АЛЕКСАНДЪР ГОРБЕНКО
Турция открито влезе в бойните действия на голямата близкоизточна месомелачка. И сега тази държава (активно развиваща се на Евразийския континент) е заплашена ако не от смърт то от много сериозни промени. Войната и кървавият хаос , царящи в Близкия Изток, сега неизбежно ще се прехвърли върху територията на Турция.
Преди три години турските власти се съгласиха да играят ключова роля в ликвидирането на сирийската държавност, като на практика създадоха на територията си район за тила на т.н. „сирийска въоръжена опозиция”. Тогава те, съдейки по всичко, не подозираха, че скоро ще се окажат в положението на Башар Асад.
Тогава САЩ използваха територията на Турция за попълване, обучение, снабдяване, лечение и почивка на сирийските бандити. Турските власти услужливо разгърнаха на територията си тренировъчни лагери, мощна транспортно-логистична мрежа, осигуряваща терористите с огромен брой оръжие и боеприпаси. Ранените бандити се лекуваха в Турция, а техните семейства се намираха в лагерите за бежанци – напълно осигурени. Сирия се оказа принудена да води почти безнадеждна борба с противник, имащ външни бази и външно осигуряване.
От тогава мина много време. Скромната провинциална обществена организация наречена „сирийска опозиция за мир и демокрация” днес се превърна в глобален играч – „Ислямска Държава” (ИД), която разрушава по пътя си всякакво държавно образувание. Като създава нови.
Главният турски проблем – мечтата на кюрдите за своя държава – не е решен. Обратно, хранената и възпитаната не без помощта на Турция ИД принуди сирийските, иракските и турските кюрди да се обединят. Не стига това, но и „добрият другар и партньор” – САЩ, спешно подновиха старите си връзки с кюрдските групировки, които американците използваха още по времето на свалянето на Садам. И сега кюрдите получават въоръжение и снабдяване от Запада за борба с ИД. Военните възможности на кюрдите растат и сега те имат всичко необходимо за практическото сформиране на собствена държава. И без съмнение, в боевете с ИД кюрдите ще получат своя държава. А понеже хиляди турски кюрди вече се сражават в Сирия и Ирак – кюрдското държавно установяване ще засегне и турската граница. И сега Турция се стреми да играе предварително –тихомълком борбата с ИД, започвайки война с кюрдите. За да не се окаже в положението на Башар Асад който нямаше възможност по това време да унищожи базите на противника на чужда територия и за това беше принуден да води разрушителна война на своя.
Изглежда действията на Турция да са напълно логични. Но те само ще ускорят неизбежното – войната въпреки всичко ще премине турската граница и турската държавност все едно ще се окаже под ударите. Да, Турция притежава многобройна и нелошо снабдена армия. Но воденето на пълномащабна война и войната с мотивирани нетрадиционни партизански групировки, имащи подкрепата на населението – не е едно и също. През изминалите десетилетия Турция не успя да ликвидира военното крило на Кюрдската работническа партия на територията си. А сега театърът на военните действия се разшири. И в тази война кюрдите (както по-рано „сирийската опозиция”) също ще разполага с мощно външно подхранване. Нека американците да твърдят, че снабдяването е само за „правилните” кюрди (за „неправилна” се смята партията на „Демократичния съюз” по американската терминология PYD). Същото говореха и за помощта само на „умерената опозиция”. Западната военна помощ се разпределя от кюрдските структури за самоуправление. И неотдавнашните успехи на омразната за турците PYD в кантона Кобани, в който кюрдите го очистиха от терористите на ИД – стана възможно благодарение на американското снабдяване и на американските авиоудари. Иначе казано, на практика американците ще бъдат в съюз с Турция, но ще воюват против нея с кюрдски ръце.
Това е обичайна американска практика. Те подкрепят всякакви сили, които могат да унищожат държавността в интересуващия ги регион. И нека никой не се смущава, че Турция е член на НАТО. Съдейки по настойчивите опити да се вкара Турция във война – американците си имат свой поглед, как трябва да изглежда този „партньор” за в бъдеще. Достатъчно е да си спомним епизода през 2012 година, когато САЩ отначало убеждаваха турските си „партньори”, че е необходимо да се провокира сирийската ПВО. А когато провокацията успя и турският самолет беше свален – набързо свикания съвет на НАТО обясни на „партньорите”, че те без да ангажират алианса трябва да играят ролята на пушечно месо. Тогава на Ердоган му стигна ума за да издърпа назад и да премести войските си от границата.
Сега май Турция е получила някакви обещания. За това може да се съди от разрешението да се използва базата в Инджерлик за бойни полети на американската авиация. САЩ отдавна искаше да го получи. И ако съдим по това, че то беше получено непосредствено преди влизането на Турция в открити бойни действия – става дума за някакво „разделение на труда”: американците бомбардират ИД, на турците се разрешава да воюват с кюрдите. На практика резултатът от такова „разделение на труда” може лесно да се предвиди. Кюрдите откриват втори фронт (при това върху цялата достъпна дълбочина на турска територия), американците наблюдават от страни, продължават да наливат масло в огъня, който става все по-голям.
Всъщност точно това потвърди поредният Съвет на НАТО, отново спешно свикан по искане на Турция. Изглежда, че турското ръководство отново разчита на нещо по-голямо, освен „дълбока солидарност” от западните си съюзници. И действително, има право да разчита, защото на олтара на политиката на САЩ в региона, Турция постави собственото си бъдеще. А започналата наземна операция, несъмнено съгласувана с по-старшите „партньори” от НАТО, им нанесе сериозни загуби от кюрдите. Но не. Големите „партньори” отново изоставиха малкия. И дори планът на Турция за създаване на „зона за сигурност” около сирийско-турската граница – което е възстановяване на американската идея от преди три години, беше отклонен. Сега на Турция ще и се наложи да разчита само на „дълбоката солидарност” в открития военен конфликт както с кюрдите, така и с ИД в перспектива. При това и едните и другите имат широки мрежови структури върху турската територия, а базите им са извън нея. Това е класически капан от неизгодни условия за война, в който Турция падна след Сирия. За целостта на картината не е достатъчно само някакво вътрешно наивно-демократично движение, което пали покривите и сваля „Ердоган-кървавия диктатор”. Но тя няма да бъде намерена.
„ОДНОКО” ПРЕВОД МИЛЧО АЛЕКСАНДРОВ
