Както е добре известно, съдбата на войната в крайна сметка се решава не от технологиите и изобилните провизии, а от правилната политика, съчувствието и подкрепата на милионите хора. Например, през януари-февруари 1919 г. слаби и зле въоръжени части на Украинската червена армия и партизани разбиват обединените сили на петлюровци, сечовите стрелци, германците и французите, разполагащи с изобилие от оръжие и провизии, близо до Киев. „Тайната“ на поражението на войските на Директорията е, че по-голямата част от селското и трудещото се население на Киевска, Полтавска, Харковска, Подолска и други губернии подкрепя не Петлюра, а съветската власт, в която масите виждат собствена власт, която единствена може да осигури на работниците мир, земя, свобода, фабрики и заводи, човешки живот. Това означава, че Украинската червена армия и партизаните побеждават силен враг, защото политиката на съветската власт, в името на която се борят, е правилната политика, съответстваща на интересите на народа. Украинският народ признава и разбира тази политика като правилна, като своя собствена политика и я подкрепя докрай. Обратно, армия, воюваща в името на неправилна политика, която не е подкрепена от народа (действаща като организирана страна в конфликта), не може да спечели гражданска война. Армията на империалистите, петлюровците и белогвардейците е била точно такава армия по това време. Тази армия на буржоазията, земевладелците и кулаците е имала всичко: опитни командири, първокласно оръжие и богати провизии. Липсвало ѝ е едно нещо – подкрепата и съчувствието на работниците на Украйна, защото народът не е искал и не е могъл да подкрепи антинародната, експлоататорска политика на националистическата Директория, на интервентите и Деникин. Следователно армията на империалистите, националистите и белогвардейците е претърпяла поражение във войната от този народ.
Причините за победите на Украинската Червена армия и партизаните са същите като тези на Червената армия като цяло. Тези причини са описани подробно в статията „В памет на Червената армия“, публикувана на 23 февруари тази година. Към тези причини трябва да добавим още едно важно обстоятелство, което позволява на работниците и селяните от националните покрайнини на Русия да победят контрареволюцията и да установят съветска власт. Това е помощта и подкрепата от революционния великоруски пролетариат и неговата Червена армия. Без помощта и подкрепата на националните покрайнини от Съветска Русия, освобождението на народите от буржоазно-помещическия гнет и чуждата окупация би било невъзможно. Това е факт, който днес се опитват да прикрият и фалшифицират както „националната“ фашистка буржоазия, така и великоруските буржоа.
Така украинската буржоазия нарича Щорс, Боженко, Котовски, Пархоменко и други видни самоуки командири на Украинската Червена армия „предатели“ на украинския народ, обявява ги за бандити, психопати, изнасилвачи и др. Отрядите на Украинската Червена армия се наричат банди, които са клали и ограбвали украински села и градове. Стар фашистки трик е да се обвиняват здравите глави на съветското правителство за престъпленията на техните класови братя от онова време – петлюровците, сечовите стрелци, деникинците, атаманите Зелених и Махно. Но най-неудобният факт за днешните украински (и руски) фашисти е фактът, че войниците от разложената царска армия, „негодни за война“, през 1918-1919 г. „изведнъж“ показват чудеса на военна дисциплина и подготовка в битките за съветска власт срещу Директорията, деникинците, колчаковците и интервентите. Какво подготви подобно „чудо“?
Известно е, че царска Русия влиза в империалистическата война не само като независим международен бандит, но, преди всичко, като наемник и агент на англо-френския капитал. Царското правителство в продължение на много години взема многомилионни заеми от френски и английски банкери и е в ролята на основен длъжник на западния финансов капитал. Френските и британските монополи държат в ръцете си до 70% от руската тежка и горивна промишленост, до 40% от акциите на железопътните компании, а най-големите руски банки всъщност са клонове на Париба, Лионската и Лондонската банки.
Зависима е от чуждестранния капитал и е свързана с него чрез хиляди финансови и икономически връзки, които имат характер на подчинение на Русия от Англия и Франция, Русия влиза във войната без да бъде подготвена технически, икономически и организационно. Царска Русия изпраща 15 милиона души на фронта, от които, според данните на Генералния щаб, които са очевидно занижени, на 1 май 1917 г. 6 милиона 226 000 войници и 66 000 офицери са убити, удушени, ранени, изчезнали и пленени.
Десет години по-късно, през 1927 г., лидерът на руската либерална буржоазия Милюков признава, че „…не очаквах тогава, че без да събере сили, Русия ще изпрати синовете си в окопите за чужда кауза“. Това лицемерно признание не намалява отговорността за царската авантюра на руската буржоазия, която тласка царизма към завземане на чужди земи, до ролята на доставчик на пушечно месо в името на интересите на своите лондонски и френски партньори. Дори когато става ясно, че Русия губи войната, Милюковци правят всичко възможно, за да… се борят с Руската революция и се застъпват за война „до горчивия край“, т.е. до пълното изтощение и разпад на страната.
Както е добре известно, войната не е само проклятие. Тя се превръща в изпитание за силата и жизнеспособността на царската държава. Икономически изостаналата страна е първата, победена във войната на империалистическите сили. Характерът на отношенията на Русия със съюзниците ѝ ускорява поражението ѝ. Зависимостта на Русия от англо-френския капитал в крайна сметка определя както стратегията на руската армия, така и политиката на руските земевладелци и буржоазия по време на войната и революцията.
По този начин абсурдно и неумело проведеното настъпление от 1914 г. в Източна Прусия завършва с унищожаването на 2-ра руска армия в Мазурските блата. „Но Париж е спасен“: германците са принудени да преустановят настъплението си към Париж и да прехвърлят част от силите си в Източна Прусия. Операциите от края на 1915 г. и цялата 1916 г. имат за цел или „спасяване“ на Сърбия, или „спасяване“ на Италия, или на Вердюн, който е нападнат от германците. Англо-френската буржоазия, за да облекчи положението си във войната с Германия, иска от царското правителство да проведе непрекъснато настъпление, за да отклони колкото се може повече германски дивизии от Западния фронт на Изток. Опитите на руската армия да напредва на всяка цена през 1917 г. се обясняват не само с целта за борба с руската революция, задържане на Галиция и плановете за ограбване на Турция, но до голяма степен с интересите на монополния капитал на Англия и Франция, както и със съображенията на стратегическия план на тези страни.
Съюзниците гледат на Русия като на огромен резервоар от пушечно месо за войната срещу Германия. Според плановете на Антантата царското правителство е трябвало да смели основните сили на Германия в Европа, без да щади войниците ѝ, като по този начин разчисти пътя на англо-френския капитал да доминира на пазарите на Европа и германските колонии в Африка и Изток.
Правителствата на Англия и Франция знаят много добре, че техният съюзник, царска Русия, има лоши доставки, че влиза във войната с недостиг на пушки, почти пълна липса на картечници и тежка артилерия, като същевременно е невъзможно да се попълнят военните доставки от производството на руските фабрики. Военните доставки на съюзниците на Русия са много скъпернически, тъй като а) самите те се нуждаят от военни доставки, б) смятат руската армия за способна да замени качеството и количеството на оръжията с броя на хората.
В последното съюзниците са убедени от офицерите на руския Генерален щаб, които отиват във Франция на маневри, всички тези Путятинци, Красновци, Енжиевски, Захаринов и Голицин. Те казват на французите, че духът на Суворов е жив в руската армия, в смисъл, че куршумът е глупак, а щикът е добър човек. Казват, че руските войници могат да удрят с щикове и да повалят всеки враг независимо от картечниците и оръдията му. Как успяват да го „съборят“ съюзниците виждат в примера с 2-ра армия на Самсонов, която германците покосяват с картечен огън, подобен на кинжал, и я вкарват в блатата с артилерията си. Царската армия, както всяка армия, е точно копие на икономическата и политическа система на Русия. Офицерите в нея представляват не само командния състав, но и класата на земевладелците и буржоазията, военната власт на благородниците и капиталистите над войниците – които са селяни и работници. Точно както в страната 30 хиляди земевладелци са имали власт над 70 милиона селяни, ограбвайки и потискайки ги, така и в армията, предимно селска армия, десетки хиляди офицери – представители на управляващите класи на Русия – са управлявали милиони селяни, облечени във войнишки шинели. Вярно е, че в края на войната, когато сред младшите офицери се появяват „разночинци“ – хора от войниците, студентите, работническата интелигенция, този редови офицер, върху когото пада цялата тежест на войната, се превръща в агитатор, който започва да формира настроението на войнишките маси към мир и революция. Като цяло, армия от този тип носи в себе си всички класови противоречия на руското феодално-буржоазно общество, издигнати до по-висока степен от трудностите на империалистическата война. Царската армия е могла да се удържи, докато побеждава. „Какво е войник на царската армия? Той трябва да може да се моли на Бога, да псува добре, да отдава чест на офицерите добре и в същото време да не разбира защо и в името на какво трябва да се бие“. Армия от този тип, под влияние на пораженията, не просто бяга, разпада се, предава се и е унищожена като бойна сила – тя бързо се разделя при отстъпление, в условия на бягство и поражение, на съставните си класови части. „… Най-малко от всичко войникът мисли за разгрома на вражеската армия; той е изцяло зает с мисълта как да се измъкне от опасното място, тоест от фронта… Войниците най-малко се интересуват от победи, интересува ги мирът и само мирът, а какъв ще бъде той: отделен, „неприличен“ или някакъв друг – за тях няма значение. Във вестниците, които понякога попадат в ръцете на войниците, те четат само това, което по един или друг начин се отнася до въпроса за мира“.
Оттук и многобройните факти за войнишкото движение срещу командния състав, което започва още преди революцията. В огромното мнозинство от случаите и тогава това е движението на пехотните части, които до края на 1917 г. всъщност се превръщат във въоръжена селска маса.
Реалният разпад на царската армия с всичките му признаци започва преди Февруарската революция и се разгръща напълно още през 1917 г. Всички опити на бившите царски генерали и настоящите руски фашисти да обяснят разпадането на царската армия на отделните ѝ части само с пораженската агитация и пропаганда на болшевиките са несериозни. Кой, на първо място, провежда пораженска пропаганда сред 15 милиона войници? Това са безкрайната умора от войната, непрекъснатите поражения, „гладът“ за снаряди и пушки, постоянният недостиг на провизии, все по-нарастващата очевидност на безсмислието на войната за руския селянин-войник, все по-нарастващата омраза на войниците към офицерите, които олицетворяват господството на феодално-земевладелския режим над селяните. Империалистическата война не задоволява нито един от класовите интереси на селяните: тя не дава на войниците нито земя, нито свобода, нито благополучие.
Следователно, още от самото начало на революцията, царската армия се превръща в арена на политическа борба. Въпросът кого ще последва тази селска армия, работническата класа или буржоазията, до голяма степен решава съдбата на революцията. Напредналите елементи на работническата класа, представени от болшевишката партия, започват поредица от големи политически битки в армията срещу буржоазията. На свой ред, за генералите, т.е. за руските земевладелци и буржоазия, армията още в първите дни на революцията се превръща в последния спасител, на когото са заложили. Още в първите десет дни на Февруарската революция Щабът се превръща в център на заговор, който се опитва да запази чичото на царя Николай Николаевич като върховен главнокомандващ, за да започне впоследствие борба за връщането на монархията и всичко загубено през февруарските дни. Този залог за възстановяване на автокрацията е разбит от войнишките и работническите маси. Както си спомня началникът на Генералния щаб генерал Алексеев, войниците посрещат с най-голямо вълнение и възмущение самия слух, че след свалянето на царя член на царското семейство може да остане начело на армията. Докато опитът на офицерския корпус да запази шансовете за възстановяване на царизма се проваля, армията вече била започнала огромната работа по създаването на полкови, дивизионни, армейски и други войнишки комитети. Тези комитети се превръщат в класова селска организация, по същество от същия тип като селските комитети и съвети в селото. Но в първите дни на революцията тези комитети са оглавявани от социалистически революционни и меншевишки елементи, които се стремели да ликвидират революцията, изпращайки я по пътя на буржоазните полуреформи. Но въпросът на руската революция не е за завладяването от народа на нестабилна и ограничена буржоазна демокрация (революцията ще реши този въпрос мимоходом, по пътя си), а за завладяването на социализма и пълното сваляне на буржоазията и земевладелците. Поради това, както в страната, така и в армията вълната на революционното народно движение бързо прелива и залива главите на есерите и меншевиките, правейки армейските комитети и Съветите все по-болшевишки.
Още през март-април 1917 г. официалните доклади дават картина на разпадането на дисциплината в армията, на все по-нарастващия раздор между войници и офицери, на все по-голямото разделение на армията на две класи – селяните, водени от работниците, от една страна, и блокът от буржоазни и дворянски офицери – от друга. В такива условия буржоазията се опитва да организира настъпление на фронта. Възползвайки се от това настъпление, тя очаква да разбие войнишките и селските съвети, да потуши революционното движение в армията, да възстанови царския ред и всемогъществото на офицерите. Опитът за атака на 18 юни 1917 г. е продиктуван в същата степен от интересите на съюзниците, както и от желанието на руската буржоазия да използва това настъпление за свои собствени класови цели – срещу разрастващата се революция.
Руската буржоазия преминава в това настъпление, знаейки много добре, че: а) всички доклади и данни от щабовете показват, че разпадането на армията непрекъснато нараства; б) братството на фронта, особено през април 1917 г., е достигнало такива размери, че е било ясно като бял ден, че руският войник не иска да се бие; в) опитите за създаване на буржоазна гвардия под формата на всевъзможни ударни батальони, батальони на смъртта, женски батальони, инвалидни батальони и др., са били очевидно осуетени, както защото всеки опит за създаване на такова ударно звено е предизвиквало силен растеж на огорчението и омразата на войнишките маси към офицерския корпус, така и поради изключително малкия брой хора, които са се решили в онези дни открито да се противопоставят на въоръжения народ, стоящ на фронта; г) накрая, въпреки факта, че политически, а следователно и стратегически, това настъпление не е и не може да бъде добре подготвено (въпреки че на мястото на атаката са съсредоточени много сили и ресурси) и е просто копие на плана на Царската щаб-квартира за 1916 г. Настъплението на всяка цена – такъв е бойният лозунг на едрата буржоазия и съюзилата се с нея дребна буржоазия. Но нито организационните възможности на първата, нито истеричната агитация на втората, нито решенията на социалистическо-меншевишките Съвети и комитети, не могат да превърнат разпадналата се армия в боеспособна сила, особено в борбата срещу такъв враг, какъвто е германската армия тогава.
Настъплението на 18 юни, което започва с външен успех, много бързо се превръща в най-тежко поражение. Десетки хиляди са убитите и пленените, загубата на големите опорни пунктове на руската армия на Югозападния фронт – всичко това не са най-важните резултати от настъплението. Основните му резултати са: 1) ново, безпрецедентно озлобление на войнишките маси срещу войната и командния състав; 2) изключително бърз упадък на всякакъв авторитет на меншевишко-есерските съвети и комитети, които в съзнанието на войниците напълно се сливат с офицерския корпус; 3) спонтанен растеж на болшевишкото влияние в армията.
Буржоазията се опитва да превърне отстъплението и поражението си в инструменти за укрепване на властта си. Корнилов става знаме на обединената контрареволюция. В Щаба се провежда генералска конференция. Тя пише програма за задушаване на руската революция. Временното правителство, начело с Керенски, изпълнява тази програма. Полевите съдилища за работниците, екзекуциите и бесилките за непокорните войници, наказателните батальони срещу частите, нежелаещи да се бият, разпускане на цели полкове – това са методите, чрез които буржоазията се опитва да възстанови властта си над армията, за да обърне впоследствие тази армия срещу революционните работници и селяни в тила, срещу Съветите. Но условията на тази политика са малко по-трудни за буржоазията, отколкото преди настъплението от 18 юни, тъй като провалът и поражението на това настъпление напълно смазва онези настроения на съзнателната отбрана, които са силни сред войнишките маси в първите дни на Февруарската революция. Войниците разбират, че са водени в битка не за да защитават революцията, а за да укрепят властта и печалбата на потисниците на народа – Гучковци, Рябушинковци, Марковци, Пуришкевченци и англо-френските дебелаци. Какво може да направи руската буржоазия? Не е възможно да се разпусне цялата армия. Невъзможно е да се съдят 15 милиона души, дори ако броим всички офицери и казаци за наши.
Юлският опит за установяване на обща диктатура е опит с неадекватни средства. Генерал Корнилов е превърнат от буржоазията от авантюрист, убил десетки хиляди свои войници на фронта, в национален герой. Всички надежди на едрата буржоазия, както на руската, така и англо-френско-американската, са концентрирани около неговото име, около заговора за държавен преврат (Временното правителство да подаде оставка в замяна на военно-фашистката диктатура на генералите). По това време руската буржоазия е претърпяла редица големи поражения на фронта на икономическата борба с работниците. Когато Корнилов е победен, основният залог на буржоазията е разбит. Става ясно, че руската армия няма да води война „до победоносен край“.
В следкорниловските дни армията се разпада много бързо. Този период се характеризира с: а) пълно разпадане на управленските и командните връзки в армията; офицерът престава да бъде командир. Той става само класов враг на войниците; б) спонтанното желание за мир и земя сред войниците се превръща в организирано съчувствие и подкрепа за болшевишката партия. Войниците са убедени от опита и от новините от селата, че Временното правителство са същите потисници, земевладелци и капиталисти, криещи се зад бърборения за защита на революцията, които никога няма да дадат на селяните нито мир, нито земя. Войниците виждат, че само болшевиките се борят за жизненоважните интереси на селяните и работниците, само те могат да поведат народа към мир, земя и свобода; в) съставът на нисшите войнишки комитети и Съвети се преизбира навсякъде и огромното мнозинство от тези органи става или болшевишко, или симпатизира на болшевиките; г) военната сила, на която буржоазията все още можеше да разчита, под формата на наказателни части – казаци, „диви дивизии“ („кавказци“), отделни кавалерийски части – тази сила е разпръсната из цялата страна и армията ѝ става неефективна. Характерна черта е, че наказателните сили, срещат войниците на фронтовата линия, се страхуват да влязат в бой с тях и предпочитат да бягат. И някои казашки отряди, влизат в контакт с петербургските работници и революционни войници, предпочитат да търсят Краснов, за да го арестуват, отколкото да защитават земевладелците и капиталистите, които се борели срещу мира, земята и свободата; г) главният организационен щаб на контрареволюцията, формиран около Корнилов, е дезорганизиран и Духонин, заедно с Керенски, не успява да възстанови този щаб до октомври; д) рязкото влошаване на продоволствието, облеклото, паричното и жилищното снабдяване на армията предизвиква ново озлобление сред войнишко-селските маси. Те съвсем правилно виждат виновниците за това в саботажа и кражбите на генералите, в егоистичната политика на земевладелците и спекулантите, които войниците пряко свързват с Временното правителство.
Така руската армия влиза в октомври – това е сила, която в решителния момент на борбата накланя везните в полза на революционния пролетариат.
Подготвил: М Иванов превод от МЛРД „Рабочий путь“ – Милчо Александров
