На страниците на различни интернет ресурси и във вътрешнопартийната ни кореспонденция не стихва дискусията за тактиката на комунистите в ситуацията на различни протести, организирани от десни (и леви) либерални сили.
Съществува общо разбиране, че комунистите не трябва просто да се дистанцират от тези протести, те трябва да анализират и разбират причините за недоволството на различни слоеве на обществото и да могат да ги използват в своята агитационна и пропагандна работа. Обсъждат се методите и формите на тази работа. Това може да бъде формата на „митинг в митинга“, която отдавна сме изпробвали, или, ако е възможно, реч от трибуната, или разпространение на наши листовки и друга партийна литература и т.н. Но съдържанието на такава работа е противоречиво. Основната позиция на партията е, че ние не можем да се отклоняваме от нашата класова задача — организацията на собствената борба на трудещите се. Ние не трябва да подкрепяме нито една от групите на буржоазията, ако това не укрепва нашите позиции. Ние, по думите на Ленин, се противопоставяме едновременно на всички буржоазни партии. Но в същото време те трябва да използват всяка възможност за изостряне на протестната борба, включително да използват пукнатини в лагера на буржоазията, да използват вътрешнокласовата си борба в интерес на работническата класа, като използват, наред с други неща, техните взаимни обвинения и се излагат един друг. Но не трябва да стоим под тяхното знаме, не трябва да се влачим зад тяхната политика. Винаги и навсякъде ние трябва да водим именно своя, пролетарска политика.
Въпреки това има гласове, които твърдят, че главният враг сега не е капитализмът като цяло, а лично Путин или, в по-мека формулировка, капитализмът с лицето на Путин. (По подобен начин могат да се разглеждат ужасяващите истории, че либералите от типа на Елцин (Навални и Ко) са много по-лоши от Путин). Аргументът, като правило, е следният: лозунгите на борбата срещу капитализма като цяло не са много ясни за обикновения работник. Много по-ясна му е конкретната борба срещу конкретен враг. Под този предлог ни упрекват в постоянното повтаряне на общи антикапиталистически лозунги. В същото време другарите познават теорията на марксизма и осъзнават, че не личността упражнява властта в държавата. Властта принадлежи на управляващата класа. У нас, както във всяка буржоазна страна, има диктатура на буржоазията. Не Тръмп, не Байдън и не Путин са единствените диктатори, а тяхната класа. И сама по себе си смяната на личности не би променила нищо в политиката на управляващата класа, както малко направиха и убийствата на американски президенти или руски царе, още по-малко смяната на руските премиери (Силаев, Гайдар, Черномирдин, Кириенко, Черномирдин, Примаков, Степашин, Путин, Касянов, Фрадков, Зубков, Медведев, Путин, Медведев, Мишустин – тази поредица е полезна за безнадеждни идеалисти, които дълго искаха и накрая възприеха смяната на Медведев като своя прекрасна победа).
Но защо наистина да не покажем конкретно лице като обект на борба? Хората всъщност го разбират по-лесно.
Нека помислим какво точно ще разберат хората? Най-вероятно ще разберат, че имаме лош капитализъм, путинов, с лицето на Путин. Тоест, това означава, че може да съществува добър капитализъм, с нечие добро лице. Да се борим за него. А някой друг ще разкраси целите – за капитализъм с народно доверие чрез управление на едни патриоти. Освен това е по-безопасно да се биете срещу един човек, а не срещу цялата мощна класа. Но защо болшевиките никога не са поставяли въпроса по този начин? Защо никога не издигнаха искането: „Долу Николай Кървавия!“. Този цар не беше ли кървав? А болшевиките упорито повтаряха общия си лозунг: „Долу автокрацията!“.
Да, много е трудно, но е задължително да покажем на хората, че замяната на шиенето със сапун няма да им донесе нищо добро. „Как така?“, ще се възмути нашият опонент, „все пак те (либералите) се борят за демократични свободи, при които ще ни бъде много по-лесно да водим борбата си“. Да, цялата историческа практика показва, че за свобода се борят само тези представители на буржоазията, които в момента не са допуснати до коритото, до реалната власт. Но щом получат тази власт, веднага ще забравят за всякакви свободи и ще се замислят как да затегнат винтовете, за да укрепят придобитата власт. Не е нужно да правим предположения какво и как ще се реализира при управлението на нашите либерали. Ние знаем това отдавна. Практиката видимо ни показа октомври 1993 г., когато управляваха същите либерали – Гайдар, Чубайс, Немцов и други шахраи, бурбулиси и станкевичи, начело с Елцин. По-лесно ли беше?
Някой ще каже, че в някои отношения беше по-лесно. По-специално по въпросите на участието в избори; тогава имахме доста наши заместници на всички нива. Но само не забравяйте, че властите, в лицето на тези същите либерали, първо застреляха висшия орган на държавната власт от танкови оръдия, убивайки стотици хора в дните на Черния октомври. И след това известно време те толерираха остатъците от някогашните демократични свободи, доколкото това беше възможно за тях. Но когато ситуацията стане опасна за тях, те отново без колебание прибягнаха до открити терористични методи. Например, те стреляха по работниците от фабриката за целулоза и хартия във Виборг, които се осмелиха да вземат фабриката в свои ръце. Да, и тези много демократични свободи на властта бяха постепенно, но неотклонно ограничавани.
Невъзможно е да излъжеш хората и да им внушиш илюзията, че при капитализма е възможно да се осигури свободната борба на пролетариата за неговите интереси. Докато съществува капитализъм, това е невъзможно. Такава истина непременно трябва упорито, неуморно да се внедрява в съзнанието на трудещите се. Не бог, не крал, не герой и със сигурност не либерал.
Понякога се позовават на думите на И В Сталин, че сега няма кой да вдигне знамето на демократичните свободи, освен комунистите. Нека помислим върху тези думи. Сталин подчертава, че не може да се очаква от самата буржоазия да се грижи за свободите и да ни ги предоставя. Буржоазията се бори за демократични свободи на етапа на завоюване на властта, когато сваля господството на феодалите. Тя се нуждаеше от свобода, за да замени робството в предишните му форми с робство срещу заплащане. И към средата на миналия век буржоазията лесно захвърли знамето на свободата. И да се получат тези свободи – или по-скоро да се извоюват – е възможно само чрез провеждане на комунистическа политика.
Някои другари ни дават пример с много уважавани хора, включително комунисти, които по едно време отиват на съюз с либералите (под формата на „Народно събрание“). И отново се обръщаме към критерия за истината – практиката. Какъв беше практическият резултат от този съюз? Да, абсолютно никакви. С всичките прекрасни намерения на другарите. Пак ли да стъпя на същото гребло? Намерения, емоции, надежди – всичко това е красиво. Но твърдото разчитане на марксистката наука и социална практика е това, което ни отличава от прожекторите в политиката и наивните жертви на измамата и самоизмамата.
Е, ако апелираме към мислите и действията на властите, вземем предвид техния реален опит, тогава нека се обърнем към мислите на великия теоретик и не по-малко великия практик, чиито грандиозни практически постижения в политиката са неоспорими. Четем (за самите упреци, с които започнах тази бележка):
„Упрекват ни, че упорито набиваме едни и същи лозунги. Приемаме този упрек като комплимент. Нашата задача е именно това, заедно с общите истини на социалдемократическите програми за безмилостно набиване на политически лозунги … Сега трябва да повтаряме милиони и милиарди пъти „тройката“ от непосредствени революционни задачи (въоръжено въстание, революционна армия, временно революционно правителство).
В И Ленин пише: „На опашката на буржоазията или начело на революционния пролетариат и селячество“. Пълни съчинения, том 11, стр. 207.
И ако, въпреки всичко по-горе, ще ни бъде зададен типичен въпрос: „Какво да правим?“ – ние отново и отново ще обясняваме всичко казано по-горе – ще се борим за социализъм. Борба за свалянето на капитализма. А това означава преди всичко организирането на собствената борба на работническата класа. Марксистите признават, за разлика от анархистите, борбата за реформи, т.е. за такива подобрения в положението на трудещите се, които могат да бъдат победени, докато властта все още остава в ръцете на управляващата класа. Но марксистите виждат реформите само като страничен продукт от класовата борба на революционния пролетариат. Да си превърнеш собствената работа в получаването на страничен продукт означава да изпаднеш в либерално-буржоазния реформизъм. Това означава да се лишите от всякаква перспектива за решаване на проблема по фундаментален начин!
В И Ленин учи: „Който се бори по истински начин, естествено се бори за всичко; Който предпочита сделката пред битката, естествено предварително посочва онези „части“, с които е склонен да се задоволи в най-добрия случай (в най-лошия случай е доволен дори от липсата на борба, т.е. търпи владетелите на стария свят за дълго време). Ето защо е съвсем естествено, че партията на революционния пролетариат се отнася толкова внимателно към своята програма, толкова внимателно определя крайната си цел дълго време, целта за пълното освобождение на трудещите се, и се отнася толкова ревниво към всякакви опити за ограничаване на тази крайна цел; По същите причини социалдемокрацията така догматично строго и доктринерно непреклонно разделя дребните, непосредствени икономически и политически цели от крайната цел. Който се бори за всичко, за пълна победа, трябва да се пази, че дребните придобивки могат да му вържат ръцете, да го подведат, да го накарат да забрави, че е още сравнително далече и без което всички дребни завоевания са само суета на суетите. (Из статията „Политически софизми” (Полн. събр. съч., том 10, с. 197).
Затова ние ще работим за разрастването на работническото движение, за неговата организация и политическа ориентация, ще обясняваме отново и отново, че никой друг път няма да доведе до победа, не може да доведе. Практиката отдавна и убедително е показала това.
И Л Ферберов, секретар на Централния комитет на РКРП превод Милчо Александров
