За героизма на съветския народ няма граници. На това са способни само хора, които безрезервно вярват на своите ръководители и обичат своята Родина. Ето още един пример.
През лятото на 1942 г. младата учителка Матрьона Вольская спасява от смърт над 3 хиляди деца. Тогава тя е била на едва 24 години. Успява да изведе децата от окупираната от хитлеристите Смоленска област в тила. Партизанската операция, която тя ръководи, става най-мащабната акция за спасяването на деца в цялата история на Великата Отечествена война.
На 14 август 1942 г. на перона на гарата в град Горки пристига необичаен ешелон от 60 вагона, пълни с гладни, отслабнали, но главното – живи деца – спасени от немските бомби и снаряди. За да се спасят от фашистите им се е наложило да се разделят със своите родители и родната земя, където по това време се водят жестоки боеве. Немците не щадят мирното население, опожаряват селата, особено жестоко се разправят с близките на комунистите и с тези, които подозират, че помагат на партизаните.
Командирът на партизанските съединения в областта Никифор Коляда, с партизанското име Батя, прекрасно разбира, че единственият начин да се спасят от смърт децата, или откарването им като пленници в лагери, което е равносилно на смърт, е да бъдат изведени в тила. Прекрасно разбират това и родителите на децата, със сълзи на очи разделяйки се с тях. Организацията на сложния преход Батя възлага на учителката от началните класове, партизанката Матрьона Исаевна Вольская. Той не знае, че 24 годишната Мотя вече носи под сърцето си своя бъдещ син, но я познава като отговорен боец и разузнавач. До този момент Вольская вече е получила орден Червена Звезда за успешно проведена партизанска операция. Командирът отделя в помощ на Мотя още две млади жени – учителката Варвара Полякова и медицинската сестра Екатерина Громова. И двете нямат още 25 години. На крехките почти момински плещи ляга голяма отговорност – да изведат в тила стотици деца.
„Аз почти не вярвах, че ще успеем”, спомня си по-късно Варвара Сергеевна Полякова /Сладкова/. Тя вече не е между живите, но се пази телевизионно интервю, дадено през 80-те години. Тя връща на свекърва си подарения й от нея златен часовник, защото не вярва, че ще остане жива.
На 23 юли 1942 г. започва „Операция деца”. На площада в село Елисеевич са се събрали родители и близки на много от децата. Чува се плач. Някои от децата са сами – родителите им са на фронта, а по-големите братя и сестри – в партизанските отряди. Страшно е за децата да се разделят с близките си, но още по-страшно да останат. Подбират за похода само деца навършили минимум 10 години. Най-големите са на 16-17 години. Партизаните разбират, че тези, които са по-малки, просто няма да могат да изминат 200 километра по обраслите с трънаци и блатисти местности в прифронтовата зона, където може да се очакват нападения от фашистите отвсякъде и всеки момент….
Разделят децата на групи от по 50-60, назначават и свръзки между групите. Най-напред, в първата група са най-големите. Води ги командирът на операцията Вольская. Следват ги малко по-малките с водач Полякова и най-накрая най-малките с водач медицинската сестра Громова. Напредват бавно денем, а нощем се крият в гористите местности. Тогава М.Вольская не почива, а отива на разузнаване по 20-25 километра напред, проверявайки пътя дали не е миниран и дали няма фашисти. Сутрин се връща обратно за да поведе отряда напред.
Скоро я викат в партизанския щаб. Това е ново натоварване от десетки километри за бъдещата майка. Връщайки се тя съобщава, че се налага да се промени маршрута. Партизанската разведка донася, че по начертания маршрут са се разположили немци. Трябва да се върви по други, още по-непроходими пътища. По-големите деца правят дървени салове и мостове с помощта на които през блатата преминават не само хората, но и няколкото коня, натоварени с хранителни продукти, лекарства и други вещи.
В онези юлски дни жегата е страшна. Водата за пиене не достига. Тази от блатата не е за пиене, а тази от реките също – отровена е с трупна отрова – там немците хвърлят телата на убитите. Само водата на някои от езерата, които остават чисти, поддържат силите на детската „армия”. Когато виждат бистрите води на Западна Двина, децата напускат своите укрития и неудържимо се хвърлят във водата. Три немски изтребители, кръжащи в далечината ги забелязват и откриват огън. За щастие няма жертви. Ранена е само съвсем отслабналата и не можеща да бяга Женя Алехнович.
По пътя от околните населени места се присъединяват още много деца. Вольская никому не отказва, приема всички. В село Торопец децата вече са над 3 хиляди. Постоянният глад, жаждата, недоспиването, комарите по блатата и умората от ходенето си казват своето. Децата са на ръба на оцеляването. Много от тях са със стомашни разстройства, конюнктивити, кървящи венци и прочие.
Най-накрая, в нощта на 5 август 1942 г. пристига дългоочакваната композиция и то каква – 60 вагона. Детската армия е натоварена и след девет дни, на 14 август 1942 г. пристига в гр. Горки. Много от децата са свалени на носилки и отправени направо за болницата. Операция „Деца” е изпълнена успешно. Всички са спасени. А техният брой на гарата в Горки е точно 3225. Много скоро след това Матрьона Вольская ражда своя син. За съжаление няколко години след края на войната умира медицинската сестра Екатерина Громова.
Тази случка е само един малък епизод от героичната борба на съветските народи против фашистките окупатори, но илюстрира на какви подвизи е готов човек, когато защитава своята социалистическа Родина, първата в света страна на работниците и селяните, на тези, които творят материалните блага.
превод Вл. Цеков
