическо господство в интерес на пълното унищожаване на всякаква експлоатация, т.е. в интерес на грамадното болшинство от народа, против нищожното малцинство съвременни робовладелци, т.е. помешчици и капиталисти.

Дребнобуржоазните демократи, тези едва ли не социалисти, подменят класовата борба с мечти за съгласие между класите, като си представят социалистическото преобразуване като мечта, не като сваляне на господството на експлоататорската класа, а като мирно подчиняване на малцинството което е разбрало задачите на мнозинството.

Тази дребнобуржоазна утопия, неразривно свързана с признанието за надкласовата държава, стига на практика до предателството на интересите на трудещите се класи, което и демонстрира, например, историята на френската революция от 1848 и 1871 години, както показа опита на „социалистическото” участие в буржоазните министерства в Англия, във Франция, в Италия и в други страни в края на XIX и в началото на XX век.

Маркс през целият си съзнателен живот се бореше с тези дребнобуржоазни социализми, възродени днес в Русия от партиите на есерите и меншевиките. Той (Маркс) прокарва учението за класовата борба последователно чак до ученията за политическата власт, и за държавата.

Премахването на господството на буржоазията е възможно само от страна на пролетариата, като особена класа, икономическите условия за съществуване на която я подготвят за това премахване, дават и́ възможност и сила да го извърши. По време когато буржоазията раздробява, разпилява селяните и всички дребнобуржоазни слоеве, тя сплотява, обединява, организира пролетариата. Само пролетариатът – по силата на икономическата му роля в голямото производство – е способен да бъде вожд на всички трудещи се и експлоатирани маси, които буржоазията експлоатира, гнети , потиска често не по-малко, а по-силно, отколкото пролетариата, понеже те не са способни да организират самостоятелна борба за освобождението си.

Учението за класовата борба, приложено от Маркс към въпроса за държавата и за социалистическата революция, води до необходимостта за признаването на политическото господство на пролетариата, на неговата диктатура, т.е. власт, която не може да се разделя с никой и опираща се непосредствено на въоръжената сила на масите. Свалянето на буржоазията е осъществимо само ако пролетариатът се превърне в господстваща класа, способна да потисне неизбежната, отчаяна съпротива на буржоазията и да организира всички трудещи се и експлоатирани маси за нов начин на изграждане на тяхното стопанството.

На пролетариатът му е необходима държавната власт, като централизирана организация на сила, организация за насилие и потискане съпротивата на експлоататорите и за ръководене на грамадната маса от населението, селяните, дребната буржоазия, полупролетариите по работата за „създаване” на социалистическото стопанство.

Възпитавайки работническата партия, марксизмът възпитава авангарда на пролетариата, способен да вземе властта и да поведе целия народ към социализъм, да го насочва и организира за новия строй, да бъде учител, ръководител, вожд на всички трудещи се и експлоатирани в работата по изграждането на своя обществен живот без буржоазия и против буржоазията.

Обратно, господстващият днес опортюнизъм  възпитава от работническите партии да се откъсват маси от представителите на добре платените работници, „устроили се” търпимо при капитализма, продаващи за трохи правото си да водят, т.е. отказващи се от ролята да бъдат революционни вождове на народа против буржоазията.

„Държавата, тоест организираният в господстваща класа пролетариат” – е теорията на Маркс, която е неразривно свързана с цялото негово учение за революционната роля на пролетариата в историята. Завършекът на тази роля е пролетарската диктатура, политическото господство на пролетариата.

Но ако на пролетариата му е необходима държава, като специална организация за насилие против буржоазията, то от тук от само себе си се налага въпроса, има ли смисъл от създаването на такава организация без предварително унищожение, без разрушаването на тази държавна машина, която си е създала буржоазията за себе си? До това заключение стига Маркс в „Комунистическия Манифест, правейки равносметка на опита от революцията през 1848 – 1851 години.

 

 

2. РЕЗУТАТИ ОТ РЕВОЛЮЦИЯТА

По интересуващият ни въпрос за държавата Маркс прави равносметка на революцията от 1848 – 1851 години в следното разсъждение от съчинението си „18 брюмер на Луи Бонапарт”:

  „… Но революцията е основателна. Тя още се намира на пътешествие през чистилището. Тя изпълнява работата си методично. До 2-ри декември 1851 година” (денят на извършването на държавен преврат от Луи Бонапарт) „тя свършва наполовина своята подготвителна работа, сега тя завършва другата половина. От начало тя довежда до съвършенство парламентарната власт, за да има възможност да я свали след това. Сега, след като постига това, тя довежда до съвършенство изпълнителната власт, свежда я до най – чистия и́ израз, изолира я, противопоставя я на себе си, като на единствен обект, за да се концентрират срещу нея силите на разрушението”. И когато революцията приключи тази втора половина от предварителната си работа, тогава Европа ще се вдигне от мястото си и ще каже, тържествено: ти много добре ровиш, стара къртице! Тази изпълнителна власт, с нейната грамадна бюрократична и военна организация, с нейната много сложна и изкуствена държавна машина, с тази войска от половин милиона чиновници, която с армията става 1 милион, е ужасен паразит, обвиващ в мрежа цялото тяло на френското общество и запушващ всички негови пори, появили се в епохата на самодържавната монархия, при упадъка на феодализма, упадък, който този паразит помага да се ускори”. Първата френска революция разви централизацията, „но заедно с това разшири обема, на атрибутите и броя на помагачите на правителствената власт. Наполеон завърши тази държавна машина”. Легитимната монархия и Юлската монархия „не прибавиха нищо ново, освен по-голямо разделение на труда… Накрая, парламентарната република в борбата си се оказа срещу революцията, беше принудена да засили, заедно с мерките на репресии, средствата и централизирането на правителствената власт. Всички преврати усъвършенстват тази машина, вместо да я унищожат”. „Партиите, които, се сменят една друга, борейки се за господство, разглеждат завладяването на това огромно държавно здание, като главна придобивка при победата си” („18 –ти брюмер на Луи Бонапарт”, стр.98 – 99, 4-то издание, Хамбург, 1907 г.).

В това забележително разсъждение марксизмът прави грамадна крачка напред в сравнение с „Комунистическия Манифест”. В него въпросът за държавата се поставя още крайно абстрактно, в най общи понятия и изрази. Тук въпросът се поставя конкретно и изводът се прави извънредно точно, той е определен и видим на практика: всички предишни революции усъвършенстват държавната машина, а тя трябва да бъде разбита, унищожена.

Този извод е главен, основен в учението на марксизма за държавата. Именно това основното е не само изобщо забравено от господстващите официални социалдемократически партии, но и направо изопачено (както ще видим по-долу) от  видния теоретик на II Интернационал Карл Кауцки.

В „Комунистическия Манифест” са направени общи изводи от историята, принуждавайки ни да видим в държавата орган на класово господство и водещо до необходимото заключение, че пролетариатът не може да свали буржоазията, без да завоюва отначало политическата власт, без да получи политическото господство, без да превърне държавата в „организиран, като господстваща класа, пролетариат”, и че тази пролетарска държава сега след като е победила започва да отмира, или в общество без класови противоречия държавата не е необходима и е невъзможна. Тук не се поставя въпроса за това, каква трябва да бъде тази смяна на буржоазната държава с пролетарска – от гледна точка на историческото развитие.

Именно такъв въпрос поставя и решава Маркс през 1852 година. Верен на философията си за диалектическия материализъм, Маркс взима като основа историческия опит на великите години на революцията от 1848 -1851 г. Учението на Маркс и тук – както винаги – е осветено от дълбокия философски мироглед и богатото познаване на историята чрез обобщаване на опита.

Въпросът за държавата се поставя конкретно: как исторически се появява буржоазната държава, необходима за господството на буржоазната държавна машина, какви са нейните промени, каква е еволюцията в хода на буржоазните революции и пред лицето на самостоятелните изяви на угнетените класи, какви са задачите на пролетариата към тази държавна машина?

Централизираната държавна власт, съответства на буржоазното общество, възниква в епохата на падането на абсолютизма. Две институции са характерни за тази държавна машина: чиновничеството и постоянната армия. За това, как с хиляди нишки са свързани тези институции именно с буржоазията, се казва нееднократно в съчиненията на Маркс и Енгелс. Опитът на всеки работник изяснява тази връзка с извънредна нагледност и внушителност. Работническата класа се учи да познава тази връзка, като я усети върху собствената си кожа – ето защо тя така лесно схваща и така твърдо усвоява науката за неизбежността на тази връзка, науката, която дребнобуржоазните демократи или невежо и лекомислено отхвърлят, или още по-лекомислено „изобщо” признават, забравяйки да направят съответните изводи на практика.

Чиновничеството и постоянната армия, това – е „паразит” върху тялото на буржоазното общество, паразит, роден от вътрешните противоречия, от които това общество се разкъсва, но именно този „паразит”, „запушва” жизнените му пори. Господстващият днес в официалната социалдемокрация кауцкиански опортюнизъм смята възгледите за държавата, като на паразит, специално и изключително присъщ на анархизма. Разбира се, това изопачаване на марксизма е извънредно изгодно за еснафите, които доведоха социализма до нечуван позор да оправдава и прикрива империалистическата война като използва понятието „защита на отечеството”, но всичко това – е безусловно изопачаване.

През всичките буржоазни революции, които е виждала Европа в голямото си мнозинство по време на падането на феодализма, върви развитие, усъвършенстване, укрепване на това чиновничество и военния апарат. В частност, именно дребната буржоазия се привлича на страната на едрата и се подчинява на нея в значителна степен посредством този апарат, даващ на горните слоеве на селячеството, на дребните занаятчии, търговци и т.н.т. сравнително удобни, спокойни и почетни местенца, поставящи ги над народа. Вземете това, което стана в Русия за половин година след 27 февруари 1917 г.: чиновническите места, които по-рано се даваха с предимство на черносотниците, започнаха да се раздават на кадети, меншевики и есери. За никакви сериозни реформи, в същност, не мислеха, стараеха се да ги използват чак „до Учредителното събрание” – а Учредителното събрание използваха малко  по малко до края на войната! Те се занимаваха с подялбата на произведеното, със заемането на местенца на министри, генерал губернатори и т.н.т. не бързаха и не искаха никакво Учредително събрание. Разиграването на комбинации за съставянето на правителства беше, всъщност, само изразяване на тази подялба на „произведеното”, ставащо и по върховете и в низините, по цялата страна, по всички централни и местни управления. Равносметката от обективните резултати за половин година от 27 февруари до 27 август 1917 г. е несъмнена: реформите са отложени, извърши се подялба на чиновническите местенца и „грешките” от разпределението са поправени до определени граници.

Но колкото повече се „разпределя” от чиновническия апарат между различните буржоазни и дребнобуржоазни партии (между кадетите, есерите и меншевиките, ако вземем руския пример) толкова по-ясна става враждебността на угнетените класи, и пролетариата , към цялото буржоазно общество.

От тук произлиза необходимостта за всички буржоазни партии, дори и за най-демократичните, и „революционно демократичните” в това число, да засилват репресиите срещу революционния пролетариат, да укрепват апарата за репресии, т.е. да укрепват тази същата държавна машина. При такъв ход на събитията революцията се принуждава да „концентрира всичките си сили за разрушаване” против държавната власт, е принудена да постави задачите не за подобряване на държавната машина, а за нейното „разрушаване и унищожаване”.

Не от логически разсъждения, а от действителното развитие на събитията, от живия опит през 1848 – 1851 години го довеждат до това поставяне на задачите. До каква степен се придържа Маркс към старата практическа база на историческия опит, се вижда от това, че през 1852 година той не поставя все още конкретно въпроса, с какво ще се замени подлежащата на унищожаване държавна машина.  Опитът тогава все още не дава материал за поставянето на този въпрос, поставен от историята не веднага а по-късно, през 1871 година. През 1852 година от гледна точка на естественоисторическото наблюдение е могло да се констатира, че пролетарската революция е стигнала до задачата да се „съсредоточат всички сили за разрушаване” на държавната власт, до задачата  да се „унищожи” държавната машина.

Тук може да се появи въпросът, правилно ли е обобщението на опита, от наблюденията и заключенията на Маркс, пренесени през границите много по-широко, отколкото трите години от 1848 до 1851 години във Франция?

За изясняване на този въпрос да напомним от начало една забележка на Енгелс, а след това да преминем към фактическите данни.

  „… Франция – пише Енгелс в предисловието си към 3-то издание на „18-ти брюмер” – Франция е страна, в която историческата борба между класите е по-голяма, от колкото в другите страни, довеждаща всеки път до решаващ край. Във Франция в най-резки очертания се коват тези променящи се политически форми, в които вътре в тях се извършва тази класова борба и в които намериха израз тези резултати. Съсредоточаването на феодализма в средните векове, в образцова страна като лице на съсловната монархия по времето на Ренесанса, Франция разгроми феодализма по времето на великата революция и изгради чистото господство на буржоазията с такава класическа яснота, като никоя друга европейска страна. И борбата на надигащия глава пролетариат срещу господстващата буржоазия навлиза в такава остра форма, която в другите страни е неизвестна” (стр.4 в изданието от 1907 година).

Последната забележка е остаряла, понеже от 1871 година настъпва застой в революционната борба на френския пролетариат, макар този застой, колкото и да е продължителен, не премахва възможността, да се прояви в една бъдеща пролетарска революция във Франция, като класическа страна на борбата на класите до решителен край.

Но ако се абстрахираме от общия поглед върху историята на водещите страни в края на XIX и началото на XX век. Ние ще видим, че бавно, многообразно, този процес се превръща във все по-широка арена за борба, от една страна установяването на „парламентарна власт” както е в републиканските страни (като Франция, Америка, Швейцария), така  и в монархически като (Англия, Германия до известна степен, Италия, скандинавските страни и т. н. т.) – от друга страна борбата за власт между различните буржоазни и дребнобуржоазни партии, разделящи и преразпределящи  от чиновническите си местенца „произведеното” при непроменящите се основи на буржоазния строй – накрая, усъвършенстването и укрепването на „изпълнителната власт”, на нейния чиновнически и военен апарат.

Няма никакво съмнение, че това са общите черти на цялата нова еволюция на капиталистическите държави изобщо. За три години, 1848 – 1851г., Франция в бърза, рязка, концентрирана форма показа тези същите процеси на развитие, които са присъщи на целия капиталистически свят.

Специфичното на империализма, в епохата на банковия капитал, е епоха на гигантските капиталистически монополи, епоха на монополистичния капитализъм в държавно-монополистичен капитализъм, показващ необикновеното усилие на „държавната машина”, при нечувано нарастване на ръста на нейните чиновници и военния апарат във връзка със засилването на репресиите против пролетариата както в монархичните, така и в най-свободните, републикански страни.

Световната история поставя сега, несъмнено, в несравнимо по-широк мащаб, отколкото през 1852 година, „концентрирането на всички сили” на пролетарската революция за „разрушаването” на държавната машина.

С какво ще бъде заменена тя от пролетариата, за това Парижката Комуна дава много поучителен материал.

 

3. ПОСТВЯНЕ НА ВЪПРОСА ОТ МАРКС ПРЕЗ 1852 ГОДИНА

 

През 1907 година Меринг публикува в списание „Neue Zeit” (XXV, 2, 164) откъси от писмото на Маркс до Вайдемайер от 5 март 1852 г. В това писмо се съдържа, между другото, следващото забележително разсъждение:

  „Що се отнася до мен, то не ми принадлежи  нито тази заслуга, че аз съм открил съществуването на класите в съвременното общество, нито тази, че аз съм открил тяхната борба между тях. Буржоазните историци много дълго преди мен са представили историческото развитие на тази борба между класите, а буржоазните икономисти – икономическата анатомия на класите. Това, ново, което аз направих, се състои в доказване на следното: 1) че съществуването на класите е свързано само с определени исторически фази на развитието на производството (historische Entwicklungsphasen der Produktion), 2) че класовата борба неизбежно довежда до диктатурата на пролетариата, 3) че тази диктатура представлява само прехода към унищожаването на всякакви класи към общество без класи…”.

С тези думи Маркс успява да изрази с поразителна релефност, първо, главната и коренна разлика на неговото учение от водещите и най-дълбоки мислители на буржоазията, и второ, същността на неговото учение за държавата.

Главното в учението на Маркс е класовата борба. Така казват и пишат много често. Но това не е вярно. И от това много често се получава опортюнистичното изопачаване на марксизма, фалшифицират го в смисъл приемлив за буржоазията. Или учението за класовата борба не Маркс, а буржоазията до Маркс го създава и за буржоазията, изобщо казано е приемливо за нея. Който признава само борбата между класите, той все още не е марксист, той може да се окаже, че не излиза от рамките на буржоазното мислене и буржоазната политика. Да се ограничи марксизма с учението за борбата между класите – означава да се изреже марксизма, да се изопачи, да се доведе до това, което е приемливо за буржоазията. Марксист е този, който разпространява и признава борбата между класите до диктатурата на пролетариата. В това е дълбоката разлика между марксиста и дребния, и едрия буржоа. На това основание трябва да се установява действителното разбиране и признаване на марксизма. И не е учудващо, че когато историята на Европа обедини работническата класа по този въпрос на практика, то не само всички опортюнисти и реформисти, но и всички „кауцкианци” (колебаещи се между реформизма и марксизма) се оказаха жалки филистери и дребнобуржоазни демократи, отричащи диктатурата на пролетариата. Брошурата на Кауцки „Диктатурата на пролетариата”, излязла през август 1918 година., т.е. много след първото издание на настоящата книжка, е образец на еснафско изопачаване на марксизма и подло отричане от него на практика, при лицемерното признаване на неговите думи (моята брошура: „Пролетарската революция и ренегата Кауцки”, Петроград и Москва, 1918 г.).

Съвременният опортюнизъм в лицето на неговия главен представител, бившия марксист Карл Кауцки, отговаря изцяло на дадената характеристика от Маркс за буржоазната позиция, или този опортюнизъм се ограничава с признаването на класовата борба в областта на буржоазните отношения. (А вътре в тази област, в нейните рамки нито един образован либерал няма да се откаже „принципно” да признае класовата борба)! Опортюнизмът не довежда признатата класова борба до най-важното, до периода на прехода от капитализъм към комунизъм, до периода за свалянето на буржоазията и пълното и́ унищожаване. В действителност този период неминуемо е период на невиждано ожесточаване на класовата борба, с невиждани нейни остри форми, а следователно, и държавата през този период неизбежно трябва да бъде по новому демократична (за пролетариите и бедните изобщо) и по новому диктаторска (против буржоазията).

По нататък. Същността в учението на Маркс за държавата е усвоена само тогава, когато е осмислено, че диктатурата на една класа е необходима не само за всяко класово общество изобщо, не само за пролетариата, свалил буржоазията, но и за целия исторически период, отделящ капитализма от „обществата без класи”, от комунизма. Формите на буржоазните държави са извънредно разнообразни, но същността им е една: всички тези държави са така или иначе, но в последна сметка задължително са диктатура на буржоазията. Преходът от капитализма към комунизма, разбира се, не може да не даде грамадно изобилие и разнообразие на политическите форми, но същността ще бъде при това неизбежно само една: диктатурата на пролетариата.

 

 

 

Г Л А В А   III

ДЪРЖАВАТА И РЕВОЛЮЦИЯТА. ОПИТЪТ НА ПАРИЖКАТА КОМУНА ОТ 1871 ГОДИНА. АНАЛИЗ НА МАРКС

1.В КАКВО СЕ ИЗРАЗЯВА ГРОИЗМЪТ В ОПИТА НА КОМУНАРИТЕ?

 

Известно е, че няколко месеца преди Комуната, през есента на 1870 година, Маркс предупреди парижките работници, доказвайки им, че опита им да свалят правителството би било глупост на отчаянието. Но когато през март на 1871 година на работниците им  беше наложен решителен бой и те го приемат, когато въстанието стана факт, Маркс с голям възторг приветства пролетарската революция, независимо от лошите предвиждания. Маркс не осъжда „несвоевременното” движение, като печално-знаменития руски ренегат на марксизма Плеханов, през ноември 1905 година, пишещ в полза на борбата на работниците и селяните, а след 1905 година като либералите крещеше: „не трябваше да се хващате за оръжието”.

Но, Маркс, не само се трогва от героизма на „щурмуващите небето”, по израза на комунарите. В масовото революционно движение, макар, то и да не постига целите си, той вижда грамадната важност на историческия опит, известна крачка напред в световната пролетарска революция, практическа крачка, много по-важна, от стотици програми и разсъждения. Анализирайки този опит, извличайки от него уроци за тактиката, преразглежда на това основание теорията си – ето как поставя задачата си Маркс.

Единствената „поправка” към „Комунистическия Манифест”, която Маркс смята за необходимо да направи, е на основание революционния опит на парижките комунари.

В последното предисловие към новото немско издание на „Комунистическия Манифест”, подписано от неговите двама автори, е поместено на 24 юни 1872 година. В това предисловие авторите, Карл Маркс и Фридрих Енгелс, казват, че програмата в „Комунистическия Манифест” „сега на места е остаряла”.

  „… По специално – продължава той – Комуната доказа, че „работническата класа не може просто да вземе готовата държавна машина и да я пусне в ход за своите собствени цели”…”

Взетите втори кавички и думите от този цитат са заимствани от нейните автори от съчинението на Маркс: „Гражданската война във Франция”.

И така, един от основните и главни уроци от Парижката Комуна Маркс и Енгелс смятат, че има такава гигантска важност,че го внасят, като съществена поправка към „Комунистическия Манифест”.

Извънредно характерно е, че именно тази съществена поправка беше изопачена от опортюнистите и смисълът и́, навярно, е неизвестен на девет десети, ако ли не, и на 99 от 100 читатели на „Комунистическия Манифест”. По-подробно за това изопачаване ще разкажем по долу, в главата посветена на изопаченията. Сега е достатъчно да се отбележи, че по-жаргонно, по-вулгарно „разбиране” (на даденото от нас знаменито изречение на Маркс) не е правено, то се състои в това, че уж Маркс подчертава тук идеята за бавно развитие в противоположност на вземането на властта и такива подобни.

На практика е точно обратното. Мисълта на Маркс се състои в това, че работническата класа трябва да разбие, да унищожи „готовата държавна машина”, а не да се ограничава с обикновеното  и́ завладяване.

На 12 април 1871 година, т.е. точно по време на Комуната, Маркс пише на Кугелман:

  „… Ако се загледаш в последната глава на моя „18 брюмер”, ще видиш, че при следващия опит за френска революция аз обявявам: да не се предава от едни ръце в други бюрократичната военна машина, както се случваше до сега, а да я унищожат” (курсивът е на Маркс: в оригинала е записано zerberechen), „и именно такова е предварителното условие за всяка действително народна революция на континента. Точно в това и се състои опита на нашите героични парижки другари” (стр.709 в „Neue Zeit”,XX, 1, 1901-1902).

(Писмата на Маркс до Кугелман излезнаха на руски най – малко в две издания, едното от тях е по моя редакция и с мое предисловие).

В тези думи: „Да се унищожи бюрократичната военна държавна машина” се съдържа, кратко изразения, главен урок на марксизма по въпроса за задачите на пролетариата в революцията по отношение към държавата. И именно този урок не само е напълно забравен, но и е направо изопачен от господстващото, кауцкианско, „тълкуване” на марксизма!

Що се отнася до позоваването на Маркс на „18 –ти брюмер”, то ние изцяло показахме съответното място.

Интересно е да отбележим специално две места в даденото разсъждение от Маркс. Първо, той ограничава своя извод само за континента. Това се е разбирало през 1871 година, когато Англия е била още образец на страна чисто капиталистическа, но без военщина и в значителна степен без бюрокрация. За това Маркс изключва Англия, където революцията, и дори народната революция, тогава си представяли, че е възможна без предварителното условие за разрушаването на „готовата държавна машина”.

Сега, през 1917 година, в епохата на Първата голяма империалистическа война, това ограничение на Маркс отпада. И Англия и Америка, са последните големи и последни – в целия свят –представители на англосаксонската „свобода” в смисъл липса на военщина и бюрократизъм, които напълно потънаха в общоевропейското, мръсно, кърваво блато на бюрократичните и военни институции, които подчиняват и потискат всичко. Сега и в Англия и в Америка като „предварително условие за всяка действително народна революция” е премахването, разрушаването на „готовата” (изработена някъде през 1914 – 1917 години като „европейско”, общоимпериалистическо, съвършенство) „държавна машина”.

Второ, специално внимание заслужава извънредно дълбоката забележка на Маркс, че разрушаването на бюрократичната военна държавна машина е „предварително условие за всяка действително народна революция”. Това понятие „народна” революция изглежда странно в устата на Маркс и руските плехановци и меншевики, тези последователи на Струве, смятащи се за марксисти, биха могли, ако поискат, да обявят този израз на Маркс „грешка на езика”. Те свеждат марксизма до такова отчайващо либерално изопачение, че освен противоположността на буржоазната и пролетарската революции за тях нищо друго няма, и тази противоположност от тях се разбира твърде смъртоносно.

Ако вземем като пример революциите от XX век, то и португалската и турската ще се наложи да признаем, разбира се, за буржоазни. Но „народна” не е нито едната, нито другата, или народните маси, грамадното болшинство от него, не се забелязва и не поставят нито в едната, нито в другата активно, самостоятелно, собствените си военни, икономически и политически искания. Напротив, руската, буржоазна революция от 1905-1907 години, макар тя и да нямаше такива „блестящи” успехи, като португалската и турската, беше, несъмнено, „действително народна” революция, или народните маси, неговото болшинство, най-дълбоките обществени „низини”, удавени в робство и експлоатация, се вдигнаха самостоятелно, наложиха ,с отпечатъка на исканията си, опита си да се изгради ново общество, върху мястото на разрушеното старо, които определиха целия ход на революцията.

В  континентална Европа през 1871 година в нито една страна пролетариатът не е бил болшинство от народа. „Народната” революция, увличаща в движение действителното болшинство, може да бъде такава, само ако обхване пролетариата и селячеството. Двете класи са съставяли „народа” тогава. Двете класи се обединяват за това, защото „бюрократичната военна държавна машина” ги поробва, потиска и ги експлоатира. Да се разбие тази машина, да се унищожи – такъв е действителният интерес на „народа”, болшинството от неговите работници, болшинството от селяните, такова е „предварителното условие” за свободния съюз на бедните селяни с пролетариата, а без този съюз демокрацията е крехка и е невъзможно социалистическото и́ преобразуване.

Към такъв съюз, както е известно, си пробиваше път Парижката Комуна, не постигнала целите си по ред причини от вътрешен и външен характер.

Следователно, говорейки за „действително народна революция”, Маркс, ни           най-малко не забравя особеностите на дребната буржоазия (за тях той говори много и често), строго отчитайки фактическото съотношение на класите в болшинството от континенталните европейски държави през 1871 година. А от друга страна, той констатира, че „разбиването” на държавната машина е в интерес и на работниците, и на селяните, и ги обединява, като им поставя общата задача за премахването на „паразита” и да бъде заменен с нещо ново.

С какво именно?

 

2.С КАКВО ДА СЕ ЗАМЕНИ РАЗБИТАТА ДЪРЖАВНА МАШИНА?

 

На този въпрос Маркс дава отговор в „Комунистическия Манифест” още през 1847 година много абстрактно, като вярно показва задачите, но не и начините за тяхното разрешаване. Да се замени с „организация на пролетариата като господстваща класа”, „да се завоюва демокрацията” – такъв е отговорът в „Комунистическия манифест”.

Без да изпада в утопия, Маркс, от  опита на масовото движение, очаква отговора на въпроса, в какви конкретни форми ще се изрази тази организация на пролетариата, като господстваща класа,  какъв образ трябва да има тази организация за да е съвместим с най пълното и последователно „завоюване на демокрацията”.

Маркс подлага  на внимателен анализ опита на Комуната в „Гражданската война във Франция”, колкото и да е малък той. Да покажем важните места от това съчинение:

През XIX век се развива произхождащата от средните векове „централизирана държавна власт с нейните вездесъщи( които проникват навсякъде и вземат участие във всичко –б.п) органи: като постоянна армия, полиция, бюрокрация, духовенство, съдийско съсловие”. С разрастването на класовия антагонизъм между капитала и труда „държавната власт придобива все повече и повече характер на обществена власт за потискане на труда, характер на машина за класово господство. След всяка революция, която е известна крачка напред в класовата борба, чисто потисническия характер на държавната власт се откроява все повече и по-открито”. След революцията през 1848 – 1849 години държавната власт се превръща в „национално оръдие на капитала против труда”. Втората империя го укрепва.

„Пряката противоположност на империята беше Комуната”. „Тя беше определена форма” „такава република, която трябваше да отстрани не само монархическата форма на класово господство, но и самото класово господство…”

В какво именно се е състояло това „определена” форма на пролетарска, социалистическа република? Каква е била държавата, която тя започна да изгражда?

„…Първият декрет на Комуната е бил унищожаване на постоянната войска и замяната и́ с въоръжения народ…”.

Това изискване сега е поставено в програмите на всички, искащи да се наричат социалистически , партии. Но какво представляват техните програми, много добре се вижда от поведението на нашите есери и меншевики, отказали се на практика след революцията на 27 февруари от провеждането в живота на това изискване!

  „… Комуната се изгради от избрани по всеобщото избирателно право по различните окръзи Парижки градски съвети. Те носеха отговорност и по всяко време бяха сменяеми. Болшинството от тях се състояха, разбира се от само себе си, от работници или от признати представители на работническата класа…

  … Полицията, представляваща до сега оръдие на държавното правителство, незабавно бе лишена от всички свои политически функции и бе превърната в отговорен орган на Комуната, сменяема по всяко време… Това важеше също и за чиновниците във всички останали отрасли и управления…  Започвайки от членовете на Комуната, от горе до долу, обществената служба се заплащаше с размера на работната заплата. Всички привилегии и даване на пари на представителството на висшите държавни чинове изчезнаха заедно с тези чинове… За отстраняването на постоянната войска и полицията, тези оръдия на материалната власт на старото правителство, Комуната незабавно се заема с това, за да унищожи оръдието на духовно потискане, силата на поповете… Съдийските чинове загубиха своята привидна независимост… те бяха длъжни от сега нататък да се избират открито, да отговарят и да бъдат сменяеми…”.

И така, Комуната заменя разбитата държавна машина на пръв поглед „само” за по-пълна демокрация: унищожава постоянната армия, пълна изборност и сменяемост на всички длъжностни лица. Но всъщност това е „само” гигантска смяна на едни институции с други от принципно друг род. Тук се наблюдава само един от случаите на „превръщането на количеството в качество”: демокрацията, проведена с такава  най-голяма последователност, с каквато това изобщо е мислимо, превръща буржоазната демокрация в пролетарска, от държава (което означава специална сила за потискане на определена класа) в нещо такова, което вече не е същинска държава.

Да се потиска буржоазията и нейната съпротива е все още необходимо. За Комуната това е било много необходимо и една от причините за нейното поражение е, че тя не го направи достатъчно решително. Но потискащият орган тук вече е болшинството от населението, а не малцинството, както е било винаги до този момент и при робството, и при крепостничеството, и при наемното робство. А щом болшинството от народа само потиска угнетителите си, то „специална сила” за потискане вече не е необходима! В това е смисълът на държавата започва да отмира. Вместо специалните институции на привилегированото малцинство (привилегированото чиновничество, началството на постоянната армия), самото болшинство може непосредствено да изпълнява това, а колкото по-всенародно става самото изпълнение на функциите на държавната власт, толкова по-малко става необходимостта от тази власт.

Много забележителна в това отношение е подчертаната от Маркс мярка на Комуната: да се отмени всякакво даване на пари на представителството, на всякакви парични привилегии на чиновниците, да се сведе заплащането на всички длъжностни лица в държавата до равнището на „заплата на работника”. Тук именно много нагледно се отразява преломът – от буржоазна демокрация към пролетарска демокрация, от потисническа демокрация  към демокрация на потиснатите класи, от държава, като „специална сила” за потискане на определена класа, към потискане на потисниците чрез общата сила на болшинството от народа, работниците и селяните. И именно тази, много нагледна точка от уроците на Маркс по въпроса за държавата е най- забравената! В популярните  безбройни коментари не се говори за това. „Прието е” за него да се мълчи, като „наивността”, в миналото, на християните, които взимат определено място от държавната религия, като „забравят” за „наивността” на първоначалното християнство с неговия демократично-революционен дух.

Понижаването на заплащането на висшите държавни чиновници изглежда „просто” искане на наивния, примитивен демократизъм. Един от „основателите” на новия опортюнизъм , бившият социалдемократ Ед. Бернщайн не веднъж се упражнява в повтарянето на пошлите буржоазни подигравки върху „примитивния” демократизъм. Както всички опортюнисти, както и сегашните кауцкианци, той изобщо не е разбрал, че първо, преходът от капитализма към социализма е невъзможен  без известно „връщане” към „примитивния” демократизъм (защото как ще се премине към изпълнение на държавните функции от болшинството от населението и поголовно от цялото население?) и второ, че „примитивния демократизъм” върху базата на капитализма и капиталистическата култура – не е същият, като примитивния демократизъм в първобитните или до капиталистическите времена. Капиталистическата култура създаде едрото производство, фабриките, железните пътища, пощата, телефоните и т.н.т., а върху тази база грамадното болшинство от функциите на „старата „държавна власт” толкова се опростиха и могат да се сведат до такива обикновени операции за регистриране, записи, проверки, че тези функции ще станат напълно достъпни на всички грамотни хора, че тези функции напълно могат да се изпълняват за обикновена „заплата на работника”, че може (и трябва) да  се отнемат тези функции и всякаква сянка на някакво привилегировано „началство”.

Пълната изборност, сменяемостта по всяко време от всички без снемането на длъжностните лица, свеждането на заплатите им до обикновената „работна заплата”, тези обикновени и „от себе си” демократични мероприятия, обединявайки напълно интересите на работниците и  на болшинството от селяните, служат в същото време като мост, отвеждащ от капитализма към социализма. Тези мероприятия засягат държавното, чисто политическо преустройство на обществото, но те получават, разбира се, целия си смисъл и значение само във връзка с осъществяващата се или подготвяща се „експроприация на експроприаторите”, т.е. преминаването от капиталистическата частна собственост върху средствата за производство в обществена собственост.

„Комуната – пише Маркс – превърна в истина лозунга на всички буржоазни революции, евтино правителство, като унищожи двете най-големи неща за разходи, армията и чиновничеството”.

От селяните, както и от другите слоеве на дребната буржоазия, само нищожно малцинство „стига до върха”, „стават хора” в буржоазния смисъл, т.е. превръщат се или в заможни хора, в буржоа, или в осигурени и привилегировани чиновници. Грамадното болшинство от селяните във всяка капиталистическа страна, където има селячество (а такива капиталистически страни са болшинство), са потискани от правителството и жадуват за неговото сваляне, очакват „евтино” правителство. Да осъществи това може само пролетариатът и осъществявайки го, той заедно с това прави крачка към социалистическото преустройство на държавата.

                                                                                                                                                                               

                                                                                                                             3.УНИЩОЖАВАНЕ НА ПАРЛАМЕНТАРИЗМА

 

„Комуната – пише Маркс – не трябва да бъде парламентарна, а работеща корпорация, в едно и също време да прави закони и да ги изпълнява…

   … Вместо един път на три или шест години, да решава, кой член от господстващата класа трябва да я представлява и да потиска народа в парламента, вместо това всеобщото избирателно право трябва да служи на народа, организиран в комуни, за да  търси за своето предприятие работници, надзиратели, счетоводители, както индивидуалното избирателно право служи на всеки друг работодател”.

Тази забележителна критика на парламентаризма, дадена през 1871 година, също сега принадлежи, благодарение на социал-шовинизма и опортюнизма, към „забравените думи” на марксизма. Министрите и парламентаристите по професия са изменници на пролетариата и „сметкаджиите” социалисти днес предоставиха критиката на парламентаризма изцяло на анархистите и на това удивително разумно основание обявиха всяка критика на парламентаризма в „анархизъм”!! Няма нищо странно, пролетариатът от „водещите” парламентарни страни, изпитват отвращение когато видят такива „социалисти”, като Шайдеман, Давид, Легин, Самба, Ренодели, Хендерсон, Вандервелдци, Стаунингци, Брантингци, Биссолатци и Кͦ, все по-често даващи симпатиите си за анархосиндикализма, независимо, че той е роден брат на опортюнизма.

Но за Маркс революционната диалектика никога не е била празна модна фраза, дрънкане, както правят с нея Плеханов, Кауцки и т.н.т. Маркс умее безпощадно да се разправя с анархизма за неумението му да използва дори „обора” на буржоазния парламентаризъм, особено когато няма на лице осъзната революционна ситуация – но в същото време той умееше да прави действително революционна пролетарска критика на парламентаризма.

Веднъж за няколко години да се реши, кой от членовете на господстващата класа ще потиска, разкъсва народа в парламента – ето в какво е истинската същност на буржоазния парламентаризъм, не само в парламентарно конституционните монархии, но и в най-демократичните републики.

Но ако поставим въпроса за държавата, ако разгледаме парламентаризма, като една от институциите на държавата, от гледната точка на пролетариата в тази област, то тогава къде е изхода от парламентаризма? Как можем да минем без него?

Отново и отново се налага да кажем: уроците на Маркс, основани върху изучаването на Комуната, са толкова забравени, че за съвременния „социалдемократ” (четете: съвременен предател на социализма) е изобщо неразбираема друга критика на парламентаризма, освен анархичната или реакционната.

Изходът от парламентаризма, разбира се, не е в унищожаването на представителните институции и изборността, а в превръщането на представителните институции от говорилня в „работещи” институции. „Комуната не трябва да бъде парламентарна институция, а да работи едновременно като законодател и като изпълнител на законите”.

„Не парламентарна, а работеща” институция, това не е изсмукано от ноктите, това е казано в очите на съвременните парламентаристи и на парламентарните „домашни кучета”- социалдемокрацията! Погледнете всяка парламентарна страна, от Америка до Швейцария, от Франция до Англия, Норвегия и т.н.т.: истинската „държавна” работа се прави зад кулисите, а се изпълнява от департаменти, канцеларии, щабове. В парламентите само се бърбори със специалната цел да се излъже „простолюдието”. Това е вярно до такава степен, че дори в руската република, буржоазно-демократичната република, преди да успее да създаде днешния парламент, се показаха всичките грехове на парламентаризма. Такива герои на гнилото еснафство, като Скобелев и Церетели, Черновци и Авксентиевци, съумяха да прецакат и Съветите по по́чина на гнусния буржоазен парламентаризъм, като ги превърнаха в празни говорилни. В Съветите господата „социалистически” министри лъжат доверчивите селянчета с фразьорство и резолюции. В правителството върви перманентен кадрил, от една страна, да се редуват да се настанят за „питата” за по-доходни и почетни местенца повече есери и меншевики, от друга страна, за да „отнемат вниманието” на народа. А в канцелариите, в щабовете „работят” „държавна” работа!

„Дело Народа”, орган на управляващата партия на „социалистите революционери”, в редакционната си поредица призна с откровеност нямаща равна на себе си за хората от „доброто общество”, в което „всички” се занимават с политическа проституция, че дори в  министерствата, които са на „социалистите” (извинете за израза), дори в тях всеки чиновнически апарат си остава в същност стария, функционира по старому, саботират революционните действия напълно „свободно”! Да ако не беше това признание, нима фактическата история с участието на есерите и меншевиките в правителството нямаше да докаже това? Характерното тук е само, че намирайки се в министерското обединение с кадетите, господата Черновци, Русановци, Зензиновци и други такива редактори на „Дела Народа” до такава степен са загубили срам, че не се притесняват публично, да разказват без да се изчервяват, както за празнодумството, така и за това, че „в техните” министерства всичко е по старому!! Революционно демократична фраза – за оглупяване на селските Иванчовци, а чиновническата канцеларска бюрокрация „създава облаги” за капиталистите – ето в какво е същността на „честната” коалиция.

Продажният и прогнил парламентаризъм на буржоазното общество се сменя от Комуната с институции, в които свободата на разсъждения и обсъждания не се израждат в лъжа, понеже парламентаристите, трябва сами да изработват, сами да изпълняват законите си, сами да проверяват какво се получава в живота, сами да отговарят непосредствено пред избирателите си. Представителните институции си остават, но парламентаризмът, като специална система, като разделение на труда в законодателната и изпълнителната му част, като привилегировано положение за депутатите, тук няма. Без представителни институции ние не можем да си представим демокрацията, дори и пролетарската демокрация, без парламентаризма можем и трябва да минем, ако критиката на буржоазното общество за нас не са празни думи, ако стремежът за свалянето на господството на буржоазията е наш сериозен и искрен стремеж, а не „избирателна” фраза за хващане на работнически гласове, както при меншевиките и есерите, както при Шайдемановци и Логиновци, Самба и Вандервелдци.

Много е поучително, какво казва за функциите на това чиновничество, което е необходимо и на Комуната, и на пролетарската демокрация, Маркс взима за сравнение  „всеки друг работодател”, т.е. обичайното капиталистическо предприятие с „работниците, надзирателите и счетоводителите”.

При Маркс няма и капка утопизъм в смисъл, че той е съчинил, изфантазирал „новото” общество. Не, той го изучава, като естествен исторически процес, като раждане на новото общество от старото, като преминаващи форми от второто към първото. Той взима фактически опит от масовото пролетарско движение и се старае да извлече от него практически уроци. Той се „учи” от Комуната, като всички велики революционни мислители не се страхува да се учи от опита на големите движения на потиснатата класа, никога не се отнася към тях с педантични „нравоучения” (като плехановското: „не трябвало да се хващат за оръжието” или церетеловското: „класата трябва да се самоограничава”).

За унищожаването на чиновничеството изведнъж, навсякъде, до края не може да става и дума.Това е утопия. Но да се разбие веднага старата чиновническа машина и веднага да се започне изграждането на нова, позволяваща  постепенно да се омаловажи всяко чиновничество, това не е утопия, това е опит от Комуната, това е пряка, поредна задача на революционния пролетариат.

Капитализмът опростява функциите на „държавното” управление, позволява да се отхвърли „началстването” и свежда цялата работа до организиране на пролетариите (като господстваща класа), от името на цялото общество наемащо „работници, надзиратели и счетоводители”.

Ние не сме утописти. Ние не „мечтаем” как изведнъж да осъществим без всякакво управление, без всякакво подчинение; тези анархистични мечти, основани върху неразбирането на задачите на диктатурата на пролетариата, които са чужди на марксизма в корена си и на практика служат само до отлагането на социалистическата революция до тогава, докато хората станат други. Не, ние искаме социалистическа революция с такива хора, като днешните, които не могат да минат без подчинение, без контрол, без „надзиратели и счетоводители”.

Но трябва да се подчиняват на авангарда на всички експлоатирани и трудещи се – на пролетариата. Специфичното „началстване” на държавните чиновници може и трябва в този час, от днес до утре, да се започне да се подменя с прости функции на „надзирателите и счетоводителите”, функции, които сега вече са напълно достъпни за равнището на развитие на гражданите и напълно изпълними за което получават „изработената работна заплата на работника”.

Организираме едрото производство, изхождайки от това, което е създадено от капитализма, самите ние, работниците, опирайки се върху работническия си опит, създавайки строга, желязна дисциплина, подкрепяме държавната власт на въоръжените работници, свеждаме държавните чиновници до ролята на обикновени изпълнители на нашите инструкции, те са материално отговорни, сменяеми, скромно заплащани „надзиратели и счетоводители” (разбира се, с техните най-различни видове и степени) – ето нашата пролетарска задача, ето с какво може и трябва да започнем при извършването на пролетарската революция. Такова начало, върху базата на едрото производство, само по себе си води до постепенно „отмиране” на всякакво чиновничество, до постепенно създаване на такъв ред – ред без кавички, ред, не приличащ на наемното робство – такъв ред, при който все по-опростяващите функции по надзора и отчетността ще се изпълняват от всички по ред, които след това ще се превърнат в навик и накрая ще отпаднат, като специални функции за специален слой хора.

Един остроумен немски социалдемократ през седемдесетте години на миналия век нарече пощата образец на социалистическо стопанство. Това е много вярно. Сега пощата е стопанство, организирано по типа на държавно капиталистическите монополи. Империализмът постепенно превръща всички тръстове в организации от подобен тип. Върху „обикновените” трудещи се, които са затрупани с работа и гладуват, тук е поставена същата буржоазна бюрокрация. Но механизмът за общественото стопанисване е вече готов.

Да се свалят капиталистите, да се разбие с желязна ръка съпротивата на тези експлоататори от въоръжените работници, да се разбие бюрократичната машина на съвременната държава и пред нас освободените от „паразита” е високо техническия оборудван механизъм, който могат напълно да пуснат в ход самите обединени работници, наемайки техници, надзиратели, счетоводители, заплащайки им както на всички „държавни” чиновници, заплата като на работника. Ето ви конкретна задача, практическа, осъществима в този час по отношение на всички тръстове, избавяща трудещите се от експлоатация, отчитаща опита, на практика на вече започналата Комуна (особено в областта на държавното строителство).

Цялото народно стопанство, организирано като пощата, по такъв начин, че техниците, надзирателите, счетоводителите, както и всички длъжностни лица, получават заплащане не повече от „заплатата на работника”, под контрола и ръководството на въоръжения пролетариат – това е нашата близка цел. Ето каква държава, ето върху каква икономическа основа ни е необходима тя. Ето какво ще ни донесе унищожаването на парламентаризма и запазването на представителните институции, ето кое ще избави трудовите класи от проституирането на тези институции на буржоазията.

 

4.ОРГАНИЗИРАНЕ ЕДИНСТВОТО НА НАЦИЯТА

 

  „… В този кратък очерк за националната организация, която Комуната нямаше време да разработи по-нататък, се казва напълно определено, че Комуната трябва да бъде… да стане политическа форма дори и на най-малкото село”… От комуната ще се избере и „национална делегация” в Париж.

  „… Малкото, но много важни функции, които биха останали тогава за централното правителство, не трябвало да бъдат отменени – такова твърдение би било съзнателна фалшификация – а е трябвало да бъдат предадени на комуналните, т.е. строго отговарящи чиновници …

  … Единството на нацията подлежало не на унищожаване, а напротив, да бъде организирано посредством комуналното устройство. Единството на нацията е трябвало да стане действително посредством унищожаването на тази държавна власт, която се представяла за въплъщение на това единство, но искала да бъде независима от нацията, да стои над нея. В същност тази държавна власт е била само паразитна надстройка върху тялото на нацията… Задачата се състояла в това, да се отсекат чисто потисническите органи на старата правителствена власт, нейните правни функции, да и се отнемат претенциите да стои над обществото и да бъдат предадени на отговорните слуги на обществото”.

До каква степен не разбраха – може би е по-вярно да се каже: не пожелаха да разберат – опортюнистите от съвременната социалдемокрация тези разсъждения на Маркс, най-добре от всичко показва херостратовски-знаменитата книга на ренегата Бернщайн: „Предпоставките за социализма и задачите на социалдемокрацията”. Именно по повод на приведените думи на Маркс Бернщайн написа, че тази програма „по своето политическо съдържание открива във всичките си съществени черти, голямото си подобие на федерализма  – на Прудон… При всичките минали разминавания между Маркс и „дребните буржоа” на Прудон (Бернщайн поставя думите „дребни буржоа” в кавички, които трябва да бъдат, според него иронични) по тези точки развитието на мислите им е дотолкова близко, до колкото е възможно”. Разбира се, продължава Бернщайн, значението на муниципалитетите (общинарите-б.п) расте, но „струва ми се съмнително, че първата задача на демокрацията е такава отмяна (Aufl sung – буквално: разпускане, разтваряне) на съвременните държави и такава пълна промяна (Umwandlung – преврат) в тяхната организация, както си представят Маркс и Прудон – като образуването на национално събрание от делегати от провинциалните или областните събрания, които на свой ред, се съставят от делегати на комуната – така че цялата предишна форма на национално представителство би изчезнала напълно” (Бернщайн, „Предпоставки”, стр.134 и 136 немско издание от 1899 година).

Това е направо чудовищно: да се смесят възгледите на Маркс за „унищожаването на държавната власт – паразита” с федерализма на Прудон! Но това не е случайно, или на  опортюниста главата не увира, че Маркс говори тук изобщо не за федерализма като противник на централизма, а за разбития строй, буржоазният, който във всички буржоазни страни е съществуваща държавна машина.

До главата на опортюниста стига само това, което той вижда около себе си, сред дребнобуржоазната еснафщина и „реформисткия” застой, именно само „муниципалитетите”! За революцията на пролетариата опортюнистите за се отучили да мислят.

Това е смешно. Но забележителното е, че по тази точка не се спори с Бернщайн. Той беше опроверган от много – особено от Плеханов в руската литература, Кауцки в европейската, но нито единия, нито другия не говори за това фалшифициране на Маркс от Бернщайн.

Опортюнистът до такава степен се е отучил да мисли революционно и да размишлява за революцията, че той приписва „федерализъм” на Маркс, смесвайки го с основателя на анархизма Прудон. А Кауцки и Плеханов, желаещи да бъдат ортодоксални (праволинейни –б.п.) марксисти, защитават учението на революционния марксизъм като  мълчат за това! Тук почива един от корените на това крайно изопачаване на възгледите за разликата между марксизма и анархизма, което е присъщо и на кауцкианците и на опортюнистите и за които на нас ще ни се наложи да говорим още.

От федерализъм няма и следа в приведените разсъждения на Маркс за опита на Комуната. Маркс си прилича с Прудон само в това, което не вижда опортюниста Бернщайн. Маркс се разминава с Прудон само по това, в което Бернщайн вижда тяхната прилика.

Маркс прилича на Прудон по това, че те и двамата са за „разбиването” на съвременната държавна машина. Тази прилика на марксизма с анархизма (и с Прудон и с Бакунин) не виждат, нито опортюнистите, нито кауцкианците, или те се отклоняват от марксизма по тази точка.

Маркс се разминава и с Прудон и с Бакунин само по въпроса за федерализма (да не говорим пък за диктатурата на пролетариата). От гледището на дребнобуржоазния анархизъм федерализма произтича принципно. Маркс е центрист. И в посочените от него разсъждения няма никакво отстъпление от централизма. Само хора, с изцяло еснафска „суеверна вяра” в държавата, могат да приемат унищожаването на буржоазната държавна машина за унищожаване на централизма!

Е, ако пролетариатът и бедните селяни вземат в ръцете си държавната власт, се организират напълно свободно по комуни и обединят действията на всички комуни в удари срещу капитала, в разрушаване на съпротивата на капиталистите, в предаване на частната собственост от железниците, фабриките, земята и т.н.т. на цялата нация, на цялото общество, нима това няма да е централизъм? Нима това няма да е най-последователен демократически централизъм и при това пролетарски централизъм?

Но Бернщайн просто не може да разбере, че е възможен доброволен централизъм, доброволно обединяване на комуните в нация, доброволното сливане на пролетарските комуни в работата по разрушаването на буржоазната държава и буржоазната държавна машина. За Бернщайн, както и за всеки филистер, централизмът се рисува, като нещо толкова високо, като нещо налагащо могъществото на чиновничеството и военщината за да бъдат запазени.

Маркс нарочно, като че ли предвижда възможността от извращаване на неговите възгледи, подчертава, че обвиненията за Комуната в това, че едва ли не унищожава единството на нацията, отменяйки централната власт – е съзнателна фалшификация. Маркс нарочно употребява израза „организиране на единството на нацията”, за да  противопостави съзнателния, демократичен, пролетарски централизъм на буржоазния, военен, чиновнически.

Но… да не искаш да слушаш е по-лошо отколкото да си глух. А опортюнистите от съвременната социал демокрация именно не искат да слушат за унищожаването на държавната власт, за премахването на паразита.

 

4. УНИЩОЖАВАНЕ НА ПАРАЗИТА – ДЪРЖАВАТА

Ние посочихме вече съответните думи на Маркс и сме длъжни да ги допълним.

  „… Обикновената съдба на новото историческо творчество – пише Маркс – е в това, че го приемат за подобие на старите и дори отживелите форми на обществения живот, на които новите институции, като че ли приличат. Така е и с тази нова Комуна, която унищожава (bricht – разбива) съвременната държавна власт, която се разглеждаше, като възкръсване на средновековната комуна… като съюз на малките държави (Монтескьо, жирондистите)… като преувеличена форма на старата борба против прекомерната централизация…Комуналното устройство би върнало на общественото тяло всички тези сили, които до сега  поглъщаше този паразитен израстък „държавата”, хранеща се за сметка на обществото и задържаща нейното свободно придвижване. А това за Франция, вече би било придвижване напред…

… Комуналното устройство би довело селските производители под духовното ръководство на големите градове във всяка област и би им осигурило, в лицето на градските работници, естествени представители на техните интереси. Вече самото съществуване на Комуната води след себе си, като нещо разбиращо се от само себе си, местно самоуправление, но вече не като балансьор на държавната власт, която сега става излишна”.   

„Унищожаването на държавната власт”, която е „паразитен израстък”, „премахването” и́; „държавната власт става сега излишна” – ето с какви изрази си служи Маркс за държавата, оценявайки и анализирайки опита на Комуната.

Всичко това беше писано малко преди половин век, а сега се налага да се правят разкопки, за да се доведе до съзнанието на масите нефалшифицирания марксизъм. Изводите, направени от наблюдението на последната велика революция, която преживява Маркс, забравиха още тогава, когато се приближи времето за следващите велики революции на пролетариата.

  „… Разнообразието на интерпретациите, които предизвика Комуната, и разнообразието на интересите, намерили израз в нея, доказват, че тя беше в голяма степен гъвкава политическа форма, между тях, понеже всички предишни форми на правителствата, бяха по своята същност – потиснически. Нейната истинска тайна беше в това че: тя беше, всъщност, правителство на работническата класа, резултат от борбата на класата на производителите срещу класата на присвояването, тя беше открита, накрая, беше политическа форма, при която можеше да се извърши икономическото освобождаване на труда…

Без това последно условие комуналното устройство би било невъзможно и лъжливо…”.

Утопистите се занимаваха с „откриването” на политически форми, при които трябваше да стане социалистическото преустройство на обществото. Анархистите се отказаха от въпроса за политическите форми изобщо. Опортюнистите съвременните социалдемократи приеха буржоазните политически форми на парламентарната демократична държава за граница, без да си превишава правата, и си разбиваха главата, молейки се на този „образец”, обявявайки в анархизъм всеки стремеж да се унищожат тези форми. Маркс взе от цялата история на социализма и политическата борба, че държавата трябва да изчезне, че преходната форма на изчезването и́ е (прехода от държавата към недържава), че ще бъде „организирана в господстваща класа на пролетариата”. Но Маркс не се заема да открива политическите форми на това бъдеще. Той се ограничава с точно наблюдение на френската история, с нейния анализ и със заключенията  които цитира през 1851 година: работата се свежда до разрушаването на буржоазната държавна машина.

И когато масовото революционно движение на пролетариата избухва, Маркс, без да забелязва неуспеха на това движение, независимо от неговата кратковременност и биещата в очи слабост, започва да изучава, какви форми открива то.

Комуната – е „откритата накрая” от пролетарската революция форма, при която може да стане икономическото освобождение на труда.

Комуната – е първият опит на пролетарската революция да разбие буржоазната държавна машина и „открива накрая” политическата форма, която може и трябва да смени разбитата.

Ние ще видим в по нататъшното изложение, че руските революции от 1905 и 1917 години, в друга обстановка, при други условия, продължава делото на Комуната и потвърждава гениалния исторически анализ на Маркс.

Г Л А В А  IV

ПРОДЪЛЖЕНИЕ. ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПОЯСНЕНИЯ НА ЕНГЕЛС

Маркс даде основното по въпроса за значението на опита на Комуната. Енгелс нееднократно се връща към тази тема, пояснявайки анализа и изводите на Маркс, понякога с такава сила и релефност осветява други страни на въпроса, че на тези пояснения е необходимо да се спрем специално.

 

1. „ЖИЛИЩНИЯТ ВЪПРОС”

В съчинението си за жилищния въпрос (1872 г.) Енгелс като отчита вече опита на Комуната, се спира няколко пъти върху задачите на революцията по отношение на държавата. Интересното е, че на конкретната тема се изяснява нагледно, от една страна, чертите и сходството на пролетарската държава със сегашната държава – чертите, даващи основание в двата случая да говорим за държава – а от друга страна, различията в чертите или прехода към унищожаване на държавата.

„Как да се разреши жилищният въпрос? В съвременното общество то се решава изцяло така, както и всеки друг обществен въпрос: с постепенно икономическо изравняване на търсеното и предлагането, а това е такова решение, което постоянно само поражда въпроса отново, т.е. не дава никакво решение. Как ще реши този въпрос социалната революция, това зависи не само от обстоятелствата като време и място, това е свързано също с въпросите, отиващи много по-далече, сред които е един от най-важните – въпросът за унищожаването на противоположностите между града и селото. Понеже ние не се занимаваме със съчиняване на утопични системи за устройство на бъдещето общество, то би било празна работа да се спираме върху това. Несъмнено е едно, че именно сега вече в големите градове има достатъчно жилищни сгради, за да може още сега да се помогне на действително нуждаещите се за жилище при разумно използване на тези сгради. Това е осъществимо, разбира се, само посредством експроприиране на сегашните собственици и посредством заселването в тези домове на бездомни работници или работници, живеещи в много пренаселени квартири. И когато пролетариатът завоюва политическата власт, подобна мярка, предначертана от интересите на  обществената полза, ще може да се изпълни толкова лесно, като  другите такива експроприации и заемането на квартири извършващи се в съвременната държава” (стр.22, немско издание 1887 година).

Тук не се разглежда промяната на формата на държавната власт, а се взима само съдържанието на нейната дейност. Експроприиране и заемане на квартири става и по нареждане на сегашната държава. Пролетарската държава, от формална страна на нещата, също се „разпорежда” със заемане на квартири и експроприира сгради. Но става ясно, че старият изпълнителен апарат, чиновничеството, свързано с буржоазията, ще бъде просто  негоден за провеждането в живота на разпорежданията на пролетарската държава.

„… Трябва да се констатира, че фактическото придобиване на всички оръдия на труда, цялата индустрия от страна на трудещия се народ е пряко противоположно на прудоновото „откупуване”. При последното, отделният работник става собственик на жилище, на селски участък на земя, на оръдията на труда; при първия случай, общият собственик на жилищните сгради, фабриките и оръдията на труда остават в собственост на „трудовия народ”. Ползването на тези жилища, фабрики и други едва ли ще се предоставят, в крайна сметка, през преходния период, на отделни лица или дружества без покритие и издръжка. Точно както унищожаването на поземлената собственост не предполага унищожаване на поземлената рента, а се предава на обществото, макар и във видоизменена форма. Фактическото придобиване на всички оръдия на труда от страна на трудовия народ не изключва, следователно, по никакъв начин запазването на наема и даването под наем” (стр.68).

Въпросът, засегнат в това разсъждение, именно: за икономическите основания за отмиране на държавата, ние ще разгледаме в следващата глава. Енгелс се изразява много внимателно, като казва, че пролетарската държава „едва ли” без заплащане ще раздава квартири, „в крайна сметка”, в преходния период”. За даването на квартири, принадлежащи на целия народ, отделните семейства ще плащат но това предполага и взимане на това плащане, и известен контрол, и тази или друга норма на разпределение на квартирите. Всичко това изисква известна форма на държава, но изобщо не е необходим специален военен и бюрократичен апарат със специално привилегировано положение на длъжностните лица. А преминаването към такова състояние на нещата, когато квартирите могат да се дават безплатно, е свързано с пълното „отмиране” на държавата.

Говорейки за прехода на бланкистите, след Комуната и под влиянието на нейния опит, върху принципната позиция на марксизма, Енгелс в движение формулира тази позиция по следния начин:

  „… Необходимостта от политическо действие на пролетариата и неговата диктатура, като преход към премахване на класите, а заедно с тях и държавата…” (стр.55).

Всякакви любители на критиката като буквоядците или буржоазните „унищожители на марксизма” виждат, може би, противоречие между това признание за „премахване на държавата” и отричането на такава формула, както това правят анархистите, в посоченото по-горе място от „Анти-Дюринг”. Не би било учудващо, ако опортюнистите причислят и Енгелс при „анархистите” – днес социал-шовинистите разпространяват на всякъде обвинението си против интернационалистите в анархизъм.

Че заедно с премахването на класите ще се премахне и държавата, това марксизма винаги е учил. Общоизвестно е мястото за „отмирането на държавата” в „Анти-Дюринг”, в което се обвиняват анархистите не просто, че са за премахването на държавата, а за това, че те проповядват, че е възможно тя да бъде премахната „от днес за утре”.

По повод пълното изопачаване от господстващата днес „социал-демократическа” доктрина за отношението на марксизма към анархизма по въпроса за унищожаването на държавата, е много полезно да напомним една полемика на Маркс и Енгелс с анархистите.

2. ПОЛЕМИКА С АНАРХИСТИТЕ

 

Тази полемика е от 1873 година. Тези статии на Маркс и Енгелс против прудонистите, „автономистите” или „антиавторитаристите”, са публикувани в италианския социалистически сборник и едва през 1913 година те се появяват в немски превод в „ Neue Zeit”.

„… Ако политическата борба на работническата класа – пише Маркс, осмивайки анархистите с тяхното отричане на политиката – придобива революционни форми, ако работниците върху мястото на диктатурата на буржоазията поставят своя революционна диктатура, то те извършват ужасно оскърбяване и погазване на принципите и́, или за удовлетворяване на жалките си, груби дневни потребности, за да унищожат съпротивата на буржоазията, работниците  придават на държавата революционна и преходна форма, вместо да сложат оръжие и да унищожат държавата…”.

  („Neue Zeit”), 1913 – 1914 год., 32 т., 1, стр.40).

Ето за какво „премахване” на държавата  изключително се застъпваше Маркс, опровергавайки анархистите! Изобщо не е против, че държавата ще изчезне с изчезването на класите, или, че тя ще бъде премахната след като те бъдат премахнати, а против това, работниците да се откажат от употребата на оръжие, от организираното насилие, тоест от държавата, която трябва да послужи за: „премахване на съпротивата на буржоазията”.

Маркс нарочно подчертава – че за да не се изопачава истинския смисъл на неговата борба с анархизма – то „революционната и преходната форма” на държавата е необходима на пролетариата. Държавата е необходима само временно на пролетариата. Като цел, ние не се различаваме от анархистите по въпроса за премахването на държавата. Ние твърдим, че за постигането на тази цел е необходимо временно използване на оръдията, средствата, използването на държавната власт против експлоататорите, понеже за унищожаването на класите е необходима временна диктатура на потиснатата класа. Маркс избира най-рязкото и най-ясното поставяне на въпроса срещу анархистите: трябва ли работниците да „свалят оръжието” или да го използват срещу капиталистите, за да премахнат тяхната съпротива? А системното използване на оръжие от една класа срещу друга класа, какво е това, не е ли „преходна форма” на държавата?

Нека всеки социалдемократ да се запита: така ли поставя той въпроса за държавата в полемиката с анархистите? Така ли поставят този въпрос огромното болшинство от социалистически партии от втория Интернационал?

Енгелс още по-подробно и популярно представя тези мисли. Той осмива преди всичко лутането на мислите при прудонистите, които се наричат „антиавторитаристи”,  т.е те отричат всякакъв авторитет, всяко подчинение, всяка власт. Вземете фабриката, железницата, кораба в открито море – казва Енгелс – нима не е ясно, че без известно подчинение, следователно, без известен авторитет или власт е невъзможно функционирането на нито едно от тези сложни технически средства, създадени за използването на машините и планомерното сътрудничество на много лица?

„… Ако аз предявявам тези аргументи – пише Енгелс – против най-отчаяните антиавторитаристи, то те могат да ми дадат следния отговор: „Да! Това е истина, но работата тук не е в авторитета с  който ние даряваме нашите делегати, а в известната инструкция”. Тези хора мислят, че ние можем да променим дадена вещ, като сменим името и́…”.

Показвайки им по този начин, че авторитетът и автономията са относителни понятия, че областта им за използване се променя при различните фази на общественото развитие, то те да се приемат като абсолютни е нелепо, като добавя, че областта за използване на машините и едрото производство изобщо ще се разширява, Енгелс преминава от общите разсъждения за авторитета към въпроса за държавата.

„…Ако автономистите биха искали – пише той – да кажат само, че социалната организация на бъдещето ще допусне авторитетът само в тези граници, които неизбежно се налагат от условията на производството, то тогава можем да се примирим с тях. Но те са слепи по отношение на всички факти, които правят авторитета необходим и затова те се борят страстно против думата.

  Защо антиавторитаристите не спират да крещят против политическия авторитет, против държавата?  Всички социалисти са съгласни, че държавата, а заедно с нея и политическия авторитет ще изчезнат в следствие на бъдещата социална революция, тоест, че обществените функции ще загубят политическия си характер и ще се превърнат в обикновени административни функции, съблюдаващи  социалните интереси. Но антиавторитаристите искат, политическата държава да се премахне с един удар, още по-рано, от премахването на социалните отношения, които я създават. Те искат първия акт на социалната революция да бъде премахването на авторитета.

  Тези господа, виждали ли са някога революция? Революцията е, несъмнено, най-авторитетното нещо, което е възможно. Революцията е акт, в който част от населението налага волята си върху друга част с оръжие, щикове, оръдия, т.е. извънредно авторитарни средства. И победилата партия по необходимост е принудена да удържа господството си чрез страхът, който внушават реакционерите за нейното оръжие. Ако Парижката Комуна не се опираше на авторитета на въоръжения народ против буржоазията, то едва ли би успяла да се задържи на власт и един ден. Няма ли да бъдем прави, обратно, ако порицаем Комуната, че много слабо се възползва от този авторитет? И така: или – или. Или антиавторитаристите не знаят какво казват и в този случай сеят само безпътица. Или те знаят това и в този случай предават делото на пролетариата. И в двата случая те служат само на реакцията” (стр.39).

В това разсъждение са засегнати въпросите, които трябва да разгледаме във връзка с темата за съотношението на политиката и икономиката при отмирането на държавата (на тази тема е посветена следващата глава). Както и въпросите за превръщането на обществените функции от политически в обикновени административни и за „политическата държава”.

Този последен израз, специално може да предизвика недоразумения, където посочва процеса за отмирането на държавата: отмиращата държава на известна степен на нейното отмиране можем да наречем неполитическа държава.

Най- забележителното в това разсъждение на Енгелс е отново поставения въпрос против анархистите. Социалдемократите, които искат да бъдат ученици на Енгелс,  проведоха милиони спорове против анархистите през 1873 година, но спореха не така, както именно трябва да спорят марксистите. Анархистичната представа за премахването на държавата е объркано и нереволюционно – ето как поставя въпроса Енгелс.  Именно анархистите не искат да видят в революцията – в нейната поява и развитие, в нейните специфични задачи по отношение на насилието, авторитета, властта, държавата.

Обичайната критика на анархизма от съвременните социалдемократи се свежда до чиста еснафска пошлост: „ние признаваме държавата, а анархистите не!”. Разбира се, такава пошлост не може да не отблъсква мислещите и революционни работници. Енгелс казва друго: той подчертава, че всички социалисти признават изчезването на държавата, като следствие от социалистическата революция. След това той поставя конкретно въпроса за революцията, именно този  въпрос, който социалдемократите обикновено заобикалят съглашателски, оставяйки го, да кажем така, за изключително „разработване” от анархистите. И, като поставя този въпрос, Енгелс хваща бика за рогата: не трябваше ли Комуната да използва повече от революционната власт на държавата, т.е. въоръжения, организиран в господстваща класа пролетариат?

Господстващата официална социалдемокрация се разграничава от конкретните задачи на пролетариата в революцията или с обикновени филистерски подигравки, или, в най-добрия случай, с уклончивото софистко: „ще видим”. И анархистите получаваха правото да говорят срещу тази социалдемокрация, понеже тя променя задачата за революционното възпитание на работниците. Енгелс използва опита от последната пролетарска революция именно за най-конкретно изучаване, какво и как трябва да направи пролетариатът  и по отношение към банките и по отношение към държавата.

 

3. ПИСМО ДО БЕБЕЛ

Едно от най-забележителните, ако ли не най-забележителното, разсъждение в съчиненията на Маркс и Енгелс по въпроса за държавата е следното място в писмото на Енгелс до Бебел от 18-28 март 1875 година. Това писмо, отбелязвам в скоби, е отпечатано, доколкото знаем, за първи път от Бебел във втори том на неговите мемоари „От моя живот”, излязъл през 1911 година, т.е. 36 години след неговото съставяне и изпращане.

Енгелс пише на Бебел, критикувайки този същия проект на Готската програма, който критикува и Маркс в знаменитото писмо до Брак, и засягащ специално въпроса за държавата, по следния начин:

  „… Свободната народна държава се превърна в свободна държава. От граматическия смисъл на тези думи, свободната държава е тази, в която държавата е свободна от гражданите си, т.е. държава с деспотично правителство. Трябваше да се отхвърли цялото това бърборене за държавата, особено след Комуната, която не беше държава в истинския смисъл на думата.  С „народната държава” анархистите ни вадеха очите повече от достатъчно, макар че  съчинението на Маркс против Прудон, а след това  „Комунистическия Манифест” казват направо, че влизането в социалистическия обществен строй държавата от само себе си се разпуска (sih auflӧst) и изчезва. Понеже държавата е само преходна институция, която се налага да се използва, в революцията, за да се потиснат противниците, затова да се говори за свободна народна държава е чиста безсмислица: докато пролетариатът още има необходимост от държава, той се нуждае от нея не от интересите на свободата, а от интереса за потискане на противниците си, а когато става възможно да се говори за свобода, тогава държавата, като такава, престава да съществува. Ние бихме предложили навсякъде вместо думата държава да се постави думата: „община” (Gemeinwesen), прекрасна стара немска дума, съответстваща на френската дума „комуна”” (стр. 321-322 по немския оригинал).

Трябва да се има предвид, че това писмо се отнася за партийната програма, която Маркс критикува в писмото, поместено само няколко седмици след това писмо (писмото му до Маркс от 5 май 1875 година), и че Енгелс тогава живее заедно с Маркс в Лондон. Затова, казвайки: „ние” в последната си фраза, Енгелс, несъмнено, предлага на вожда на немската работническа партия, от свое име и от името на Маркс, да се махне от програмата думата „държава” и да се замени с „община”.

Какъв ли не вой за „анархизъм” щяха да надигнат главатарите на днешния, фалшифициран за удобство на опортюнистите „марксизъм”, ако на тях беше предложено да направят такава поправка в програмата си!

Нека вият. За това ще ги похвали буржоазията.

А ние да си вършим своята работа. При преразглеждането на програмата на нашата партия безусловно трябва да приемем с внимание съвета на Енгелс и Маркс, за да сме близко до истината, за да възстановим марксизма, да го изчистим и поправим, за да насочим вярно борбата на работническата класа за нейното освобождение. Сред болшевиките, навярно, няма да се намерят противници на съвета на Енгелс и Маркс. Трудност ще има, може би, само в термина. На немски има две думи: „община”, от които Енгелс избира това, което не означава отделна община, а комплекса от тях (общия им брой-б.п), система от общини. На руски такава дума няма и, може би, ще ни се наложи да изберем френската дума „комуна”, макар това да има своите неудобства.

„Комуната вече не беше държава в пълния смисъл на думата” – това е най-важното, теоретично, твърдение на Енгелс. След казаното до тук, това твърдение е напълно разбираемо. Комуната престава да бъде държава, понеже на нея и́ се налага да потиска малцинството (експлоататорите), а не мнозинството от населението; тя разбива буржоазната държавна машина; вместо специалната сила за потискане на сцената се появява самото население. Всичко това е отстъпление от държавата в истинския и́ смисъл. И ако комуната беше твърдо установена, то в нея от само себе си щяха „да отмрат” следите от държавата, не и́ е било необходимо да „отменя” нейните институции: те  престават  да функционират до такава степен,че се получава, че няма какво да правят.

  „Анархистите ни вадят очите с „народната държава””; казвайки това, Енгелс има пред вид преди всичко Бакунин и неговите нападки срещу немските социалдемократи. Енгелс признава тези нападки понеже са правилни, понеже „народната държава” е такава безсмислица и такова отстъпление от социализма, както и „свободната народна държава”. Енгелс се старае да поправи борбата на немските социалдемократи против анархистите, да направи тази борба принципно правилна, да я очисти от опортюнистичните предразсъдъци по повод на „държавата”. Уви! Писмото на Енгелс 36 години се пази в тайна. Ние ще видим по-долу, че и след публикуването на това писмо Кауцки упорито повтаря, всъщност, същите грешки, от които го пазеше Енгелс.

Бебел отговаря на Енгелс с писмото си от 21 септември през 1875 г., в което пише, между другото, че е „напълно съгласен” с неговата преценка за проекта за програмата и че той е упрекнал Либкнехт за отстъпчивостта му (стр.334 от немското издание мемоарите на Бебел, т. II). Но ако вземем брошурата на Бебел „Нашите цели”, то ние ще срещнем в нея преценката му за държавата: „Държавата трябва да бъде превърната от средство за класово господство в народна държава” (немско издание „Unsere Ziele”,1886, стр.14).

Така е напечатано в 9-то (деветото) издание на брошурата на Бебел! Не е ли учудващо това упорито повтаряне на опортюнистичните разсъждения за държавата, удавящо немската социалдемокрация, особено когато революционните разяснения на Енгелс се пазят в тайна, а цялата жизнена обстановка дълго „отучваше” от революция.

 

4. КРИТИКА НА ПРОЕКТА ЗА ЕРФУРТСКА ПРОГРАМА

 

Критиката на проекта за Ерфуртската програма, изпратенa от Енгелс до Кауцки на 29 юни 1891 година и публикувана едва след десет години в „Neue Zeit”, не може да се заобиколи при изясняване учението на марксизма за държавата, защото тя е посветена, основно, именно като критика на опортюнистичните виждания на социалдемокрацията по въпросите за държавното устройство.

Между другото да отбележим, че по въпросите на икономиката Енгелс дава също едно забележително ценно определение, което показва, колко внимателно и смислено той следи именно за промяната във видовете на новия капитализъм и как съумява по този начин да предвиди в известна степен задачите на нашата, империалистическа, епоха. Ето това определение: по повод на словосъчетанието „липса на планомерност” (Planlosigkeit), употребено в проекта на програмата за характеристика на капитализма, Енгелс пише:

  „…Ако ние от акционерните дружества преминем към тръстове, които подчиняват и монополизират цели отрасли от промишлеността, то тук се прекратява не само частното производство, но и липсата на планомерност” („Neue Zeit”,т. 1, 1901-1902, стр.8).

Тук е взето основното в теоретичната оценка на новия капитализъм, т.е. империализма, именно, че капитализмът се превръща в монополистичен капитализъм. Последното се налага да се подчертае, или най-разпространената грешка в буржоазно-реформисткото твърдение – е, че уж монополистическия или държавно-монополистическия капитализъм вече не е капитализъм, вече можело да се нарече „държавен социализъм” и т.н.т. Пълна планомерност, разбира се, тръстовете не са постигали, не могат да постигнат и до сега не са постигнали. Но те планират, понеже капиталистическите магнати изпреварващо отчитат размерите на производството в национален или дори в интернационален мащаб, понеже те го регулират планомерно, ние си оставаме изобщо при капитализма, макар в новия му стадий, но несъмнено при капитализма. „Близостта” на такъв капитализъм до социализма за представителите на пролетариата трябва да е довод за лекост, осъществимост, неотложност на социалистическата революция, а не довод за отричането на тази революция и за разкрасяването на капитализма, с което се занимават всички реформисти.

Но да се върнем към въпроса за държавата. Три много ценни определения дава тук Енгелс: първо, по въпроса за републиката; второ, за връзката на националния въпрос с устройството на държавата; трето, за местното самоуправление.

Що се отнася до републиката, то Енгелс превръща това в център на тежестта в критиката си на проекта за Ерфуртска програма. А ако си припомним, какво значение придобива Ерфуртската програма в цялата социалдемокрация, как се превръща тя в лице за целия втори Интернационал, то без преувеличение може да се каже, че Енгелс тук критикува опортюнизма на целия втори Интернационал.

  „Политическите искания на проекта – пише Енгелс – страдат от много големи недостатъци. В него няма това, което трябваше да се каже както трябва”.

И по-нататък пояснява, че германската конституция представлява отхвърляне на реакционната конституция от 1850 година, където райхстагът е само, както се изразява Вилхелм Либкнехт, „смокинов лист на абсолютизма”, че върху основите на конституцията, узаконяваща малките държави и съюза на немските малки държави, желаят да осъществят „превръщането на всички оръдия на труда в обща собственост” – това е „очевидна безсмислица”. „ Да се засяга тази тема е опасно” – добавя Енгелс, разбиращ прекрасно, че не трябва да се поставя легално в програмата искането за република в Германия. Но Енгелс не се примирява с това очевидно съображение просто така, което удовлетворява „всички”. Той продължава: „ На практика, повече или по-малко, така или иначе то трябва да бъде издигнато. До каква степен това е необходимо, показва именно сега разпространяващият се  (einreiẞende) – опортюнизъм в голямата част на социалдемократическия печат. От страх за подновяване на закона против социалистите или спомняйки си за някои преждевременни декларации правени при господството на този закон, искат сега, партията да признае сегашния законен ред в Германия който е достатъчен за мирното осъществяване на всички нейни искания…”.

Че германските социалдемократи действаха под страх да не се поднови извънредния закон, това е основния факт който Енгелс поставя на пръв план и без да се колебае го нарича  опортюнизъм, като казва, че именно поради липсата на република и свобода в Германия, са изобщо безсмислени мечтите за „мирния” път. Енгелс внимава да не си върже ръцете. Той признава, че в  републикански страни или такива с голяма свобода „може да си представи” (но само да си „представи”!) мирно развитие към социализъм, но в Германия, повтаря той,  „… В Германия, където правителството е почти всесилно, а райхстага и всички други институции нямат действителна власт – в Германия да се провъзгласи нещо подобно и при това без всякаква необходимост, означава сами да махнат дафиновия лист от абсолютизма и сами да прикриват голотата му…”.

Сред прикриващите абсолютизма действително се оказаха и грамадното болшинство от вождовете на германската социалдемократическа партия, която сложи „под коритото” тези препоръки.

  „… Подобна политика може само, в края на краищата, да поведе партията по лъжлив път. На пръв план издигат общи, абстрактни политически въпроси и по такъв начин прикриват близките конкретните въпроси, които от само себе си поставят  ред  по време на първите големи събития, при първата политическа криза. Какво може да излезе от това, освен, че партията в решителния момент, внезапно ще се окаже безпомощна, че по решаващите въпроси в нея господства неяснота и липса на единство, понеже тези въпроси никога не са обсъждани …

  Това забравяне на великата, коренна философия поради мимолетните делнични интереси, тази гонитба на кратки успехи и борбата за тях без да се отчитат последствията, е принасяне на бъдещото движение в жертва на сегашното – и може би от „честни” мотиви. Но това е опортюнизъм и си остава опортюнизъм, а „честният” опортюнизъм, разбира се, е по-опасен от всички други…

  Ако нещо не подлежи на никакво съмнение, това е, че нашата партия и работническата класа могат да станат господстващи само при такава политическа форма, като демократичната република. Тази последната е дори специфична форма за диктатурата на пролетариата, както показа вече великата френска революция…”.

Енгелс повтаря тук в особено релефна форма тази основна идея, която преминава като червена нишка през всичките произведения на Маркс, а именно, че демократичната република е най-близкия подстъп към диктатурата на пролетариата. Или е такава република, която ни най-малко не отстранява господството на капитала, а следователно и угнетяването на масите и съществуването на класовата борба, която неизбежно води до такова разширяване, разгръщане, разкриване и изостряне на тази борба, при която първоначално става възможно появата за удовлетворяване на коренните интереси на потиснатите маси, тази възможност се осъществява веднага и единствено при диктатурата на пролетариата, при ръководството на пролетариата на тези маси. За целия Втори интернационал това са също „забравени думи” на марксизма и тази забрава необичайно ярко се открива в историята на партията на меншевиките през първото полугодие на руската революция на 1917 година.

По въпроса за федеративната република във връзка с националния състав на населението Енгелс пише:

  „ Какво трябва да се постави на мястото на сегашна Германия?” (с нейната реакционна монархична конституция и с толкова реакционното разделяне на малките държави, разделяне, увековечаващо спецификата на „прусачеството” вместо, да се разтворят в Германия, като цяло). „Според мен, пролетариатът може да използва само формата на единната и неделима република. Федеративната република е сега и изобщо като цяло, необходима за гигантската територия на Съединените Щати, макар за източната и част тя вече да е пречка. Тя би била крачка напред за Англия, където на двата острова живеят четири нации, независимо от единството в парламента,  и където един до друг съществуват три системи на законодателство. Тя отдавна се превърна в пречка в малка Швейцария и ако там все още може да се търпи федеративната република, то това се дължи на факта, че самата Швейцария се облагодетелства от ролята си на чисто пасивен член на европейската държавна система. За Германия, федералното и́ ошвейцаряване, би било крачка назад. Две точки различават съюзната държава от напълно единната държава, а именно: че всяка отделна държава, влязла в съюз, има свое специално гражданско и наказателно законодателство, има своя специална съдебна система, а от това следва, че наред с народната палата съществува и палатата на представителите от държавите, и в нея всеки кантон гласува, като такъв, независимо дали е голям или малък”. В Германия съюзната държава е преход към напълно единна държава, и „революцията по върха” от 1866 и 1870 години не трябва да се отменя, а да се допълни с „движението на низините”.

При Енгелс не само, че не се открива равнодушие към въпроса за формите на държавата, а напротив, с извънредна точност се старае да анализира именно преходните форми, за да отчете, в зависимост от конкретните исторически особености на всеки отделен случай, от какво към какво преминава дадената преходна форма.

Енгелс, както и Маркс, защитават, от гледна точка на пролетариата и пролетарската революция, демократическия централизъм, единната и неразделима република. Федеративната република той разглежда или като изключение и намеса в развитието, или като преход от монархията към централизираната република, като „крачка напред” при известни специални условия. И сред тези специални условия се извисява националният въпрос.

При Енгелс, както и при Маркс, независимо от безпощадната им критика за реакционността на малките държави и прикриването на тази реакционност с националния въпрос при определени конкретни случаи, никъде няма и сянка от стремеж за пренебрегване на националния въпрос – стремеж, при който често грешат холандските и полските марксисти, изхождащи от законната борба против еснафско – тесногръдия национализъм на „своите” малки държави.

Дори в Англия, където и географските условия, и общия език, и  столетната историята, като чели се оказа „приключила” с националния въпрос на отделните дребни деления на Англия, дори тук Енгелс отчита ясния факт, че националният въпрос още не е изживян, и за това признава федеративната република като „крачка напред”. Разбира се, тук няма никаква сянка на отказване от критика на недостатъците на федеративната република и най-решителна пропаганда и борба за единна, централизирана демократична република.

Но демократичният централизъм се разбира от Енгелс не в този бюрократичен смисъл, в който употребяват това понятие буржоазните, дребнобуржоазни идеолози и анархистите. Централизмът за Енгелс ни най-малко не изключва такова широко местно самоуправление, което, при доброволната защита на „комуните” и областите за единство на държавата, се отстраняват всякакъв бюрократизъм и всякакво „командване” от горе безусловно.

  „… И така, единната република – пише Енгелс, развивайки програмните възгледи на марксизма за държавата но не в смисъл на сегашната френска република, която не е нищо повече, отколкото основаната империя през 1798 година без императора. От 1792 до 1798 година всеки френски департамент, всяка община (Gemeinde) са се ползвали с пълно самоуправление по американски образец, и това ние трябва да го имаме. Как трябва да организираме самоуправлението и как можем да минем без бюрокрация, това показа и ни доказа Америка и първата френска република, а сега това ни показват Канада, Австралия и другите английски колонии. И такова провинциално (областно) и общинско самоуправление са много по-свободни институции, от колкото, например, швейцарския федерализъм, където, наистина, кантонът е много независим по отношение на бунда” (т.е. от федералната държава изобщо), „но е независим също и по отношение към окръга (бецирка) и по отношение към общината. Правителствата на кантоните назначават окръжните полицейски началници (щатхалтери) и префекти, което изобщо не съществува в англоезичните и което ние за себе си в бъдеще също така решително трябва да премахнем, както и пруските ландрати и регирунгсрати” (комисари, полицейски началници, губернатори, изобщо чиновници, назначени от горе). Енгелс предлага съответно това да се формулира като точка в програмата за самоуправление по следния начин: „Чрез пълното самоуправление в провинциите” (губерниите или областите), „ окръзите и общините чрез чиновниците, избрани съгласно общото избирателно право; да се премахнат всички местни и провинциални власти, назначени от държавата”.

В сваленото правителство на Керенски и на другите „социалистически” министри „Правда” (№ 68 от 28 май 1917 година) ми се случи да посочвам, как в тази точка – разбира се, далеч не само в една – нашите едва ли не социалистически представители едва ли не революционни едва ли не демократи  извършиха въпиющо отстъпление от демократизма. Разбира се, че хора, свързали се в „коалиция” с империалистическата буржоазия,ще останат глухи към тези препоръки.

Крайно важно е да отбележим, че Енгелс с факти в ръце, с най-точен пример, опровергава извънредно разпространения предразсъдък – особено сред дребно- буржоазната демокрация, че федеративната република дава непременно повече свободи, отколкото централизираната. Това не е вярно. Фактите, дадени от Енгелс относно централизираната френска република от 1792 – 1798 години и федеративната швейцарска,  опровергават това твърдение. Централизираната република действително дава повече свобода, отколкото федеративната. Или казано по друг начин: най-голяма местна, областна и други свободи известни в историята, беше дадена от централизираната , а не от федеративната република.

На този факт, както и на изобщо целия въпрос за федеративната, и централизираната република, и за местното самоуправление, в нашата партийна пропаганда и агитация, се обръщаше и се обръща недостатъчно внимание.

 

5. ПРЕДИСЛОВИЕ НА МАРКС КЪМ „ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА”           ОТ 1891 ГОДИНА

Това предисловие е поместено на 18 март 1891 година към 3-то издание на                  „Гражданската война във Франция” и първоначално е отпечатано в списание „Neue Zeit” –  между другото, наред с интересните забележки по въпроса, свързани по отношение на държавата, Енгелс прави забележително релефно резюме за уроците на Комуната. В това резюме е събрано опита от целия двадесетгодишен период, отделящ автора от Комуната, и е специално насочено срещу разпространената в Германия „суеверна вяра в държавата” – и може би е по-справедливо да го наречем като последни думи на марксизма по разглеждания въпрос.

Във Франция, отбелязва Енгелс, след всяка революция работниците са били въоръжени; „за това на буржоазията, намираща се на държавното кормило, първата заповед беше – разоръжаване на работниците. От тук – след всяка нова борба на работниците в революцията, завършваше с поражение…”.

Резултатите от опита на буржоазните революции е толкова изразителен, колкото и да е кратък. Същността на нещата – между другото, и по въпроса за държавата (има ли оръжие в потиснатата класа?) – се схваща тук забележително. Именно тази същност се заобикаля както от професорите, намиращи се под влиянието на буржоазната идеология, така и от дребнобуржоазните демократи. В руската революция от 1917 година „меншевика”, „също марксист” Церетели  му се падна честта (интригантската чест) да издрънка тази тайна на буржоазните революции. И в „историческата” си реч на 11-ти юни Церетели заговори за решимостта на буржоазията да разоръжи питерските работници, представяйки, разбира се, това решение и за свое, и за „държавната” необходимост изобщо!

Историческата реч на Церетели от 11-ти юни ще бъде, за всеки историк на революцията от 1917 година една от нагледните илюстрации на това, как господин Церетели предвождаше блока на есерите и меншевиките срещу революционния пролетариат, преминавайки на страната на буржоазията.

Друга забележка на Енгелс, казана също между другото, е във връзка по въпроса за държавата, относно религията. Известно е, че германската социалдемокрация, е до такава степен загнила, че става все повече опортюнистична, все по често се плъзга към филистерското криво тълкуване на знаменитата формула: „обявяването на религията за частна работа”. Именно: тази формула се изтълкува така, като че ли и за партията на революционния пролетариат въпросът за религията е частно дело!! Против тази пълна измяна на революционната програма на пролетариата и въстана Енгелс, който през 1891 година наблюдаваше много слабите зачатъци на опортюнизма в партията си, и който се изразява за това много внимателно:

„Съответно от това, че в Комуната заседават почти изключително само работници или признати техни представители, то постановленията и́ се отличават с решителен пролетарски характер. Понеже тези постановления декретират такива реформи, от които републиканската буржоазия се отказа само заради подлата си страхливост и които са необходимата основа за свободната дейност на работническата класа. Това е провеждане в живота на принципа, че по отношение към държавата религията е обикновено частно занимание. Или Комуната издава постановления, пряко в полза на работническата класа и които отчасти дълбоко проникват в стария обществен ред…”

Енгелс подчертава думата „по отношение към държавата” умишлено, нанасяйки удар не по веждите, а в очите на немския опортюнизъм, обявяващ религията за частна работа по отношение към партията и по такъв начин принизява партията на революционния пролетариат до нивото на пошлата „свободомислеща” еснафщина, готова да допусне превръщането и́ във външно вероизповедно състояние, отричаща се от задачата за партийна борба срещу религиозния опиум, който оглупява народа.

Бъдещият историк на германската социалдемокрация, проследяващ корените на нейния крах през 1914 година, ще намери доста интересен материал по този въпрос, започвайки от уклончивите, откриващи широко вратите на опортюнизма, декларации в статиите на идейния вожд на партията, Кауцки, и завършващ с отношението на партията към „Los-von-Kirche-Bewegung” (движение за отделяне от църквата) през 1913 година.

Но да преминем към това, как двадесет години след Комуната, Енгелс прави равносметка от нейните уроци за борещия се пролетариат.

Ето какви уроци Енгелс извлича най-напред:

  „… Именно тази угнетяваща власт на предишното централизирано правителство, армията, политическата полиция, бюрокрацията, която Наполеон създава през 1798 година и която се използва до сега от всяко ново правителство, като желано оръдие за борба с противниците си, именно тази власт трябва да падне в цяла Франция, както тя падна в Париж. Комуната беше длъжна от самото начало да признае, че работническата класа, идвайки на власт, не може по нататък да управлява със старата държавна машина; че работническата класа, за да не загуби отново своето завоювано господство, трябва, от една страна, да отстрани цялата стара машина за потискане, а от друга, трябва да се осигури срещу своите собствени депутати и чиновници, обявявайки ги всички, без всякакво изключение, за сменяеми по всяко време…”.

Енгелс подчертава още веднъж, че не само в монархиите, но и в демократичната република държавата си остава държава, т.е. запазва своята основна отличителна черта: превръща длъжностните лица, от„слуги на обществото” в господари.

  „… Против това, неизбежно във всички съществуващи до сега държави, превръщат държавата и нейните органи от слуги на обществото в негови господари Комуната използва две безгрешни средства. Първото, тя назначаваше на всички длъжности, в управлението, в съда, в народната просвета, лица избрани по общото избирателно право, и при това въведе правото за отстраняване на тези избраници по всяко време по решение на техните избиратели. И второто, тя плащаше на всички длъжностни лица, както на висшите, така и на нисшите, само такава заплата, която получаваха другите работници. Най-високата заплата, която е плащала Комуната, е била 6 000 франка. По такъв начин е била създадена сигурна преграда в надпреварата за местенца и срещу кариеризма, дори и независимо от книжните мандати на депутатите в представителните институции, въведени от Комуната на всичко отгоре…”

Енгелс се приближава тук до тази интересна граница, при която последователната демокрация, от една страна, се превръща в социализъм, а от друга страна, където тя търси социализма. Или за унищожаването на държавата е необходимо да се превърнат функциите на държавните служби в обикновени достъпни операции за контрол и отчет, които са по възможностите на преобладаващото грамадно болшинство от населението, а след това и на цялото население изобщо. А пълното отстраняване на кариеризма изисква, „почетното”, макар и недоходно, местенце на държавна служба да не може да послужи като мост за прескачане на високо доходни длъжности в банките и в акционерните дружества, както това става постоянно във всичките свободни капиталистически страни.

Но Енгелс не прави тази грешка, която правят, например, други марксисти по въпроса за правото на нациите на самоопределение: понеже, при капитализма то е невъзможно, а при социализма е излишно. Подобно, едва ли не остроумно, а на практика невярно разсъждение може да се повтори за всяка демократична институция и за скромните заплати на чиновниците в това число, или до края на последователния демократизъм при капитализма е невъзможно да се стигне, а при социализма отмира всякаква демокрация.

Това е софизъм, приличащ на тази стара шега, ще стане ли човека плешив, ако има по-малко от един косъм.

Развитието на демокрацията до края, е изискване на формата на такова развитие, проверено в практиката и т.н.т., всичко това е една от основните задачи на борбата за социална революция. Взет отделно, социализмът не позволява никакъв демократизъм, но в живота демократизмът никога не може да се „вземе отделно”, а ще се „вземе заедно”, влияейки върху икономиката, подтиквайки я към преобразуване, излагайки на опастност с влиянието си  икономическото развитие и т.н.т. Такава е диалектиката на живата история.

Енгелс продължава:

„… Този взрив (Sprengung) на старата държавна власт и нейната смяна с нова, наистина демократична, е описано подробно в трета глава на „Гражданската война”. Но накратко ще се спрем още веднъж на някои черти на тази смяна, това ще е необходимо, понеже в Германия по начало суеверната вяра в държавата премина от философията в общото съзнание на буржоазията и дори в много работници. Съгласно учението на философите, държавата е „осъществяване на идеи” или, преведено на философски език, държавата е царство божие на земята, държавата е такова поприще, в което се осъществява или трябва да се осъществи вечната истина и справедливост. А от тук произлиза суеверната почит към държавата и към всичко това, което има отношение към държавата, суеверната почит, която съвсем лесно се вкоренява, че хората още в детството си да мислят, за бъдещата си работа и интереси, общи за цялото общество, че не могат да бъдат изпълнени и опазени по друг начин, освен както преди, т.е. посредством държавата и нейните наградени с доходни местенца чиновници. Хората си въобразяват, че правят необикновено смела крачка напред, ако се отклонят от вярата в наследствената монархия и станат привърженици на демократичната република. В действителност държавата не е нещо друго, освен машина за потискане на една класа от друга, и в демократичната република то не е по-малко, от колкото в монархията. И в най-добрия случай държавата е зло, което по наследство се предава на пролетариата, удържал победа в борбата за класово господство; победилият пролетариат, както и Комуната, ще бъде принуден незабавно да отсече лошите страни на това зло, до тогава докато поколението, израсло в новите, свободни обществени условия, се окаже в състояние да изхвърли всички тези вехтории на държавността”.

Енгелс предпазва немците, в случай, че сменят монархията с република, да не забравят основите на социализма по въпроса за държавата изобщо. Това негово предупреждение четат днес като пряк урок господата Церетели и Чернов, проявили в „коалиционната” си практика суеверна вяра в държавата и суеверна почит към нея!

Още две бележки: 1) Ако Енгелс казва, че при демократичната република, както и при монархията, държавата си остава „машина за потискане на една класа от друга”, това изобщо не означава, че формата на потискане е безразлична за пролетариата, както „учат” някои анархисти. По-широката, по-свободната, по-откритата форма на класовата борба и класовото потисничество дава на пролетариата гигантско облекчение в борбата за унищожаването на класите изобщо.

2) Защо само новото поколение може да изхвърли цялата тази вехтория държавността, – този въпрос е свързан с въпроса за премахването на демокрацията, към който ние и преминаваме.

 

6.ЕНГЕЛС ЗА ПРЕМАХВАНЕТО НА ДЕМОКРАЦИЯТА

На Енгелс му се налага да се изкаже за това във връзка с въпроса за неправилното наименование на „социалдемократ”от научна гледна точка.

В предисловието към издадените през 1870 години статии на различни теми, с предимно „интернационално” съдържание (Internationales aus dem „Volksstaat””), – то е поместено на 3 януари 1894 година, т.е. написана е година и половина преди смъртта на Енгелс, той пише, че във всички статии се употребява думата „комунист”, а не „социалдемократ”, или по това време прудонистите във Франция и ласалианците в Германия се наричали „социалдемократи”.

  „… За Маркс и за мен – продължава Енгелс – беше невъзможно да я употребяваме при представянето на нашата гледна точка понеже е много разтеглива. Днес работата е друга, и с тази дума („социалдемократ”) може, както изглежда, да се съгласим (mag passieren), макар тя и да си остава неточна (unpassend, неподходяща) за такава партия, икономическата програма на която не е просто социалистическа изобщо, а направо комунистическа – за партия, на която крайната цел е премахването на цялата държава, а следователно и демокрацията. Името е за действителните политически партии, но, то никога изцяло не може да съответства на тях; понеже партията се развива, а името остава”.

Диалектикът Енгелс в залеза на живота си остава верен на диалектиката. Ние с Маркс, казва той, имахме прекрасно, научно-точно, име на партия, но не беше действително, т.е. масова пролетарска партия. Сега (в края на XIX век) има действителна партия, но нейното име е научно невярно. Нищо, „ще се съгласим”, само партията да се развива, само ако научната неточност в името и́ не се скрие от нея и не пречи тя да се развива във вярна посока!

Разбира се, някой шегаджия и нас, болшевиките, може да вземе да ни утешава по енгелсовски: ние имаме действителна партия, тя се развива отлично; „съгласява се” и с такава безсмислена дума, като „болшевик”, не означаваща абсолютно нищо, освен това, чисто случайно, обстоятелство, че на Брюкселско-Лондонския конгрес през 1903 година ние имахме болшинство… Може би, сега, когато юлските и августовските преследвания на нашата партия от републиканците и „революционната” еснафска демокрация направиха думата „болшевик” всенародна и почетна, когато те ознаменуваха това с такава грамадна историческа крачка напред, извършена от нашата партия в нейното действително развитие, може би, и аз се колебаех в априлското си предложение да променим името на нашата партия. Може би, аз бих предложил на другарите си „компромис”: да се казва комунистическа партия, а в скоби да оставим думата болшевики…

Но въпросът за името на партията е несравнимо по-маловажен, от въпроса за отношението на революционния пролетариат към държавата.

В обикновените разсъждения за държавата постоянно се прави тази грешка, за която тук предупреждава Енгелс и която ние отбелязахме между другото в предишното изложение. А именно: постоянно се забравя, че унищожаването на държавата е унищожаване също и на демокрацията, че отмирането на държавата е отмиране на демокрацията.

На пръв поглед такова твърдение изглежда много странно и неразбираемо; като че ли възниква някаква опастност, не очакваме ли появата на такова обществено устройство, при което няма да се спазва принципа за подчиняване на малцинството от болшинството, или наистина ли демокрацията е и е за признаването на този принцип?

Не. Демокрацията не е тъждествена с подчиняването на малцинството от мнозинството. Демокрацията е държава признаваща подчиняването на малцинството от болшинството, т.е. тя е организация за системно насилие на една класа от друга,на една част от населението върху друга.

Ние си поставяме за крайна цел унищожаването на държавата, т.е. всякакво организирано и системно насилие, всякакво насилие върху хората изобщо. Ние не само чакаме такъв обществен ред, при който няма да се спазва принципа за подчиняване на малцинството от болшинството. Но, се стремим към социализъм, ние сме убедени, че той ще прерасне в комунизъм, а във връзка с това ще изчезне всякаква потребност от насилие върху хората изобщо, от подчиняването на един човек от друг, на една част на населението от друга, или хората ще свикнат да спазват елементарните условия на обществеността без насилие и без подчинение.

За да подчертае този елемент с навиците, Енгелс и говори за новото поколение, „израснало в новите, свободни обществени условия, които ще бъдат в състояние изобщо да изхвърлят тази вехтория държавността” – всякаква държавност, в това число и демократичната републиканска държавност.

За изясняването на това е необходимо да се направи изследване на въпроса за икономическите основи за отмирането на държавата.

 

ГЛАВА V

ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ОСНОВИ ЗА ОТМИРАНЕ НА ДЪРЖАВАТА

  Най-подробното разясняване на този въпрос е дадено от Маркс в книгата му „Критика на Готската програма” (в в писмото до Бракк от 5 май 1875 година, напечатано едва през 1891 година в „Neue Zeit”, IX, 1 и излязло на руски в отделни издания). Полемичната част на това забележително произведение, представляващо критика на ласалианството, засенчва, да кажем така, неговата положителна част, а именно: анализа на връзката между развитието на комунизма и отмирането на държавата.

1. ПОСТАВЯНЕ НА ВЪПРОСА ОТ МАРКС

  При повърхностното сравняване на писмата на Маркс до Бракк от 5 май 1875 година и разгледаното вече писмо на Енгелс до Бебел от 28 март 1875 година може да излезе, че Маркс е много повече „държавник”, отколкото Енгелс, и че различията между възгледите на двамата за държавата са големи.

Енгелс предлага на Бебел изобщо да се премахне дърдоренето за държавата, изобщо да се изхвърли думата държава от програмата, заменяйки я с думата „община”; Енгелс декларира дори, че Комуната не е била държава в истинския смисъл. Между другото Маркс говори дори за „бъдеща държавност на комунистическото общество”, т.е. как ще се признае необходимостта от държава дори при комунизма.

Но подобен възглед би бил неправилен в корена си. По-подробното разглеждане показва, че възгледите на Маркс и Енгелс за държавата и нейното отмиране напълно съвпадат, а приведения израз от Маркс е относно именно тази отмираща държавност.

Ясно е, че не може и дума да става за определяне на момента на бъдещото „отмиране”, нещо повече, че това е много дълъг процес. Мнимата разлика между Маркс и Енгелс се обяснява от различните задачи, които си поставят. Енгелс си поставя задачата нагледно, рязко, в едри щрихи да покаже на Бебел цялата нелепост на общоизвестния (и споделящ Ласал до голяма степен) предразсъдък по адрес на държавата. Маркс само между другото засяга този въпрос, интересувайки се от друга тема: за развитието на комунистическото общество.

Цялата теория на Маркс е използване на теорията за развитието на съвременния капитализъм – в нейната последователност, пълнота, обмисленост и с богато съдържание на формата. Естествено е, че за Маркс изниква въпросът за използване на тази теория и при предстоящия крах на капитализма и за развитието на бъдещия комунизъм.

Върху основанието на какви данни може да се постави въпросът за бъдещото развитие на комунизма?

Върху основанието, че той произлиза от капитализма, исторически се развива от капитализма, е резултат от действията на такава обществена сила, която е рожба на капитализма. При Маркс няма и сянка от опит за съчиняване на утопии, напразно да гадае това което не може. Маркс поставя въпроса за комунизма, както естествоизпитателят би поставил въпроса за развитието на нова, да кажем, биологическа разновидност, за която знаем само, че тя някак се е появила и се видоизменя в определена посока.

Маркс преди всичко посочва тази бъркотия, която Готската програма внася по въпроса за отношението на държавата и обществото.

  „… Съвременното общество – пише той – е капиталистическо общество, което съществува във всички цивилизовани страни, повече или по-малко видоизменено със спецификата на историческото си развитие във всяка страна, повече или по-малко развита. Срещу това, „съвременната държава” се променя с всяка държавна граница. Пруско германската империя е различна от  Швейцария,  Англия е  съвсем друга, от Съединените Щати. Следователно „съвременната държава” е фикция.

  Но, независимо от пъстрото разнообразие на тези форми, различните държави на различните цивилизовани страни имат нещо общо, че те се изграждат върху почвата на съвременното буржоазно общество, повече или по-малко капиталистически развити. За това те притежават някои общи съществени признаци. В този смисъл можем да говорим за „съвременна държавност” в противоположност на това бъдеще, когато ще отмре сегашния и́ корен – буржоазното общество.

  Въпросът след това се поставя така: какво превръщане се налага на държавността в комунистическото общество? С други думи: какви обществени функции ще останат тогава, аналогични на сегашните държавни функции? На този въпрос може да се отговори само научно; и хиляди пъти да се съчетава думата „народ” с думата „държава” – той няма да бъде решен…”.

Осмивайки по такъв начин всички разговори за „народната държава”, Маркс поставя въпроса и как да се предпазим, че за научен отговор може да се оперира само с твърдо установени научни данни.

Първо, какво е установено напълно точно от цялата теория за развитието, на цялата наука изобщо, което забравяха утопистите, което забравят днешните опортюнисти, страхувайки се от социалистическата революцията – това е обстоятелство, което е историческо, несъмнено, задължителен стадий или специален етап на прехода от капитализъм към комунизъм.

 

 

 

 

2. ПРЕХОД ОТ КАПИТАЛИЗМА КЪМ КОМУНИЗМА

„… Между капиталистическото и комунистическото общество – продължава Маркс – лежи период на революционно превръщане от първото във второто. На този период е присъщ и политическият преходен период, и държавата през този период не може да бъде друга, освен като революционна диктатура на пролетариата …”.

Върху този извод се основава Маркс при анализа на тази роля, която играе пролетариата в съвременното капиталистическо общество, върху данните за развитието на това общество и за непримиримостта на противоположните интереси на пролетариата и буржоазията.

По-рано въпросът се поставяше така: за да постигне освобождението си, пролетариатът трябва да свали буржоазията, да завоюва политическата власт, да установи своя революционна диктатура.

Сега въпросът се поставя малко по-друг начин: преходът от капиталистическото общество, на развиващият се комунизъм, в комунистическо общество е невъзможен без „политически преходен период” и държавата през този период може да бъде само революционната диктатура на пролетариата.

Какво е отношението на тази диктатура към демокрацията?

Ние видяхме, че „Комунистическия Манифест” поставя едновременно две понятия: „превръщането на пролетариата в господстваща класа” и „завоюването на демокрацията”. На основание на вече всичко изложено може точно да се определи, как се променя демокрацията при прехода от капитализъм към комунизъм.

В капиталистическото общество, при условията на най-благоприятното  и́ развитие, ние имаме повече или по-малко пълен демократизъм в демократичната република. Но този демократизъм винаги е притиснат в тесните рамки на капиталистическата експлоатация и всъщност, затова винаги си остава демократизъм за малцинството, само за състоятелните класи, само за богатите. Свободата в капиталистическото общество винаги си остава подобна на свободата в древните гръцки републики: свобода за робовладелците. На съвременните наемни роби, по силата на условията на капиталистическата експлоатация, тънещи в такава нeобходимост за елементарни неща и нищета, че на тях „не им е до демокрация”, „не им е до политика”, заради което при обикновеното, мирно стечение на обстоятелствата болшинството от населението е отстранено от участие в обществено-политическия живот.

Правилността на това твърдение много нагледно, може би, се потвърждава в Германия именно за това, че в тази държава конституционната легалност се задържа дълго и устойчиво почти половин век (1871 – 1914), а социалдемокрацията през това време много повече, отколкото в другите страни, успя да направи за „Използването на легалността” и за организирането на такъв голям дял работници в политическата партия, както никъде по света.

Какъв е този най-висок дял на политически съзнателни и дейни наемни роби в наблюдаваното капиталистическо общество? Един милион членове на партията на социалдемократите – от 15 милиона наемни работници! Три милиона професионално организирани – от тези 15 милиона!

Демокрация за нищожното малцинство, демокрация за богатите – ето какъв е демократизмът в капиталистическото общество. Ако погледнем от близко механизма на капиталистическата демокрация, то ние ще видим повсеместно и навред, и в „дребните”, едва ли не дребни, подробности на избирателното право (ценз за уседналост, лишаване на жените от избирателни права и т.н.т.), и в техниката на представителните институции, и фактическите спънки за правото на събрания (обществените сгради не са за „бедните”!), и в чисто капиталистическото организиране на всекидневната преса и т.н.т. – ние виждаме ограничаване след ограничаването на демократизма. Тези ограничения, отнемания, изключвания, спънки за бедните – се струват дребни, особено в очите на тези, които никога не са виждали необходимост и с потиснатите класи в техния масов живот никога не е бил запознат (а такива са девет десети, ако не и 99% от буржоазните публицисти и политици) – но сумарно взети тези ограничения изключват, изтласкват беднотата от политиката, от активното им участие  в демокрацията.

Маркс великолепно е схванал тази същност на капиталистическата демокрация, като казва в анализа си за опита от Комуната: на потиснатите веднъж на няколко години им се позволява да решават, кои представители на господстващата класа ще бъдат в парламента за да ги представляват и потискат!

Но тази капиталистическа демокрация – неизбежно тясна, скришом изтласкваща беднотата и за това е толкова лицемерна и лъжлива – не води развитието напред , просто, направо, и гладко, „към все повече и по-голяма демокрация”, както си представят нещата либералните професори и дребнобуржоазните опортюнисти. Не. Развитието напред, т.е. към комунизма, върви чрез диктатурата на пролетариата и да се върви в обратна посока не може, или да се унищожи съпротивата на експлоататорите-капиталисти по друг път е невъзможно.

А диктатурата на пролетариата, т.е. организация на авангарда на потиснатите в господстваща класа за натиск върху угнетителите, не може да стане само с разширяване на демокрацията. Заедно с грамадното разширяване на демократизма, първо – установяване на демократизъм за бедните, демократизъм за народа, а не демократизъм за богатите, диктатурата на пролетариата дава възможност за отнемане на редица свободи на потисниците, на експлоататорите, на капиталистите. И ние сме длъжни да ги смачкаме, за да освободим човечеството от наемното робство, тяхната съпротива трябва да унищожим със сила – ясно е, че там, където има натиск, има насилие, няма свобода, няма демокрация.

Енгелс прекрасно изразява това в писмото си до Бебел, казвайки, както си спомня читателят, че „пролетариата има необходимост от държава не от интерес към свободата, а от интересите за натиск върху противниците си, а когато в бъдеще може да се говори за свобода – няма да има държава”.

Демокрация за гигантското болшинство от народа и натиск със сила, т.е. изключване от демокрацията, на експлоататорите, потисниците на народа – ето такава е промяната във вида на демокрацията при прехода от капитализма към комунизма.

Само в комунистическото общество, където съпротивата на капиталистите е вече премахната, тогава изчезват капиталистите, тогава няма класи (т.е. няма различия между членовете на обществото по тяхното отношение към обществените средства за производство) – само тогава „изчезва държавата и може да се говори за свобода”. Само тогава е възможна и ще се осъществи наистина пълна демокрация, наистина без всякакво отнемане. И едва тогава демокрацията ще започне да отмира по силата на това обикновено обстоятелство, че освобождаването от капиталистическото робство, от безбройните ужаси, дивотии, абсурди, гнусотии на капиталистическата експлоатация, хората постепенно ще свикнат със спазването на елементарните, известни от векове, от хилядолетия повтарящи се във всички писания, правила на съвместния живот, със спазването им без насилие, без принуда, без подчинение, без специален апарат за принуда, който се нарича държава.

Изразът „държавата отмира” е избран много сполучливо, защото той подсказва и за постепенността на процеса, и за неговата стихийност. Само навикът може да окаже и несъмнено ще окаже такова въздействие, или ние около себе си наблюдаваме милиони пъти, как лесно свикват хората със спазването на необходимите за тях правила за съвместен живот, ако няма експлоатация, ако няма нищо такова, което възмущава, предизвиква протест и въстание, което създава необходимост за потискане.

И така: в капиталистическото общество ние имаме орязана демокрация, недъгава, фалшива, демокрация само за богатите, за малцинството. Диктатурата на пролетариата е преход към комунизма, даваща най-напред демокрация на народа, за болшинството, заедно с необходимия натиск върху малцинството, експлоататори. Само комунизмът е в състояние да направи демокрацията действително пълна и колкото тя е по-пълна, толкова тя става излишна, ще отмре от само себе си.

С други думи: при капитализма ние имаме държава в истинския смисъл на думата, специална машина за потискане на една класа от друга и при това на болшинството от малцинството. Разбира се, че за успеха на такава работа, както системното потисничество от малцинството експлоататори върху болшинството експлоатирани, е необходимо крайно свирепо, зверско потискане, необходими са морета от кръв, през които човечеството върви в положение на робство, крепостничество, наемничество.

По-нататък, при прехода от капитализма към комунизма потискането е още необходимо, но вече натискът е върху малцинството експлоататори от болшинството експлоатирани. Специалният апарат, специалната машина за потискане, „държавата” е още необходима, но това е вече преходна държава, това вече не е държава в истинския смисъл, или потискането на малцинството експлоататори от болшинството до вчера наемни роби е толкова сравнително лесна, обикновена и естествена задача, че тя ще струва съвсем малко кръв, отколкото потискането на въстанията на робите, крепостните, на наемните работници, че ще е много по-евтино на човечеството. И то е съвместимо с разпространяването на демокрацията върху такова голямо болшинство от населението, че необходимостта от специална машина за натиск започва да изчезва. Експлоататорите, естествено, не са в състояние да потискат народа без сложната машина за изпълнението на тази задача, но народът е в състояние да потиска експлоататорите и при много елементарна „машина”, почти без „машина”, без специален апарат, от обикновената организация на въоръжените маси (като Съветите на работническите и войнишките депутати –отбелязваме изпреварващо).

Накрая, само комунизмът прави държавата непотребна, или няма кого да потиска – „кого” в смисъл класа, в смисъл системна борба с определена част от населението. Ние не сме утописти и изобщо не отричаме възможността и неизбежността от ексцесии на отделни лица, а следователно и необходимостта от потискане на такива ексцесии. Но, първо, за това не е необходима специална машина, специален апарат за потискане, това ще се върши от самия въоръжен народ толкова елементарно и с лекота, с която всяка тълпа от цивилизовани хора дори и в съвременното общество опазва жените от побой и насилие. И второ, ние знаем, че коренната социална причина за ексцесиите, се състои в нарушаването на правилата в съвместния живот, поради експлоатацията на масите, необходимостта и тяхната бедност. С отстраняването на тази основна причина ексцесиите неизбежно ще започнат да „отмират”. Ние не знаем колко бързо и в каква последователност, но ние знаем, че те ще отмират. С тяхното отмиране ще отмре и държавата.

Маркс, като не се впуска в утопии, дефинира подробно, че относно това бъдеще сега може да се формулират  именно: различията между низшата и висшата фаза (степен, етап) на комунистическото общество.

 

3. ПЪРВА ФАЗА НА КОМУНИСТИЧЕСКОТО ОБЩЕСТВО

В „Критика на Готската програма” Маркс опровергава подробно ласалианската идея за получаването от работниците при социализма на „неорязания” или „пълния продукт на труда”. Маркс посочва, че от целия обществен труд на цялото общество е необходимо да се задели и резервен фонд и фонд за разширяване на производството, и замяна на „износените” машини, и т.н.т.

Вместо мъглявите, неясни, общи фрази на Ласал (като „пълен продукт на труда – на работника”) Маркс си прави трезва сметка за това, как именно ще бъде принудено да се управлява социалистическото стопанство. Маркс подхожда към конкретния анализ на условията на живота в това общество, в което няма да има капитализъм и казва следното:

  „Ние тук имаме работа” (при изследването на програмата на работническата партия) „не с такова комунистическо общество, което се е развило върху своите собствени основи, а с такова което поначало излиза от капиталистическото общество и което затова във всички отношения, в икономическо, в нравствено и умствено, носи още белезите на старото общество, от недрата на което то излиза”.

Това е комунистическото общество, което едва се е появило на света от недрата на капитализма, което носи във всички отношения белезите на старото общество и което Маркс нарича „първа” или низша фаза на комунистическото общество.

Средствата за производство не са частна собственост на отделните лица. Те принадлежат на цялото общество. Всеки член на обществото, изпълнявайки своя дял от обществено необходимата работа, получава удостоверение от обществото, че той е изработил някакво количество работа. С него той получава от складовете за предмети за потребление съответно количество продукти. За отчитане на количеството труд, което отива в обществения фонд, всеки работник, следователно, получава от обществото толкова, колкото му е дал.

Като, че ли е цари „равенство”.

Но когато Ласал казва, имайки предвид този обществен ред (обикновено наричан социализъм, а според Маркс носещо името първа фаза на комунизма), че това е „справедливо разпределение”, че това е „ равно право на всеки за равен продукт на труда”, то Ласал греши и Маркс пояснява неговата грешка.

„Равно право” – казва Маркс – ние тук действително имаме, но това е още „буржоазно право”, което, както и всяко право, предполага неравенство. Всяко право е използване на еднаква мярка към различни хора, които в същност са различни, не са равни един на друг; и за това „равното право” е нарушаване на равенството и е несправедливост. На практика, всеки получава, отработения с другите дял  от обществения труд – равен дял от обществения продукт (с посочените удръжки).

  А между другото отделните хора не са равни: един е по-силен, друг е по-слаб; един е женен, друг не, един има повече деца, друг по-малко, и т.н.т.

  „… При равен труд – обобщава Маркс – следователно, при равно участие в обществено потребителния фонд, един получава на практика повече, отколкото другия, ще се окаже по-богат от него и т.н.т. За да се избегне цялото това, право, заедно с това, за да има равни, трябва да има и неравни…”.

Следователно, справедливост и равенство, първата фаза на комунизма все още не може да осигури: различията в богатството ще останат и те са несправедливи, но няма да има експлоатация на човек от човека, тя ще бъде невъзможна, или не може да се завладяват средствата за производство, фабриките, машините, земята и т.н.т. в частна собственост. Разбивайки дребнобуржоазната неясна фраза на Ласал за „равенството” и „справедливостта” изобщо, Маркс показва хода на развитието на комунистическото общество, което е принудено отначало да унищожи само тази „несправедливост”, че средствата за производство са завладени от отделни лица, и които не са в състояние веднага да унищожат и по нататъшната несправедливост, състояща се в разпределението на предметите за потребление „според извършената работа” (а не според потребностите).

Вулгарните икономисти, заедно с буржоазните професори, както и „нашия” Туган, постоянно упрекват социалистите, че забравят за бъдещото неравенство на хората и „мечтаят” да унищожат това неравенство. Такъв упрек, както виждаме, доказва само крайното невежество на господата буржоазни идеолози.

Маркс не само съвсем точно отчита неизбежното неравенство на хората, той отчита също, че само с преминаването на средствата за производство в обща собственост на цялото общество ( „социализмът” както се казва обикновено) не отстранява недостатъците в разпределението и неравенството на „буржоазното право”, което продължава да господства, понеже продуктите се разпределят „според извършената работа”.

  „… Но тези недостатъци – продължава Маркс – са неизбежни при първата фаза на комунистическото общество, във вида, когато то се появява, след дълги родилни мъки от капиталистическото общество. Правото никога не може да стои по-горе, от икономическия строй и утвърденото от него културно развитие на обществото…”.

По такъв начин, в първата фаза на комунистическото общество (което обикновено наричат социализъм) „буржоазното право” не се отменя напълно, а само от части, само в мерките по вече постигнатия преврат, т.е. само по отношение към средствата за производство. „Буржоазното право” признава частната собственост върху средствата за производство на отделни лица. Социализмът ги превръща в обща собственост. Дотолкова – и само дотолкова – „буржоазното право” отпада.

Но в другата си част, то си остава регулатора (определящ) разпределението на продуктите и разпределянето на труда между членовете на обществото. „Който не работи, не трябва да яде” – този социалистически принцип е вече осъществен: „за равно количество труд – равно количество продукти”. Но това още не е комунизъм и това още не отстранява „буржоазното право”, при което неравните хора за неравен труд получават равно количество продукти.

Това е „недостатък”, казва Маркс, но той е неизбежен в първата фаза на комунизма, или, без да изпада в утопизъм, не мисли, че премахвайки капитализма, хората веднага ще се научат да работят за обществото без всякакви правни норми, разбира се икономическите предпоставки за такава промяна няма да станат веднага с отмяната на капитализма.

А други норми, освен „буржоазното право”, няма. Понеже необходимостта от държава също остава, за да пази общата собственост върху средствата за производство, да пази равенството на труда и равенството за разпределение на продуктите.

Държавата отмира, понеже вече няма капиталисти,  вече няма класи, няма потискане на каквато и да било класа.

Но държавата още не е отмряла съвсем, или остава опазването на „буржоазното право”, освещаваща фактическото неравенство. За пълното отмиране на държавата е необходим пълен комунизъм.

 

4. ВИСША ФАЗА НА КОМУНИСТИЧЕСКОТО ОБЩЕСТВО

 

Маркс продължава:

  „… Във висшата фаза на комунистическото общество, след като изчезне поробващото човека,  неговото подчиняване от разделението на труда; когато изчезне заедно с него противоположността на умствения и физическия труд; когато трудът престане да бъде само средство за живот, а стане първа потребност в живота; когато заедно с всестранното развитие на индивидите израстват и производителните сили и всички източници на общественото богатство потекат като пълноводен поток – само тогава ще бъде възможно изобщо да се преодолее ниския хоризонт на буржоазното право, и обществото ще може да напише върху своето знаме: „От всеки според способностите, на всеки според потребностите””.

Едва сега ние можем да оценим правилно цялата правота в бележката на Енгелс, когато той безпощадно се подиграва върху отвратителното съединяване на думите: „свобода” и „държава”. Докато има държава, няма свобода. Когато ще има свобода, няма да има държава.

Икономическата основа за пълното отмиране на държавата е такова високо развитие на комунизма, при който изчезва противоположността на умствения и физическия труд, изчезва, следователно, един от важните източници на съвременното обществено неравенство и при това такъв източник, който с един преход на средствата за производство в обществена собственост, с една експроприация на капиталистите веднага няма да може да се премахне.

Тази експроприация дава възможност за гигантско развитие на производителните сили. И като виждаме, как капитализмът вече задържа невероятно това развитие, как много повече може да се постигне в движението напред върху базата на съвременната , вече постигната, техника, ние сме в правото си с пълна увереност да кажем, че експроприацията на капиталистите неизбежно ще доведе до гигантско развитие на производителните сили на човешкото общество. Но колко скоро ще тръгне това развитие по-нататък, колко скоро то ще скъса с разделението на труда, с унищожаването на противоположностите между умствения и физическия труд, до превръщането на труда в  „първа жизнена потребност”, това ние не знаем и не можем да знаем.

За това ние сме в правото си да говорим само за неизбежното отмиране на държавата, подчертавайки продължителността на този процес, неговата зависимост от бързото развитие на висшата фаза на комунизма и оставяйки изобщо открит въпроса за сроковете или за конкретните форми на отмирането, понеже материал за решаването на тези въпроси няма.

Държавата ще може да отмре напълно тогава, когато обществото осъществи правилото: „от всеки според способностите, на всеки според потребностите”, т.е. когато хората са дотолкова свикнали със спазването на основните правила на съвместния живот и когато техния труд ще бъде толкова производителен, че те доброволно ще се трудят според способностите си. „Ниският хоризонт на буржоазното право”, налагащ съобразяване, със злия Шейлок (персонаж на Шекспир от „Венецианския търговец” – зъл търговец), да не работиш повече от другите, да не получаваш по-малка заплата от тях – този нисък хоризонт тогава ще бъде преодолян. При разпределянето на продуктите няма да се нормира в зависимост от количеството на получаваните продукти от страна на обществото; всеки свободно ще ги взима „съобразно потребностите си”.

От гледна точка на буржоазията е лесно да се обявява подобно обществено устройство за „чиста утопия” и  да се подиграват, че социалистите обещават на всеки право да получава от обществото за труда на всеки гражданин безконтролно, всякакво количество трюфели, автомобили, пиана и т.н.т. С такива подигравки се отървават и болшинството от днешните буржоазни „учени”, които разкриват с това и своето невежество и користната си защита на капитализма.

Невежество – понеже да се „обещава”, че висшата фаза на развитие на комунизма ще настъпи със сегашната производителност на труда, на нито един от социалистите не идвало в главата, а предвиждането на великите социалисти, че тя ще настъпи, предполага не сегашното производство и не сегашната производителност на труда, и не днешния еснаф, способен да „види” като семинаристите на Помяловски – разбиването на складовете на общественото богатство, искайки невъзможното.

До тогава, до като настъпи „висшата” фаза на комунизма, социалистите ще изискват строг контрол от страна на обществото и от страна на държавата върху мярката на труд и мярката на потребление, само че този контрол трябва да започне с експроприацията на капиталистите, с контрола на работниците за действията на капиталистите, което да се извършва не от държавните чиновници, а от държавата на въоръжените работници.

Користната защита на капитализма от буржоазните идеолози (и техните слуги като господата Церетели, Черновци и Кͦ ) се състои именно в това, че със споровете и разговорите за далечното бъдеще те подменят истинския и злободневен въпрос за днешната политика: експроприацията на капиталистите, превръщането на всички граждани в работници и служители на един голям „синдикат”, а именно:  взимането на цялата държава, и пълното подчиняване на цялата работа на този синдикат на държавата на действително демократичната, държава на Съветите на работническите и войнишките депутати.

Всъщност, когато ученият професор, а след него еснафът, и след тях господата Церетели и Черновци говорят за безразсъдна утопия, за демагогски обещания на болшевиките, за невъзможност за „въвеждане” на социализма, те имат предвид именно висшия стадий или фазата на комунизма, „въвеждане” който никой не само не е обещавал, но не си е помислял, понеже да се „въвежда” той е изобщо невъзможно.

И тук ние дойдохме до този въпрос за научната разлика между социализма и комунизма, който засяга Енгелс в приведеното по-горе разсъждение за неправилността на името „социалдемократи”. Политически разликите между първата или низшата и висшата фаза на комунизма след време, вероятно, ще са грамадни, но сега, при капитализма, да се признават те би било смешно и да се издигат те на пръв план могат само отделни анархисти (ако все още са останали хора сред анархистите, които нищо не са научили след „плехановското” превъплъщение на Кропоткинци, Грав, Корнелиссен и други „звезди” на анархизма в социал шовинисти, или в анархотраншейници, както се изрази един от малкото запазили чест и съвест анархист Ге).

Но научната разлика между социализма и комунизма е ясна, Това, което обикновено наричат социализъм, Маркс нарече „първа” или низша фаза на комунистическото общество. До колкото собствеността върху средствата за производство е обща, доколкото думата „комунизъм” и тук е използваема, ако не забравяме, че това не е пълен комунизъм. Голямото значение на поясненията на Маркс се състоят в това, че той последователно използва и тук материалистическата диалектика, учението за развитието, разглеждайки комунизма като нещо развиващо се от капитализма. Вместо схоластично измислените, „съчинени” определения и безплодни спорове за думите (какво е социализъм, какво е комунизъм), Маркс прави анализ, че би могло да се наричат степени на икономическата зрялост на комунизма.

В първата си фаза, на първата си степен комунизмът икономически не може да бъде зрял, напълно свободен от традициите или от следите на капитализма. От тук се появява такова интересно явление, като запазване на „ниския хоризонт на буржоазното право” – при комунизма в неговата първа фаза. Буржоазното право по отношение на разпределението на продуктите за потребление предполага, разбира се, неизбежно и буржоазна държава, защото правото е нищо без апарата, способен да принуждава към изпълнение нормите на правото.

Излиза, че не само при комунизма буржоазното право остава за известно време, но дори и буржоазната държава е без буржоазия!

Това може да изглежда парадоксално или просто като диалектическа игра на ума, в която често обвиняват в марксизъм хора, които не са си направили ни най-малко усилие, да изучат неговото дълбоко съдържание.

На практика остатъци на старото в новото ни съпътства в живота на всяка крачка, и в природата и в обществото. И Маркс не е вмъкнал произволно къс от „буржоазното” право в комунизма, а взима това, което икономически и политически е неизбежно в обществото, излизащо от недрата на капитализма.

Демокрацията има грамадно значение в борбата на работническата класа против капиталистите за своето освобождение. Но демокрацията изобщо не е границата, която не може да се премине, а само един от етапите по пътя от феодализма към капитализма и от капитализма към комунизма.

Демокрацията означава равенство. Разбираемо е, какво голямо значение има борбата на пролетариата за равенство и лозунгът за равенство, ако правилно се разбира в смисъл унищожаване на класите. Но демокрацията означава само формално равенство. И същевременно след осъществяването на равенството на всички членове на обществото по отношение към владеенето на средствата за производство, т.е. равенство на труда, равенство на работната заплата, пред човечеството непременно ще се изправи въпроса, да се отиде по-нататък, от формалното равенство към фактическо, т.е. към осъществяване на правилото : „ от всеки според способностите, на всеки според потребностите”. По какви етапи, по какви практически мероприятия ще тръгне човечеството пътьом към осъществяването на тази висша цел, ние не знаем и не можем да знаем. Но е важно да си изясним, колко безкрайно лъжлива е обикновената буржоазна представа, че бъдещия социализъм е нещо мъртво, застинало завинаги, тогава когато на практика само от социализмът започва бързото, истинското, действително масовото, при участието на болшинството от населението, а след това и на цялото население, движение напред във всички области на обществения и личния живот.

Демокрацията е форма на държавата, тя е една от нейните разновидности. И, следователно, тя от само себе си представлява, както и всяка друга държава, организирано, системно използване на насилие върху хората. Това от една страна. Но, от друга страна, тя означава формално признаване на равенството между гражданите, равното право на всички върху определяне на устройството на държавата и управлението и́. А това на свой ред, е свързано с факта, че на определена степен от развитието на демокрацията тя, първо, сплотява революционната класа  на пролетариата против капитализма и му позволява, да разбие на трески, да изтрие от лицето на земята буржоазията, макар и с републиканската буржоазна, държавна машина, постоянната армия, полицията, чиновничеството, позволява да ги смени с по-демократичната, но все още държавна машина под формата на въоръжените работнически маси, преминаващо към цялостно участие на народа в милицията.

Тук „количеството преминава в качество”: защото това е такава степен на демократизма свързана с излизане от рамките на буржоазното общество, с началото на неговото социалистическо преустройство. Ако действително всички участват в управлението на държавата, то капитализма не може да се задържи дълго. И развитието на капитализма, на свой ред, създава предпоставки да могат „всички” действително да участват в управлението на държавата. Към тези предпоставки е повсеместната грамотност, осъществяваща се вече в редица най-напреднали капиталистически страни, след това следва „обучението и дисциплинирането” на милиони работници в големи, сложни, обществени апарати на пощите, железниците, големите фабрики, едрата търговия, банковото дело и т.н.т.

При такива икономически предпоставки е напълно възможно незабавно, още утре, да се премине към сваляне на капиталистите и чиновниците, те да се сменят в работата по контрола на производството и разпределението, в работата по проверката на труда и продукцията от въоръжените работници, от въоръжения народ. (Не трябва да се смесва въпроса за контрола и проверката с въпроса за научно образования персонал от инженери, агрономи и т.н.т.: тези господа работят сега, подчинявайки се на капиталистите, утре ще работят още по-добре, подчинявайки се на въоръжените работници).

Проверка и контрол – това е главното, което е необходимо за „налагането”, за правилното функциониране на първата фаза на комунистическото общество. Всички граждани се превръщат тук в наемни служители на държавата, каквито са всъщност въоръжените работници. Всички граждани стават служители и работници на един изцяло народен, държавен „синдикат”. Цялата работа се състои в това, че те да работят по равно, правилно да спазват инструкциите на труда по време на работа и да получават по равно. Проверката на това, контролът върху този опростен капитализъм е сведен до извънредност, до необикновено прости, за всеки грамотен човек достъпни операции за наблюдение и записване, като се знаят четирите аритметични действия и възможността да се издават съответните разписки.

Когато болшинството от народа започне да произвежда самостоятелно и да проверява изцяло, да осъществява такъв контрол върху капиталистите (превърнати сега в служители) и господата интелигенти, запазили капиталистическите си навици, тогава този контрол ще стане действително универсален, всеобщ, всенароден, тогава  тези изобщо  няма да имат възможност да се отклоняват, „няма къде да се дянат” от погледа на народа.

Цялото общество ще бъде като една кантора и една фабрика с равенство на труда и равенство на заплащането.

Но тази „фабрична” дисциплина, която побеждава капиталистите, която сваля експлоататорите и се разпространява върху цялото общество, по никакъв начин не е нито наш идеал, нито наша крайна цел, а само степен , необходима за радикална чистка на обществото от мизерията и отвращението на капиталистическата експлоатация и за по-нататъшното движение напред.

От този момент, когато всички членове на обществото или поне, грамадното болшинство от него сами се научат да управляват държавата, сами вземат тази работа в свои ръце, „наложат” контрол върху нищожното малцинство от капиталисти, върху господинчовците, желаещи да запазят капиталистическите привички, върху работниците, дълбоко развратени от капитализма – от този момент започва да изчезва потребността от всякакво управление изобщо. Колкото е по-пълна демокрацията, толкова е по-близък момента, когато тя става непотребна. Колкото демократичната „държава”, състояща се от въоръжени работници и явяваща се „вече не държава в истинския смисъл на думата”, толкова по-бързо ще започне да отмира всяка държава.

Защото когато всички се научат да управляват и които на практика ще управляват самостоятелно общественото производство, самостоятелно осъществяват проверката и контрола върху тунеядците, върху синовете на помешчиците, мошениците и такива подобни „пазители традициите на капитализма” – тогава отклонения от всенародната проверка и контрол неизбежно ще направи неимоверно трудни, такива редки изключения, които ще бъдат съпроводени, вероятно, с такива бързи и сериозни наказания (понеже въоръжените работници са хора на практиката, а не сантиментални интелигентчета, и да се шегуват с тях те едва ли ще позволят), което ще предизвика необходимостта от спазване на елементарни, основни правила на целия съвместен човешки живот и много скоро ще се превърне в навик.

И тогава ще се отворят широко вратите за преход от първата фаза на комунистическото общество към висшата му фаза, а заедно с това ще се стигне до пълното отмиране на държавата.

 

ГЛАВА VI

ИЗОПАЧАВАНЕ НА МАРКСИЗМА ОТ ОПОРТЮНИСТИТЕ

 

Въпросът за отношението на държавата към социалната революция и на социалната революция към държавата занимаваше много малко  видните теоретици и публицисти на II Интернационал (1889 – 1914), както и изобщо въпросът за революцията. Но най-характерното в този процес е постепенното нарастване на опортюнизма, който доведе до крах II Интернационал през 1914 година – дори когато ги притиснеш по този въпрос, те се стараят да го заобиколят или се правят, че не го забелязват.

Изобщо може да се каже, че поради уклончивостта по въпроса за отношението на пролетарската революция към държавата, уклончивостта е изгодна за опортюнизма и го подхранва, и стана причина за извращаването на марксизма и пълното му опошляване.

За да охарактеризираме, макар и на кратко, този печален процес, да вземем видните теоретици на марксизма Плеханов и Кауцки.

 

1.ПОЛЕМИКА НА ПЛЕХАНОВ С АНАРХИСТИТЕ

Плеханов посвети на въпроса за отношението на анархизма към социализма специална брошура: „Анархизъм и социализъм”, която излезе на немски през 1894 година.

Плеханов се изхитри да трактува тази тема, като изобщо заобиколи най-актуалното, злободневното и политически най-същественото в борбата против анархизма, именно отношението на революцията към държавата и въпроса за държавата изобщо! Неговата брошура се дели на две части: едната е историко литературна, с ценен материал по история на идеите на Щирнер, Прудон и т.н.т. Другата част е филистерска, с недодялани разсъждения на темата, че анархиста е неразличим от бандита.

Съчетаването на темите е презабавно и много характерно за цялата дейност на Плеханов в навечерието на революционния период в Русия: Плеханов така и се показа през 1905-1917 години като полудоктринер, полуфилистер, вървящ след опашката на буржоазията в политиката. Енгелс, издавайки през 1891 година „Критика на Готската програма” с Маркс, пише, че „ние (т.е. Енгелс и Маркс) се намирахме тогава в самия разгар на борбата с Бакунин и неговите анархисти – след Хагския конгрес на (първия) Интернационал от който бяха минали едва две години”.

Анархистите се опитаха да обявят именно Парижката Комуна, да кажем така, за „своя”, потвърждавайки тяхното учение, при това те изобщо не разбираха уроците на Комуната и анализа на тези уроци направени от Маркс. И анархизма не даде нищо, дори приближаващото се до истината по конкретно-политическите въпроси: трябва ли да се разбие старата държавна машина и с какво да се смени.

Но говорейки за „анархизма и социализма”, заобикаляйки целия въпрос за държавата, не забелязвайки цялото развитие на марксизма до и след Комуната, това означаваше неминуемо да се скрие в опортюнизма. Понеже  именно опортюнизма повече от всичко има потребност да не се поставя този въпрос изобщо. Това вече е победа на опортюнизма.

 

2.ПОЛЕМИКА НА КАУЦКИ С ОПОРТЮНИСТИТЕ

В руската литература е преведено, несъмнено,  неизмеримо голям брой произведения на Кауцки. Не случайно се шегуват някои немски социалдемократи, че Кауцки се чете повече в Русия, отколкото в Германия (в тази шега има много дълбоко историческо съдържание, отколкото подозират тези, които са я пуснали, именно: руските работници, през 1905 година започват да търсят хубави произведения в света на социалдемокрацията и са се сдобили с нечуван брой преводи в тези страни на тези произведения, те пренесли, да кажем така, на младата почва на нашето пролетарско движение грамадния опит на съседните, по-развити страни).

Кауцки е много известен у нас, не само с популярното си представяне на марксизма, в полемиката си с опортюнистите начело с Бернщайн. Но е почти неизвестен факта, който не трябва да заобикаляме, ако сме си поставили задачата да проследим, как Кауцки изпада в невероятно позорна разсеяност и защита на социалшовинизма по време на голямата криза от 1914-1915 години. Именно този факт, че преди изказването си против видните представители на опортюнизма във Франция (Милеран и Жорес ) и в Германия (Бернщайн) – Кауцки прояви много големи колебания. Марксистката „Заря”, излизаща през 1901-1902 години в Щутгарт и отстояваща революционно-пролетарските възгледи, беше принудена да полемизира с Кауцки, като нарече „каучукова” неговата половинчата, уклончива, примирена по отношение към опортюнистите резолюция на Парижкия международен социалистически конгрес през 1900 година.  В немската литература бяха напечатани писма на Кауцки, разкриващи големите му колебания преди обявения поход срещу Бернщайн.

Но, неизмеримо по-голямо значение имат, тези обстоятелства, които са в неговата полемика с опортюнистите, в поставянето на въпроса и по начина на изясняване на въпроса, които ние забелязваме сега, когато изучаваме историята на новата измяна на Кауцки по отношение на марксизма, системния му уклон към опортюнизма именно по въпроса за държавата.

Да вземем първото голямо произведение на Кауцки против опортюнизма, неговата книга „Бернщайн и социалдемократическата програма”. Кауцки подробно опровергава Бернщайн. Но ето какво е характерно.

Бернщайн в херостратовски-знаменитите си „Предпоставки на социализма” обвинява марксизма в „бланкизъм” (обвинение, което и до днес хиляди пъти е казано от опортюнистите и либералните буржоа в Русия против представителите на революционния марксизъм, болшевиките). При това Бернщайн се спира специално на марксовата „Гражданска война във Франция” и се опитва – както видяхме, много несполучливо – да отъждествява гледната точка на Маркс за уроците на Комуната от гледна точка на Прудон. Бернщайн отделя специално внимание на това заключение на Маркс, което той подчертава в предисловието на „Комунистическия Манифест” през 1872 година и което гласи: „работническата класа не може ето така да вземе в ръце готовата държавна машина и да я пусне в ход за своите собствени цели”.

На Бернщайн толкова му „харесва” това изречение, че той не по-малко от три пъти го повтаря в книгата си, тълкувайки в най-извратен, опортюнистически смисъл.

Маркс, както видяхме, иска да каже, че работническата класа трябва да разбие, да унищожи, да взриви (Sprengung, взрив – е изразът, употребен от Енгелс) цялата държавна машина. А според Бернщайн излиза, че Маркс предпазва с тези думи работническата класа от извънредна революционност при завземането на властта.

По – грубо и безобразно извращаване мисълта на Маркс не можем да си представим.

Как постъпва Кауцки в подробното си опровержение на бернщайниадата?

Той се отклонява от изясняването на цялата дълбочина и извращаване на марксизма от опортюнизма в този цитат. Той го използва, за да каже, че според Маркс, работническата класа не може ето така да овладее готовата държавна машина, но че и изобщо не може да я завземе, и толкова. За това, че Бернщайн приписва на Маркс точно обратното на това, което иска да каже, че Маркс през 1852 година издига задачата  – пролетарската революция „да разбие” държавната машина, за това Кауцки не обелва нито дума.

Според Кауцки се получава, че самата съществена разлика на марксизма от опортюнизма по въпроса за задачите на пролетарската революция се оказва смазана!

„Решаването на въпроса за проблемите на пролетарската диктатура – пише Кауцки – „против” Бернщайн – ние напълно спокойно можем да предоставим на бъдещето” (стр.172 немско издание).

Това не е полемика против Бернщайн, а, в същност, е отстъпка пред него, предаване на позициите на опортюнизма, защото на опортюнистите за сега нищо повече не им и трябва, освен „напълно спокойно да предоставят на бъдещето” всички основни въпроси за задачите на пролетарската революция.

От 1852 до 1891 години, в продължение на 40 години, Маркс и Енгелс учат пролетариата, че трябва да разбие държавната машина. А през 1899 година Кауцки изменя на марксизма по този въпрос, като подменя въпроса, трябва ли да се унищожи тази машина, на въпросите за конкретните форми за унищожаването и́, като се спасява под сянката на „безспорната” (и безплодна) филистерска истина, чиито конкретни форми са твърде далеч пред нас и ние не можем да ги знаем!!

Да вземем следващото, по-зряло, произведение на Кауцки, посветено също в значителна степен на опровергаване грешките на опортюнизма. Неговата брошура за „Социалната революция”. Авторът подема тук специалната си тема по въпроса за „пролетарската революция” и за „пролетарския режим”. Авторът дава много извънредно ценен материал, но както и преди заобикаля въпроса за държавата. В брошурата се говори навсякъде само за завоюването на държавната власт и толкова, т.е. избрана е такава формулировка, която прави отстъпление пред опортюнистите, понеже допуска завоюване на властта без разрушаването на държавната машина. Просто това, което Маркс обявява за „остаряло” в програмата  на „Комунистическия Манифест”през 1872 година, се възражда от Кауцки през 1902-ра.

В брошурата има специален параграф посветен на „Формата и оръжието на социалната революция”. Тук се говори и за масовата политическа стачка, и за гражданската война, и за тези „оръдия за сила на съвременната голяма държава, като бюрокрацията и армията”, но за това, какво вече е научила работниците Комуната – нито звук. Очевидно, Енгелс не случайно предпазва от „суеверна почит” към държавата и специално немските социалисти.

Кауцки представя нещата така: победилият пролетариат ще „осъществи  демократичната програма” и предлага нейните параграфи. Но за това ново, което се поставя през 1871 година по въпроса за смяна на буржоазната демокрация от пролетарската демокрация – нито звук. Кауцки се принизява до равнището на такива „твърдо” звучащи баналности като:

„Очевидно е от само себе си, че ние няма да постигнем господство при тогавашния ред. Революцията сама предполага продължителна и дълбока завоевателна борба, която ще успее вече да промени сегашната политическа и социална структура”.

Несъмнено е, че това е толкова „очевидно от само себе си”, както и истината, че конете се хранят с овес, и че Волга се влива в Каспийско море. Жалко е само това, че като използва празната и надута фраза за „дълбоко завладяващата” борба се заобикаля истинския за революционния пролетариат въпрос, в какво се изразява „дълбочината” на неговата революция по отношение към държавата, по отношение към демокрацията, за разлика от предишните, непролетарски революции.

Заобикаляйки този въпрос, на практика по тази съществена точка Кауцки отстъпва пред опортюнизма, на думи му обявява страшна война, подчертавайки значението на „идеите на революцията” (колко струва тази „идея”, ако се страхува да пропагандира на работниците конкретните уроци от революцията?) или казано по друг начин: „преди всичко революционен идеализъм” защото се обявява, че английските работници са едва ли не „много повече, отколкото дребните буржоа”.

„В социалистическото общество – пише Кауцки – могат да съществуват едновременно различни форми на предприятията: бюрократични, трейдюнионистки, кооперативни, еднолични… „Ще съществуват, например, предприятия, които не могат да минат без бюрократична организация – като железниците. Тук демократичната организация може да изглежда така: работниците избират делегати, които образуват нещо като парламент и този парламент се разпорежда с работата и наблюдава за управлението както и за дейността на бюрократичния апарат.Други предприятия могат да бъдат дадени във владение на работническите съюзи, трети могат да се организират на кооперативни начала” (стр. 148 и 115  руския превод на женевското издание от 1903 година).

Това разсъждение е погрешно, представлява крачка назад в сравнение с това, което разясниха Маркс и Енгелс през 70-те години, като например уроците на Комуната.

Железниците изобщо с нищо не се различават от другите предприятия на едрата машинна индустрия, от всяка фабрика, от голям магазин, от едро капиталистическо селско стопанство, за да е необходимо да бъдат „бюрократична” организация. Във всички тези предприятия техниката задължава всички да спазват строга дисциплина, с много голямо внимание да се изпълняват инструкциите за работа, за да не се повреждат механизмите, за да няма брак на продукцията. Във всички тези предприятия работниците ще избират, разбира се, „делегати които ще образуват нещо като парламент”.

Но именно в това е солта, че това „нещо като парламент” няма да е парламент в смисъла на буржоазно-парламентарната институция. Цялата сол е, че това „нещо като парламент” не само ще „се разпорежда и ще наблюдава управлението на бюрократичния апарат”, както си въобразява Кауцки, чиято мисъл не излиза от рамките на буржоазния парламентаризъм. В социалистическото общество това „нещо като парламент” от работнически депутати, разбира се, „ще се разпорежда и ще наблюдава за управлението на „апарата”, но този апарат няма да бъде „бюрократичен”. Работниците, завоювали политическата власт, ще овладеят стария бюрократичен апарат, ще го разрушат до основи, без да оставят от него камък върху камък, ще го сменят с нов, изграден от самите тези работници и служители, против превръщането на които в бюрократи ще се предприемат моментални мерки, подробно разработени от Маркс и Енгелс: 1) не само изборност, но и сменяемост по всяко време; 2) заплащане не по-голямо от това на работника; 3)незабавно преминаване към повсеместно изпълняване на контролните функции и надзора от всички, за да могат всички на време да станат „бюрократи” и за това никой да не може да стане „бюрократ”.

Кауцки изобщо не е разбрал разликата между буржоазния парламентаризъм, съединяващ демокрацията (която не е за народа) с бюрократизма (против народа), и на пролетарския демократизъм, който веднага взима мерки, за да отсече корените на бюрократизма, и който ще бъде в състояние да доведе тези мерки до края, до пълното унищожаване на бюрократизма, до пълното въвеждане на демокрация за народа.

Кауцки открива тук все същата „суеверна почит” към държавата и „суеверната вяра” в бюрократизма.

Да преминем към последното и най-добро произведение на Кауцки против опортюнистите, към неговата брошура „Път към властта” (струва ми се, че тя не е издавана на руски, защото  излиза в разгара на реакцията у нас, през 1909 година). Тази брошура е голяма крачка напред, понеже в нея се говори не за революционна програма изобщо, както в брошурата през 1899 година против Бернщайн, не за задачите на социалната революция независимо от времето на нейното настъпление, както в брошурата „Социалната революция” от 1902 година, а за конкретните условия, които ни принуждават да признаем, че „ерата на революцията” настъпва.

Авторът определено показва изострянето на класовите противоречия изобщо и на империализма, имащи много голямо значение в това отношение. След „революционния период от 1789-1871 години” за Западна Европа, от 1905 година започва аналогичен период за Изтока. Световната война се надига със заплашителна бързина. „Пролетариатът вече не може да говори за преждевременна революция”. „Ние влязохме в революционен период”. „Революционната ера започва”.

Тези декларации са много ясни. Тази брошура на Кауцки трябва да бъде мерило за сравняване, каква обещава да бъде германската социалдемокрация преди империалистическата война и колко ниско падна (както и самият Кауцки) по време на войната. „Сегашната ситуация – пише Кауцки в разглежданата брошура – води след себе си тази опастност, която за нас (т.е. германската социалдемокрация) е по-лесно да приемем за по-умерена, отколкото е на практика”. Оказва се, че на практика германската социалдемократическа партия е несравнимо по-умерена и опортюнистична, отколкото е тя в същност!

Характерно е при това, (че при такава определеност от декларациите на Кауцки, който пресмята започване вече на ерата на революцията, пък и в брошурата, посветена по неговите собствени думи, на изясняване на въпроса за „политическата революция”), че отново пак изобщо заобикаля въпроса за държавата.

От сумирането на тези заобикаляния на въпроса, замълчаванията, уклончивостите – неизбежно се получава този пълен преход към опортюнизма, за който ние сега се налага да говорим.

Германската социалдемокрация все пак върви назад против това което казва Маркс още през 1852 година за задачите на пролетарската революция по отношение на държавата – в лицето на Кауцки (1912г.), колкото и да декларираше, че остава при революционните виждания (1899г.), че признава специално неизбежността от социална революция на пролетариата (1902г.), че признава настъпването на нова ера на революцията (1909г,).

Именно така, в упор му беше поставен въпроса в полемиката на Кауцки с Паннекук.

 

3.ПОЛЕМИКА НА КАУЦКИ С ПАННЕКУК

 

Паннекук излезе против Кауцки, като един от представителите на това „ляво радикално” течение, в редовете на което се намират Роза Люксембург, Карл Радек и други които, защитават революционната тактика, обединявайки се около убеждението, че Кауцки преминава в позицията на „центъра”, безпринципно колебаещ се между марксизма и опортюнизма. Правилността на този възглед беше напълно доказан от войната, когато течението „център” (неправилно наричан марксистки) или „кауцкианство”, показа отвратителната си мизерия.

В засегнатия въпрос за държавата в статията си: „Масовите действия и революцията” (“Neue Zeit”, 1912, XXX, 2) Паннекук характеризира позицията на Кауцки, като позиция на „пасивния радикализъм”, „теория на бездейното очакване”. „Кауцки не желае да види процеса на революцията” (стр.616). Като поставя въпроса по този начин, Паннекук стига до интересуващата ни тема за задачите на пролетарската революция по отношение на държавата.

„Борбата на пролетариата – пише той – е не просто борба против буржоазията за държавната власт, а борба против държавната власт… Същността на пролетарската революция е в унищожаването на нейните оръдия, на нейните сили и тяхното притискане тяхното (буквално: разпускане, Auflӧsung) с оръдията, силите на пролетариата… Борбата се прекратява едва тогава, когато, като неин краен резултат, е извършено пълното разрушаване на държавната организация. Организацията на болшинството доказва превъзходството си с това, че унищожава организацията на господстващото малцинство” (стр. 548).

Формулировката, с която Паннекук изразява мислите си, страда от много големи недостатъци. Но мисълта му все пак е ясна и е интересно, как я опровергава Кауцки.

„До сега – пише той – противоположността между социалдемократите и анархистите се състоеше в това, че първите искат да завладеят държавната власт, а вторите – да я разрушат. Паннекук иска и едното, и другото (стр.724).

Ако при Паннекук изложението страда от неточност и  не достатъчно конкретност (без да засягаме другите недостатъци на неговата статия, които не се отнасят към изясняваната тема), то Кауцки взима именно отбелязаната принципна същност на работата от Паннекук, и по коренно принципния въпрос Кауцки изцяло скъсва с позицията на марксизма, като напълно преминава към опортюнизма. Разликата между социалдемократите и анархистите, определена от него, е невярна, марксизма е фалшифициран и изкривен изобщо.

Разликата между марксистите и анархистите е в това, че (1) първите, си поставят като цел пълното унищожаване на държавата, признават тази цел като осъществима само след унищожаването на класите от социалистическата революция, като резултат от изграждането и установяването на социализма, довеждащ до отмиране на държавата;  вторите искат веднага да унищожат държавата без да разбират условията за осъществяването на такова унищожаване. (2) Първите признават необходимостта, че пролетариата, след като завоюва политическата власт, разруши напълно старата държавна машина, я сменя с нова, състояща се от организацията на въоръжените работници, от типа на Комуната; вторите, защитават разрушаването на държавната машина, без да са си изяснили, с какво ще бъде заменена от пролетариата и как ще използва революционната власт; анархистите отричат дори използването на държавната власт от революционния пролетариат, неговата революционна диктатура. (3) Първите искат да подготвят пролетариата към революционния път за използване на съвременната държава, анархистите отричат това.

Срещу Кауцки, в този спор, марксизма се представлява именно от Паннекук, понеже Маркс учи, че пролетариатът не може просто да завоюва държавната власт в смисъл- старият държавен апарат да премине в нови ръце, а трябва да разбие, да разруши този апарат, да го смени с нов.

Кауцки излиза от марксизма и преминава към опортюнизма, понеже при него изобщо изчезва именно това разрушаване на държавната машина, което е изцяло неприемливо за опортюнистите и си остава вратичка, в смисъл, да се тълкува „завоюването” като просто постигане на болшинство (в буржоазната държава –б.п).

За да прикрие фалшификацията на марксизма, Кауцки постъпва като лаик: той посочва „цитат” от самия Маркс. През 1850 година Маркс пише за необходимостта от „решителна централизация на силите в ръцете на държавната власт”. И Кауцки пита тържествено: нима Паннекук не иска да разруши „централизма”?

Това е обикновен фокус, приличащ на бернщайновото отъждествяване на марксизма с прудонизма от гледна точка на федерация вместо централизъм.

„Цитата” взет от Кауцки е „ни в клин-ни в ръкав”. Централизмът е възможен и при старата и при новата държавна машина. Ако работниците доброволно обединят своите въоръжени сили, това ще бъде централизъм, но той ще почива върху „пълното разрушаване” на държавния централистичен апарат, на постоянната армия, на полицията, на бюрокрацията. Кауцки изобщо постъпва мошенически, като заобикаля много известните  твърдения на Маркс и Енгелс за Комуната, като използва цитата не по въпроса.

„… Може би,Паннекук да желае да унищожи държавната функция на чиновниците? – продължава Кауцки. Но ние не можем да минем без чиновници и в партийната и в професионалната организация, да не говорим вече за държавното управление. Нашата програма изисква не унищожаването на държавните чиновници, а избирането  на чиновниците от народа… Сега при нас не става дума, какъв вид ще приеме апаратът в управлението на „бъдещата държава”, а за това, ще унищожи ли (буквално:ще разпусне ли, auflӧst) нашата политическа борба държавната власт, преди да сме я завоювали. Кое министерство с неговите чиновници може да бъде унищожено?). Смята се министерството на просветата, на правосъдието, финансите, военното. „Не, нито едно от сегашните министерства няма да бъде отстранено от нашата политическа борба против правителството…Ще повторя, за да се избегнат недоразуменията: става дума не за това, каква форма ще придобие „бъдещата държава” на победоносната социалдемокрация, а за това, как ще се промени опозицията от нашата държава” (стр.725).

Това е прекалено. Паннекук поставя въпроса именно за революцията. Това е казано ясно и в заглавието и в статията му и в посочените цитати. Прескачайки на въпроса за „опозицията”, Кауцки изведнъж подменя революционната гледна точка с опортюнистичната. Според него излиза така: сега опозицията, а след завоюването на властта ще поговорим с нея сериозно. Революцията изчезва! Ето какво им е необходимо на опортюнистите.

Става дума не за опозицията и не за политическата борба изобщо, а именно за революцията. Революцията се състои в това, че пролетариатът разрушава „апарата за управление” и го сменя с нов от въоръжените работници. Кауцки изпитва„суеверна почит” към „министерствата”, но защо те да не могат да бъдат сменени, да речем, от комисията от специалисти на пълновластните и всевластни Съветски работнически и войнишки депутати?

Същността съвсем не е в това, ще останат ли „министерствата”, ще има ли „комисии от специалисти” или някакви други институции, това изобщо не е важно. Същността е в това, ще се запази ли старата държавна машина (свързана с хиляди нитчета с буржоазията и от край до край пропита от рутина и изостаналост) или ще бъде разрушена и сменена с нова. Революцията не се състои в това, новата класа да командва, да управлява с помощта на старата държавна машина, а в това, че тя разбива тази машина и командва, управлява с помощта на новата машина –тази основна мисъл в марксизма се замазва от Кауцки или той изобщо не я е разбрал.

Въпросът му засягащ чиновниците показва нагледно, че той не е разбрал уроците на Комуната и учението на Маркс. „Ние няма да минем без чиновниците и в партийната и в професионалната организация..”

Ние не можем да минем без чиновниците при капитализма, при господството на буржоазията. Потиснатият пролетариат, трудещите се маси са поробени от капитализма. При капитализма демократизмът е свит, е под натиск, е орязан, е осакатен от цялата обстановка на наемното робство, от потребностите и нищетата на масите. За това, и само поради това, в нашите политически и професионални организации длъжностните лица се развращават (или са с тенденция да бъдат развратени, казано по-точно) от обстановката на капитализма и проявяват тенденция за превръщането им в бюрократи, т.е. в откъснати от масите, поставящи се над масите, привилегировани лица.

В това е същността на бюрократизма и докато капиталистите не са експроприирани, докато буржоазията, не е свалена, до тогава известна „бюрократизация” е неизбежна дори, и от пролетарски длъжностни лица.

При Кауцки излиза така: нека останат изборните длъжностни лица, значи, ще останат и чиновниците при социализма, бюрокрацията остава! Именно това и не е вярно.

Маркс показа именно от примера на Комуната, че при социализма длъжностните лица престават да бъдат „бюрократи”, престават да бъдат „чиновници”, престават до минимум да администрират – освен изборност, ще има още и сменяемост по всяко време, и заплащането ще се сведе до средно работническо равнище, ще се заменят парламентарните институции „изработващи, т.е. създаващи закони и провеждащи ги в живота”.

Всъщност, цялата аргументация на Кауцки срещу Паннекук и специално великолепния довод, че ние и в професионалните и в партийните организации не можем да минем без чиновници, показват повтаряне от него на старите „аргументи” на Бернщайн против марксизма изобщо. В ренегатската си книга „Предпоставки на социализма” Бернщайн воюва против идеите на „примитивната” демокрация, срещу това, което той нарича „доктринерски демократизъм” – неотложни мандати, длъжностните лица не получаващи заплати, безсилно централно представителство и т.н.т. В доказване на несъстоятелността на този „примитивен” демократизъм Бернщайн се опира върху опита на английските трейдюниони – тълкуван от съпругата на Веб. За 70 години от развитието си, казва той, трейдюнионите се развиват, като че ли „в пълна свобода” (стр.137 немско издание), убеждавайки се именно в пълната негодност на примитивния демократизъм и го замениха с обикновения: парламентаризъм, съединен с бюрократизма.

На практика трейдюнионите се развиваха не „в пълна свобода”, а в пълно капиталистическо робство, при което, разбира се, „не могат да минат” без редица отстъпки пред царящото зло, насилие, неправда, изключителна бедност от работата на „висшето” управление. При социализма много от „примитивната” демокрация неизбежно оживява, понеже първите в историята на цивилизованите общества маси от населението се вдигат за самостоятелно участие не само в гласуването и изборите, но и във всекидневното управление. При социализма всички ще управляват по ред и бързо ще свикнат с това, че никой не ги управлява.

Маркс с неговия гениален критичен и аналитичен ум вижда в мерките, и практиката  на Комуната този прелом, от който се страхуват и не желаят да признаят опортюнистите от страхливост, поради нежелание завинаги да скъсат с буржоазията, и който не могат да видят анархистите понеже бързат, понеже неразбират  условията на масовите социални трансформации изобщо. „Не трябва и да се мисли за разрушаване на старата държавна машина, където ще минем без министерства и без чиновници” – разсъждава опортюнистът, дотолкова захранен с филистерство, и в същност, не толкова невярващ в революцията, в творчеството на революцията, а смъртно страхуващ се от нея (както се страхуват от нея нашите меншевики и есери).

„Трябва да се мисли само за разрушаването на старата държавна машина, няма за какво да се вторачваме в конкретните уроци от предишните пролетарски революции и да ги анализираме, с какво и как да сменим разрушеното” – разсъждава анархиста (най-добрия от анархистите, разбира се, а не такъв, който следва господата Кропоткин и Кͦ , които се влачат след буржоазията); и затова анархиста издига тактиката на отчаянието, а не застъпва безпощадно смелата и в същото време съобразяваща се с практическите условия на движението на масите революционна работа върху конкретните задачи.

Маркс ни учи да се пазим от двете грешки, учи ни на беззаветна смелост в разрушаването на цялата стара държавна машина и в същото време ни учи да се поставя въпроса конкретно: Комуната съумява да започне изграждането на новата, пролетарска, държавна машина за няколко седмици, провеждайки посочените мерки за повече демократизъм и изкореняване на бюрократизма. Ще се учим от комунарите на революционна смелост, на практически мерки – набелязване на практически насъщните и незабавно възможни мерки и тогава, вървейки по такъв път, ние ще постигнем пълното разрушаване на бюрократизма.

Възможността на такова разрушаване е осигурена от това, че социализмът ще съкрати работния ден, ще повдигне масите към нов живот, ще постави болшинството от населението в условия, позволяващи на всички без изключение да изпълняват „държавните функции”, а това ще доведе до пълно отмиране на всяка държава изобщо.

„… Задачата на масовите стачки – продължава Кауцки –никога не може да бъде разрушаване на държавната власт,а само принуждаване на правителството към отстъпчивост по някакъв определен въпрос или да се смени правителство, враждебно на пролетариата, правителство действащо срещу него (entgegenkommende)…Но никога и при никакви условия тя”(т.е. победата на пролетариата срещу враждебното правителство) „не може да доведе до разрушаването на държавната власт, а само до известнa промяна (Verschiebung)по отношение на силите вътре в държавната власт… И целта на нашата политическа борба си остава, както до сега, завоюване на държавната власт чрез постигане на болшинство в парламента и превръщането на парламента в господар на правителството”(стр.726, 727, 732).

Това вече е чист и банален опортюнизъм, отказ от революция на дело, признаването и́ на думи. Мисълта на Кауцки не отива по-далеч от „правителство, вървящо срещу пролетариата” – това е крачка назад към еснафщината в сравнение от 1847 година, когато „Комунистическия Манифест” провъзгласи „организацията на пролетариата в господстваща класа”.

На Кауцки ще му се наложи да осъществи любимото му „единство” с Шайдемановци, Плехановци, Вандервелдци, които всички заедно са съгласни да се борят срещу правителство „вървящо срещу пролетариата”.

А ние ще се разделим с тези изменници на социализма и ще се борим за разрушаването на цялата стара държавна машина, така че самият въоръжен пролетариат да е правителството. Това са – „двете големи разлики”.

На Кауцки ще му се наложи да отиде в приятната компания на Легинов и Давидов, Плехановци, Потресовци, Церетели, Черновци, които са напълно съгласни да се борят за „преместване на силите вътре в държавната власт”, за „получаване на болшинство в парламента и за всевластие на парламента върху правителството – благородна цел, чрез която всичко е приемливо за опортюнистите, всичко си остава в рамките на буржоазната парламентарна република.

А ние ще се разделим с опортюнистите; и целия съзнателен пролетариат ще бъде с нас в борбата не за „преместване на отношенията на силите”, а за сваляне на буржоазията, за разрушаване на буржоазния парламентаризъм, за демократична република от типа на Комуната – като републиката на Съветите на работническите и войнишки депутати, за революционна диктатура на пролетариата.

*

*                    *

Прав е Кауцки, че в международния социализъм има такива течения, като „Социалистически Месечник” в Германия (Легин, Давид, Колб и много други, включително скандинавците Стаунинг и Брантинг), жоресистите и Вандервелд във Франция и Белгия, Турати, Тревес и другите представители на дясното крило на италианската партия, фабианците и „независимците” („независима работническа партия”, на дело винаги зависима от либералите) в Англия и такива подобни. Всички  тези господа, играят грамадна, много често преобладаваща роля в парламентарната работа и в публицистиката на партиите, като директно отричат диктатурата на пролетариата, и провеждат неприкрит опортюнизъм. За тези господа „диктатурата” на пролетариата „противоречи” на демокрацията!! Те, в същност, с нищо сериозно не се различават от дребнобуржоазните демократи.

Взимайки това обстоятелство, ние сме в правото си да направим извода, че втория Интернационал в преобладаващото си болшинство, и неговите официални представители напълно се скриха в опортюнизма. Опитът на Комуната не е забравен, но е извратен. Не само не се разяснява на работниците, че е близко времето, когато те трябва да въстанат и да разбият старата държавна машина, заменяйки я с нова и превръщайки я по такъв начин в свое политическо господство и база на социалистическото преустройство на обществото – на масите им се внушава обратното, и „завоюването на властта” се представя така, че се отварят хиляди вратички за опортюнизма.

Извращаването и премълчаването на въпроса за отношението на пролетарската революция към държавата не може да не изиграе грамадна роля тогава, когато държавата се засилва, вследствие на империалистическото съревнование, на военния апарат, когато се превърне във военно чудовище, унищожаващо милиони хора заради това, за да се реши спорът, Англия или Германия, този или друг финансов капитал да господства върху света.

________________________

В ръкописа следва:

ГЛАВА VII

ОПИТЪТ ОТ РУСКИТЕ РЕВОЛЮЦИИ ПРЕЗ 1905 И 1917 ГОДИНИ

Темата, посочена в заглавието е толкова необхватно голяма, че за нея могат и трябва да се пишат томове. В тази брошура ще се наложи да се ограничим, само с най-главните уроци от опита, засягащ непосредствено задачите на пролетариата в революцията по отношение към държавната власт. (тук ръкописът прекъсва.)

 

ПОСЛЕСЛОВ КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ

Тази брошура е написана през август и септември 1917 година. Аз имах вече съставен план за следващата, седма глава: „Опитът на руските революции от 1905 и 1917 години”. Но, освен заглавието, аз не успях да напиша за тази глава нито ред: „попречи ми” политическата криза, в навечерието на Октомврийската революция през 1917 година. На такава „пречка” може само да се радваме. Но второто издаване на брошурата (посветена на „Опитът на руските революции от 1905 и 1917 години”), може би, ще се наложи да се отложи за дълго; по-приятно и по-полезно е за „опитът на революциите” да се извършва, отколкото да се пише за него.

Авторът

Петроград

30 ноември 1917 година

 

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

  Любезният читател, с учудване ще попита: Какво налага отново да се превежда този основополагащ труд на В И Ленин, след като в българската политическа литература, това вече е направено няколкократно?

Ами, потърсих го в мрежата и освен търговски предложения за покупка от антикварни книжарници друго не открих. Но неговото предназначение е за ученолюбивия и класово съзнателен пролетарий, а не за скъпата библиотека на някой богаташ или обуржоазен интелигент.

За да се избегнат и други пречки реших да направя най-трудното, но най-сигурно нещо – просто преведох, откритото произведение на В И Ленин в 33 том на Института по Марксизъм-Ленинизъм при ЦК на КПСС, от Издателство за политическа литература, Москва, 1969 година – намиращо се в момента в сайта на ВКПБ.

Освен това, аз се съсредоточих върху текста на произведението, което интересува читателя, като избегнах посочването на многобройния фактологичен материал от Ленин и представен в 33 том.

Милчо Александров; София –юни-2017г