Живот върху ароматен папрат сякаш беше вчера. Но не. Ето, че се изнизаха 68 години от онова юнашко време от началото на бригадирското движение. Годината бе 1946. Народът ближеше раните си от опустошителната Втора световна война. Милиони хора загинаха по бойните полета и варварските бомбандировки над градове и села. Сталинград, Варшава, София, Дрезден, Берлин и още много градове и села. Най-после народът си отдъхна. Няма вой на сирени и рева на бамбандировачите.
То /бригадирското/ движение възникна спонтанно. Няколко – около двеста млади хора сложиха началото. През следващата 1947 г., хиляди младежи и девойки облякоха синеблузите дрехи и с песен на уста заминаха на националните обекти Хаимбоаз, Копринка, Росица, ж.п. линиите Перник – Волуяк, Самуил – Силистра и не на последно място, днешния Димитровград. Апологетите не посмяха да го преименуват, защото не им стискаше. Какво беше уникалното в това движение: по своята масовост, непринуденост и голям ентусиазъм. Нямаше сила, която да ни спре или разколебае от нашия младежки порив. Нашият лагер бе стан Мишеморков хан на входа от Северната страна на Балкана след с. Вонеща вода. Нашият Втори врачански отряд бе настанен в бараки на нари постлани с папрат, събран от самите нас. Условията бяха сурови /без заобикалки/. Но устремът на младата кръв нямаше кой да я спре. Главните инструменти бяха количките, кирките и лопатите. Каква беше тази романтика, какво беше това чудо. Човек трябва да го преживее, за да почуства това изживяане. Зам. Командирът на отряда бе Георги Виденов – от Лом, който след това прегърна военната кариера и стана морски офицер.
Нашата бригада бе „Корчагинци”. Но имаше „Четири кулски баджанака”. Постоянен ударник беше Теменужко Ефтимов. В помощ ни дойде за по един месец една румънска чета, а така също и една чехска чета. Най-весело беше вечер на лагерния огън. Следваше вечерна проверка и отчитане на дневното задание.
За съжаление, много от ветераните вече не са между живите, вечна им памет. Ние, все още живите, сме длъжни да разкажем на нашите деца и внуци, че достойно сме изживели живота си на ползу роду. На все още живите, здраве и дълъг живот. Дано някой ветеран, някой ден ми завърти телефона. На младото поколение: следвайте нашия живот, за да пребъде България.
Гергин Гюров
