В хода на моята работа в Б К П, на различните, по своята същност, отговорности, се сблъсквам с един постоянен проблем – нихилизма. Ще го срещнете в комунистите, в работниците, другите трудови слоеве и интелигенцията – той върлува в буржоазната ни действителност, с цялата си разрушителна мощ. Разрушителна за мнозинството от народа и благодатна за експлоатирането му от една шайка презрени разбойници.
Най-често сред комунистите се среща мнението, че „този народ е толкова глупав, та търпи всичко това което му се случва”. И наистина народът винаги е бил многолик – едни търсят спасение в религията, други в своето лумпенизиране, трети се спасяват по единично, четвърти се затварят в себе си и т.н.т. Само, че да е така трябва да има причина. И тя се нарича експлоатация на човек от човека. За да може да се осъществи тя безпроблемно – тези които експлоатират трябва да имат своя държава, чрез която народът трябва да стане неграмотен или слабо образован, да му бъдат създадени условия за всякакво разцепление, по всякакви признаци. А ако им потрябват високо квалифицирани работници, ще се снабдят от бедстващите страни на междуимпериалистическото противоборство. Дали ще стане – е тема на друг разговор.
И така, „търпението” е плод на разложителното действие на буржоазната държава, която тя оказва върху работническата класа и другите трудови слоеве, хвърляйки ги в хаоса на капиталистическите пазарни отношения, като им предлага лъжливи пътища за „оцеляване”, чрез своите СМИ.
По тази причина никога не съм приемал примирителното отношение на комунисти ( а комунистическата партия е авангард на работническата класа, на пролетариата), които просто констатират факти, които не виждат собствената си вина в процеса, които установяват по категоричен начин собствената си безпомощност. На такива другари съм заявявал и ще продължавам да им казвам – комунистите се борят срещу всички форми на експлоатация и свързаното с нея оглупяване на масите, той не е обикновен наблюдател в процеса, а е активист за коренна промяна на съотношението на силите, на държавата и от там на основния икономически закон. Или тези другари ще осъзнаят своето място в процеса, или не могат да бъдат в авангарда на тези, които представляват – работниците, селяните, служещите, трудовите интелигенти.
Друга проява на нихилизма е констатацията за малобройност на БКП. Ако говорим за общото състояние на нещата – това е така. Защото да станеш комунист не е лесна работа. Не е лесно нито в интелектуален план, нито в политическата работа, за която трябва да се пожертва много от малкото свободно време, с което разполагат другарите и с паричните средства които трябва да заделят, понеже на щаба на своя гробокопач буржоазията пари не дава, а както сме казвали и друг път – нашият трудов народ е беден, болен и объркан. Изправен пред такава перспектива, човек и да стои мислено на правилни класови позиции, много ще се замисли, дали да влезе в авангарда на борбата. Защото не е въпрос, просто да влезеш, а да работиш самоотвержено в една от организациите на БКП.
Но, че това е така, съвсем не означава, че във всички региони е така. Там, където партийната организация работи правилно, се решава проблема с количеството и качеството на партийните кадри, с ефекта на идеологическата, политическата, и икономическата работа – тези организации водят успешната класова борба на трудещите се на достатъчно прилично ниво. Така, че буржоазията върши успешно своята експлоататорска дейност, с всички произтичащи от това последствия за народа, а ние, като негов авангард, и самият той, за сега, губим – но с уговорката, че това се случва там, където класовото съзнание на пролетариата е слабо, там където няма изградени негови организации (политически, икономически и идеологически).
От всичко казано до тук следва и отговора на въпроса: Какво да правим?
Най напред трябва да стегнем дисциплината в БКП до ниво – вчера постъпил комунист. Борбата за постигането на това уставно положение, трябва да се води двояко вътре в нея и с негативните въздействия отвън. Не може да се търпи повече обстоятелството, тежестта на пряката партийна работа да се извършва само от ръководството. Цялостната работа трябва да се разпредели равномерно между всички членове в партията. Това е необходимо да се извърши безкомпромисно. Не може да се допуска повече едни и същи другари да нямат време за партийна работа, а други освен с личната си ангажираност, която е неизбежна – защото ние живеем в общество, да се претоварват. Това обстоятелство е вредно, първо за самия комунист, който страни от активни действия (защото бездействието му пречи да се развива) и второ, пречи за качеството на самата работа. Претовареният другар не е в състояние винаги да извърши работата си качествено. Това пък води до неправилни изводи в критиката и самокритиката, а от там за взимане на правилни решения по отстраняването на негативните явления. Затова е необходимо едновременно с действията по привличане на нови членове в БКП, да започнем постепенно очистване на нашите редове от случайни елементи попаднали в нея, такива които поставят собственото си благополучие над изпълнението на партийните решения. Разбира се, ние имаме малък брой другари, които са на преклонна възраст и тяхното състояние не им позволява да се включат активно в партийния живот. Какво да се прави, пожелавам на всички да живеят дълго и да предават своя опит, но повече и да искат не могат. Затова ние, при взимане на дисциплинарни решения, трябва да отчитаме и тази житейска закономерност. Трябва да се прави разлика между човек който не е в състояние да работи активно и такъв, който може и не желае да работи. За последните място в нашата партия няма. Такива приемат в БСП, защото на тях не им трябват хора за промяна на буржоазната система, а им трябват гарантирани гласове, с цел упражняване на буржоазната власт.
Но, при това положение, кои работници, селяни, служещи, интелигенти трябва да бъдат канени да влезнат в авангарда на работническата класа? Отговорът е: тези които искрено желаят да изпълняват Устава на БКП, програмните намерения, оформени в партийните решения и да овладяват минимума от знания по марксизъм-ленинизъм, да имат желание да се самообразоват в тази посока.
Второ, в пространството се мотаят, като безпризорни, хора с натрупан научен капитал в сферата на нашата наука. Този капитал трябва да бъде събран от нас в научно звено или звена, които да работят доброволно (друго за сега не сме в състояние да им обещаем), както по фундаменталните проблеми стоящи пред нас, така и по неотложните задачи които трябва да решаваме с работническата класа. Техните разработки, трябва да издържат критиката, най-напред на научното звено, а след това и на всички структури в БКП. Без това просто не може да се мине. Трябва да се отърсим от съществуващата практика една част от ръководните кадри да се занимават с всичко, включително и с научна дейност, което не означава те да се дистанцират от нея. Напротив, това означава всички да се занимават с нея – но, в зависимост от своята компетентност, като се даде приоритет на качеството.
След това, непременно трябва да се огледаме около нас и да открием кадри макар и с някакъв профсъюзен опит, които съвместно с наша помощ, да изградят класов профсъюз. Това е необходимо да се направи, за да могат работниците да усетят разликата на дело между опортюнистичния, съглашателския синдикат (в който те виждат своето безсилие от организационното предателство на своите вождове) и боевия класов профсъюз, да се почувстват силни в своето единство. Това е необходимо не само за икономическата борба на работниците, но и като място, където ние можем да наблюдаваме боевото израстване на напредначивите работнически кадри и да ги привличаме, и за политическа работа. Трябва да намалим до крайност случайния подбор на кадрите, който съществува сега поради неизбежността на момента, а с това ще намалим и кадровите недоразумения.
До тук говорим за институционалната слабост на работническата класа като цяло, какво и как да се промени с наша помощ. Но без постоянната връзка на комунистите, активната им работа в тях, без постоянен контрол и методични напътствия – нещата едва ли ще се променят особено. Трябва да извадим нашето неотразимо идеологическо оръжие от пирамидата на буржоазния живот в страната, да го почистим и да го подготвим за новите класови битки, които трябва да организираме. Това ще подейства дисциплиниращо, на първо време, на самата буржоазия – тя ще разбере срещу каква колосална сила се изправя и ще бъде по-склонна към отстъпки пред постоянно нарастващите потребности на работническата класа, като действително здравеопазване, решаване на демографския проблем, по-високи заплати, намаляне на работното време и пенсионната възраст, увеличаване на възможностите за повишаване на културното ниво на работниците и на квалификацията, жилищния въпрос, майчинството, увеличаване на детските заведения, болниците, училищата и университетите, за по-добър живот на хората с увреждане, за тяхното социализиране и т.н.т. По тези въпроси работят и се борят нашите другари от класовите профсъюзи по света още сега, в условията на варварския капитализъм, и представете си – успяват! За колко време и до кога в капиталистическата действителност – това е друг въпрос. За сега е важно, че постигат успехи и техните успехи могат и трябва да вдъхновят нашите работници най-напред. Да усетят посоката на тяхната борба и организирано да се включат в нея – a не на шега, както това става в съглашателските синдикати.
След като бъде изградена, както е модерно да се казва сега, минимално необходимата „инфраструктура” на борбата за по-достоен живот на пролетариата и срещу безчинствата на буржоазията от всякакъв род и най-вече на едрия монополистичен, империалистически капитал – поробил цялата дейност в България, трябва да подготвим организираното настъпление на българската работническа класа – първоначално за повече икономическа, политическа и културна свобода.
БКП, като политически авангард на пролетариата, при това положение, трябва да скъса с доктринерския подход, характерен за малките партии и да проникне във всички работнически структури, и с подготвеността на кадрите си да оглави процеса на борбата.
Чрез активната борба и несъмнените успехи, които ще я съпътстват, ще трябва да бъдат увлечени в борбата и пасивната част на високоплатените работници, служители и интелигенти или на поне една част от нея.
След като всичко това бъде изпълнено се започва съчетаване на формите на борба за постигане на поставените цели и подготовка на втората фаза на борбата. Тя се различава от първата, която е борба за по-добър живот в условията на империализма, като последен стадий на капитализма – с борбата за политическата власт и социалистическото преустройство на държавата.
Аз усещам с класовите си ноздри, колко смешно изглеждат написаните редове в главите на непоправимите метафизици, които не могат да проследят логиката на развитието на формите за борба на пролетариата в България. Но, какво да се прави, има и такива които вегетират във всяка форма и им се струва, че нещата са непроменими. А ние, които претендираме да сме авангард на работническата класа, просто трябва да си свършим работата по осъзнаването на работническата класа, да помогнем и оглавим процеса на борбата за по-добър живот, за комунизъм и колкото по-бързо, толкова по-добре!
Милчо Александров – Председател на ЦКРК на БКП
