На 2 август 2012 година се навършват 121 години от появата на първата пролетарска партия в България, години на просветителство, възход и поражения, обагрени с кръвта на няколко поколения безстрашни работници, селяни и интелигенти.
Всичко започва през 80-те години на XIX век с първите работнически стачки, с пропагандата на Благоев и неговия „Съвременний показател”, с първите социалистически дружинки.
Това довежда до провеждането на Бузлуджанския конгрес на 2 август 1891 година, на който се поставят основите на марксистката социалдемократическа партия. Тя се създава и израства в борба срещу дребнобуржоазните възгледи, влиянието на народничеството и опортюнизма в социалистическото движение.
Петия конгрес през 1898 година решава недвусмислено, че естествената среда на Партията е работническата класа.
На осмия конгрес на БРСДП, състоял се в Плевен през 1901 г., марксисткото течение нанася силен удар на общоделството, като успява да прокара резолюция, с която се признава пролетарския характер на Партията.
Периодът 1904-1912 г. е известен с капиталистическото развитие на България. Това довежда до подем в работническото движение. Партията на тесните социалисти, повлияна от руската революция през 1905 година, застава начело на борбата на работническата класа. Партията създава Общ работнически синдикален съюз-революционна професионална организация.
Броят на работниците в БРСДП(т.с.) достига 51%. Начело на създадения ОРСС застават Георги Кирков и Георги Димитров.
На XVIII конгрес, състоял се в Пловдив през юли 1911г., Партията предупреждава, че не съществува никакъв общински социализъм и че социализмът може да се осъществи само когато работническата класа вземе властта в ръцете си.
В годините на империалистическата Първа световна война Партията се бори против нея с всички средства. Осъжда измяната на II Интернационал и социал-шовинистичната политика на Плеханов и Парвус. Повежда борба за създаване на Интернационал, който да се очисти от опортюнизма и да се изгради на основата на революционния марксизъм.
Великата Октомврийска социалистическа революция оказва мощно революционизиращо влияние върху работническото движение в нашата страна и укрепването на Партията. Но Войнишкото въстание през 1918 година разкрива доктринерската-неболшевишка същност на тесния социализъм. То показва не ленинското отношение на Партията към селяните.
XXII редовен конгрес, заседаващ в София на 25, 26 и 27 май 1919 г., решава да присъедини Партията към III Интернационал и я преименува в Комунистическа партия (тесни социалисти). По този начин той става I конгрес на БКП. Чрез свой представител Партията участвува в работата на Учредителния конгрес на III Интернационал. Нашата партия е една от основателките на Коминтерна. Първият конгрес на БКП(т.с.) приема нова програмна декларация, с която Партията заедно с ръководеното от нея движение на трудещите се, преминават под знамето на ленинизма.
На III конгрес през 1921 година БКП(т.с.) провъзгласява, че съюза между работническата класа и трудещите се селяни е необходимо условие за победата на революцията.
Септемврийското антифашистко народно въстание през 1923 г., организирано и ръководено от Българската комунистическа партия е преломен момент в развитието на Партията от теснячеството към болшевизма. Здравото марксистко ядро в Партията начело с Георги Димитров и Васил Коларов, подпомогнато от Коминтерна, в жестока борба със защитниците на деветоюнската опортюнистична политика успява да оглави Партията и налага коренна промяна в нейната стратегия и тактика. БКП взима курс на непосредствена политическа и военнотехническа подготовка на въоръжено въстание против монархо-фашистката диктатура, за работническо-селско правителство.
В обстановката на настъпилата частична стабилизация на капитализма и на временния отлив на революционното движение ръководството на Партията вътре в страната поради своята слабост не можe да се противопостави решително срещу ултралевичарския уклон, да снеме курса на въоръжено въстание и да проведе препоръчания от задграничното представителство на Партията нов курс съобразен с новото положение – курс на изграждане на масови организации и на разгръщане масовите борби на работниците и селяните за удволетворяване на техните непосредствени потребности. Априлските събития показват, че БКП(т.с.) все още не се е научила да отстъпва правилно в условията на упадък на революционното движение.
Образуваната през февруари 1927 г. Българска работническа партия (БРП)-легална форма за проява на БКП(т.с.), изиграва положителна роля в ръководството на работническото движение. Московското съвещание, Виенския пленум на ЦК и Втората партийна конференция сплотяват партийните кадри.
В навечерието на втората световна война и в първата година след нейното започване БКП повежда енергична борба против вмъкването на България във войната, за сключване на пакт за взаимна помощ със Съветския Съюз, за спасяването на нашата страна от нова национална катастрофа и чуждо робство.
След вероломното нападение на Съветския Съюз от фашистка Германия, на 22 юни 1941 г. Партията възприема курс на въоръжена борба срещу хитлеристките окупатори и техните български слуги.
Огромна помощ на борбата оказа теоретическата и практическа помощ на Георги Димитров за създаването на Отечествения фронт.
Когато Съветската армия победоносно настъпва на Балканите и в България, Партията вдига на въоръжено въстание българския народ. С решаващата помощ на Съветската армия на 9 септември 1944 година въоръженото народно въстание събaря омразната монархо-фашистка диктатура и в България е установена народнодемократична власт.
След краят на Отечествената война въпреки противодействието на империалистите отвън и съпротивата на насърчаваните от тях капиталистически остатъци и реакционни елементи, трудещите се с помощта на сталинския СССР и ръководен от БКП, тръгва решително по пътя на социализма.
Периодът 1945-1953 г. се характеризира с утвърждаване на ръководната роля на БКП в борбата на българския народ за изграждането на социализма в нашата страна. Партията разгромява подлата вражеска трайчокостовска банда, загнездила се в ръководните и органи и държавата, пречеща на социалистическото строителство и с подкрепата на империалистите подготвяща откъсването на нашата страна от лагера на социализма и възстановяване на капиталистическия строй.
След отстояването на независимостта на България, която е застрашена поради включването на страната във фашистката ос Рим-Берлин-Токио, с решаващата помощ на дипломацията на СССР– правителството на ОФ повежда страната по пътя на народната демокрация, която през 1947 година закономерно тръгва по пътя на изграждането на комунистическото общество.
Въпреки съпротивата на вътршните и външните врагове през 1962г. неговата първа, неразвита фаза беше построена. След като опортюнистите начело с Тодор Живков и с бруталната намеса на кликата на троцкиста – ревизионист Хрушчов овладяха властта, България тръгна по пътя на възраждането на капитализма, венец на който се оказа 10 ноември. Днес, отчитайки дейността на членовете на бившата БКП, стигаме до печалния резултат – че 98% се оказаха поразени или бяха съзнателни привърженици на опортюнизма. Така че, за никакво рухване на комунизма не става дума, а станахме свидетели на неговото съзнателно разрушаване в продължение на 27 години. Докато работниците се отказаха от класовата си борба по внушение на подли нейни „водачи”, срещу нея се водеше и продължава да се води жестока класова борба от опортюнистите (които напълно закономерно преминаха от отсрещната страна и станаха капиталисти), и от европейските, и от американските империалисти. В резултат на тази класова борба загинаха 1 238 294 български граждани – повече от общия брой на жертвите от Първата и Втората световни войни.
Изграждайки капитализма, тази презряна шайка разбойници създаде и при необходимост ще създаде други, както днешни, така и утрешни буржоазни партии, очернящи с поведението си светлата личност на комуниста, на комунистическата партия, на народната – работническо-селска власт.
Българският работник днес е безправен роб на капитала, на българския и глобалистичния капитал. Той се скита немили, недраги по света да припечели някой грош да спаси семейството си от гладна смърт, чака на опашка за работа, за помощи и всякакви други „милостини” на буржоазната демокрация. Тези, които успеят да си намерят някаква работа плащат скъпи лекарства, консумативи, продукти необходими за живота и здравето на семействата си, и за образованието на децата си. Единственото нещо с което е заето неговото съзнание е „оцеляването” – т.е. оскотяването.
При тази обстановка борбата на малкото останали комунисти става още по-трудна и неблагодарна. Голяма част от нашите възрастни другари, които бяха наясно с процесите в страната и в света вече не са между нас. Преобладаващата част от младежите робуват на фалшиви „ценности”. Внедреният от буржоазията разнобой в комунистическото движение допълнително спъва работата. Съществуващите синдикати са опортюнистични, те разглеждат положението на работника единствено и само в зависимост от печалбите на капиталистите.
Да, такова е нашето битие. Но ние не бихме могли да се наречем комунисти ако се ограничим само с констатиране на фактите. Въпросът е: кой и как може да го промени?
За съжаление на този въпрос сме давали отговори многократно, правили сме и отстъпки – но осезаеми резултати няма.
Ето защо най-напред трябва да стегнем Партията, да я превърнем в работещ организъм. Тя трябва да бъде прочистена от дърдорковците, опашкарите, нихилистите, мързеливците с претенции, от тези които си позволяват да наблюдават процесите в нея отстрани, а в същото време да дават всякакви „революционни” предложения. Т.е. трябва да отсеем здравото, работещото и да се преброим.
След това е необходимо да разпределим работата. Тя приоритетно трябва да се съсредоточи към работниците, с предимство към промишлените работници и да се оформят регионалните центрове. Някой ще каже: – извинете но те съществуват и сега.
Да, така е. Само където от тях няма никаква полза. А щом няма полза, няма партиен живот, значи не съществуват реално в политическия свят. Отново подчертавам. Нашата партия, нашата БКП се различава от всички други партии в страната по това, че иска от своите членове жива, постоянна работа с трудещите се, а не да провежда кампании за избори. Буржоазните избори на този етап са последното нещо което ни вълнува.
Третото задължително нещо на което ръководството ще държи сметка е отчетността. Има другари, които от криворазбрана скромност забравят да отчитат дейността си. Но това пречи за определяне на точната картина в партията, а от там и за поставянето на изпълними задачи.
Четвъртото условие е постоянна работа с партийния актив за повишаване на марксистко-ленинската му подготовка.
След това следват пето, шесто и т.н.т… докато станем достатъчно силни да изградим класов профсъюз и да започнем реална, а не формална борба за по-добър живот, за народна власт.
XXII конгрес на БКП постави ясни и категорични задачи на комунистите. Въпреки временните трудности, смятам, че те ще се извисят на нивото на партийните решения и ще се осъществи онзи прелом, за който постоянно говорим.
Милчо Александров
