Вълко Червенков е роден на 6 септември 1900 година. По случай неговата 125 годишнина от рождението му редакцията на в-к „Комунистическа правда“ публикува част от статията му:
ПАМЕТНО СЪБРАНИЕ (1920 г.)
Половин век оттогава…
А споменът за това събрание силно се е врязал в съзнанието ми, сякаш вчера е било.
Седми ноември 1920 година.
Трета годишнина на Великата октомврийска социалистическа революция.
Пред малкото партийно клубче в Еврейския квартал на София, на ул. „Позитано“, градският комитет на Комунистическата партия (тесни социалисти) е свикал събрание в чест на революцията. Събранието е свикано въпреки полицейската забрана.
Ведро ноемврийско утро.
Улицата пред клубчето е задръстена от хора. Тук са дошли от всички краища на столицата работници, занаятчии, служители, младежи. Личат стари партийни дейци, ръководни другари. Между тях е Васил Коларов. Той спокойно стои на отсрещния тротоар и неговата стройна, внушителна фигура с представителната си осанка бие на очи.
В уречения час на трибуната – неголяма дървена маса – се възправя, посрещнат с взрив от радостни, сърдечни ръкопляскания, Георги Димитров, общепризнатият любимец на революционна България. Погледите на всички са устремени към него, към неговото одухотворено изразително лице. Той оглежда събранието, оправя с ръка буйните си черни къдрави коси, в очите му трепкат познатите пламъчета на неукротима душевна сила. Над множеството, окончателно сдържан, а после все по-разпален се понася неговият малко приглушен, но с тътнежа и плясъците на водопад гръден, развълнуван глас. Той отправя горещи братски поздрави към съветските народи, към тяхното световно историческо дело, приветствува удържаната от тях, след тригодишни неизмерими усилия, страдания и жертви, гигансов героизъм, невиждано въодушевление, пожелава им неминуема победа и в изправилата се пред тях сега в целия си ръст най-трудна строителна, съзидателна задача. Той говори за растящата решимост на българските работници и селски труженици да последват спасителния път на своите съветски братя и сестри. Той клейми с печата на позора противонародната политика на българската буржоазия и нейните дребнобуржоазни – десни и „леви“ – оръдия. Непокорен кичур пада върху голямото му чело, когато неговата издигната нагоре с изопнат показалец десница рязко, като саблен удар, разсича въздуха, за да подчертае унищожителната присъда над враговете на пролетарската революция. Той тръсва глава, връща кичура назад и продължава да говори. Затаили дихание, хората слушат. Думите на оратора падат в душите им като пламнали факли, карат ги да тръпнат от вълнение, окрилят ги и ги покоряват, правят ги готови на жертви и изпитания, враговете на пролетарската революция. Той тръсва глава, връща кичура назад и продължава да говори. Затаили дихание, хората слушат. Думите на оратора падат в душите им като пламнали факли, карат ги да тръпнат от вълнение, окрилят ги и ги покоряват, правят ги готови на жертви и изпитания. И неудържимо избухват внезапно дружни, шумни възгласи и одобрения.
Но ето че от центъра на града се задава конна полиция. С оглушителен тропот, с оголени саби кавалерийските жандарми яростно препускат право срещу събранието. Скрито трепетно вълнение, като електрически ток, минава през него, но никой не напуща мястото си, никакво смущение. Ораторът невъзмутимо продължава да говори. Да беше си поне обърнал главата да погледне към връхлетялата опасност. Не! Той говори. Свил застрашително вежди, с повелителен замах на ръката той, като с коса, срязва всяко съмнение в непобедимостта на революцията, в мъдростта на Ленин – великият вожд на угнетеното човечество – и речта му пламва с още по-голям напор, звучи още по-уверено, по-мощно. А съвсем, съвсем след малко, ей сега понеслият се полицейски отряд ще се вреже в хората, ще започне да тъпче, да сече. Миг още и свирепите нападатели ще погубят Димитров! И в същия този миг екват изстрели. Изстрели срещу нападателите. Тутакси срещу полицейската глутница започват с всичка сила да летят камъни, неизвестно откъде намерени цепеници. От близката уличка изневиделица е дотътрена изоставена кола и сръчни, пъргави младежи препречват колата под носа на конниците. Започва се бой. Бойците са членове на партията и комсомолци, изведнъж обявили се по някакъв вътрешен порив и знак в тази много опасна минута за защитници на събранието. И полицаите се стъписват, объркват се, не издържат, дърпат юздите на конете, обръщат се и безпорядъчно скачат назад. А докато те, нейде вече далече, си поемат дъха и възстановят своя разтурен ред, ораторът завършва речта си, събранието обявено за закрито. Георги Димитров, заобиколен от верни другари, безследно изчезва. Възбуденото множество се разотива. Посрамените полицаи се връщат, сега вече те нахлуват от две страни – по „Позитано“ и откъм „Морава“ – и започват гонитба подир отделни групи от участниците в събранието. Усилията им да открият и заловят Димитров остават напразни. Остават неуловими и неизвестни и ония, които стреляха и хвърляха камъни срещу тях.
Дълго време след това Георги Димитров беше принуден да живее и работи тайно, дето се вика, под земята. Защото тогавашното правителство издаде заповед за неговото арестуване и го подведе под съдебна отговорност, искаше да го изправи пред Софийския военно-полеви съд. Обвинението на прокурора срещу него предвиждаше доживотен затвор.
Така съм запомнил това паметно събрание, посветено на тригодишнината от Великата октомврийска социалистическа революция и свързано с едно от многото ярки прояви на безстрашие и самообладание на Георги Димитров и с решителния, в това число и с оръжие в ръка, отпор срещу развилнялата се полиция.
