Въпреки че събитията все още не предоставят материал за по-цялостен анализ на войната, вече може да се каже следното. Войната между САЩ и Иран е несправедлива и империалистическа и от двете страни, тъй като няма значение кой е ударил пръв. Важното е, че сблъсъкът е между американските монополи, стремящи се към глобално господство, и засиления ирански империализъм, който се стреми да „контролира“ – тоест да ограбва – целия Близък изток, от Ливан до границите на Индия, особено богатия на петрол регион в Персийския залив.
Другарите отново критикуват редакционната колегия за липсата на оперативна информация за ситуацията около Иран. Всъщност ситуацията през последните две години сочи към предстоящ конфликт между САЩ и техните съюзници, от една страна, и Иран, от друга. Просто беше невъзможно да се каже кога, къде и под каква форма ще започне и ще се разгърне той. Във всеки случай, факт е, че от 28 февруари насам човечеството вече е преживяло две доста големи огнища на световна война: едното в Украйна, а другото в Близкия изток.
И двете страни са агресивни сили, чиято буржоазия, в този момент и при тези обстоятелства, е заинтересована от войната като средство за разрешаване на своите икономически и политически проблеми чрез външни завоевания и борба за преразпределение на света. Разликата между тях е, че старият американски империализъм продължава политиката си на агресия от края на 19 век, докато младият ирански капитал е засилил силата си и предявява претенции към световния пазар, след като вече е „мирно“ проникнал в страните от Близкия изток, за да проправи пътя за въоръжена експанзия срещу тях.
Правителството на САЩ използва вътрешната ситуация в Иран като благоприятна среда за пряка военна атака. Същата тази вътрешна ситуация, наред с елементите на гражданска война между иранския народ и буржоазията, демонстрира нестабилността на иранския финансов капитал и тежката обща криза на цялата капиталистическа система в страната, от която иранската буржоазия вижда решение във войната.
Уличната борба между иранските работници и правителството разкри слабостта и фрагментацията на така наречените опозиционни сили, застъпващи се за буржоазно-демократични реформи в страната. Тази опозиция обхваща широк класов спектър, от представители на едрия, „див“ капитал, невключен в „свръхмонопола на светото семейство“, до иранските комунисти. Това обстоятелство не е лошо за широк антифашистки фронт срещу правителството на аятоласите, но на този фронт липсва лидер, който е демократичен, ако не „докрай“, то поне до победата на антиимпериалистическата революция. Той да притежава силна организация и програма, ясна и достъпна за широките маси, и да е достатъчно авторитетен и гъвкав, за да бъде хегемон в буржоазно-демократическата революция и да раздвижи и поведе народа. Поради тази причина опозицията е принудена да извади от нафталина единственото под ръка нещо – остатъците на бившия ирански шах – и да се обедини под неговото реакционно знаме. Обединението на честните, патриотични сили на националната буржоазия и работниците под това знаме означава не справедлива освободителна война срещу вътрешния и чуждестранния империализъм, а поражението на тези сили, с марионетен режим в страната, зависим от Съединените щати, просто „светски“ фашизъм във вътрешната политика и участието на страната в хищническата война на американския лагер.
Може ли империалистическата война на Иран да се превърне в справедлива война за национално освобождение? Тя би могла да се превърне, ако мнозинството от народа отхвърли фашисткото правителство на иранските монополи, най-накрая да изхвърли бившия шах (защото той е въплъщение на монополното управление) и да установи революционно-демократична (все още буржоазна в основата си) диктатура на работниците и дребната буржоазия и съответните органи на народната власт. Тогава войната на империалистите за преразпределение на Близкия изток би могла да се превърне, от страна на иранските работнически маси, в националноосвободителна война за свобода, суверенитет и национална независимост на Иран. Политиката за освобождение на работническите маси не може да доведе до агресия срещу съседни държави или до завладяване и поробване на други народи. В този случай защитата на родината, освободена от империализма и всемогъществото на шепа монополи, е справедлива и легитимна, дори ако революционната война на иранските работници срещу тяхната контрареволюция и намесата на империалистическите сили се разпространи в съседните страни.
***
Каква е връзката между войната в Иран и клерикализма? Връзката е, че младите другари се интересуват от ролята на шиитското духовенство в събитията в Иран. Краткият отговор е следният: ислямското духовенство играе най-реакционна роля в борбата на буржоазията срещу работниците на страната. Добре известно е, че марксизмът разглежда всички съвременни религии и църкви, включително исляма, и всички религиозни организации като органи на буржоазната реакция, служещи за защита на експлоатацията и оглупяването на работническата класа. В Иран, преди Ислямската революция, мулите са били на заплата от правителството на шаха и големите търговски и индустриални фирми. В замяна целият апарат на шиитското духовенство е работил денем и нощем, за да потисне демокрацията.
Те и прогресивните работнически движения се сляха с тайната полиция на шаха, призовавайки работниците, занаятчиите и селяните да търпят робството и грабежа в името на Аллах. След така наречената Ислямска революция ролята и усилията на иранското духовенство за потискане на работническите и демократичните движения се увеличиха експоненциално.
В моменти на остри политически катаклизми истинското класово лице на клерикализма се разкрива ясно. Църквата открито застава на страната на буржоазията, мобилизирайки всички средства за религиозна измама и сплашване и тясно съюзявайки се с най-реакционните сили на капиталистическото общество. Когато в края на миналата година в Иран започнаха първите работнически протести срещу влошаващите се условия на живот и засилването на политическия терор, нито един виден мюсюлмански духовник не се изказа в подкрепа на народа. Напротив, всички сили на шиитското духовенство бяха хвърлени в подпомагане на иранския финансов капитал в потушаването на демонстрациите и масовите въстания. Някъде около 1982 г. иранското духовенство поема патронажа над Корпуса на ислямската революция (КСИР) и в индустрията и армията са въведени длъжности на „духовни пазители“ – мули – отговорни за разпространението на исляма и внушаването на фанатична преданост у работниците и войниците към аятолаха.
Църквата играе решаваща роля в подхранването на шовинистичната лудост. В този случай религиозните различия са без значение. Свещениците от всякакъв вид и сектанти от всякакъв вид се мобилизираха, за да разпалват националистически настроения в тила и в армиите на воюващите страни. Патриотичната лудост прониква във всеки ъгъл на капиталистическия свят, потискайки всякаква свободна мисъл и всеки опит за противопоставяне на кървавите зверства на империалистическите клики.
Като правило войната предизвиква най-бурните емоции у масите, нарушавайки обичайното сънливо състояние на психиката. Революционните тактики са невъзможни без да се вземат предвид тези нови, бурни емоции. Кои са основните течения на тези бурни емоции? 1) Страх и отчаяние. Оттук и възходът на религията. „Където има страдание, има и религия.“ 2) Омраза към „врага“ – чувство, умишлено разпалвано от буржоазията и полезно само за нея икономически и политически. 3) Омраза към собственото правителство и буржоазията – чувство, споделяно от всички класово съзнателни работници.
Задачата на фашистката буржоазия е да скрие от масите истинския империалистически характер на войната, да разпалва шовинистични чувства сред народа и да задушава революционните настроения в работническата класа. За тази цел държавният апарат и буржоазните средства за масова заблуда се подсилват от услугите на жреците. Ценността на жречеството за монополите е, че те заблуждават масите с по-фини методи.
По време на война жречеството се мобилизира по особен начин. Свещениците проповядват, че войната всъщност е „грях“, но след това оправдават тази империалистическа война с аргументи за „защита на отечеството“ (лозунг, който прикрива интересите на милиардерите), че тази война уж е последната или „свещена“ и че ще последват мир и благодат и т.н. Или, обратно, свещениците внушават на работниците, че краят на света идва и затова те трябва смирено да очакват Страшния съд, да спазват заповедите за послушание и подчинение, да изоставят всяка надежда за по-добър живот и следователно да се откажат от всякаква борба за него. Или могат да помогнат на властите във войната им срещу неверниците. Вярно е, че понякога свещениците убеждават капиталистите да прегърнат християнската демокрация, да „действат като Бог“ с Божиите овце. Междувременно Църквата утешава потиснатите маси, като рисува картина на благословиите на бъдещ рай, въпреки че никой свещеник не може да каже дали този небесен рай изобщо съществува. Религията е призована да утешава робите на капитала – с основната цел да ги разубеди от гражданска война с „тяхното“ правителство. И все пак Фойербах посочи тази най-реакционна роля на клерикализма: който утешава роба, вместо да го подстрекава към бунт срещу робството, помага на робовладелците. Настоящата война предизвиква само ужас и сплашване у хленчещите филистери и дребната буржоазия, само отвращение от всякаква употреба на оръжия, кръв, смърт и т.н. Комунистите и всички класово съзнателни работници трябва открито и честно да кажат на трудещите се: капиталистическото общество, както в миналото, така и в настоящето, е безкраен ужас. И ако поредната империалистическа война сега подготвя ужасен край за това общество, нямаме причина да се отчайваме. Нямаме причина, защото не е далеч денят, когато оръжията, предназначени за водене на империалистическа война, ще се опрат в самите гърди на нейните организатори и подстрекатели.
РП – превод Милчо Александров
