По принцип, на този въпрос може да се отговори много кратко – защото много се страхува и сега от него, макар Сталин да напусна този свят преди 60 години. Що се отнася до „сталинизма”, то за да разберем защо е толкова страшен за съвременната руска власт, трябва много добре да разгледаме това понятие.
Ето ви пример, как тълкува „сталинизма” популярната интернет-енциклопедия Wikipedia: „Сталинизъм е авторитарна политическа система в СССР в края на 20-те и началото на 50-те години, и лежаща в основата на нейната идеология. Сталинизмът се характеризира с абсолютарен режим на личната власт на И В Сталин, с господството на авторитарните методи на управление (командно-административна система), с извънредно засилване на репресивните функции на държавата, със срастване на партийните и държавните органи, твърд идеологически контрол за всички страни от живота на обществото, с нарушаване на фундаментални права и свободи на гражданите. Редица политолози смятат сталинизма за една от главните форми на тоталитаризма”.
Това определение с нищо не се различава от хиляди други определения, срещащи се навсякъде в нашата руска литература, в това число и в учебната, а защо, ще разберем по-подробно след това и тогава ще ни стане ясна истинската същност на претенциите към Сталин и неговото време от управляващия слой от населението в Русия днес.
Най-напред да видим времето, когато по мнението на авторите на определението, се установява „сталинизма” в СССР. Посочени са 20-те години. Защо е избрана тази дата? Какво се случва през това време в страната? Явно е, че е много сериозно, понеже е отделено като едва ли не начало на нова епоха.
Въпросът с датата за началото на „сталинизма” не може да се свърже лично със Сталин – в неговата кариера през това време нищо специално не се случва – нито в партийната, нито в държавната.
Сталин влиза в ръководството на страната (държавното и политическото) едва ли не от първите дни на установяването на Съветската власт. До 1923 година той е един от наркомите (министрите) на РСФСР, член е на ЦК и Политбюро. От 7 юли 1923 година до 6 май 1941 година той не заема изобщо държавни длъжности в СССР, съсредоточава се само върху партийната работа, понеже от 3 април 1922 година е избран за генерален секретар на ВКП(б). По това време това не е много висока длъжност в партията, по Устав не е имало пост лидер на партията, а Секретариатът е бил създаден само за текуща работа от организационен и изпълнителен характер. Фактът, че тази длъжност заема именно Сталин, много добре говори , че е бил водещ организатор и изпълнител още по времето на Октомврийската революция и в последствие тази длъжност се въвежда във ВКП(б) като първостепенна. До 10 февруари 1934 година той е генерален секретар на ЦК, а след това и до неговата смърт Сталин е бил само един от секретарите на ЦК. На държавна длъжност се връща едва преди самата война и след това до края на живота си е председател на Съветското правителство – на Министерския съвет на СССР, т.е. отново заема не най-високия пост в държавата (официално ръководител на СССР е Председателят на Върховния съвет), а най-важния пост в изпълнителната власт. Т.е. нещо като Медведев, който не може по никакъв начин да определя политиката и икономиката в РФ, а може само да изпълнява това, което е определено от други – днешният Президент на РФ или Държавната думa, изразяващи интересите на управляващата класа в Русия – тази на буржоазията и олигархията. По времето на Сталин е било същото – Председателят на Министерския съвет само е изпълнявал това, което е приемал висшият орган на страната – Върховния съвет, който за разлика от съвременната руска държава е отразявал интересите на съветския трудов народ – на работническата класа и колхозното селячество.
Посочените факти, могат да се проверят от всеки който желае, а те твърдо и ясно показват, че решенията в партията и в Съветската държава в тези времена са се взимали колективно, а не еднолично, както се опитват днес да представят това враговете на Сталин. Той не „царува, лежейки по хълбок” , не е приемал делегации, седящ в топлото кресло, като днешните управници на Русия, а е работил като вол на най-трудните участъци на стопанския фронт, поемайки върху себе си цялата отговорност за икономическото развитие на страната. Всичко казано до тук показва, че за никакъв „абсолютен режим на лична власт от Й В Сталин” и дума не може да става! Имал е висок и съвсем заслужен авторитет като човек на делото, при това работа необикновена сложна и трудна – за изграждането на ново, непознато до сега общество. Социализмът с неговата планова икономика, която пресмята за всеки и за всичко, е единствено способна да удовлетвори най – насъщните и основни потребности на всеки гражданин на страната, това не е хаосът на капиталистическия пазар, при който буржоазното правителство изобщо не се притеснява, как ще живее и ще се чувства обикновеният народ и където управлението на държавата се осъществява само и изключително в интересите на господстващия слой от гражданите – буржоазията.
Тъй като самият Сталин няма нищо общо с това, означава, че в самия СССР в края на 20-те години е ставало нещо много важно, понеже по това време враговете на Сталин говорят за началото на „сталинизма” в СССР. Какво е могло да бъде това? Нека погледнем, какви събития стават по това време в СССР.
От 1921 до 1928 година Съветската власт провежда сравнително либерална политика в сферата на икономиката, известна в историята с името НЕП («Новая экономическая политика»). При НЕП-а селското стопанство, дребната търговия, сферата на услугите, хранителната и леката промишленост в голямото си болшинство са се намирали в частни ръце. Съветската държава запазва контрола върху тежката промишленост, транспорта, банките, международната и едрата търговска дейност. От втората половина на 1920 година частните предприятия в промишлеността започват да се изтласкват от социалистическите държавни предприятия и към края на 20-те години в промишлеността не е имало частници.
През октомври 1928 година в СССР започват да изпълняват първия петилетен план. Резултатите от петилетката са толкова успешни, че не само провеждат индустриализацията и колективизацията, които решават веднъж за винаги въпроса с проблема на хроничния глад, но на село унищожава кулачеството като буржоазна класа в селското стопанство (чрез конкуренцията на новите държавни и кооперативни икономически субекти-б.пр.).
На 13 март 1930 година в страната се закрива последната трудова борса – Съветският Съюз става първата страна в света премахнала безработицата, а от 11 октомври 1931 година излиза постановление за пълна забрана на частната търговия в СССР.
Какво означава това? Това означава, че към края на първата петилетка в СССР напълно са унищожени всички капиталистически отношения, а следователно и експлоататорските класи. И началото на този процес започва в края на 20-те години, т.е. именно тогава, от когато буржоазните идеолози започват да говорят за „сталинизъм”.
„Унищожените класи” това съвсем не означава, че са били физически унищожени всички представители на тези класи, както обичат да представят този процес съвременните буржоазни идеолози, това означава, че в СССР е унищожена напълно тази икономическа основа, която позволява да съществуват тези паразитни слоеве от населението. Хората, които до неотдавна са били угнетители и експлоататори на трудещите се, са лишени от възможността да присвояват чужд труд, и следователно не могат да водят паразитен начин на живот. Сега, за да живеят, те са принудени да се трудят, като всички останали. А точно това никак не им харесвало! Разбира се много е удобно да не правиш нищо, да висиш върху шията на другите, особено когато тези другите са милиони.
Но Съветската власт не позволяваше да не се работи – този, който не искаше да се труди доброволно, беше принуждаван да го прави. А как иначе? Защото социализма е солидарно общество, всички съществуващи блага в него са за всеки един. Например, ако образованието е безплатно за всички, никой не се интересува дали си лентяй или не, всеки може да се учи безплатно. Но разбира се това ще е несправедливо по отношение на човека който работи, който трябва с труда си да плаща всички социални блага на лентяя, който не иска да се труди както всички останали!
Властта на трудовия народ може да разбира справедливостта само по този начин и по никакъв друг. При властта на трудовия народ няма място за мързел, паразитиране и експлоатация. И да се съпротивляваш на такава власт е невъзможно, защото властта на трудовия народ е абсолютна, разбира се това винаги е неизбежно когато говорим за власт на голямото мнозинство от населението срещу нищожното малцинство. Това огромно болшинство, което при капитализма е потискано и мачкано от експлоататорите и паразитите. Да вървят срещу трудовия народ нищожните единици, които не са искали да живеят съгласно социалистическите принципи, е било равнозначно да се движат срещу течението на бурна река – напълно е било безполезно, все едно ще ги отнесе. Могат само да ругаят това течение, да се оплакват от неговия „тоталитаризъм”, от неговите „репресивни методи”, от „твърдия идеологически контрол”, или от „нарушаването на фундаменталните човешки права”, но в крайна сметка виновен ще е този който не желае да плува с всички останали, който върви срещу всички, т.е. против интересите на цялото социалистическо общество, против целия трудов народ. И затова, желаещите да вървят против интересите на болшинството, мечтаещи да паразитират върху другите, вече нищо друго не им остава освен да хленчат и мразят Съветската власт и нейната политика, защото именно срещу тях е била насочена цялата мощ на Съветската държава. Съветската държава за това и съществуваше, за да не позволи на такива паразити отново да вземат властта в ръцете си!
„Сталинизмът” е диктатура на пролетариата в най-чистия си и най – нагледен вид. Това е власт на самите трудещи се, които били пролетарии при капитализма, не желаещи да бъдат повече роби. Тази диктатура е съвършено безопасна за трудовия народ, понеже именно той я осъществява, но тя е абсолютно непримирима към тези, които си мечтаят отново да го вкарат в робството на капитала.
Ето защо „сталинизмът” е толкова мразен от съвременната руска власт и нейните лакеи! При нея такива паразити, които господстват в нашето общество – класата на буржоазията със своите подмазвачи като всевъзможните хилещи се чиновници, продажни полицаи и съдии, олигарси, банкери и бизнесмени от всякакъв род, би било невъзможно да съществуват. Контролът за това се осъществяваше не от партията, не от прословутото НКВД, а от самите трудещи се, затова този контрол беше повсеместен и абсолютен, от който не можеш да се скриеш и не можеш да избягаш. Сталинският СССР беше най-свободното общество за трудовия народ в историята на човечеството, но в същото време беше жестока диктатура за всички тези, които се стремяха отново да направят този народ роб на печалбите и печалбарите.
От тук с цялата си неизбежност прозира следното – мразят Сталин и „сталинизма”, т.е. диктатурата на пролетариата, само тези които защитават буржоазния строй, враговете на трудовия народ, паразитите и експлоататорите, мечтаещи да се настанят върху неговата шия. За да продължат своето днешно господство и за да го оправдаят, те са принудени да клеветят Сталин и неговото време, измислят за него всякакви небивалици, преобръщат бялото в черно, а черното в бяло и му приписват собствените си престъпления с надеждата, че истината никога няма да се появи.
Но да се скрие истината е невъзможно. Хората в нашата страна все повече и повече започват да се замислят върху това, в какво те по – рано са вярвали, самата съществуваща реалност им помага за това и много старателно скриваното от тях от певците на капитализма, става явно.
Като например, прословутата „командно-административна система”, с което понятие руските буржоазни идеолози оперират постоянно, и което след като се разгледа по сериозно се оказва фикция, изсмукана от пръстите им.
Нима държавата изобщо може да не бъде система? Не, не може, държавата винаги е система, т.е. организация, или функцията на държавата е да организира и да управлява независимо от това, в чии интереси се осъществява това управление.
Възможно ли е управлението без администрация, без специално подготвени хора, които да осъществяват това управление на практика? По принцип е невъзможно. В развитото съвременно общество, където разделението на труда се увеличава с всяка изминала година, са необходими хора, които да се занимават специално с управление на обществените процеси. Така е устроена всяка държава както и разбира се РФ. Именно тези хора са администрацията. В Русия, разбира се, органите за местно управление директно ги наричат – „администрация”.
Как се извършва управлението? С разпореждания, с укази, със заповеди и т.н.т. – както ида се наричат, смисълът е един – всички те са команди. Дори и компютърът функционира само защото изпълнява команди, заложени в неговата програма.
Изобщо от всичко казано до тук означава, че не може да съществува система за управление на каквото и да било, а още повече на човешко общество, ако тя не е „командно-административна”! От само себе си понятието „държава” вече включва понятията „система”, „администрация” и „команда”! Този глупав израз „командно-административна система” изглежда като израза маслено масло, това е глупост и дивотия на хора, на които им се иска да измислят история на ужасите за СССР. В същата тази РФ има, както вече знаем и „администрация”, и „система”, и „команди”, при това в много по-голям обем, отколкото ги имаше в СССР, където голяма част от функциите на държавата се изпълняваше от самото население (народовластие). Та защо „командно-административната система” за СССР е лоша, а за РФ или за всяко друго капиталистическо общество, където малцинството от населението господства върху болшинството, и, следователно, на господстващата класа, и е необходимо по-голям брой управници за да подържат реда – тя изобщо да не съществува?
Следващият термин от същия род е например – „авторитарно-бюрократичните методи на управление”. За прословутия сталински „авторитаризъм” вече говорихме по-горе, смятаме, че сега всичко е ясно, че не може да се говори сериозно за авторитаризъм в условията на колективното ръководство на партията и страната. Що се отнася до бюрокрацията, то това негативно явление се наблюдава във всички държави, но в класовите антагонистични общества, такива като капитализма или феодализма (в царска Русия, например), бюрократите са в пъти повече, от колкото те бяха в СССР. Защо? Дори само защото, управленския персонал в социалистическата държава е няколко пъти по-малко необходим, защото при социализма значителна част от управленските функции се изпълняват от трудовия народ.
Тезата за едва ли не „извънредно засилените репресивни функции на държавата” при Сталин е много любима за всички защитници на буржоазното общество. Подмазвачите на буржоазията за това написаха хиляди томове, заснети са стотици филми, представиха я като абсолютно доказана и научна, тя влезе в програмите на всички учебници по история и дори някои комунисти започнаха да се чувстват неловко, опитват се да се извиняват, щом стане дума за „сталинските репресии”. А всъщност тази теза е толкова лъжлива, че комунистите изобщо няма за какво да се срамуват.
Да започнем с това, че репресивният апарат е задължителна необходимост на всяка държава. Няма и не може да има държава, в която няма специални структури, създадени изключително за потискане и принуда, на тези, които не спазват законите, приети в дадено общество. Т.е. репресиите са задължителна функция на всяка държава, ако е изобщо държава. Основният въпрос тук е в друго, кой и срещу кого осъществява репресиите и интересите на коя класа отразяват приетите закони в държавата. Ето кое е най-важното, за да се разбере с какво именно общество имаме работа. Но така поставен въпросът, е крайно неизгоден за нашите руски либерали. Защото тогава става ясно, че репресиите в Съветската държава винаги през целия период на нейното съществуване са се осъществявали от огромното болшинство от населението срещу нищожното негово малцинство, т.е. от трудовия народ срещу буржоазните класи, и законите на СССР винаги са отразявали интересите на трудовия народ, а не на паразитните елити на обществото, както е в капиталистическите страни. Затова на Съветската държава никога, дори и по времето на Сталин, не е имала необходимост от огромен репресивен апарат, без който всяко капиталистическо общество не може да просъществува и ден. Ако сравним числеността на репресивните органи на СССР през всички негови времена, в това число и в епохата на „сталинизма”, с днешна Русия или всяка друга буржоазна държава, то ще се окаже, че в процентно отношение към броя на населението в страните на СССР правозащитните структури са в пъти по-малко, отколкото в буржоазна Русия. И при това без да се смятат частните охранителни агенции, частните наемни армии, цялото казачество и морето от индивидуални охрани, които изобщо не съществуваха в СССР! Там нямаше нищо подобно на ОМОН, т.е. военизирани държавни полицейски подразделения, създадени специално за борба с недоволните!
Главна функция на всяка буржоазна държава е репресивната, функция за насилие, принуда и потискане на болшинството от народа, който по друг начин не може да бъде принуден да работи в полза на господстващата класа – буржоазията. В същото време основната функция на социалистическата държава е управлението, понеже насилието и принудата не са необходими за болшинството от населението – тя по начало е създадена да защитава неговите интереси.
Какви слоеве от обществото най-много пострадаха през така наречените „сталински репресии”? Управленският персонал в партията, служителите от държавния апарат и интелигенцията, т.е. тези, в които са се запазили буржоазните елементи, където е било най-удобно да паразитират и цялостно да развращават Съветската власт. Трудовият народ – работниците и колхозниците на практика не били засегнати от репресиите! За това нашите либерали също не обичат да говорят. Те с пяна на уста крещят за „милионите невинно погубени души”, многократно преувеличавайки размерите на репресиите и оплаквайки враговете на трудовия народ, получили напълно заслужено наказание.
Имало ли е действително невинно пострадали от репресиите през 30-те години? Да, имало е. И не малка част от тях, това действително са били добри хора в партията и Съветската държава, вярно и предано защитавали интересите на съветските трудещи се. Но те пострадаха не по вина на Сталин или на самата Съветска власт, а по вина на нейните врагове, буржоазните елементи, които са успели да се промъкнат в държавния апарат с надеждата да разрушат държавата на работниците и селяните отвътре. Цинизмът на ситуацията е в това, че днес по тези невинно пострадали борци за Съветската власт, леят крокодилски сълзи духовните наследници на тези, които ги репресираха по това време – привържениците на капиталистическия строй, мечтаещи тогава за възраждането на капитализма в СССР.
Съвременните буржоазни идеологии упрекват Съветската държава в „срастване на партийните и държавни органи”, в строгия идеологически контрол върху всички страни от живота на обществото”, в „нарушаване на фундаменталните права и свободи на гражданите”, като съвсем съзнателно не желаят да забележат, че в днешното руско общество всички тези явления многократно са по-силни и са разпространени в такива размери, че да говорим за каквато и да е свобода или права на руските граждани стана невъзможно на практика – на тях не им останаха никакви реални права!
Нима властта на партията „Единна Русия” не ни показва пример за многократно по-голямо срастване на партийните и държавни органи, отколкото това ставаше в СССР? Има ли сега в страната какъвто и да е отговорен чиновник, държавен служител или бизнесмен от сериозно ниво, който не е от „Единна Русия”? И това е напълно закономерно явление за всяка държава. Защото държавата е апарат за управление на управляващата класа в страната. Целта на всяка държава е защита на интересите на тези, които господстват. А политическата партия е авангард на обществената класа, в която влизат най-активните и съзнателни нейни членове. От което следва, че политическата партия на господстващата класа, обикновено поради положението си, е длъжна да насочва и ръководи политиката на своята държава.
От тук с цялата си неизбежност произтича и необходимостта за суров идеологически контрол във всички прояви на обществения живот. Разбира се, за господстващата класа винаги е важно да си пази господството. И колкото е по- малък броят на господстващата класа, толкова по-силно тя е длъжна да се меси във всички области на общественото битие, държи ги под постоянен контрол. Това виждаме от сравняването на обществения живот в СССР и РФ. В съвременна Русия буржоазната идеология е пропила всички сфери на живота в обществото. Никой в Съветската страна не налагаше на населението как да се облича, какво да яде, какво да пие, как да си изгражда семейния живот, как да почива и да се весели, какво да чете, какво да мисли и в какво да вярва. Сега абсолютно не се съобразяват необходимо ли е на руското общество или не, идеологията на буржоазията нагло пропълзява във всичко, което по-рано се смяташе лична работа на всеки човек, налагайки му всичко което е изгодно на господстващата класа. Клерикализирането (православното – б.п.) на обществения живот в Русия е характерен пример. Насажда се търпимост към сексуалните малцинства и извратеняци от всякакъв вид, и всякакви такива подобни изроди – което е абсолютно несъвместимо с оцеляването на човешката общност.
Скърбейки за „нарушаването на фундаменталните права и свободи на гражданите” в сталинския СССР, защитниците на буржоазния строй като, че ли забравят да пояснят, че са загрижени за липсата в СССР само на едно единствено право – правото да се експлоатират другите, правото да се граби и присвоява чуждото. Наистина държавата на трудовия народ не позволяваше това. Нарушителите се наказваха строго. Но пък за сметка на това, всички останали права на гражданите не бяха на хартия, както е в капиталистическите общества, а на практика съществуваха като: правото на труд, правото на жилище, правото на почивка, правото да бъдеш избиран в органите на държавната власт, правото на образование и опазване на здравето и т.н.т. В СССР на никого не му идваше на ум да ограничава събранията и съюзите на гражданите, да се страхува от тяхното обединяване. В него не се въвеждаше постоянно действащ комендантски час в мирно време за децата и юношите, не хвърляха в затвора за танцуване в храмовете, и такива храмове не се изграждаха в страната. За това пък в Съветския съюз се изграждаха много училища, детски градини, културни, образователни и спортни съоръжения за по пълното удовлетворяване на потребностите на съветските граждани в духовното и физическото развитие. И всеки съветски гражданин имаше възможност да ги посещава, защото всички те бяха безплатни или почти безплатни.
А да се избира властта, да се критикува тя, в сталинския СССР, беше задължение на съветските граждани. Също както критиката и самокритиката бяха не само право, а бяха задължение на комунистите по времето на Сталин. Какво означаваше това на практика? Това означаваше най-пълно народовластие, осъществено до сега в човешката история и това народовластие не оставяше никакви шансове за експлоататорските класи, и на буржоазните елементи да оцелеят. (Нима не по тази причина десния преврат във вътрешната и външната политика в Съветската държава, осъществен през хрушчовско време, беше наречен от тях „размразяване”?).
Ето такъв беше на практика този истинския „сталинизъм”, с който буржоазните идеолози отчаяно плашат руските граждани. В тази връзка, авторът който не е живял в сталинския СССР за това, че се е родил по-късно, си спомня един любопитен случай, който стана не отдавна в Кубан. Случи му се да побеседва с една жена на много преклонна възраст, потомствена кубанска казачка. Разговорът тръгна в посока на миналото, за историята на нашата страна. И тази жена която е видяла и преживяла много, каза няколко думи, които авторът запомни завинаги – „Ти ме питаш за сталинското време, какво е било тук в Кубан? Запомни и разкажи на когото можеш – по-добре, отколкото при Сталин, ние никога не сме живели”. Ето това е и самата истина, която старателно се опитват да скрият от нашия народ буржоазните идеолози.
Никога не е имало „сталинизъм” като отделна социално-икономическа или политическа епоха. „Сталинизмът” е измислен от буржоазните идеолози и техните слуги – реформисти и ревизионисти, които по такъв начин се стараят да опровергаят коренните постановки в марксизма-ленинизма, да опорочат социализма и комунизма. „Сталинизмът” е само малък период от историята на СССР, където участието на съветския трудов народ е било максимално в управлението на своята държава. Това е този истински реален социализъм, който прокарва пътя към комунизма!
Това не означава, че в СССР по времето на Сталин не е имало недостатъци. Имало е, както е имало и проблеми, само, че тези недостатъци и проблеми са съвършено различни от тези, за които днешната буржоазия се грижи – това са били проблемите на растежа на новия обществен строй, проблемите на развиването на социализма и неговия преход към комунистическото общество. И на бъдещето поколение, ще се наложи да отчита тези проблеми, използвайки богатия опит на сталинския СССР.
Л. Соколский; „Рабочий путь” превод Милчо Александров
