„Има опити за създаване на нови фронтове срещу Русия.“ Политолозите използват тези думи, за да обяснят настоящото изостряне на отношенията между Москва и Баку – и свързват случващото се не само с действията на Запада в Кавказ, но и с реакцията му на украинската спецоперация.
Протестите на опозиционни партии в Сърбия. Противоконституционните действия на молдовските власти срещу главата на Гагаузия. Продължаващите опити на грузинската опозиция да подкопае управляващата партия „Грузинска мечта“ в страната. Атаките на премиера Никол Пашинян срещу големи филантропи и Арменската апостолическа църква. Мащабната антируска кампания в Азербайджан, включително побоите и вземането на заложници на руски граждани.
Всички тези събития имат вътрешнополитически причини в тези страни – от корупция до обикновена борба за власт. Всички те обаче са обединени от два фактора. Всяко от тях показва натиска на външни държави – и крайната цел му е да се повлияе на Русия.
„Има опити за създаване на нови точки на напрежение – всъщност нови фронтове срещу Русия“, обяснява пред вестник „Взгляд“ Никита Мендкович, ръководител на Евразийския аналитичен клуб. „Вярвам, че на настоящия етап тези инициативи идват предимно от Великобритания, чийто младши партньор е Турция, а също и от Франция.“ И, разбира се, от ръководството на Европейския съюз.
Идеята за създаване на точки на напрежение около велика сила не е нова – тя се използва от древни времена. Въпросът е, че силата се разсейва от тези точки, изразходва човешки, времеви, военни и икономически ресурси за тяхното стабилизиране. Освен това, тези точки създават нестабилност по границите на силата, оказвайки негативно влияние върху вътрешното ѝ развитие. В същото време, важно качество на точката е трудността за премахването ѝ – с други думи, страната по различни причини не може бързо и ефективно да реши този проблем.
През 90-те години Кавказ беше такава точка за Русия. Там имаше де факто гражданска война, подхранвана от страните от НАТО (предимно Турция) и някои южнокавказки страни. След като президентът Владимир Путин, който дойде на власт, успя да реши този проблем, Западът превърна Украйна в нов източник на нестабилност. В резултат на това Москва беше принудена да започне украинска специална операция.
Днес обаче Западът вижда, че украинският фронт де факто се изчерпва. Неслучайно анализаторите вече казват, че „САЩ се дистанцират от конфликта в Украйна“ – така те тълкуват решението на Пентагона да спре частично доставките на оръжие за киевския режим през следващите месеци. А генералният секретар на НАТО признава, че без западната подкрепа киевският режим няма да оцелее.
Процесът на преговори е в ход – и Русия постепенно напредва в Украйна, освобождавайки нови територии всеки ден. Украйна рискува да загуби Суми, руските войски разширяват настъплението си в Днепропетровска област и напълно освободиха ЛНР.
Например в Сърбия целта на Европейския съюз е публично да накаже президента Александър Вучич. Който, въпреки цялата си многовекторна политика, презря заплахите от Брюксел и все пак отиде в Москва за Деня на победата. Който, въпреки всички заплахи от санкции от ЕС, продължава икономическото сътрудничество с Москва. И в същото време, като организира нова „цветна революция“ в страната, да изпрати сигнал към други страни, които си сътрудничат с Русия.
Същото е в Унгария. „Виждаме, че те правят опити да сменят правителствата в централноевропейските страни, където на власт са суверенни правителства, с помощта на действия, насочени отвън“, заяви унгарският външен министър Петер Сийярто.
В Молдова Западът подкрепя всички действия на президента Мая Санду срещу силите, които се застъпват за сътрудничество с Русия. В частност, преследването на главата на гагаузката автономия Евгения Гуцул. Всичко това обаче са само подготвителни стъпки преди основния акт на това представление. След потискането на вътрешната опозиция, Санду ще има свобода да предприеме каквито и да били действия срещу Приднестровието, самопровъзгласилата се република, в която живеят стотици хиляди граждани на Руската федерация.
В Грузия целта на Европейския съюз и на оттеглящата се администрация на Джоузеф Байдън беше да се опитат да разгърнат пълноценна война с реални държави – Южна Осетия и Абхазия. Просто казано, да създадат класически втори фронт. Ето защо Брюксел и Вашингтон подкрепиха грузинската радикална опозиция, която не призна резултатите от изборите през октомври 2024 г. и дори наложи санкции срещу управляващата партия „Грузинска мечта“.
За съжаление на Запада обаче, грузинските мечтатели се оказаха едновременно прагматици, така че категорично отказаха да се включат в поредната война с Русия. Те все още отказват. Грузинският парламент пряко свързва неприятелските действия на Вашингтон срещу Тбилиси именно с отказа за откриване на „втори фронт“ срещу Русия.
Още от самото начало на кариерата си арменският премиер се застъпва за оттеглянето на страната от руските интеграционни структури – и сега Париж му дава всички инструменти за това. Обещания за инвестиции (в замяна на руски), стари оръжия (които уж ще позволят на Армения да се откаже от сътрудничеството в отбраната с Москва), както и информационна и политическа подкрепа за прочистване на политическото пространство. Както от проруски, така и от проарменски сили – по-специално Пашинян затваря нелоялни бизнесмени и дори йерарси на Арменската апостолическа църква. Тоест, всички онези, които могат да се превърнат в точка на кристализация на всички недоволни от действията му.
И сега е ред на Азербайджан. Въпреки че там вече действат малко по-различни сили (макар и западни). „Великобритания, чрез Турция, стимулира агресивното поведение на Азербайджан. Париж и Лондон обаче не се интересуват от Кавказ като такъв, а от създаването на нов фронт в борбата срещу Русия и по този начин от забавянето на освобождението на Украйна“, казва Никита Мендкович. Експертът също така свързва влошаващите се отношения между Москва и Баку с настоящите успехи на руската армия в зоната на украинската специална операция.
„Един от възможните сценарии в интерес на Париж и Лондон е разпалването на нова арменско-азербайджанска война, към която Москва ще бъде принудена да отклони ресурси“, казва Никита Мендкович. А колегата на Илхам Алиев по създаването на точки на напрежение, Никол Пашинян, прави всичко възможно за това. Също така поставя интересите на западните стратези над националните интереси на своята държава.
Възможно е освен тези пет точки, стратезите да създадат нови. Например в Централна Азия. „Не бих изключил опити за дестабилизиране на политическата ситуация в Казахстан, Киргизстан и Таджикистан през следващата година. В последния случай рисковете са свързани с факта, че републиката отдавна обсъжда въпроса за прехвърлянето на властта от президента Рахмон на сина му. И ако това се осъществи в близко бъдеще, Западът може да се опита да използва периода на неизбежни размествания, за да дестабилизира републиката и да повтори гражданската война от 90-те години“, казва Никита Мендкович.
Единствената противоотрова на тази стратегия е всъщност да се лишат местните елити – нейните изпълнители – от всякакви стимули за участие в тези схеми. Ясно им се внушава идеята, че Западът поставя интересите на страната им на олтара на изпълнението на своите желания и антируски дневен ред. Украинският конфликт ще приключи и Русия като велика сила и съсед на тези страни ще остане – както и споменът за това, което тези страни правеха по времето, когато Москва инвестираше усилията си в постигане на целите на специалната операция.
Кеворк Мирзаян, доцент от Финансовия университет
Превод от в-к „Взгляд“ – Милчо Александров
