Вълко Червенков се ражда на 6 септември 1900 година в Златица, но много млад се премества да живее в София и от 1919 г. участва в дейността на БКП. През септември 1924 г. заедно с Яко Доросиев и Иван Минков влиза в състава на Специалната наказателна група към ЦК на БКП, която координира оперативната дейност на Военната организация на партията. Същевременно е член на ЦК на БКМС. На 6 май 1924 г. е един от четиримата избраници, носещи ковчега с тленните останки на Димитър Благоев-Дядото на неговото погребение.
През 1925 г. е задочно осъден на смърт за революционна дейност. В Москва през 1928 г. завършва Международната ленинска школа. В нея е аспирант по марксизъм-ленинизъм като учи и в Комунистическия университет за национални малцинства. От 1938 до 1941 г. работи в Коминтерна под ръководството на Георги Димитров, член е на Задграничното бюро на ЦК на БКП и е главен редактор на радиостанция „Христо Ботев“ от 1941 до 1944г. Завръща се в България в края на септември 1944 г.
От 3 октомври 1944 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП и остава такъв до 4 ноември 1962 г. Председател е на Комитета за наука, изкуство и култура между 11 декември 1947 и 6 август 1949 г. Народен представител е от 15 декември 1945 до 4 ноември 1961 г.. След смъртта на Васил Коларов на 23 януари 1950 г. оглавява Министерския съвет от 3 февруари и БКП от 8 ноември с.г. Отличава се с голямата си непримиримост към буржоазните уклонисти, както и към комунистите с възгледи, по-различни от марксистко-ленинските.
Червенков е безспорният партиен водач до смъртта на Сталин. Затова е в групата на Димитров, която посещава “ СССР преди Петия партиен конгрес . След като ревизионистичната линия на Хрушчов пробива в България, Червенков постепенно е изтласкан и изключен от БКП въпреки действащия по това време Устав.
Независимо от това при управлението на Червенков центърът на София е изцяло обновен след англо-американските бомбардировки и превърнат в образцов комплекс, олицетворяващ величието на работническо-селската държава..
До 1955 г. са открити Народната библиотека, Националният стадион „Васил Левски“, паметникът на съветската армия, сградите на Софийската опера, Министерски съвет, ЦК на БКП, ЦУМ, хотел „Балкан“ и Полиграфическият комбинат „Димитър Благоев“. Изтеглен е и заем от банка „Ойро“ за връзване на платежния ни баланс.
През 1952 г. започва топлофикацията на София, а през 1953 г. се изгражда Металургичният комбинат „Ленин“ в Перник.
Построени са химическите комбинати в Девня и Димитровград, завод „6 септември“ в София, Заводът за антибиотици в Разград, корабостроителният комбинат „Георги Димитров“ във Варна, оловно-цинковият завод в Кърджали, обувният завод „Петър Ченгелов“ в Пловдив, памукотекстилните фабрики в Габрово и Плевен и са открити десетки язовири, сред които „Студена“, „Васил Коларов“ и „Александър Стамболийски“.
Средногодишният икономически ръст на страната е стабилен и висок за Европа – 22,8%.
На село се изграждат ТКЗС-тата.
Още през 1950 г. правителството определя нарядите на селяните – жито, царевица, овце, свине, телета, месо, мляко, яйца, вълна, по цени, диктувани от държавата.
Партийната директива за 1953-57 г. цели спиране на продоволствения недостиг и повишаване жизненото равнище на населението.
Правителството на Червенков е принудено през 1955 г. да направи нов вътрешен заем от 300 млн. лв. за укрепване на селското стопанство, а година по-рано сключва в Москва спогодба със СССР за стокообмен за три години (1955-1957 г.) и за промишлено сътрудничество за срок от пет години (1954-1959), като вносът за България се извършва срещу износ на наши селскостопански стоки. Същевременно в края на 1955 г. страната изплаща 108 млн. лв. от своите дългове, които вече надминават 2 млрд. лв.
Към 1955 г. е ликвидирано горянското (фашистко) съпротивително движение у нас – първата организирана въоръжена съпротива срещу народната власт в държавите от Източния блок, като първият тласък е даден на партийния пленум от 12 март 1951 г. А за борба с враговете на властта в различните сфери на стопанския и политическия живот на страната се увеличава числеността на силовите структури.
Като ръководител на културния живот в страната Червенков направлява развитието на социалистическата ни кинематография, чиито първи значими успехи се явяват „Калин Орелът“ (1950), „Тревога“ (1951), „Под игото“ (1952), „Песен за човека“ (1954), „Неспокоен път“ (1955), първата качествена мелодрама „Това се случи на улицата“ (1955) и първите ни цветни продукции – „Героите на Шипка“ (1955) и „Точка първа“ (1955), зорко следи процесите в изобразителното изкуство. При неговото управление няма спрени книги и филми. Правят му се бюстове, но не и паметници в цял ръст, нито му се посвещават театрални и киноспектакли. Не се забелязва и амбиция да лансира децата си на отговорни постове с цел превръщането на властта в наследствена. Той търпи вицовете на Александър Николов – Сашо Сладура, който заминава на лагер едва на 15 септември 1961 г. по заповед на ген. Мирчо Спасов, и грубите подмятания по свой адрес на поета класик Иван Пейчев.
Червенков открива Националната телевизия на 7 ноември 1959 г.
По негово предложение при утвърждаването на единното щатно разписание най-високи заплати в страната получават председателят на БАН и директора на БНБ, като своята той намалява чувствително.
Пребиваването му в просветното министерство е спокойно, без ексцесии и при зачитане на традициите. Той е доста разностранна личност. Твърд и непоколебим към слабостите и грешките, но в същото време е притежавал лирично сърце, което престава да бие на 21 октомври 1980 г.
От редакцията на в-к Комунистическа правда(обновена)
По случай годишнината публикуваме откъс от доклада му за изборите през 1949г:
„Подло дезертиралите в лагера на империалистите предатели на социализма от кликата на Тито, за да угодят на своите господари от Ню Йорк и Лондон и в стремежа си да подкопават естественото чувство на доверие и приятелство на югославските народи към Съветския съюз, армията на който освободи и тях от германското иго, издигат сега планини от клевети и провокаторски лъжи по адрес на Съветския съюз. Само презрени бегълци от фронта на борбата за траен мир между народите и ревностни агенти на подпалвачите на нови войни, само заклети, злостни врагове на мира и социализма могат да държат такъв език и да имат такова поведение към Съветския съюз – опората на мира и социализма в света. Коварството и предателството на титовата клика, разобличена с такава сила от съветските ноти през последно време, показват най-нагледно какво представлява национализмът, каква вреда носи той за народнодемократичните страни. Предателският национализъм е знаме на врага. Титовци под такова знаме днес излизат като авангард на международната империалистическа реакция и агресия. Те под такова знаме раздухват несъгласие и размирици на Балканите като глашатаи и копиеносци на капиталистическата реставрация, на империалистическите планове за нови походи срещу Съветския съюз. Така нареченото „строителство на социализма“ без помощта и в борба против Съветския съюз и страните с народна демокрация е гнусен, но прозрачен параван на титовските агенти на империализма, който е предназначен да прикрие тяхната измяна и прехода на Югославия в лагера на враговете на мира, демокрацията и социализма. Никакъв социализъм титовци не строят. Нищо общо със социализма няма и не може да има гестаповският терор, който вилнее в Югославия срещу комунистите и привържениците на мира и братството между народите. За какъв социализъм може да става дума в Югославия, ако кликата на Тито се намира в сговор с империалистическите вълци, ако известната империалистическа, така наречена Възстановителна международна банка туря ръка на югославското народно стопанство? И хитлеристите строяха фабрики и заводи, и те правеха пътища, мостове и железни линии, издигаха дворци за своите велможи и сатрапи, но никому от честните и здравомислещи хора в света не е идвало на ум да ги счита за социалисти и тяхното строителство – за социалистическо…
Ние си даваме ясна сметка, че нашите врагове не са още обезвредени докрай. Съществува капиталистическо обкръжение, отдето в нашата страна се изпращат шпиони, диверсанти, организатори и вдъхновители на вредителства и всевъзможни пакости. Най-гнусни измежду тях са злостните титовски шпиони и диверсанти. Титовската клика днес е предният отред на англо-американската агресия на Балканите. Скопската реч на Тито, с изобилните закани по адрес на нашата страна, които тя съдържа, е едно от многото доказателства за това. Ето защо необходима е бдителност, зорка всенародна бдителност. Необходима е сурова, безпощадна борба против враговете на нашата република, против предателския национализъм, против всяка проява на измяна към родината, към интересите на трудещите се. Трябва да изтръгваме с корените трайчокостовщината, която не е нищо друго освен българска титовщина, която също като титовщината с двата си крака е в предателство и шпионаж.
Необходима е безмилостна и активна борба против агентите на империализма, в каквато и маска те да се представят у нас“.
В-к „Работническо дело“ от 14 май 1949 година
