ХРОНИКА ЗА КАТАСТРОФАТА ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ОФИЦЕРА ОТ КГБ ЮРИЙ КОБЯКОВ
(през 1986-1988г – Началник на 2-ри отдел на Пето управление на КГБ на СССР, през 1988-1991 г. – действащ офицер от резерва на КГБ на СССР, работил в ЦК на КПСС и администрацията на президента на СССР, полковник в оставка)
Преди 30 години, през януари 1991 г., във Вилнюс се случиха трагични събития. Лидерите на сепаратисткото движение „Саюдис“ провокираха безредици близо до телевизионния център, а бойци на тази организация откриха огън по тълпата, което доведе до смъртта на 13 души и повече от 140 ранени. Националистите и западната пропаганда веднага започнаха кампания по обвинения в „разстрел на мирни демонстранти от съветските окупационни сили“. Тези събития се превърнаха в определена линия, преминаването на която направи почти невъзможно Литва да продължи да остава част от СССР.
По това време процесите на разпадане в СССР продължават да растат и да се ускоряват. Под прикритието на провъзгласените лозунги от Горбачов за „перестройка“, „демократизация“, „политически плурализъм“, „толерантност“ и т.н. разпадането на нашата многонационална държава започна с перспективата за премахване на социалистическата система и възстановяване на капиталистическия ред.
В почти всички съюзни републики възникват различни видове „народни фронтове“ и „национални движения“, които по същество и крайни цели са легални сдружения на националисти и сепаратисти, които по правило веднага получават морална, организационна, информационна и материална подкрепа от и в чужбина .
Основната задача, която Саюдис реши по време на „перестройката“ на Горбачов, беше създаването на паралелни структури на властта на територията на Литовската ССР.
Примерът с Литва е много показателен от тази гледна точка. В републиката имаше влиятелна обществено-политическа структура „Саюдис“ (Sаjыdis, „Движение“), създадена с благословията на екипа на М С Горбачов, А Н Яковлев и техни съмишленици от национално ориентираната (и всъщност сепаратистка) част от ръководството на Литовската комунистическа партия, начело с тогавашния първи секретар на ЦК на Литовската комунистическа партия Алгирдас Бразаускас. Характерно е, че първоначално тази организация се наричаше „Литовско движение за перестройка“, но след това те щастливо забравиха за „перестройката“ и започнаха да я наричат по-ясно – „Литовско движение“ или просто „Sąjūdis“.
Ако в средата на 1988 г. лидерите на тази структура на „перестройката“ все още лукаво говореха само за „културно възраждане, демократизация, икономическа независимост на републиката, опазване на околната среда“, то още на 16 февруари 1989 г. ръководството на Sąjudis открито заяви, че основната цел за тях е „възстановяване на независимостта на Литва“.
Само за една година, с подкрепата на екипа Горбачов-Яковлев, властта в Литва де факто все повече преминава към сепаратистите на Sąjudis, които получават пълна подкрепа от КПСС, която напуска КПСС през декември 1989 г.
Основният резултат от този вид „перестройка“ беше, че на изборите за Върховния съвет на Литовската ССР през февруари 1990 г. саюдистите получиха 101 депутатски мандата от 141. Още на първото заседание на този Върховен съвет на 11 март е приет „Актът за възстановяване на независимостта на Литва“. В същото време на територията на републиката беше обявено прекратяването на действието на Конституцията на СССР и възобновяването на литовската конституция от 1938 г.
В Литва, а и в другите републики, започнатият от Горбачов катастрофален процес на разрушаване целостта на СССР като единна федерална държава беше в разгара си.
През тези години имах възможността да работя в сектора за държавна сигурност на ЦК на КПСС и моите служебни задължения включваха по-специално проучване на ситуацията в Литва, Латвия и Естония, включително командировките там. Естественото количеството информация от тези републики, в т.ч. чрез КГБ даде възможност на лидерите на КПСС да разберат какво наистина се случва в балтийските държави и другите региони и как всичко това неизбежно може да свърши.
И все пак, курсът на Горбачов и неговия екип върху т.нар. „перестройка“ и премахването на водещата роля на КПСС продължиха да се извършват глупаво, без да се вземат предвид реалностите на живота в огромната многонационална държава, рисковете и заплахите за нейната цялост, които съществуваха и само се влошиха през тези години.
Горбачов, като чисто провинциален посредствен партиен функционер, се оказа неспособен. Той нямаше нито знанията, нито способностите, нито държавническия мироглед, нито волята да ръководи КПСС и свръхдържавата в най-трудния исторически етап от нейното съществуване.
Горбачов изненадващо (дори подозрително) лесно си позволи да бъде убеден, че различни видове националистически и сепаратистки движения, „народни фронтове“ и дори националистически партии, възникнали в редица съюзни републики, уж подкрепят започнатата от него „перестройка“, а не водят нещата до разпадането на СССР.
И това по времето, когато КГБ на СССР редовно представя записки и други аналитични документи до Генералния секретар, Политбюро и Секретариата на ЦК на КПСС, в които ясно и подробно се съобщава за формирането и активизирането на националистическите и сепаратистките структури, които засега прикриваха деструктивната си дейност с демагогски изказвания за „подкрепа на перестройката“. Но Горбачов, очевидно под влиянието на такива фигури като тогавашния секретар на ЦК на КПСС А Н Яковлев упорито отказваше да повярва на оценките и прогнозите не само на КГБ, но и на докладите на редица отдели на ЦК на КПСС, основани на информация от местни комунисти, останали верни на интернационализма.
Трябваше да проверя това, например, в края на зимата на 1990 г., когато отидох в командировка в Литовската ССР като част от екип от служители от различни отдели на ЦК на КПСС, за да проуча ситуацията в републиката, а също и във връзка с разделянето на Комунистическата партия на Литва на две части: едната, „национал-сепаратистка“, под ръководството на А Бразаускас, която всъщност провокира излизането на републиката от СССР, а втората – под ръководството на М Бурокявичюс и В Швед – остават верни както на КПСС, така и на единството на Съветския съюз.
Задълбоченото проучване на ситуацията на място ясно потвърди вече наличната информация, че значителна част от ръководството на „независимата“ комунистическа партия на Литва, въпреки че продължава да декларира подкрепа за „перестройката на Горбачов“, всъщност напълно насърчава литовската националистическа „Sąjūdis“. Всичко това се случи с активната подкрепа на редица западни държави, техните разузнавателни служби, чужди национални центрове – финансови инжекции, доставки на размножителна и друга техника, пропагандни кампании, обучение на националисти в технологиите на „мирните революции“, обучение на бойци и т.н.
Ето интересен епизод от това пътуване до Литва. Един ден ми съобщиха, че ръководителите на Централния комитет на Комунистическата партия на Литовската ССР, които останаха „на платформата на единната КПСС“, искат да се срещнат с мен в условия на строга секретност. Естествено, аз се съгласих. Но факт е, че по това време около сградата на КГБ във Вилнюс, където се намираше моят временен офис, денонощно дежуреха групи за наблюдение, създадени от Саюдис. За да се откъсна от националистическото наблюдение, напускането на сградата на КГБ беше извършено късно през нощта. Донякъде това напомняше за кадри от шпионски филм: няколко еднакви черни Волги излязоха една след друга от портите на КГБ и се отдалечиха в различни посоки с висока скорост. След като успешно избягахме от наблюдението на националистите по този начин, успяхме да пристигнем в частна къща близо до Вилнюс, където ни чакаха лидерите на литовските комунисти-интернационалисти.
Те говориха подробно за двуличното и коварното положение на Бразаускас и неговите съратници. И тогава ми връчиха изготвен от тях документ, който съдържаше анализ на ситуацията на няколко страници, а също така излагаше истинските цели и подробен план на „национал комунистите“ за следващите месеци за по-нататъшно движение към разделянето на Литовската ССР от Съветския съюз и фактическата ликвидация на съветската власт и социализма в нея. Имаше искане този документ да бъде предаден лично на Горбачов. И аз изпълних това искане: документът му беше прехвърлен чрез началника на Държавния правен отдел на ЦК на КПСС А С Павлов. Всичко, за което предупредиха съветските патриоти от Литва, се сбъдна почти на 100 процента. Така че Горбачов получава навременна, надеждна, проактивна информация буквално от първа ръка.
Събитията от януари 1991 г. във Вилнюс са един от последните опити за запазване на Литва в рамките на СССР.
Въз основа на резултатите от пътуването до Литва Горбачов получи съвместна записка от отделите на ЦК, в която беше представена подробна информация за кризисната ситуация в републиката, както и за действителната сепаратистка дейност на Саюдис и истинската роля на секретаря на Централния комитет на разколническата комунистическа партия на Литва Бразаускас, който покровителства националистите.
Горбачов, след като прочете тази бележка, поиска Алгирдас Бразаускас незабавно да бъде извикан в Москва, уж за „сериозен разговор“. Бразаускас, който пристигна в Москва, беше много уплашен и вероятно не изключи, че разговорът с генералния секретар на ЦК на КПСС може да завърши с отстраняване от партийния му пост и дори арест. Но в последния момент Бразаускас беше приет от секретаря на ЦК А Н Яковлев, а след това отиде с него на разговор в кабинета на Горбачов. Разговорът беше продължителен и за конкретното му съдържание може само да се гадае. Но Бразаускас напуска Горбачов със сияещо от радост лице. И той каза на наблюдаващите го от отдела за организационната партийна работа на ЦК, че Михаил Горбачов напълно одобрява работата на Бразаускас лично и на ръководената от него част от ЦК на Комунистическата партия на Литва, а също така се отнася благосклонно към „перестройката“ на движение „Sąjūdis“. С това той се завръща във Вилнюс, където само засилва работата си за отделяне на Литва от СССР.
През 1990 г. – началото на 1991 г. в Литва агенциите за държавна сигурност идентифицират служители на ЦРУ, британското разузнаване MI6, полските и германските разузнавателни служби, които работят нелегално, които ръководят Sąjūdis и други националистически организации и всъщност управляват процеса, по както ги наричаме сега, „цветни революции“ в Литва. Генерал-майор от КГБ на СССР Вячеслав Широнин разпространи информация, че през 1990 г. американският гражданин Андрю Ава, който пристигна в Литва, стана консултант на лидера на Sąjudis Ватаутас Ландсбергис. Той изучаваше възможността за подготовка на бунтовническо движение, планираше да открие курсове за рейнджъри и обучаваше националистически бойци да използват гранати и коктейли Молотов срещу съветски бронетранспортьори и танкове. През април 1990 г. за тази дейност му е отказано влизане в СССР, но през декември същата година Ава отново пристига в Литва. Група агенти на ЦРУ идват във Вилнюс с него и скоро се появяват заобиколени от Ландсбергис. По-късно Ландсбергис заявява, че американският „специалист“ Ава е изиграл „положителна роля“ в януарските събития.
Ситуацията в републиката се нажежаваше. Националисти и сепаратисти продължиха да завземат властта. В тази връзка на 8-9 януари 1991 г. военнослужещи от 76-та гвардейска въздушнодесантна дивизия и други части бяха прехвърлени в Литва. На 11 януари президентът на СССР Горбачов беше принуден да поиска отмяна на антиконституционните актове в Литва и възстановяване на съюзната конституция на СССР. Въпросът за възстановяване на реда в Литва и въвеждането на специална процедура за управление на републиката се решаваше.
Важно е да се отбележи, че през тези дни службите за държавна сигурност записаха обаждане до националистическия лидер Ландсбергис (който по това време беше председател на Върховния съвет на Литва) от сградата на ЦК на КПСС, по време на което неидентифициран московски абонат го информира за подробните планове за действие на съветските сили за сигурност и групата, пристигнала във Вилнюс „Алфа“, която заедно с парашутистите трябваше да поеме контрола над телевизионния център и телевизионната кула в литовската столица. След като получиха тази информация, саюдистите и техните ръководители от западните разузнавателни служби организираха масов „протест срещу превземането на телевизионната кула“, а техните снайперисти бяха разположени на покривите на близките къщи. Именно те безмилостно разстреляха тълпата от свои сънародници.
Сред загиналите е лейтенантът от група А на 7-мо управление на КГБ на СССР В Шацких, който е прострелян в гърба, а 5,45 мм автоматичен куршум преминава между плочите на бронежилетката му отгоре надолу.
През 1997 г. и 2000 г. бившият министър на регионалната отбрана Аудриус Буткявичюс (през януари 1991 г. оглавява бойния отряд Sąjūdis) каза на чуждестранни журналисти, че неговите националистически бойци са стреляли по тълпата около телевизионния център във Вилнюс.
Така преди 30 години западните разузнавателни служби и литовските националисти за първи път в Съветския съюз, разкъсан в резултат на „перестройката“ и прякото предателство на Горбачов, разработиха методите на бъдещите „цветни революции“, които след това бяха тиражирани много пъти в постсъветското пространство.
Превод от „Национальная оборона“ Милчо Александров
