МИЛЧО АЛЕКСАНДРОВ
Във в-к „Комунистическо дело” бр.3 за 2021 г. на първа страница бе поместена статията „Има само един социализъм-марксистко-ленински”.
В нея авторът правилно отговаря на Г Зюганов за цялостното му опортюнистично разбиране за социализма и неговото изграждане. Относно него отдавна всичко е ясно и както да се гърчи освен слуга на капитала той друг не може да бъде.
Цитатът от Сталин за Мао Цзедун през 1950г. също е верен и Председателят си взима бележка от разяснението което му се прави. Не само това, но след идването на троцкиста Хрушчов на власт, той е от малкото негови защитници. Защитаваше го не поради някакви „култови” особености, а защото защитавайки го – той защитаваше социализма в СССР и изграждането му в цялата социалистическа система. Да се сравнява Мао Цзедун със Зюганов е израз или на неразбиране на въпроса, или на сляпо доверие в глупавите твърдения на ревизионистите и опортюнистите от Хрушчов до Горбачов и Елцин. Спорен е въпросът, че стратегията и тактическите задачи при „изграждането на социализма с китайска специфика” е опортюнистично отклонение. Ето какво казва Сталин в цитата, който използва авторът: „Друг е въпросът, че при строителството на социализма задължително трябва да се отчитат специфичните особености в тази или онази страна”. Дали авторът на статията прави разлика между държава и обществено-икономическа формация? И какво предлага – Мао Цзедун, Ким Ир Сен и Енвер Ходжа да тръгнат по пътя на троцкистите, оуновците, власовците и всякаквата там меншевишка сган, овладяла върховете на партийната и държавна власт в СССР и соцлагера, само и само да се съхрани „единството”? Единство по пътя на капитализма. Съжалявам, но това е открит опортюнизъм. И днес да се спори по този въпрос, когато СССР и социалистическата система бяха разрушени от тези обществени престъпници, могат само отчаяни защитници на ревизионизма. Пред ръководството на КНР през 70-те години имаше два пътя. Единият е да се тръгне с класическите капиталисти, другият със скритите „съветски” капиталисти. След различни експерименти на всички в Китай става ясно, че със собствени средства той не е способен да изгради икономическата база на един бъдещ социализъм. Време е да се прави разлика между условията за развитие по пътя на социализма по времето на Йосиф Висарионович Сталин и на другите след него. Едно е когато имаш подкрепата на великия СССР и на страните с народна демокрация, съвсем друго е когато те се борят срещу теб в нарушение на принципа на пролетарския интернационализъм по най-груб начин. За страни като КНДР и АНР не се наложи друг път за развитие, тъй като те имаха ресурсите за водене на самодостатъчна социалистическа перспектива по сталински образец. Да оскъдна – но възможна! Но за Китай при променената обстановка това беше невъзможно. Всички опити за развитие по културно-революционен път се оказаха несполучливи. Значи пред ръководството на КНР имаше два пътя – класически капитализъм – или пълзящ „съветски” капитализъм (наречен от севернокорейци, китайци и албанци – „социалимпериализъм”). Доколко този термин е оправдан е друг въпрос. Комунистическата партия на Китай избра трети път. Организирано отстъпление в съюз с щатския империалистически капитализъм с една единствена тактическа задача – изграждането на икономическите основи на един бъдещ социализъм. Защото социализъм на пусто място и при най-силно желание не може да се изгради. Нямаше как, това което не бяха свършили китайските капиталисти трябваше да свършат комунистите. Тоест това означаваше известни отстъпки при въвеждане на определени капиталистически отношения. Това означаваше специфика при воденето на класовата борба в условията на монополистичния капитал. Наистина това е много рискована тактика, между другото тя и в момента е рискована, но с усилията на КПК и КНА (Китайската Народоосвободителна армия) това се оказа възможно. Китайските другари не налагат своя път за изграждане на социализма върху други държави тръгнали по социалистически път на развитие. Защото спецификата на диалектиката в преходния период от капитализъм към социализъм по този път е характерен само за тях и много малко държави по света (като Индия например). И наистина не е едно и също да намериш работа на 100 милиона души когато разполагаш с богата суровинна база и голяма територия – и да създадеш работа на един милиард и четиристотин милиона човека с относително бедна суровинна база и територия доста оскъдна за такава маса от хора. На КНР и остават още около две години за да намери работа на всички работоспособни свои граждани. Аз смятам, че за днешните възможности на КНР, да се намери работа на 4% от населението е елементарна задача. След това пред нея има много възможности за осъществяването на изискванията на марксизма-ленинизма за социализма като обществено-икономическа формация, гарантирана от диктатурата на пролетариата. Което не може да се каже за тези които предадоха позицията. В техните страни тепърва трябва да се организира авангарда (здрава комунистическа партия), да се обучи армията (работническата класа и хората на наемния труд), да се определи съюзника (земеделците) и т.н.т. Така че, в по-добри позиции са китайските другари, за изграждането на социализма. А за руските и българските е необходимо по-малко да бърборят, и повече да действат.
