В статията „ Учението на Ленин за войната “ представихме най-краткото описание на основните принципи на болшевизма по въпроса за войната. Но настоящата ситуация ни принуждава да разширим и допълним донякъде тази статия, тъй като работниците и нашата младеж се интересуват от „природата“ на войната. Задачата е този интерес да бъде насочен в правилната посока.
Съзнателните работници знаят, че ученията на Маркс и Ленин за войната и армията са неразделни от доктрината за диктатурата на пролетариата и пролетарската революция, от теорията и практиката на изграждането на социализма. Ленин е дал задълбочен анализ на войните от империалистическата епоха. Той е показал, че истинското разбиране на същността на войната може да се постигне само чрез усвояване на марксисткия принцип, че войната е историческо явление, свързано със съществуването на класово общество и частна собственост. Необходимо е да се разберат историческите условия, които са породили дадена война, кои класи я водят и в чие име. Без това разбиране всички дискусии за войната са обречени на пълна празнота, на просто словесни и безплодни дебати.
Всяка война е продължение на политиката на управляващите класи на воюващите страни, политика, която просто е променила формата си на действие. Войната е част от едно цяло, а това цяло е политика. Характерът на войната се определя не от това кой я е започнал, не от личностите на държавните или правителствените глави и дори не от това на чия територия са разположени войските и се водят боевете. Характерът на войната се определя от естеството на цялата предвоенна политика , която не се променя съществено с избухването на войната. Не армията ръководи войната. Напротив, политиката ръководи армията на всички етапи от войната, във всички обрати на борбата.
Ленин многократно се позовава на известното определение за война на Клаузевиц. Но хегелианският Клаузевиц, макар и правилно да дефинира войната, разглежда самата политика идеалистично, като политически отношения между царе и генерали. Ленин разглежда политиката в класовото общество като отношения между класи и като класова борба. Ленин определя войната по марксистки начин, като продължение на политиката на дадени, заинтересовани сили – и различните класи в тях – в даден момент.
Ленин демонстрира още по-ясно класовата същност на войната в лекцията си „Война и революция“. Войната е продължение на политиката с други средства. Всяка война е неразривно свързана с политическата система, от която произлиза. Това е самата политика, която определена власт, определена класа в рамките на тази власт, е водила дълго време преди войната и която тази класа неизбежно и неотвратимо продължава да води по време на войната, като само променя формата си на действие.
Тези твърдения извличат единственото правилно разбиране за войната и дават ключа към разгадаването на мистерията, „в която се ражда войната“. Буржоазията внимателно крие тази мистерия. Анализирайки същността на империалистическата война от 1914–1918 г., Ленин заключава, че за да се разбере съвременната война, първо трябва да се хвърли общ поглед върху политиката на европейските сили, Русия и Съединените щати като цяло. Не бива да се разглеждат изолирани примери, изолирани случаи, които винаги лесно се откъсват от контекста на социалните явления и които са безполезни, защото е също толкова лесно да се цитира контрапример. Не, трябва да се разгледа цялата политика на цялата система от държави в техните икономически и политически взаимоотношения, за да се разбере как тази война неизбежно и неумолимо е възникнала от тази система .
Ленин посочва, че войната като социално явление е и не може да бъде несвързана с други социални явления. Тя е продукт на развитието на капиталистическото общество. Ерата на империализма носи със себе си изключително изостряне на всички капиталистически противоречия, произтичащи от неравномерното развитие на капитализма, за което реакционните империалистически войни са неизбежни. Тези войни са продължение на политиката на завоевания, екзекуцията на цели националности и нечуваните зверства, извършени от германци и британци в Африка, британци и руснаци в Персия, американци в Мексико и французи в Мароко и Индокитай. Империалистическата война от 1914–1918 г. е подло клане на работници, война на робовладелци, битка на капиталистически акули, стремящи се да преразпределят ограбените колонии. Това е война на разлагащия се капитализъм, който, вкопчвайки се в най-малката възможност, се надява да отслаби революционната борба на работническата класа и по този начин се опитва да предотврати собствената си гибел.
Ленин води безмилостна битка срещу вулгарната софистика на социалните предатели от Втория интернационал, разкривайки подлите тактики на враговете на социализма. Тези предатели на работническата класа двулично се криеха зад лоялността си към буквата на марксизма и се опитваха да докажат, че класовите противоречия „ерозират“ пред лицето на войната, че по време на война класовата борба трябва да престане и че работническите стачки са престъпление срещу нацията. Те обявяват гражданската война срещу „тяхното“ правителство за анархичен бунт. Ленин обаче демонстрира, че империалистическата война значително ускорява победата на пролетариата, защото класовата политика продължава дори по време на война.
Във воюващите капиталистически страни вътрешните противоречия се изострят и работническата класа на тези страни е изправена пред необходимостта да се бори за превръщането на империалистическата война в гражданска война, за завземане на властта. Трябва да се помни обаче, че войната не е решаващата и определяща предпоставка за революция. Превръщането на империалистическата война в гражданска война и постигането на пролетарска революция се основават на политиката, провеждана преди войната, на класовите противоречия, които са съществували много преди войната и са се изострили по време на нея. Самата война не променя посоката, в която се е развивала класовата политика; тя само ускорява това развитие.
Империалистическата война от 1914–1918 г. е голяма историческа криза. Като всяка криза, тя изостри дълбоко скритите противоречия и ги извади на повърхността, разкъсвайки всички лицемерни завеси, отхвърляйки всички условности и унищожавайки гнилите или вече загнилите власти. Империалистическата война служи като мощно средство за социалистическата революция, ускорявайки нейното осъществяване.
Принципите на Ленин за войната, откритието му на закона за неравномерното развитие на капитализма при империализма и заключението му за възможността за победа на социализма в една страна – всичко това, взето заедно, обогатява марксизма с нова теория за социалистическата революция. Значението на тази теория се състои във факта, че тя предлага революционна перспектива на пролетариата на отделните страни, освобождавайки инициативата им в атака срещу собствената си „национална“ буржоазия, учейки ги да не чакат победата на работниците в други страни, а да използват военната обстановка, за да организират такава атака, и укрепвайки вярата им в победата на пролетарската революция.
И В Сталин развива, допълва и конкретизира доктрината на Ленин за войната в нов контекст, като се позовава на новия опит от борбата на работническата класа. Сталин доразвива тезата на Ленин за неизбежността и необратимостта на войните за завземане на чужди територии – империалистическите войни, които са пряк резултат от засилването на противоречията на капиталистическата система и борбата за преразпределение на света. Неистовата борба между различните капиталистически групи е забележителна с това, че включва като неизбежен елемент империалистически войни, войни за завземане на чужди територии. Но империалистическите войни неизбежно водят до отслабване на капитализма като цяло и до наближаване на пролетарската революция.
По този начин, освен решаващите вътрешни обстоятелства, три външни фактора улесниха осъществяването на социалистическата революция в Русия. Първият беше, че социалистическата революция в Русия започна по време на война между две групи империалистически сили, които, заети с войната, нямаха нито време, нито средства да обърнат сериозно внимание на борбата с Октомврийската революция. Това позволи на социалистическата революция да използва противоречията между империалистите, за да укрепи и организира силите си.
Второто външно обстоятелство беше, че империалистическата война изтощи работническите маси, които копнееха за мир и по самата логика на нещата бяха тласнати към пролетарската революция като единствен изход от войната. Това обстоятелство направи възможно съчетаването на революционния подем с края на омразната война и засиленото съчувствие към пролетарската революция сред работниците на Запад и потиснатите народи на Изток.
Третото обстоятелство беше наличието на мощно работническо движение в Европа, назряването на революционна криза, което осигури верни съюзници на Октомврийската революция в борбата ѝ срещу световния империализъм.
От правилния марксистки анализ на всички тези обстоятелства, от правилния анализ на същността на империалистическата война произтича тактиката на болшевиките, насочена към превръщането на империалистическата война в гражданска война, към осъществяване на социалистическа революция.
Учението за войната на Ленин и Сталин е особено важно за развитието от тяхна страна на възгледите на Маркс и Енгелс за необходимостта от въоръжаване на работническата класа, за завземане и поддържане на властта чрез оръжие и за създаване на мощна въоръжена сила за диктатурата на пролетариата – Червената армия. Болшевиките не могат да бъдат изобразявани като противници на каквато и да е война. Болшевизмът никога не е проповядвал разоръжаване и пацифизъм, нито някаква абстрактно, лицемерно, „лениво“ проповядване на мир като цяло или борбата срещу войната като цяло. Напротив, болшевиките не са били против каквато и да е война. Те са били против само завладяващата война, империалистическата война. Болшевиките вярвали, че има два вида война:
а) справедлива, нехищническа, освободителна война, насочена или към защита на народа от външни нападения и опити за поробването му, или към освобождаване на народа от робството на капитализма, или накрая, към освобождаване на колониите и зависимите страни от потисничеството на империалистите, и
б) война, която е несправедлива, агресивна и има за цел завладяване и поробване на други страни и народи.
Ерата на империализма се характеризира с непрестанни, непрекъснати, агресивни, несправедливи войни.
Справедливите войни са тези, водени в името на освобождението на потиснатите народи, защитата им от външни нападения и опити за поробване. Тези войни, въпреки бедствията и разрушенията, които неизбежно водят до себе си, са прогресивни, защото са донесли и ще продължат да носят големи ползи за човечеството, разрушавайки стари, остарели порядки, сваляйки потисници и експлоататори и освобождавайки потиснатите народи.
Руската история познава много справедливи и освободителни войни. В такива войни руският народ е защитавал единството и целостта на територията на своята страна и се е борил срещу заплахата от чуждо робство. Такива са войните на Александър Невски срещу шведите и войната на руския народ срещу полските господари и нашественици в началото на 17 век. Освободителната война срещу нашествието на Наполеон е била справедлива, мобилизирала масите. Прогресивните, национално-освободителни войни са тези, които разрушават феодалните и крепостническите отношения в Европа и робството в Америка. Такива са войните на победоносната Френска революция, войните на френските революционни маси срещу обединена монархическа, изостанала, феодална и полуфеодална Европа. „Чудото“ на победите на революционна Франция над обединена Европа се е състояло тогава в три неща: 1) добре хранен селянин, 2) премахване на феодалните тежести и институции, 3) победа на капиталистическия начин на производство и свободния пазар.
Войните в Европа в края на 18 век и началото на 19 век са националноосвободителни войни. Тези войни се водят в ерата на индустриалния капитализъм и отразяват борбата на новото буржоазно общество срещу феодализма. Но дори в ерата на империализма националноосвободителните войни на колониалните и полуколониалните народи срещу империалистическото потисничество са неизбежни. Националноосвободителните движения или вече са много силни, или се разрастват и узряват. Тъй като всяка война е продължение на политиката с други средства, националноосвободителната политика на колониите и полуколониите неизбежно води до национални войни срещу империализма. Масите на колониите и полуколониите се надигат на борба, пораждайки въстания и войни срещу капиталистическото потисничество. Това е основната разлика между националноосвободителните движения от епохата на империализма и националните войни от епохата на индустриалния капитализъм, които се водят в името на победата на буржоазията и създаването и укрепването на буржоазните държави. Националноосвободителните войни на съвременната епоха водят до отслабване на световната система на империализма и засилване на кризата на капиталистическото общество и по този начин националните движения се включват в борбата на международната работническа класа за пролетарска революция.
Капиталистическите монополи и международните капиталистически съюзи, неравномерното развитие на капиталистическите страни и империалистическите войни неизбежно водят до обединението на революционния пролетарски фронт и колониалния фронт за освобождение. Следователно изводът е, че войните под империализма са неизбежни, а коалицията на пролетарската революция с колониалната революция и единният световен фронт на революцията срещу световния фронт на империализма са неизбежни.
Дори по-оправдано от националноосвободителните войни на колониалните народи, революционните войни на пролетариата срещу капиталистическото общество, упражняването на пролетарска диктатура с въоръжена сила и защитата на социалистическата родина с оръжие могат да се считат за справедливи и прогресивни. Ленин и Сталин винаги са ориентирали руския пролетариат към необходимостта от въоръжена борба срещу царизма и буржоазията.
Великите исторически въпроси се решават само със сила и тази сила може да бъде само въоръжена сила. За да унищожим капиталистическото общество, ни е необходима въоръжена сила на пролетариат, умело в боравещ със съвременните оръжия и военната техника и притежаващ военни знания. На митинга в Тифлис през октомври 1905 г. Сталин казва:
„Каква революция може да спечели без оръжия и кой е революционерът, който казва: „Долу оръжията?“ Какво е необходимо, за да се спечели наистина? Необходими са три неща: първо, имаме нужда от оръжия; второ, оръжия; трето, все повече и повече оръжия.“
Ленин характеризира задачите на пролетарския болшевик по време на периоди на нарастваща революционна обстановка по следния начин:
„Утре ви отнемат бюлетината, дават ви пушка и великолепно скорострелно оръдие, оборудвано с най-новите технологии – вземете тези инструменти на смъртта и разрушението и не слушайте сантименталните хленчовци, които се страхуват от войната. Все още има твърде много неща на този свят, които трябва да бъдат унищожени с огън и желязо за освобождението на работническата класа. И ако гневът и отчаянието нарастват сред масите, ако е налице революционна ситуация, пригответе се да създадете нови организации и да разгърнете тези най-полезни инструменти на смъртта и разрушението срещу вашето правителство и вашата буржоазия.“
Ерата на империализма поражда не само завоевателни и грабежни войни. Тя неизбежно поражда и борбата на пролетариата срещу буржоазията. Тя неизбежно поражда граждански войни, които във всяко класово общество представляват естествено и при определени обстоятелства неизбежно продължение, развитие и засилване на класовата борба. Това е особено вярно в страната, където пролетариатът побеждава. Самото съществуване на такава страна предполага желанието на буржоазията за нейното унищожение. Не може да бъде другояче при стоковото производство. Оттук идва и първият неоспорим извод: социализмът не може да триумфира едновременно във всички страни. Той ще триумфира първоначално в една или няколко, докато останалите ще останат буржоазни за известно време. Оттук идва и вторият неоспорим извод: съществуването на социалистическа страна трябва да поражда не само триене, но и пряко желание на буржоазията на други страни да разруши социалистическата държава и да възстанови там капитализма. В такива случаи войната на победилия пролетариат срещу буржоазията е законна и справедлива. Тя би била война за социализъм, за освобождението на други народи от капиталистическо робство. Легитимността и справедливостта на войната за сваляне на буржоазията и социализма се обяснява с факта, че интересите на работническата класа напълно съвпадат с основната насока на развитие на цялото човечество.
Най-законната и справедлива война в човешката история е войната срещу буржоазното правителство, войната за социализъм. Такива войни включват гражданската война в Съветска Русия срещу белите генерали и чуждестранните капиталисти, както и Великата отечествена война на съветския народ срещу нацистка Германия и Япония, които представляваха ударните войски на глобалния капитализъм.
Руската гражданска война е продължение на политиката на пролетарската революция и диктатурата на пролетариата. Тя постига победа над вътрешната контрареволюция и интервенция благодарение на правилната политика на болшевишката партия. За да победи врага, партията мобилизира всички сили на страната, обединява целия пролетариат и всички трудещи се и създава Червената армия, която въплъщава последователността и твърдостта на пролетарското ръководство в съюз на работниците и трудещите се селяни срещу всички експлоататори. И се случва „чудо“, което капиталистите и техните учени лакеи все още не могат да осмислят: че разрушена Съветска Русия побеждава цивилизовани държави, които са по-силни от нея. Те отказват да разберат, че цялата сила на тези победи произтича от фундаменталното учение на комунистите, което твърди, че собствеността разделя, а трудът обединява.
Ленин и Сталин теоретично обосноваха и практически демонстрираха по време на Гражданската война необходимостта от създаване на кадрова въоръжена сила за пролетарската държава – Червената армия. На Осмия конгрес т. нар. „военна опозиция“ защити остатъците от партизанската война в армията и се противопостави на редовната армия с желязна дисциплина. Но опитът бързо показа, че пролетариатът, ако иска да запази властта, е длъжен бързо да премине от работническата милиция и Червената гвардия към редовната армия. Партизанската война беше от съществено значение за пролетариата в гражданската война срещу буржоазията, не като основно средство за въоръжена борба, а като спомагателно.
Гражданската война се отличаваше, наред с другите неща, с факта, че влиянието на политиката върху хода и воденето на войната в Русия беше многократно по-силно, отколкото във всяка друга война до този момент. Политиката на партията, която изпращаше дисциплинирани отряди от комунисти и напреднали работници в различни сектори на войната в подходящия момент, създаде решителен поврат в полза на Червената армия в тези сектори. Това беше въпреки факта, че врагът често се сражаваше с превъзходство по численост и качество. Политиката на партията в Гражданската война не можеше да не бъде продължение на марксизма-ленинизма, който изисква комунистите да поддържат възможно най-тесни връзки с масите, изисквайки комунистите точно да отразяват интересите на трудещите се маси и да се стремят да реализират тези интереси. Гражданската война беше най-голямото изпитание за силата и устойчивостта на Комунистическата партия сред широките маси от работници и селяни. И какво се случи? В резултат на Гражданската война окупаторите бяха прогонени от Русия, а контрареволюционните генерали бяха избити от Червената армия. Именно тук стана ясно, че съдбата на войната в крайна сметка се решава не от технологии или пари, които враговете на СССР щедро снабдяваха Колчак и Деникин, а от правилната политика, съчувствие и подкрепа на милиони хора.
Силата на Червената армия се състоеше в тясната ѝ връзка с трудещите се маси и подкрепата им, борещи се за пълното им освобождение от капиталистическата и земевладелската експлоатация. Червената армия се различаваше от армиите, наети и подкупени от Антантата, по това, че се бореше за свободата и независимостта на собствената си страна, като интересите ѝ се сливаха с тези на страната, за която проливаше кръв, и с интересите на правителството, по чиито директиви се бореше. Това беше присъщата сила на фундаменталните резерви на Съветска Русия.
2 ЧАСТ
Във войната политиката и стратегията са тясно свързани. Формите на стратегията зависят от характера на войната, политиката на държавата, партията и класата. Класически примери за връзката между политиката и стратегията са установени още от болшевиките по време на Гражданската война.
Стратегията на работническата класа е определянето на посоката на главния удар на пролетариата въз основа на даден етап от революцията, разработването на съответен план за разполагане на революционните сили (първични и вторични резерви) и борбата за прилагането на този план през целия даден етап от революцията. Този принцип е кулминацията и обобщението на опита на марксизма-ленинизма в класовите борби и въоръжените пролетарски въстания.
Стратегическият план е план за организиране на решителен удар в посоката, която най-вероятно ще даде най-големи резултати. Определянето на посоката на главния удар означава предопределяне на характера на операциите за цялата продължителност на войната и по този начин предопределяне на девет десети от съдбата на цялата война. Това е задачата на стратегията.
Класически пример за това решаващо изискване на военното изкуство е планът на Сталин за разгрома на Деникин. По време на войната с Деникин, военната стратегия, чрез определяне на основната линия за атака не през Донските степи (както е планирал Троцки), а през пролетарския Харков и Донбас, определя девет десети от характера на всички последващи операции, чак до ликвидирането на Деникин.
Планът за разгром на южната контрареволюция, разработен за войната с Деникин, обаче е подходящ само за тази война в тази конкретна ситуация. Най-общо казано, стратегически план, подходящ за един исторически период, със своите собствени характеристики, не може да бъде подходящ за друг исторически период, с напълно различни характеристики. Всеки исторически обрат трябва да има стратегически план, който е подходящ и съобразен с неговите цели. Планът, разработен за войната с Колчак, не може да е подходящ за войната с Деникин, която изисква нов стратегически план. Планът за войната с Деникин, от своя страна, е неподходящ за войната с поляците през 1920 г., тъй като посоките на главните удари и разполагането на бойните сили не могат да бъдат еднакви във всички тези случаи.
Съществува неразривна връзка между стратегията и тактиката. Тактиката е част от стратегията, подчинена на нея и обслужваща я. Тактиката се занимава не с войната като цяло, а с отделните ѝ епизоди, битки и сражения. Докато стратегията се стреми да спечели войната или да доведе до край, например, борбата срещу царизма или фашизма, тактиката, обратно, се стреми да спечели конкретните битки, конкретните сражения и да проведе успешно конкретните кампании или действия, повече или по-малко подходящи за конкретната ситуация в даден момент.
Най-важната задача на тактиката е да определи онези пътища и средства, форми и методи на борба, които най-добре отговарят на конкретната ситуация в даден момент и най-надеждно проправят пътя към стратегическия успех. Следователно тактическите действия и техните резултати трябва да се оценяват не изолирано, не от гледна точка на непосредствените и директни ефекти, а във връзка с целите и възможностите на стратегията.
Тактиката зависи от стратегията. Тактическите успехи могат да улеснят постигането на стратегическите цели. Но дори блестящите тактически успехи могат да се окажат катастрофални за цялата кампания, ако не са съчетани със стратегическите възможности. Понякога е необходимо да се пренебрегне тактическият успех, за да се осигури бъдещ стратегически успех. Тактиката трябва да се ръководи от целите и възможностите на стратегията. Задачата на тактическото ръководство е да определи, въз основа на диктата на стратегията и извлечените от войната поуки, формите и методите на бой, които най-добре отговарят на конкретните обстоятелства на момента.
Например, в битката при Орлов срещу Доброволческата армия, 1-ва червена казашка бригада се готви да удари в тила на офицерската дивизия на Корнилов, което обещава успех на този участък от фронта. Но в друг участък, дивизията на Белите Дроздовци започва настъпление на Кирово-Городище, заплашвайки фланга и тила на цялата ударна група на Южния фронт. Червената кавалерия е незабавно отзована и започва нощен марш срещу дроздовците. В резултат на това флангът и тилът на ударната група са спасени от поражение. Това е пример за пренебрегване на тактическия успех за стратегическа печалба.
Друг пример. В същата битка край Кроми, Червената кавалерия и Латвийската дивизия е трябвало да разгромят гръбнака на Доброволческата армия – две офицерски дивизии. Белите преминават в отбрана, получават подкрепления и се готвят за настъпление към Тула. Положението става критично. Кавалерията и Латвийската дивизия са загубили до 40% от силите си и са изтощени в тежките боеве. Няма свежи резерви. Кавалерията и Латвийските стрелци не са могли да атакуват офицерския корпус, но също така не са могли да позволят на врага да получи подкрепления. Решение е намерено в организирането на рейд. Рейдът означава пробив през тила на противника с маса конни войски, унищожаване на тила и комуникациите, нарушаване на командването и управлението и пълно дезорганизиране на тила. Рейдът представлява огромна опасност за кавалерията, настъпваща дълбоко в тила на противника. Следователно тактическите действия и техните резултати трябва да се оценяват не изолирано, не от гледна точка на непосредствените и директни ефекти, а във връзка с целите и възможностите на стратегията.
Тактиката зависи от стратегията. Тактическите успехи могат да улеснят постигането на стратегически цели. Но дори блестящите тактически успехи могат да се окажат катастрофални за цялата кампания, ако не са съчетани със стратегически възможности. Понякога е необходимо да се пренебрегне тактическият успех, за да се осигури бъдещ стратегически успех. Тактиката трябва да се ръководи от целите и възможностите на стратегията. Задачата на тактическото ръководство е да определи, въз основа на диктата на стратегията и извлечените от войната поуки, формите и методите на бой, които най-добре отговарят на конкретните обстоятелства на момента.
Но нападението предлагаше шанс за успех, тъй като дезорганизираните офицерски полкове, с унищоженото командване, можеха да бъдат разгромени с удар на Латвийската дивизия, преди да пристигнат подкрепленията. Войниците от Червената армия обличаха бели чаршафи, а кавалеристите носеха униформите на пленените белогвардейци, за да се представят за дивизията на генерал Шкуро. Сред населението се разпространи слух, че Шкуро е победен и бяга към Кубан. Врагът, дезорганизиран от кавалерийския набег, загуби тила и комуникациите си и започна да се оттегля. Корниловската дивизия беше разпръсната и неефективна. Дроздовската дивизия беше откъсната от армията и разбита близо до Лгов. Разгромът на основната ударна сила на Доброволческата армия – офицерският корпус на Кутепов – позволи на Червената армия бързо да преразположи войски към Харков и да сформира ударна група за настъплението срещу Ростов и Кубан, където Деникин окончателно беше довършен. Това е пример за това как тактиката осигури успеха на стратегията.
Като цяло методите и формите на водене на война не са еднородни. Те се променят в зависимост от условията на развитие, предимно от развитието на производството. При Чингис хан войната се е водила по различен начин, отколкото при Наполеон III; през 20-ти век тя се е водила по различен начин, отколкото през 19-ти век. В съвременните условия изкуството на войната се състои в овладяването на всички форми на война и всички научни постижения в тази област, интелигентното им използване, умелото им комбиниране или своевременното прилагане на една или друга от тези форми в зависимост от ситуацията.
Формите на организация, родовете войски и видовете войски на армията обикновено се адаптират към формите и методите за водене на война. С промяната на формите и методите на водене на война се променят и формите на организация, родовете войски и видовете войски. В маневрената война кавалерията често е играла решаваща роля, а по-късно – танковете и самолетите. В окопната война кавалерията и танковете отстъпват на заден план, докато тежката артилерия и бомбардировачите заемат централно място. Задачата на военното изкуство е да осигури подкрепата на всички родове въоръжени сили, да ги усъвършенства и умело да комбинира действията им.
Проблемът с командването на войските е от голямо значение. Добре формулираните решения, отразяващи целите на войната или определена битка и популярни сред войските, понякога са решаващи на фронта като средство за вдъхновяване на армията към действие, поддържане на морала и т.н. Подходящите заповеди, лозунги или призиви към войските са също толкова важни за общия ход на войната, колкото и първокласната артилерия или танковете.
Ако разгледаме изкуството на въоръженото въстание, съществува важна връзка между лозунгите и директивите в условията на тяхното развитие. Лозунгът е сбито и ясно формулиране на непосредствените или конкретни цели на борбата. Лозунгът зависи от целите на борбата в даден исторически период или на отделните ѝ етапи и епизоди. Така, пропаганден лозунг (например „Долу автокрацията“) от един исторически период (1880-1890-те) се е превърнал в агитационен лозунг от друг (Руско-японската война от 1904-1905 г.). След това, преди Февруарската революция от 1917 г., този агитационен лозунг се превръща в лозунг за действие, а по време на буржоазно-демократическата революция от 1917 г. се превръща в директива, т.е. в директен призив за изпълнение на конкретните задачи на въоръженото въстание.
Объркването на лозунги с директиви или на агитационни лозунги с лозунги за действие е толкова опасно, колкото са опасни преждевременните или закъснели действия, а понякога дори и пагубни.
В същото време, за победата на една революция, ако тази революция е наистина народна, завладяваща милионите маси, само правилността на партийните лозунги не е достатъчна. За да успее революцията, е необходимо още едно необходимо условие: самите маси трябва да бъдат убедени чрез собствения си опит в правилността на тези лозунги. Едва тогава лозунгите на партията стават лозунги на самите маси. Едва тогава революцията става наистина народна. Една от характеристиките на болшевишката тактика през периода до Октомври е, че партията е успявала правилно да идентифицира пътищата и завоите, които естествено са водили масите към лозунгите на партията, до самия праг на революцията, като по този начин е улеснявала собствения им опит за правилността на тези лозунги.
Как марксизмът-ленинизмът разбира връзката между отбранителните и настъпателните действия? Преди всичко, марксистите, определяйки природата на войната, основават анализа си на реалната класова политика, довела до войната, определяйки нейния отбранителен или настъпателен характер. Нещо повече, настъпателните войни не изключват отбранителните операции, а отбранителните войни не изключват, а дори предполагат настъпателни операции, решителен натиск, насочен към разгромяване и унищожаване на врага. В началото на Френско-пруската война от 1870–1871 г. Маркс и Енгелс застават на страната на обединена Прусия, която при тези обстоятелства води справедлива и отбранителна война срещу империята на Наполеон III. Маркс и Енгелс следили отблизо подготовката за война между Франция и Прусия, пресмятайки силите на противниците и определяйки коя страна има превъзходство във въоръжението. Изглеждало, че Прусия ще спечели, ако проведе военните си операции смело и решително. Следователно Маркс и Енгелс вярвали, че въпреки отбранителния характер на войната за Прусия, Молтке е трябвало да се подготвя за решителна офанзива, за да смаже реакционната империя на Наполеон III.
Кугелман и други марксисти възразили срещу този подход. Маркс писал на Енгелс по този въпрос на 17 август 1870 г.: „…ако някой негодник ме нападне на улицата, мога само да парирам ударите му, но не смея да го ударя, защото тогава аз бих станал нападателят. Липсата на диалектика във всяка дума на тези хора е очевидна.“
Пролетариатът на СССР, защитавайки се от белогвардейските армии и интервенционистите в гражданската война, не можел да сведе войната до отбранителни операции и стратегия на „изтощение“, пасивна отбрана и изчакване. Това неизбежно би довело до поражение и края на диктатурата на пролетариата. Отбраната е смъртта на въстанието. Само решителните настъпателни операции осигурили победата на Червената армия на всички фронтове на Гражданската война. Естествено, тези операции по никакъв начин не отменяха отбраната в онези сектори и на онези етапи от войната, където ситуацията го налагаше. Активната отбрана – изтощаване на вражеските сили, последвано от контраатака – беше широко използвана. Решителните настъпателни операции водят до победа само когато войските не се ограничават до мащабно настъпление, както 6-та армия на Паулус през 1942 г., а вместо това се стремят да консолидират превзетите позиции, да прегрупират силите си в съответствие с променящата се обстановка, да приберат тила си и да привлекат резерви. Това е необходимо, за да се предпазят от изненади, да елиминират изолирани пробиви, срещу които не е гарантирано настъпление, и по този начин да се подготви за пълното унищожение на врага. В своите откъси и коментари към книгата на Клаузевиц „За войната“ Ленин специално отбелязва израза на Клаузевиц „да се защитава собствената земя на чужда земя“. Тук Ленин посочва възможността пролетариатът в отбранителна война да води борба за унищожаване на врага на негова територия и да прехвърли военните операции на територията на агресора. Общото правило е: отбранителната война на пролетариата не може да се сведе до обикновена отбрана, защото най-силната отбрана е настъпателната. Империализмът може да преживява периоди на частична стабилизация. Но самата тази стабилизация, фактът, че производството расте, че технологичният прогрес и производствените мощности се разширяват, докато световният пазар, границите на този пазар и сферите на влияние на отделните империалистически групировки остават горе-долу стабилни – именно от това произтича най-дълбоката и остра криза на световния капитализъм, която поражда нови войни и заплашва самото съществуване на всякаква стабилизация.
Стимулирането на икономиката чрез милитаризация и война, чрез износ на капитал към окупираните страни, в никакъв случай не гарантира стабилността на капитализма. Временната стабилизация, милитаризацията на националната икономика, неизбежно води до засилване на кризата и по-нататъшно изостряне на противоречията. Стабилизацията и неистовото военно производство пораждат криза, а нарастващата криза разрушава тази стабилизация и намалява масовото потребление. Изострянето на капиталистическите противоречия неизбежно води до увеличаване на въоръженията, организиране на нови военни коалиции на сили и подготовка на нови войни за пазари, суровини и сфери на влияние. Стабилизирането на империализма създава неизбежност на нови империалистически войни, защото самото такова стабилизиране е подготовка за война.
Преди Втората световна война вътрешните и външните противоречия в капиталистическите страни достигат такова ниво, че войната се превръща в дневен ред като изход от ситуацията. Цялата ситуация в капиталистическия свят напомня на предвоенната ситуация през 1914 г. Подготовката за втора империалистическа война е в ход във всички сфери: икономическа, политическа и особено военна. Тази подготовка се ръководи и насочва според плана за война, който е разработен от правителствата на империалистическите страни много преди нейното избухване. Една от основните цели на този план е подобряване на капиталистическите дела чрез ограбване на СССР.
Това означава, че за социалистическа държава, съществуваща в капиталистическа среда, една от основните задачи, докато тази капиталистическа среда съществува, е укрепването на въоръжените сили.
В първата фаза от развитието на социалистическата държава (от Октомврийската революция до ликвидирането на експлоататорските класи), основните функции на социалистическата държава са потискането на свалените класи в страната и защитата на страната от външно нападение. Във втората фаза на развитието функцията за военно потискане на експлоататорите в страната престава да съществува, тъй като експлоататорските класи са ликвидирани. Основната задача на диктатурата на пролетариата в страната става мирната икономическа, организационна, културна и образователната работа, както и борбата срещу кражбата на социалистическа собственост.
В първата фаза от развитието на социалистическата държава, нейните въоръжени сили, наказателни органи и разузнавателни служби… най-острите точки на атаките бяха насочени навътре, докато във втората фаза тази остра точка беше насочена срещу външни врагове. Функцията за военна защита на социалистическото отечество от външна атака беше напълно запазена и следователно Червената армия, Военноморският флот, наказателните органи и разузнаването бяха запазени и укрепени.
До 1936 г. социализмът в СССР беше до голяма степен постигнат, потвърден от резултатите от Втората петилетка и отразен в приемането на Сталинската конституция. Страната навлезе в нова фаза на развитие, постепенен преход от социализъм към комунизъм. Възникна въпросът: ще оцелее ли държавата в СССР и при комунизма? По едно време Маркс и Енгелс, приемайки, че социализмът ще триумфира едновременно във всички или повечето страни, вярваха, че няма да има държава при комунизма.
Но факт беше, че сталиновият СССР стоеше сам, обграден от капитализма. Това означаваше, че държавата в СССР щеше да трябва да оцелее дори при комунизма, освен ако капиталистическото обкръжение не бъде премахнато и опасността от външно военно нападение не бъде премахната. Нещо повече, специфичните форми на комунистическата държава щеше да трябва да се променят в съответствие с променящите се вътрешни и външни обстоятелства. Държавата няма да оцелее и ще загине, ако капиталистическото обкръжение бъде премахнато и заменено от социалистическо.
По едно време Маркс и Енгелс вярвали, че при комунизма няма да има постоянна армия, че тя ще бъде заменена от народна милиция. В своите „Елберфелдски речи“ Енгелс казва: „В комунистическо общество никой не би помислил за постоянна армия. И защо би трябвало? За да се запази вътрешният мир на страната? …но никой дори не би помислил да наруши този вътрешен мир.“ И като цяло Енгелс е бил прав. Постоянната армия отнема милиони здрави, силни хора от производството. Тя поглъща народи и е много скъпа. Ако няма капитализъм, тогава няма заплаха от нападение срещу която и да е страна. От друга страна, лесно е да се научат хората да боравят с оръжие, без да се прекъсва работата им.
Формулировката на въпроса на Енгелс се отнася или за бъдещо глобално комунистическо общество, или за ерата на предмонополния капитализъм, в която е живял Енгелс, т.е. следва от предпоставката, че социализмът ще триумфира незабавно в повечето страни. При такава ситуация наистина няма да има враждебно капиталистическо обкръжение и няма нужда от постоянна армия за защита от външна атака.
Всъщност, програмата на болшевишката партия, приета на 8-ия конгрес, заявява, че с премахването на класите Червената армия ще се трансформира в народно-социалистическо опълчение. В онези години е било възможно постоянна армия да не е необходима за защита на страната на победоносния социализъм от капиталистическо обкръжение и социалистическото опълчение успешно може да се справи с тази задача. Преди революцията работническите опълчения и Червената гвардия демонстрират способността си да поддържат пролетарския революционен ред. По време на Гражданската война преобладаващите оръжия са пушката и картечницата, Авиацията, ролята, която ще играят след Първата световна война. Необходими са много по-малко квалифицирани военни.
От 1923 г. нататък по-голямата част от Червената армия е изградена на смесен, полуопълченски принцип. Териториалната система е основата за организацията на войските. Тази система е подходяща за този период. В случай на мобилизация обаче, тази система разполагаше със стрелкови дивизии с числено малобройни и слаби кадри. Това означаваше, че по-голямата част от войските през началния период на мобилизацията бяха лошо организирани, а бойната им ефективност – относителна.
Поради променящата се ситуация, териториалната система вече не отговаряше на нуждите на националната отбрана. Затова тя беше премахната. Червената армия започна да се изгражда на кадрови принцип. Какви трябваше да бъдат новите военни кадри? Според болшевишката теория за кадрите, технологията без хора е мъртва; успехът зависи от кадрите, обучени по болшевишки начин, владеещи технологията и способни да я изцеждат до краен предел. В крайна сметка съдбата на една война се решава не от технологията, а от правилната партийна политика и съчувствието и подкрепата, които народът показва към своята армия и нейните кадри.
Във всички капиталистически страни народът не харесва и се страхува от армията, тъй като основната задача на буржоазните армии е да потушават работническата съпротива. Силата на Червената армия се криеше в нейната неразривна връзка с работниците; нейните интереси бяха изцяло съобразени с интересите на трудещите се; Трудовите маси обичаха, уважаваха и се грижеха за своята армия. Такава армия имаше много силен тил, нещо, което никоя буржоазна армия няма и не може да има.
Струва си да повторим основните характеристики на Червената армия. Първата характеристика беше, че тя беше армия на освобождението на работниците и селяните, армия на Октомврийската революция, армия на диктатурата на пролетариата. Източникът на силата на съветската власт беше най-тясното сътрудничество между работниците, селяните и интелигенцията. Върху тази основа се развиха движещите сили на социалистическата държава: моралното и политическо единство на съветското общество, приятелството на народите на СССР и съветският патриотизъм. Тези движещи сили бяха от огромно значение за отбраната на страната и за укрепване на въоръжените сили на СССР. Армията свързваше партията и Съветите с трудещите се маси и беше един от основите на диктатурата на работническата класа.
Известно е, че всички капиталистически армии са възпитавани в духа на шовинизма, духа на завоеванията и експанзията. Този дух неизбежно разяжда самата буржоазна армия. Старата полска армия служи като пример. Преди Втората световна война тя включваше украинци, беларуси, евреи и други, които не можеха да таят чувства на патриотизъм към Полша, която жестоко ги потискаше и експлоатираше.
Положението беше различно в Червената армия. Втората отличителна черта на Червената армия беше, че тя беше армия на братството между народите на СССР, армия, защитаваща свободата и независимостта. Третата отличителна черта на Червената армия беше нейният дух на интернационализъм. Тези три характеристики на Червената армия обясняват нейната висока политическа осъзнатост, мощ и непобедимост.
Какво дава марксистко-ленинската доктрина за войната на съвременните работници? Тя им осигурява остро оръжие за революционна борба. Въоръжава пролетариата с познания за законите на войната в класовото общество. Тя изважда наяве присъщите свойства на капиталистическата система, скрити от трудещите се маси – нейната склонност да провокира грабителски войни, мразени от народите. Тя помага на пролетариата да свали капиталистите с въоръжена сила, показвайки на народа как да вземе каузата на мира в свои ръце и завинаги да свали подстрекателите на война.
Подготвили: И Бели, М Иванов –„Рабочий путь“-превод Милчо Александров
