ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ 1944

проф. Димитър Трифонов

Девети септември 1944 г. е една от най-светлите дати в новата ни история. На този ден е постигната победа на народа над фашизма, който е господствал в страната в продължение на 21 години. Деветосептемврийското народно антифашистко въстание е един победен епизод от борбата на европейските народи против хитлеризма – най-опасният враг на човечеството по онова време, хазяйничил у нас по волята на българските монархофашисти по време на Втората световна война.

През последните години потомци на някогашните фашистки управници и инквизитори, завоювали позиции във властта и средствата за масова информация, фалшифицират историята и отричат делото на Девети септември. Според тях в България не е имало фашизъм и на 9.9.1944 г. е извършен преврат с помощта на щиковете на Съветската армия. Историческата истина обаче трудно може да бъде скрита.

Имало ли е фашизъм в България

Появата на фашизма в България, антифашистката борба на народа ни и Деветосептемврийското въстание не могат днес да бъдат правилно оценени извън фона на събитията у нас и в света тогава. През ХХ век световната цивилизация два пъти изживява дълбока криза, намерила проявление в двете световни войни, в които загиват 60 милиона човека и са унищожени безброй материални ценности. В хода на Първата световна война и след нея прогресивните сили в много страни се надигат на борба за мир и търсят отговорност от военнопрестъпниците. В Русия побеждават Февруарската и Октомврийската революции през 1917 г. В Германия, Австрия и Турция се сгромолясват вековните монархии. За да бъде смазано нарасналото революционно движение на масите в някои страни (Унгария – 1919 г., Италия – 1922 г., Германия – 1933 г.) е изоставена буржоазната демокрация и е установена фашистка власт, която представлява терористична диктатура на финансовия капитал.

Трудова България, претърпяла две национални катастрофи, също основателно търси нов път. Тогава в политическия живот израства исполинската фигура на водача на БЗНС Александър Стамболийски. Икономическите реформи на правителството на БЗНС, дошло на власт през 1920 г. по парламентарен път, са насочени към осигуряване на по-голяма социална справедливост чрез ограничаване на собствеността на богатите в селото и града, придобита не с труд и пот, а чрез различни форми на грабеж. Старите буржоазни партии посрещат с вой политиката на Стамболийски. Компрометирани и неочакващи по парламентарен път да си възвърнат властта, те се насочват към фашизма.

Въпросът за фашизма и неговата същност се поставя и коментира от българските политици в навечерието на насрочения събор от Конституционния блок (Обединената народно-прогресивна, Демократическата и Радикалната партии) във В. Търново на 17 септември 1922 г. По това време Мусолини все още не е дошъл на власт в Италия, но неговите въоръжени фашистки отряди са успели да разгромят много общински съвети, работнически и селски кооперации, клубове и печатници, да избият дейци на прогресивни организации. Блокарите в България се вдъхновяват от примера на Мусолини и желаят да го приложат у нас. На младежкия конгрес на Обединената народно-прогресивна партия, наричана от народа „Народняшка”, състоял се в края на август 1922 г., нейните лидери произнасят чисто фашистки речи и се обявяват за фашисти. Теодор Теодоров открито заявява: „Ще ви бедят, че сте фашисти, не се срамувайте! И фашизмът е едно политическо явление, оправдано, когато е дума за самосъхранение… И когато ви кажат, че сте такива, ударете се в гърдите и кажете „Да! Такива сме, докато се борим срещу вас”. Това, което ви казах, казах го не случайно, казах го съзнателно и поемам отговорността пред народа и историята”. А банкерът Атанас Буров казва: „Не губете време, а се организирайте здраво за борба срещу сметта на българското село – дружбашите… Ние сме готови да смачкаме престъпниците, или те да минат по нашите трупове. По-добре славна и доблестна смърт за чест на България, отколкото позорен живот”. Наскоро след конгреса в органа на Народняшката партия вестник „Мир” срещаме статия от анонимен автор, озаглавена „Какво нещо е фашизмът?”. В нея се посочва, че „основател на фашистката организация в Италия е депутатът Бенито Мусолини” и че тази организация е едно „гениално проявление”. Възхваляват се „юначните бригади от фашисти”, благодарение на които „стотици социалистически и комунистически общински управления са принудени да си подадат оставката”. Както е известно, насроченият  събор на блокарите е осуетен от БЗНС. През октомври в парламента се коментират широко събитията във В. Търново. От името на правителството д-р Райко Даскалов заявява: „Фашистите в България се мъчат да катурнат законноустановената власт, за да докарат анархия, да докарат диктатура на шепа кръволоци и капиталисти”. Той посочва още: „От 1 септември насам, когато се обявихте за фашисти, ние, държавата се намираме в неизбежна отбрана и действаме в рамките на законите”. В разискванията Васил Коларов (БКП) изтъква: „Фашистите в Италия са оръдие на италианските банкери, финансисти и едри собственици в борбата им срещу градските и селските народни маси… Ние имаме моралното право да протестираме против изстъпленията (на земеделците – б.а.), а Вие, господа насърчители и организатори на фашизма в България, нямате право да протестирате против изстъпленията. Те са плод на вашата политика, те са оръдие на вашата собствена борба”. Отношение към фашизма взема и Ал. Стамболийски в своята реч пред народното събрание. Той заявява: „Ще дохождате на власт не със запасни офицери, не с насилие, не с фашизъм, а чрез волята на народа, ще чакате своя ред, ще чакате избирателния ден и тогава ще си премерим силите”.

Цар Борис ІІІ, фашистката организация Народен сговор и Конституционния блок стават политически ръководители на преврата на 9 юни 1923 г., а изпълнител е Военният съюз, обединяващ голяма част от действащите и запасни офицери. Превратът довежда до погазване на конституцията и демокрацията, до установяването на фашистка диктатура. Убийствата без съд и присъда на законния министър-председател Стамболийски и верните му съратници Райко Даскалов, Спас Дупаринов, Крум Попов, Стоян Кълъчев, Георги Дамянов и др. има за резултат обезглавяването на Земеделския съюз – най-влиятелната политическа партия по онова време.

Разправата с БКП – втората по влияние партия, започва на 12 септември, още преди да е насрочено Септемврийското въстание против фашизма. Затворени са клубовете и́, иззети са архивите и́ имуществото и́, забранени са печатните и́ издания, арестувани са 3000 нейни дейци. Самото Септемврийско въстание през 1923 г. е една справедлива, макар и закъсняла реакция срещу преврата. По време на бойните действия през въстанието са дадени сравнително не много жертви и от двете страни. Но след неуспеха му узурпаторите на властта дават простор на своята мъст. Без съд са избити много от завърналите се по домовете си въстаници, макар, че в света съществуват общоприети правила за хуманно отношение дори към пленниците-чужденци по време на война. Приетият през 1924 г. антиконституционен Закон за защита на държавата (ЗЗД) и последвалата официална забрана на БКП потвърждават ликвидирането на демокрацията.

През периода от 9 юни 1923 г. до 9 септември 1944 г. липсват нормални условия за парламентарна дейност. Освен че изборите са провеждат при забрана на някои партии и организации, при терор и фалшификация, а след 1934 г. и при забрана на всички партии, след това депутати от опозицията биват изгонвани от парламента и някои дори избивани.

През 1924 и началото на 1925 г. по улиците в самия център на столицата са убити депутатите Петко Д. Петков, Димо Хаджидимов, Тодор Страшимиров, Хараламби Стоянов и редица функционери на единния фронт против фашизма. В условията на безогледния фашистки терор привържениците на левия уклон в БКП извършват на 16 април 1925 г. авантюристичния атентат в църквата „Св. Неделя” в София, който дава повод за планираното отпреди избиване без съд на стотици членове на БКП, БЗНС и безпартийни от цялата страна, нямащи нищо общо с атентата.

По време на управлението на Андрей Ляпчев (януари 1926 – юни 1931 г.) фашистката диктатура е смекчена, но не е ликвидирана. Разрешено е създаването на Работническа партия, РМС, НРПС, но техните дейци постоянно са преследвани. Дадена е непълна политическа амнистия. Инквизициите и убийствата на политически противници не са преустановени. Например през 1926 и 1927 г. в Ловешко (селата Радювене и Изворче) и в Троянско (селата Борима и Голяма Желязна) са разстреляни без съд повече от 60 души, обявени за укриватели на нелегални чети.

През управлението на Народния блок (юни 1931 – 19 май 1934 г.), в който участват Демократическата, Радикалната и Националлибералната партии и БЗНС „Врабча 1” не са премахнати ЗЗД и други реакционни закони, не е прочистен административно-полицейския апарат от кадрите на Демократическия сговор. Учудващ е например фактът, че в управлението участват земеделците начело с Д. Гичев, а ген. Ив. Вълков – военният ръководител на 9-юнския преврат, заповядал да бъде убит Стамболийски, е посланик в Рим, където Гичев се среща и разговаря с него. На 12 април 1933 г. по предложение на правителството е отнет мандата в ХХІІІ народно събрание на всички 29 депутати от Работническата партия с мотив, че били против спокойното развитие на държавата.

След идването на Хитлер на власт в Германия българските фашисти имат възможност да ползват опит и оттам. Един от фашистките политици, Хр. Калфов, издава през 1934 г. брошурата „Новите социални движения – фашизъм, хитлеризъм, деветоюнство”, в която посочва сродството между тези движения и че деветоюнци трябва да се поучат от същественото както в италианския фашизъм, така и в германския хитлеризъм. Той пише: „Кое трябва да предпочетем: фашизма или хитлеризма? Ние не трябва да оставим да бъдем увлечени нито от фасадата, нито от външността. Ние трябва да търсим винаги съдържанието… От него трябва да се поучим”. Авторът съветва опитът на италианските и германските фашисти да бъде прилаган „държейки неотклонно сметка за нашите условия и дребностопанска действителност”. Наистина българските фашисти успяват да съобразят чуждия опит с нашата действителност. Това не виждат някои наши историци и от особеностите на българския фашизъм са склонни да правят погрешния извод, че в България е имало само тенденции на фашизъм.

След втория военен преврат, извършен на 19 май 1934 г. са премахнати и последните остатъци от права и свободи, записани в Търновската конституция. Забраната с правителствена наредба на всички политически партии е удар по прогресивните партии и е изгодно за фашистките, тъй като те нямат влияние сред народа. След скорошното падане на правителството на деветнадесетомайците царят не отменя наредбата им, а се възползва от нея, за да засили позициите и да затвърди монархофашистката диктатура. Пред дългогодишния политически деец на Демократическата партия Стойчо Мошанов той заявява: „Всички сте от един дол дренки. Затова съм се заклел да скъсам завинаги с най-опасния си враг – партиите и техния бяс за министерски постове”. В продължение на четири години след преврата страната ни е без парламент, а избраното през 1938 г. ХХІV народно събрание е разпуснато след една година. Причината за това е, че мнозинството от депутатите и след изгонването на 3-ма комунисти и 6-ма земеделци не са били настроени за военен съюз с хитлеристка Германия, която вече е разпалила Втората световна война.

От посочените дотук факти следва изводът, че през периода на фашизма парламентът в България е запазен само формално. На практика не съществуват условия за свободно избиране на народни представители и за свободна парламентарна дейност. Това е една от особеностите на българския фашизъм. Друга негова особеност е, че той няма опора сред масите. Във всички кризисни моменти на фашистката власт тя не може да разчита на масова поддръжка, нито само на полицията, а се опира на войската. Армията не само извършва два преврата, но и многократно в страната е въвеждано военно положение или тя изпълнява полицейски функции, което е в противоречие с конституцията. Много от царските офицери стават инквизитори и физически убийци на народни синове. Несвойствената за войската вътрешна функция да смазва борбите на масите се проявява с пълна сила и през периода 1941-1944 г. По отношение на нечовешкото лице на фашизма – главната му характерна черта, спокойно можем да заявим, че по зверските си деяния българският фашизъм в много случаи надминава германския и италианския.

Необходимо ли е съпротивителното движение през 1941-1944 г.?

През декември 1939 и януари 1940 г. при терор и фалшификации се провеждат избори за ХХV народно събрание. Ст. Мошанов пише: „Никога по-цинично не е погазвана волята на народа, както през изборите за ХХV народно събрание. Произволно определяне на избирателните колегии… интерниране на евентуални кандидати и по-късно на техните редовно упълномощени застъпници, клеветническата кампания срещу опозиционните кандидати от висши служебни лица… и ако въпреки всички мерки при преброяването на бюлетините опозиционният депутат е получил болшинство – фалшифициране на изборния резултат”. След изборите царят назначава ново фашистко правителство начело с Богдан Филов, който на 1 март 1941 г. подписва протокол за присъединяване на България към Тристранния пакт – агресивния фашистки блок. Същия ден хитлеристки войски се настаняват в нашата страна и я превръщат в изходна база за нахлуване в Гърция и Югославия. Огромното фашистко мнозинство в ХХV народно събрание одобрява присъединяването на България към оста Рим-Берлин-Токио с „ура” и бурни акламации. На 10 юни без дебати, с бурни и продължителни ръкопляскания са касирани, арестувани и изпратени в лагер 9 опозиционни депутати – 8 комунисти и 1 земеделец.

По време на войната са приети от народното събрание и утвърдени от царя редица противоконституционни фашистки закони: закон за защита на нацията, разрешаващ преследване на евреите; закон за създаване на държавна младежка фашистка организация „Бранник”; изменен и допълнен е ЗЗД от 1924 г. като се предвижда почти във всички текстове смъртно наказание за действия, застрашаващи режима.

След 1941 г. България изпада в тежка политическа и стопанска криза. Тя е превърната изцяло в аграрен придатък на германската военна машина. Изнасяме нашите селскостопански и промишлени произведения срещу книжни пари. Населението изпитва все по-остър недостиг на храна, облекло и всички други най-потребни стоки. Въведена е купонна система. Без всякаква необходимост и повод през декември 1941 г. правителството на Филов обявява война на Англия и САЩ, от което последваха бомбардировки над София и други градове, довели до жертви сред населението и до разрушения.

Против агресивните държави от фашисткия блок – хитлеристка Германия, фашистка Италия и милитаристична Япония и техните сателити е създадена антифашистката коалиция от СССР, САЩ, Англия и други държави, които към края на войната достигат над 50. В антифашистката борба се включват народите на окупираните от фашистките държави страни, а също и значителна част от населението в сателитите на Германия. За чест на нашия народ мнозинството му не симпатизира на хитлеризма и на останалите разновидности на фашизма. Макар и при извънредно трудни условия, много наши сънародници участват в антифашистката съпротива, изразена в саботиране на производството и унищожаване на готова продукция, предназначени за Германия, укриване от селяните на тяхната продукция, организиране на въоръжена борба.

След като парламентарната и други мирни форми на борба като митинги, демонстрации, стачки, свобода на словото и печата за противодействие на политиката на цар Борис и назначаваните от него правителства са до крайност ограничени, съвършено справедливо е организирана въоръжена антифашистка борба под формата на партизанско движение и бойни групи. В тях се включват безкористно едни от най-смелите патриоти. С риск на живота си на партизаните помагат не само членовете на антифашистките партии, обединили се в Отечествения фронт – БРП, БЗНС (Пладне), Звено и СДП, но и много безпартийни. Без съд и присъда биват жестоко измъчвани и избивани заловени партизани и техни ятаци и помагачи. Фашистките палачи без срам и съвест режат и разнасят партизански глави, като за всяка глава получават съгласно правителствено решение по 50 хиляди лева награда. В зверствата си те достигат до избиването на невръстни деца. Със смъртта на храбрите в антифашистката борба загиват и талантливите поети Никола Вапцаров, Христо Кърпачев, Цветан Спасов и др. Хиляди народни синове и дъщери са хвърлени в затворите и лагерите.

Въоръжената борба на нашия народ против фашизма получава признанието не само на СССР, но и на Англия и САЩ. Красноречиво доказателство за това е изпращането при българските партизани на английска военна мисия (група от офицери и сержанти) – майор Дейвис, майор Томпсън и други английски военнослужещи за оказване на помощ. С тяхно съдействие партизаните от Трънския и други отряди получават значително количество английско оръжие и униформено облекло.

Благодарение на участието на нашия народ в борбата против хитлеристките завоеватели и техните български слуги българските делегации за подписване на примирие, а впоследствие и мирен договор с великите държави победителки са улеснени в защитата на националните интереси.

Създаване на революционна обстановка през лятото на 1944 г. Характер на властта по време на правителството на Муравиев

следва