КОЛЕКТИВИЗАЦИЯТА И „УКРАИНСКИЯТ ХОЛОКОСТ“

Не веднъж сме писали за т.нар. „гладомор“ в Украйна. Сега предлагаме на вниманието на читателите какво пише по този въпрос в книгата си „Друг поглед към Сталин“ създателят и председател на Белгийската трудова партия, легендарен водач на студентските бунтове от 1968 г., за съжаление вече покойният Лудо Мартенс. Тук той разобличава целите и задачите, организаторите, изпълнителите и механизма на тази фалшификация.

РД

Лъжите за колективизацията винаги са били за буржоазията мощно оръжие в
психологическата война срещу Съветския съюз.

Анализираме развитието на една от най-„популярните“ лъжи, предполагаемия холокост
извършен от Сталин срещу украинския народ. Тази брилянтно разработена лъжа е създадена от Хитлер.
В своята „Моята борба“ от 1926 г. той вече посочва, че Украйна принадлежи към германския „lebensraum“ /жизнено пространство – б.пр./. Кампанията, водена от нацистите през 1934-1935 г. за болшевишкия „геноцид“ в Украйна, трябваше да подготви умовете на хората за планираното „освобождение“ на Украйна. Ще видим защо тази лъжа надживя своя нацистки създател и да се превърне в американско оръжие. Ето как са родени измислиците за „милиони жертви на сталинизма“.

На 18 февруари 1935 г. пресата на Хърст в САЩ започна публикуването на серия от статии от Томас Уокър. (Хърст беше голям медиен магнат и симпатизант на нацистите.) Велик пътешественик и журналист, Уокър уж е пресичал Съветския съюз в продължение на няколко години. Заглавието от 25 февруари на Чикаго Американ гласи: ‘Шест милиона загиват в съветски глад: Реколтата на селяните конфискувана, те и животните им умират от глад.’ В средата на страницата, друго заглавие гласи: ‘Репортер рискува живота си, за да направи снимки, показващи глада.’ В долната част на страницата: ‘Глад – престъпление срещу човечността’.

Дъглас Тотъл, „Измама, Глад и Фашизъм: Митът за украинския геноцид от Хитлер до Харвард“ (Торонто: Прогрес Букс, 1987), стр. 5-6.

В този период Луис Фишер работеше в Москва за американския вестник „Нацията“. Тази новина от напълно неизвестен колега го заинтригува много. Той направи проучване и сподели резултатите си с читателите на вестника:

„Научаваме, че г-н Уокър, „влезе в Русия миналата пролет“, тоест пролетта на 1934 година. Той видя глада. Той засне жертвите му. Той получи трогателни разкази от първа ръка за опустошенията, причинени от глада. Сега гладът в Русия е „гореща“ новина. Защо г-н Хърст запази тези сензационни статии в продължение на десет месеца, преди да ги публикува …

Консултирах се със съветски власти, които имаха официална информация от Москва. Томас Уокър е бил в Съветския съюз веднъж. Той е получил транзитна виза от съветския консул в Лондон на 29 септември 1934 г. Влезе в СССР от Полша с влак в Негорело на 12 октомври 1934 г. (Не през пролетта на 1934 г., както твърди той.) Беше в Москва на тринадесети. Остана в Москва от събота, тринадесети, до четвъртък, осемнадесети, и после се качи на транссибирски влак, който го отведе до съветско-манджурската граница на 25 октомври 1934 г. …. Физически беше невъзможно за г-н Уокър, в петте дни между 13 октомври и 18 октомври, да обхване една трета от точките, които той „описва“ от личен опит. Моята хипотеза е, че той е оставал достатъчно дълго в Москва, за да събере от озлобени чужденци украинския „местен колорит“, от който имаше нужда, за да придаде на статиите си фалшивата правдоподобност, която притежават.

Фишер имал приятел, Линдзи Парк, също американец, който е посетил Украйна в началото на 1934 година. Той не е забелязал следи от глада, споменат в пресата на Хърст. Напротив, реколтата от 1933 година беше успешна. Фишер заключи: ‘Организациите на Хърст и нацистите започват да работят все по-близо един с друг. Но не съм забелязал Хърстовата преса да публикува историите на господин Парк за процъфтяваща съветска Украйна. Господин Парк е кореспондент на господин Хърст в Москва.’

Под снимка на малко момиче и дете, приличащо на жаба, Уолтър написа:

`УЖАСНО – Под Харков, в типичната селска къща, с калeн под, покрив от слама и за мебел само пейка, имаше много слабо момиче и нейния 2 и половина годишен брат (показан по-горе). Това по-малко дете пълзеше по пода като жаба и бедното му малко тяло беше толкова изкривено от недохранване, че не приличаше на човешко същество.’ .

Дъглас Тотъл, канадски синдикален работник и журналист, намери снимката на това същото ‘жабоподобно’ дете, датирана пролетта на 1934 г., в публикация от 1922 г. за гладомора на тази година.

Друга снимка на Уокър беше идентифицирана като снимка на войник от австрийската кавалерия, до мъртъв кон, направена по време на Първата световна война.

Джеймс Кейси, Daily Worker, 21 февруари 1935 г., цитиран в Тотъл, оп. цитиран, стр. 9.

Бедният Уокър: неговото отчитане беше фалшиво, неговите снимки бяха фалшиви, дори името му беше сменено. Истинското му име беше Робърт Грийн. Той беше избягал от държавния затвор в Колорадо, след като беше излежал две години от осем. След това отиде да прави фалшивите си репортажи в Съветския съюз. След завръщането си в щатите, той беше арестуван, където призна пред съда, че никога не е стъпвал в Украйна. Мултимилионерът Уилям Рандолф Хърст срещна Хитлер в края на лятото на 1934 г., за да финализират споразумение, при което Германия щеше да купува международни новини от компанията, собственост на Хърст, International News Service. По това време, нацистката преса вече беше започнала пропагандна кампания за ‘украинския глад’. Хърст бързо пое информацията, благодарение на своя велик изследовател, Уокър.  

Други подобни репортажи за глада ще се появят в пресата на Хърст. Например, Фред Бийл започва да пише. Американски работник, осъден на двадесет години затвор след стачка, той избягал в Съветския съюз през 1930 г. и работил две години в тракторния завод в Харков. През 1933 г. той написал малка книга, наречена „Чуждестранни работници в съветски тракторен завод“, в която благоприятно описва усилията на съветския народ. В края на 1933 г. той се върнал в САЩ, където го очаквали безработица и затвор. През 1934 г. започва да пише за украинския глад и скоро неговата присъда била драстично намалена. Когато „очевидец“ отчетът му бил публикуван от Хърст през юни 1935 г., Дж. Вуличек, друг американски работник, който работил пет години в същия завод в Харков, разкрил лъжите, които се появили из текста. Въпреки че Бийл се преструвал, че е чул няколко разговора, Вуличек отбелязал, че Бийл не говорел нито руски, нито украински. През 1948 г. Бийл предложил услугите си на крайната десница като очевидец срещу комунистите пред комисията на Макарати.

Книга на Хитлер

През 1935 година доктор Евалд Амменде публикува книга, “ Muss Russland hungern?“ /Трябва ли Русия да гладува/ (английско заглавие: „Човешкият живот в Русия“ през 1936 г.). Нейните източници: германската нацистка преса, италианската фашистка преса, пресата на украинските емигранти и „пътешественици“ и „експерти“, цитирани без подробности. Той публикува снимки, които твърди, че „са сред най-важните източници за действителните факти относно руската ситуация“.

Има и снимки, принадлежащи на д-р Дитлоф, който до август 1933 г. беше директор на Германската правителствена селскостопанска концесия – Друсаг в Северен Кавказ. Дитлоф твърдеше, че е направил снимките през лятото на 1933 г. `и те демонстрират условията … (в) зоната на глада’.

Имайки предвид, че по онова време той е бил държавен служител на нацисткото правителство, как е могъл Дитлоф свободно да се мести от Кавказ към Украйна, за да прави снимки? Сред снимките на Дитлоф, седем, включително и тази на детето, приличащо на жаба, също бяха публикувани от Уокър. Друга снимка показваше две момчета, приличащи на скелети, символи на украинския глад от 1933 година. Същата снимка беше показана в телевизионната серия на Петер Устинов Русия: тя произхожда от документален филм за руската гладна епидемия от 1922 година! Друга от снимките на Аменде беше публикувана от нацисткия вестник Волкишер Беобахтер, датирана на 18 август 1933 година. Тази снимка също бе идентифицирана сред книги, датиращи от 1922 година.

Аменде е работил в района на Волга през 1913 година. По време на Гражданската война 1917-1918 година, той е заемал позиции в про-германските контрареволюционни правителства на Естония и Латвия. След това е работил в сътрудничество с правителството на Скоропадски, създадено от германската армия в Украйна през март 1918 година. Той твърдеше, че е участвал в кампании за хуманитарна помощ по време на руския глад 1921-1922 година, откъдето идва познаването му на снимките от периода. В продължение на години Аменде е служил като генерален секретар на така наречения Конгрес на европейските националности, близък до нацистката партия, който включва преорганизирани емигранти от Съветския съюз. В края на 1933 година, Аменде е назначен за почетен секретар на Междурелигиозния и международен комитет за помощ на района на руския глад, който е воден от про-фашисткия кардинал Иницер от Виена. Следователно Аменде е бил тясно свързан с нацистката анти-съветска кампания.

Когато Рейгън започна своята антикомунистическа кампания в началото на осемдесетте, професор Джеймс Е. Мейс от Харвардския университет решил, че е подходящо да преиздаде и публикува отново книгата на Амеде под заглавието Човешки живот в Русия. Това беше през 1984 година. Така всички нацистки лъжи и фалшиви фотографски доказателства, включително псевдодействията на Уокър в Украйна, получиха `академичен авторитет`, свързан с името Харвард.

Предходната година, крайнодесни украински емигранти в САЩ публикуваха „Голямата гладна катастрофа в Украйна: Непознатият Холокост“. Дъглас Тотъл успя да провери, че снимките в тази книга са от 1921-1922 година. Следователно, снимката на корицата произхожда от публикацията на Международния комитет за помощ на Русия на д-р Ф. Нансен „Информация 22“, Женева, 30 април 1922, стр. 6!

Неонацисткият ревизионизъм по света „ревизира“ историята, за да оправдае преди всичко варварските престъпления на фашизма срещу комунистите и Съветския съюз. Първо, той отрича престъпленията, които те самите те са извършили срещу евреите. Неонацистите отричат съществуването на лагери на смъртта, където милиони евреи бяха избити. След това те измислят „холокости“, за които се предполага, че са извършени от комунисти и от другаря Сталин. С тази лъжа те оправдават зверските престъпления, които нацистите извършиха в Съветския съюз. За това, ревизионизмът в услуга на антикомунистическата борба, получава пълната подкрепа на Рейгън, Буш, Тачър и компания.

Книга на Маккарти
Хиляди украински нацистки колаборационисти успяха да влязат в САЩ след Втората
Световна война. По време на периода на Маккарти те свидетелстват като жертви на „комунистическо варварство“. Те преоткриват мита за гладомора в двутомната книга „Черните дела на Кремъл“, публикувана през 1953 и 1955 г. от Украинската асоциация на жертвите на руския комунистически терор и Демократична организация на украинците, преследвана преди това от съветския режим в САЩ. Тази книга, скъпа на Робърт Конкуест, който я цитира редовно, съдържа възхвала на Петлюра, отговорен за клането на десетки хиляди евреи през 1918-1920 г., както и за почит към Шухевич –
фашистки командир на организирания от нацистите батальон „Нахтигал“, а по-късно и на Украинската въстаническа армия (UPA).

„Черните дела“ съдържа и поредица от снимки от гладомора от 1932-1933 г. Те всички са фалшификати. Умишлени фалшификати. Една снимка е озаглавена „Малък канибал“. Тя се появи в брой 22 на Информационен бюлетин на Международния комитет за подпомагане на Русия през 1922 г., с оригинално заглавие „Канибал от Запорожие: изяде сестра си“. На страница 155 на „Черните дела“ включва снимка на четирима войници и един офицер, който току-що са екзекутирали няколко мъже. Надписът гласи: Екзекуцията на Куркули“. Малка подробност: войниците са облечени в царски униформи! Следователно, царските екзекуции са дадени като доказателство за „престъпленията на Сталин“.
Един от авторите на том I на „Черните дела“ е Александър Хей-Холовко, който е
Министър на пропагандата на бандеровското „правителство“ на Организацията на украинските националисти (OUN) в Западна Украйна. По време на краткото съществуване на тази фашистка клика националистическите тълпи и Украинските спомагателни войски убиват няколко хиляди евреи, поляци и болшевики в Лвовска област. Хей-Холовко, който сега живее във Ванкувър, също е служил в СС.

Сред лицата, цитирани като „спонсори“ на книгата, е Анатол Билоцерковски, известен още като Антон Шпак, бивш офицер от нацистката полиция в Бела Церква. Според свидетели и документи Шпак/Билоцерковски и други лично са участвали в екзекуцията на две хиляди души предимно цивилни евреи.
Между 1 и 15 милиона мъртви

През януари 1964 г. Дана Далримпъл публикува статия в „Съветски изследвания“, озаглавена „Съветският глад от 1932-1934 г.‘. Той твърди, че е имало 5,500,000 мъртви, средно аритметично на 20 различни оценки.

Един въпрос веднага идва на ум: какви са източниците на тези „оценки“, използвани от професора?

Един от източниците е Томас Уокър, който направи известното „пътуване“ до Украйна, където, според Далримпъл, „вероятно е можел да говори руски“.

Друг източник беше Николай Прииходко, нацистки сътрудник, който работеше за контролираното от нацистите „Министерство на културата и образованието“ в Киев. Прииходко беше евакуиран на Запад от нацистите по време на тяхното отстъпление от Украйна. Той предостави цифрата от седем милиона мъртви. Следват Отто Шилер, нацистки държавен служител, отговорен за реорганизацията на земеделието в окупираната от нацистите Украйна. Неговият текст, публикуван в Берлин през 1943 г. и твърдящ, че мъртвите са 7,500,000, беше цитиран от Далримпъл.

Следващият източник беше Евалд Аменде, нацист, който не е бил в Русия от 1922 г. В две писма, публикувани през юли и август 1934 г. в Ню Йорк Таймс, Аменде говореше за 7,500,000 мъртви и твърдеше, че през юли на същата година хора умират по улиците на Киев. Няколко дни по-късно кореспондентът на НЙT, Харолд Дени, опроверга Аменде: ‘Вашият кореспондент беше в Киев в продължение на няколко дни миналия юли около времето, когато се предполага, че там хора умират, и нито в града, нито в околните села имаше глад.’ Няколко седмици по-късно Дени съобщи: ‘Никъде не беше намерен глад. Никъде дори страх от него. Има храна, включително хляб, на местните открити пазари. Селяните също се усмихваха и бяха щедри със своите хранителни продукти.’

След това Фредерик Бърчал говори за повече от четири милиона мъртви в статия от 1933 година. В този момент той беше, в Берлин, един от първите американски журналисти, които публично подкрепиха режима на Хитлер.

Източници шест до осем са Уилям Х. Чембърлейн, два пъти, и Евгени Лионс, и двамата антикомунистически журналисти. След войната и двамата бяха видни членове на Американския комитет за освобождение от болшевизма (AMCOMLIB), по-известен като Радио Свобода. Средствата на AMCOMLIB бяха събрани от ‘Кръстоносен поход за свобода’, който получи 90 процента от средствата си от ЦРУ. Чембърлейн направи първа оценка от четири милиона и втора от 7,500,000 мъртви, последната цифра основана на ‘оценка на чуждестранни жители в Украйна’. Петте милиона мъртви на Лионс също бяха резултат от шум и слухове, основани на ‘оценки, направени от чужденци и руснаци в Москва’.

Най-високата цифра (десет милиона) беше предоставена, без подробности, от Ричард Сталет от про-нацисткия печат на Хърст. През 1932 година украинското население беше 25 милиона души.

Сред двадесетте източника в академичния труд на Далримпъл три идват от антисъветски статии в про-нацисткото списание на Хърст и пет от крайно десни публикации от ерата на Маккарти (1949-1953). Далримпъл е използвал двама германски фашистки автори, един бивш украински сътрудник, един десен руски емигрант, двама сътрудници на ЦРУ и един журналист, който харесвал Хитлер. Огромно част от цифрите идват от неидентифицирани ‘чужденци живеещи в Съветския съюз’. Двете най-ниски оценки, датиращи от 1933 година, са от американски журналисти в Москва, известни с професионализма си, Ралф Барнс от Ню Йорк Хералд Трибюн и Уолтър Дюранти от Ню Йорк Таймс. Първият говори за един милион, а вторият за два милиона умрели от глад.

Двама професори на помощ на украинските нацисти

За да помогнат на новия антикомунистически кръстоносен поход и да оправдаят безумното си военно натрупване, американските десни активисти насърчиха през 1983 г. голяма възпоменателна кампания за „50-годишнината от гладомора в Украйна“. За да се гарантира, че ужасяващата заплаха за Запада е правилно разбрана, е необходимо доказателство, че комунизмът означава геноцид. Това доказателство е предоставено от нацистите и колаборационистите. Двама американски професори ги прикриха с академичните си пълномощия: Джеймс Е. Мейс, съавтор на „Глад в съветска Украйна“, и Уолтър Душник, който написа „Преди 50 години: Холокостът на глада в Украйна –  терорът и мизерията като инструменти на съветския руски империализъм“, предшествана от Дана Далримпъл. Работата на Харвард съдържа 44 предполагаеми снимки на глада от 1932-1933 г. Двадесет и четири идват от два нацистки текста, написани от Лаубенхаймер, който приписва повечето от снимките на Дитлоф и започва презентацията си с цитат от „Моята борба“ на Хитлер:

„Ако, с помощта на своето марксистко верую, евреинът победи другите народи, неговата корона ще бъде погребален венец на човечеството и тази планета, както е било преди милиони години – да се движи през безлюдния етера.“
По-голямата част от снимките на Дитлоф – Лаубенхаймер са пълни фалшификати, идващи от непосредствената епоха на Първата световна война и глада от 1921-1922 г., или в противен случай изобразяват погрешно представени и недокументирани сцени, които не описват условията на гладомора.
Вторият професор, Душник, участва като кадър във фашистката организация на
украински националисти, които се активизират в края на тридесетте години.

`Научни’ изчисления

Душник изобретява „научен“ метод за изчисляване на мъртвите по време на „гладомора“; Мейс следва неговия метод:
„Като се вземат предвид данните от преброяването от 1926 г. … и преброяването от 17 януари 1939 г. … и средното увеличение преди колективизацията … (2,36 % годишно), може да се изчисли, че Украйна… загуби 7 500 000 души между двете преброявания.“.

Тези изчисления нямат значение.

Световната война, гражданските войни и голямата гладна криза от 1920–1922 г. всички предизвикаха спад в раждаемостта. Новото поколение, родено в този период, достигна физическа зрялост, на 16 години, около 1930 г. Структурата на населението неизбежно доведе до спад в раждаемостта през тридесетте години.

Безплатният аборт също драматично намали раждаемостта през тридесетте години, до точката, в която правителството го забрани през 1936 г., за да увеличи населението.

Годините 1929–1933 бяха характеризирани от големи, борби и насилие в селата, съпроводени с периоди на глад. Икономическите и социални условия от този тип намаляват раждаемостта.

Броят на хората, регистрирани като украинци, се промени чрез междуетнически бракове, промени в обявената националност и миграции.

Дори границите на Украйна не бяха същите през 1926 и 1939 г. Кубанските казаци, между 2 и 3 милиона души, бяха регистрирани като украинци през 1926 г., но бяха прекласифицирани като руснаци в края на двадесетте години. Тази нова класификация сама по себе си обяснява от 25 до 40 процента от ‘жертвите на гладомора’, изчислени от Душницки – Мейз.

Нека добавим, че според официалните данни населението на Украйна се е увеличило с
3 339 000 души между 1926 и 1939 г. Сравнете тези цифри с увеличаването на еврейското население в реални условия на геноцид, организиран от нацистите.
За да тества валидността на метода `Душнифик`, Дъглас Тотъл опита едно упражнение с данни за провинцията Саскачеван в Канада, където през тридесетте години имаше големи борби на фермерите. Репресията често беше насилствена. Тотъл се опита да `изчисли` броя на статистическите `жертви` на `депресивния геноцид`, причинен от Голямата депресия през 1930-те години и засушаването в Западна Канада, усложнено от политиките и употребата на сила от дясноцентристките канадски правителства: Този `научен метод`, който всеки уважаван човек би нарекъл гротесктен фарс за Канада, е широко приет в дясноцентристки публикации като `доказателство` за `сталинския терор`.

B-филми
Кампанията за „гладомор“, която нацистите започнаха през 1933 г., достигна своя апогей половин век по-късно, през 1983 г., с филма „Жътва на отчаянието“, за масите, и през 1986 г., с книгата Жътва на скръбта, от Робърт Конкуест, за интелигенцията.
Филмите „Жътва на отчаянието“ за украинския „геноцид“ и „Полетата на смъртта“ за
„геноцидът“ в Кампучия, са двете най-важни творби, създадени от антуража на Рейгън
внушаващи в съзнанието на хората, че комунизмът е синоним на геноцид.

Жътва на отчаянието спечели златен медал и Наградната купа на Голямата трофейна награда на 28-мия Международен филмов и телевизионен фестивал в Ню Йорк през 1985 г.
Най-важните разкази на очевидци за „геноцида“, появяващи се във филма, са
направени от германски нацисти и техните колаборационисти.

Степан Скрипник беше главен редактор на нацисткото списание Волин по време на германската окупация. За три седмици, с благословията на хитлеристките власти, той беше повишен от прост мирянин до епископ в Украинската православна църква и от името на `християнската моралност’ издигна зловеща пропаганда за Die Neue Ordnung, хитлеристкия Нов ред. Бягайки от Червената армия, той потърси убежище в САЩ.

Германецът Ханс фон Херват, друг свидетел, работеше в Съветския съюз в службата, която наемаше сред съветските пленници наемници за руската нацистка армия на генерал Власов.

Неговият съотечественик Андор Хенке, който също се появява във филма, е бил нацистки дипломат.

За да илюстрират `гладомора` от 1932-1933 г., авторите използвали сцени филмови хроники от преди 1917 г., части от филмите Цар глад (1921-1922) и Арсенал (1929), както и сцени от обсадата на Ленинград, заснети по време на Втората световна война.

Когато продуцентите на филма били атакувани публично от Тотъл през 1986 г., Марко Кариник, който стоял зад филма и направил повечето от изследването, направил публично изявление, цитирано в Toронто Стар:

„Аз посочих, че такъв род неточност не може да се позволи,“ каза той в интервю. „Игнорираха ме.“ „

Жътва на скръбта: Завоевание и преобразуване на украински нацистки колаборационисти

През януари 1978 г. Дейвид Лий публикува статия в Лондонския Гардиян, в която разкри, че Робърт Конквест е работил за службите за дезинформация, официално наречени Дирекция за информационни изследвания (IRD), на британската тайна служба. В британските посолства ръководителят на IRD е отговорен за предоставяне на ‘фалшифицирани’ информации на журналисти и обществени фигури. Двете най-важни цели бяха Третият свят и Съветския съюз. Лий твърдеше:

‘Робърт Конквест … често критичен към Съветския съюз, беше един от онези, които работиха за IRD. Той беше в Министерството на външните работи до 1956 г.’ .

По предложение на IRD, Конквест написа книга за Съветския съюз; една трета от тиража беше закупена от Прагер, който редовно публикува и разпространява книги по заявка на ЦРУ.

През 1986 г. Конквест допринесе значително за пропагандната кампания на Рейгън за обикновените американци относно възможна окупация на САЩ от Червената армия! Книгата на Конквест, съавтор на Манчип Уайт, носеше заглавие: Какво да правим, когато дойдат руснаците: Ръководство за оцеляване.

В книгата си „Големият терор“ (1968, преработена 1973), Конкуест изчислява броя на мъртвите
по време на колективизацията 1932-1933 г. на пет до шест милиона, половината в Украйна. По време на годините на Рейгън, антикомунистическата истерия се нуждаеше от цифри, надвишаващи тези на шестте милиона евреи, изтребени от вацистите. През 1983 г. Конкуест смята, че е подходящо да удължи условията на глад до 1937 г. и да преразгледа неговите „оценки“ до 14 милиона мъртви.

Неговата книга от 1986 година „Жътва на тъгата“ е псевдоакадемична версия на историята, представена от украинската крайна десница в студената война.

Конквест твърди, че украинската крайна десница е водила `антигерманска и антисъветска` борба, повтаряйки лъжата, която тези криминални банди са изобретили след тяхното поражение, докато са се опитвали да емигрират в САЩ.

Конквест, занимавайки се с украинската история, споменава нацистката окупация с едно изречение, като период между две вълни на Червен терор!

Конквест, „Жътва на тъгата“, цитиран труд, стр. 334.

Той напълно заличава от историята си зверския терор, който украинските фашисти
предприели по време на германската окупация, тъй като те са най-добрите източници за „гладомора“.
Роман Шухевич е командир на Нахтигалския батальон, съставен от украински националисти, облечени в немска униформа. Този баталион окупира Лвов на 30 юни 1941 г. и участва в тридневното клане на евреи в региона. През 1943 г. Шухевив е кръстен командир на Украинската въстаническа армия (бандеровци, или УПА), въоръжени поддръжници на ОУН фашист Степан Бандера, който след войната се преструваше, че са се сражавали с германци и червени.
Всичките им `разкази’ за битките, които водили срещу германците, се оказаха лъжа. Те твърдяха, че са разстреляли Виктор Лутце, началника на щаба на германската СА. Но всъщност той е загинал при автомобилна катастрофа край Берлин..

Те твърдят, че са водили битка срещу 10 000 германски войници в Волин и Полиса, през лятото на 1943 година. Историкът Рубен Айнщейн доказа, че по време на тази битка 5000 украински националисти са участвали на страната на 10 000 германски войници в голямата кампания за обкръжаване и опит за унищожаване на партизанската армия, водена от известния болшевик Алексей Фьодоров!

Айнщайн отбеляза: `Бандите на УПА, които станаха известни като Бандеровци, доказаха себе си под командването на Шухевич, сега известен като Тарас Чупринка, най-опасните и жестоки врагове на оцелелите евреи, полските селяни и заселници, и всички антигермански партизани.’

Украинската 14-та Вафен СС Галицийска дивизия (известна също като Дивизия Галичина) беше създадена през май 1943 г. В своя призив към украинците да се присъединят към нея, Кубийович, ръководителят на нацисткия упълномощен украински централния комитет, обяви:

‘Дългоочакваният момент е настъпил, когато украинският народ отново има възможността да излезе с оръжие, за да се бори срещу най-тежкия си враг – московско-еврейския болшевизъм. Фюрерът на Великия немски Райх се е съгласил със създаването на отделна украинска доброволческа военна единица.’

Преди нацистите наложиха пряката си власт над Украйна, без да оставят автономия на своите украински съюзници. На базата на това съперничество между германските и украинските фашисти, украинските националисти по-късно изградиха своя мит за `съпротива срещу германците’.

Изтласкани от Червената армия, нацистите смениха тактиката си през 1943 година, придавайки по-важна роля на украинските убийци. Създаването на `украинска’ дивизия на Вафен СС беше разгледано като победа за `украинския национализъм’.

На 16 май 1944 г. началникът на СС Химлер поздравява германските офицери от
Галициенската дивизия за прочистването на Украйна от всички нейни евреи.

Васил Вериха, ветеран от 14-та дивизия Вафен СС, пише през 1968 г.:

Персоналът, обучен в дивизията [14-та СС], стана гръбнакът на УПА,… командването на УПА също изпрати групи от своите хора в дивизията, за да получат подходящо обучение…. Това укрепи УПА, която остана на родната земя [след нацисткото отстъпление], в частност нейните командири и инструктори.

Въпреки че тенденциите на Мелник и Бандера в Организацията на украинските националисти бяха в противоречие една с друга и дори се бореха помежду си, тук можем да видим как те са си сътрудничели срещу комунистите под ръководството на германските нацисти.

Нацисткият офицер Шолце разкри пред Нюрнбергския трибунал, че Канарис, ръководителят на германската разузнавателна служба, „лично е инструктирал Абвера да създаде подземна мрежа, за да продължи борбата срещу съветската власт в Украйна. Компетентни агенти бяха оставени специално, за да ръководят националистическото движение.“

Имайте предвид, че троцкистката група на Мандел винаги е подкрепяла „антисталинистката“ въоръжена борба, която фашистките бандити от ОУН водеха между 1944 и 1952 година.

След войната Джон Лофтус беше адвокат в Офиса за специални разследвания на Министерството на правосъдието на САЩ, отговорен за откриването на нацисти, които се опитваха да влязат в Съединените щати. В книгата си „Тайните на Беларус“ той потвърдил, че службата му се е противопоставяла на влизането на украински нацисти. Но Франк Уиснър, ръководител на Офиса за координация на политиката на администрацията на САЩ, особено важна тайна служба по това време, систематично е позволявал влизането на бивши украински, хърватски и унгарски нацисти. Уиснър, който по-късно ще играе важна роля начело на ЦРУ, е заявил: „ОУН (Организация на украинските националисти) и партизанската армия, която тя създаде през 1942 г. (sic), УПА, се бореха яростно както срещу германците, така и срещу съветските руснаци“.

Тук се вижда как американските разузнавателни служби, веднага след войната, възприеха версията на украинските нацисти за историята, за да използват антикомунистите в тайната борба срещу Съветския съюз. Лофтис коментира:

`Това беше пълна измислица. CIC (Корпус на контраразузнаването на САЩ) имаше агент, който фотографира единадесет тома от тайните вътрешни файлове на ОУН–Бандера. Тези файлове ясно показват как повечето от членовете му работеха за Гестапо или СС като полицаи, екзекутори, ловци на партизани и общински служители.’

В Съединените щати бивши украински нацистки сътрудници създадоха „изследователски институти“, от които разпространяваха своята версия на историята на Втората световна война. Лофтус пише:

‘Финансирането на тези „изследователски институти“, които не бяха нищо повече от прикрити групи на бивши нацистки разузнавачи, идваше от Американския комитет за освобождение от болшевизма, сега известен като Радио Свобода. Комитетът всъщност беше прикритие за OPC.’

`Срещу Хитлер и срещу Сталин’: около тези думи бивши хитлеристи и ЦРУ обединиха усилията си. За неподготвените хора формулата `срещу фашизма и срещу комунизма` може да изглежда като `трети път`, но със сигурност не е. Това е формулата, която обедини след поражението на нацистите бившите партизани на разпадаща се Велика Германия и техните американски наследници, които се стремят към световна хегемония. Тъй като Хитлер вече беше част от миналото, крайната десница в Германия, Украйна, Хърватия и др. се присъедини към американската крайна десница. Те обединиха усилията си срещу социализма и срещу Съветския съюз, който понесе тежестта на антифашистката война. За да мобилизират буржоазните сили, те разпространяваха лъжи за социализма, твърдейки, че е по-лош от нацизма. Формулата `срещу Хитлер и срещу Сталин` служеше за изобретяване на `престъпленията` и `холокостите` на Сталин, за да могат по-добре да прикрият и дори да отрекат чудовищните престъпления и холокости на Хитлер. През 1986 г. ветераните от Украинската въстаническа армия, същите тези, които се преструват, че са се борили „срещу Хитлер и срещу Сталин“, публикуват книга озаглавена „Защо един Холокост струва повече от другите?“, написана от бившия член на UPA, Юрий Чумацкий. Съжалявайки, че „ревизионистките историци, които твърдят, че не е имало план за унищожаване евреите, не е имало масови обгазявания и че по-малко от един милион евреи са екзекутирани по всякакви причини през Втората война“, Чумацкий: продължава
„Според изявленията на ционистите, Хитлер уби шест милиона евреи, но Сталин, подкрепен от еврейския държавен апарат успя да убие десет пъти повече християни“.

Фашистки източници на Конквест

Заглавието на решаващата част – Глава 12 – от Жътва на скръбта е `Гладът бушува’. То съдържа впечатляващ списък от 237 референции. По-внимателно проучване показва, че повече от половината от тези референции идват от ултрадесни украински емигранти. Украинската фашистка книга Черни дела на Кремъл е цитирана 55 пъти! Не е чудно, че Конквест използва версията на историята, предоставена от украинските нацистки сътрудници и американските тайни служби.

В същата глава Конквест цитира 18 пъти книгата „Деветият кръг“ от Олекса Воропай, публикувана през 1953 г. от младежкото движение на фашистката организация на Степан Бандера. Авторът представя подробна биография за тридесетте години, но не споменава какво е правил по време на нацистката окупация! Едва прикрито признание за неговото нацистко минало. Той отново се е заел с биографията си през 1948 г. в Мюнстер, където много украински фашисти намерили убежище. Там той интервюирал украинци относно гладомора от 1932-1933 г. Нито един от „свидетелите“ не е идентифициран, което прави книгата безполезна от научна гледна точка. Тъй като той не каза нищо за това, което е правил по време на войната, е вероятно тези, които „разкриха истината за Сталин“, да са били украински нацистки колаборационисти, които са избягали.

Биъл, който е писал за проксисткия нацистки печат на Хърст от 30-те години на миналия век, и по-късно е работил с Комитета по неамерикански дейности в епохата на студената война, е цитиран пет пъти.

Кравченко, антикомунистическият емигрант, е източник десет пъти; Лев Копелов, друг руски емигрант, пет пъти.

Сред включените „научни“ справки е романът на Василий Гросман, цитиран от Конквест петнадесет пъти!

След това, Конквест цитира интервюта от Проекта за бежански интервюта на Харвард, който е финансиран от ЦРУ. Той цитира Конгресната комисия за комунистическа агресия от епохата на Маккарти, както и нацистката книга на Евалд Аменде от 1935 година. Конквест също се отнася пет пъти към Юджийн Лионс и към Уилям Чембърлейн, двама мъже, които след Втората световна война бяха в управителния съвет на Радио Свобода, централната радиомрежа в Централна Европа на ЦРУ.

На страница 244 Конквест пише: `Един американец, в село на двадесет мили южно от Киев, откри … те готвеха ястие, което не подлежи на анализ’. Посочената референция е New York Evening Journal, 28 февруари 1933 г. Всъщност, това е статия на Томас Уокър в пресата на Хърст, публикувана през 1935 г.! Конквест нарочно е антидатирал вестника, за да съответства на глада от 1933 г. Конквест не е споменал името на американеца: той се е страхувал, че някои може да си спомнят, че Томас Уокър е фалшив и никога не е стъпвал в Украйна. Конквест е фалшификатор.

За да оправдае използването на емигрантски книги, записващи слухове, Конквест твърди, че ‘истината може да проникне единствено под формата на слухове’ и че ‘основно най-добрият, макар и не непогрешим, източник е слухът’.

Дж. Арх Гети, Произход на великите чистки: Преразглеждане на Съветската комунистическа партия, 1933-1938 (Ню Йорк: Издателство Кеймбридж, 1985), стр. 5.

Това изявление придава академичен авторитет на фашистките клевети, дезинформация и лъжи.

Причините за глада в Украйна

Имаше глад в Украйна през 1932-1933 година. Но той беше предизвикан главно от борбата до край, която украинската крайнодясна опозиция водеше срещу социализма и колективизацията на земеделието.

През тридесетте години на миналия век дясното радикално движение, свързано с хитлеристите, вече напълно е експлоатирало пропагандната тема за ‘умерено провокирания глад с цел изтребване на украинския народ’. Но след Втората световна война тази пропаганда беше ‘коригирана’ с основната цел да прикрие варварските престъпления, извършени от германски и украински нацисти, да защити фашизма и да мобилизира западните сили срещу комунизма.

Всъщност от началото на петдесетте години реалността на изтребването на шест милиона евреи се е наложила на световната съвест. Световните десни сили се нуждаеха от по-голям брой смъртни случаи, „причинени от комунистическия терор“. Така през 1953 г., годината на триумфиращия маккартизъм, грандиозно увеличение на броя на смъртните случаи в Украйна се наблюдава двадесет години по-рано. Тъй като евреите са били убити по научен, умишлен и систематичен начин, „изтреблението“ и на украинския народ трябваше да приеме формата на геноцид, извършен хладнокръвно. И крайната десница, която яростно отрича холокоста на евреите, измисли украинския геноцид!

Гладът в Украйна от 1932-1933 г. имаше четири основни причини.

Първо, той беше предизвикан от гражданска война, водена от кулаците и носталгичните реакционни елементи на царизма срещу колективизацията на земеделието.

Фредерик Шуман пътува като турист в Украйна по време на периода на глад. След като стана професор в Уилямс Колидж, той публикува книга през 1957 г. за Съветския съюз. Той говореше за глада.

„Тяхното [кулашко] противопоставяне прие първоначалната форма на клане на добитъка и конете им предпочитайки го пред това да бъдат колективизирани. Резултатът е тежък удар върху съветското селско стопанство за повечето от добитъка и конете са били собственост на кулаците. Между 1928 и 1933 г. броят на конете в СССР намалява от почти 30 000 000 до по-малко от 15 000 000; рогати говеда от 70 000 000 (включително 31 000 000 крави) до 38 000 000 (включително 20 000 000 крави); на овце и кози от 147 000 000 до 50 000 000; и на свине от 20 000 000 до 12 000 000. Съветското селско стопанство не се възстановява от тази зашеметяваща загуба до 1941 г.

`… Някои [кулаци] убиваха чиновници, поставяха факли върху имуществото на колективите и дори изгарят собствените си реколти и семена на зърно. Повече отказват да сеят или жънат, може би с предположението че властите ще направят отстъпки и във всеки случай ще ги захранват.
„Последиците бяха „гладът в Украйна“ от 1932-33 г. Зловещи разкази, предимно измислени, се появяват в нацистката преса в Германия и в пресата на Хърст в Съединените щати, често илюстрирана със снимки, които се оказаха направени по Волга през 1921 г. …. „Гладът“ не беше, в по-късните си етапи, в резултат на недостиг на храна, въпреки рязкото намаляване на семенното зърно и реколтата произтичащи от специални реквизиции през пролетта на 1932 г., които очевидно са предизвикани от страх от война в Япония. Повечето от жертвите са кулаци, които са отказали да засеят нивите си или са унищожили техните реколти“.
Интересно е да се отбележи, че това свидетелство от очевидец беше потвърдено от статия от 1934 година на Исаак Мазепа, лидер на украинското националистическо движение, бивш премиер под Петлюра през 1918 година. Той се похвали, че в Украйна, десницата е успяла през 1930-1932 година да саботира широко земеделските дейности. ‘Първоначално имаше безредици в колхозите [колективните стопанства] или пък комунистическите служители и техните агенти бяха убивани, но по-късно се предпочете система на пасивно съпротивление, която цели системно проваляне на плановете на болшевиките за засаждане и прибиране на реколтата… Катастрофата през 1932 година беше най-тежкият удар, с който съветска Украйна трябваше да се справи след глада от 1921-1922 година. Летните и пролетните засадителни кампании и двете се провалиха. Цели площи останаха незасети, а когато реколтата беше прибирана… в много райони, особено на юг, 20, 40 и дори 50 процента останаха на полето и или не бяха прибрани изобщо, или бяха унищожени при овършаването.’

Втората причина за глада беше сушата, която удари определени райони на Украйна през 1930, 1931 и 1932 година. За професор Джеймс Е. Мейс, който защитава линия на украинската крайна десница в Харвард, това е басня, създадена от съветския режим. Въпреки това, в книгата си ‘История на Украйна’, Михаил Хрушевски, който е описван от самите националисти като ‘водещия историк на Украйна’, пишейки за годината 1932, твърди, че ‘отново година на суша съвпадна с хаотични аграрни условия’.

Професор Николас Рясновски, който преподавал в Руския изследователски център в Харвард, е написал, че през годините 1931 и 1932 е имало условия на суша. Професор Майкъл Флорински, който се е борил срещу болшевиките по време на Гражданската война, отбелязал: ‘Тежки суши през 1930 и 1931 година, особено в Украйна, влошиха положението на земеделието и създадоха условия близки до глад’.

Третата причина за глада беше епидемия от тиф, която опустоши Украйна и Северен Кавказ. Д-р Ханс Блуменфелд, международно уважаван градоустройствен експерт и носител на Ордена на Канада, работеше като архитект в Макеевка, Украйна по време на глада. Той написа:

‘Няма съмнение, че гладът отне много жертви. Нямам основа, върху която да оценя техния брой… Вероятно повечето смъртни случаи през 1933 г. са били причинени от епидемии на тиф, тифозна треска и дизентерия. Водни болести бяха чести в Макеевка; само с малко късмет оцелях след атака на тифозна треска.’

Хорсли Грант, човекът, който направи абсурдната оценка от 15 милиона мъртви по време на гладомора – 60 процента от етническото украинско население от 25 милиона през 1932 – отбеляза в същото време, че `върхът на епидемията от тиф съвпада с глада …. не е възможно да се отдели кое от двете причини е било по-важно за причиняване на жертви.’

Четвъртата причина за глада беше неизбежният хаос, предизвикан от реорганизацията на селското стопанство и също толкова дълбоките промени в икономическите и социалните отношения: липса на опит, импровизация и объркване в заповедите, липса на подготовка и левичарски радикализъм сред някои от по-бедните селяни и част от държавните служители.

Числата от един до два милиона мъртви от глада са очевидно важни. Тези човешки загуби са до голяма степен резултат от свирепата опозиция на експлоатиращите класи срещу реорганизацията и модернизацията на селското стопанство на социалистическа основа. Но буржоазията ще направи така, че Сталин и социализмът да бъдат отговорни за тези смъртни случаи. Числото от един до два милиона трябва също да бъде сравнено с деветте милиона мъртви, причинени от глада през 1921-1922 година, който беше предизвикан основно от военната интервенция на осем империалистически сили и от подкрепата, която те предоставиха на реакционни въоръжени групи.

Гладът не продължи отвъд периода преди прибирането на реколтата през 1933 г. Съветското правителство предприе извънредни мерки, за да гарантира успеха на реколтата през тази година. През пролетта, тридесет и пет милиона пуда семена, храни и фуражи бяха изпратени в Украйна. Организацията и управлението на колхозите бяха подобрени и бяха доставени няколко хиляди допълнителни трактора, комбайни и камиони.

Ханс Блуменфелд представи в своята автобиография резюме на това, което е изпитал по време на глада в Украйна:

„[Гладът беше причинен от] съчетание на редица фактори. Първо, горещото сухо лято на 1932 г., което бях преживял в северната част на Вятка, доведе до загуба на реколтата в полусухите райони на юг. Второ, борбата за колективизация е разрушила селското стопанство. Колективизацията не е подреден процес, следващ бюрократичните правила. Тя се състоеше от действия на бедните селяни, насърчавани от партията. Бедните селяни са нетърпеливи да експроприират „кулаците“, но по-малко желаят да организират кооперативно стопанство. До 1930 г. партията вече е изпратила кадри, които да спрат и коригират ексцесиите. След като упражни сдържаност през 1930 г., партията отново започна да се движи през 1932 г. В резултат на това през тази година кулашкото стопанство престана да произвежда, а новото колективно стопанство все още не произвеждаше пълноценно. Първото искане за неадекватния продукт отиде към градската индустрия и въоръжените сили; тъй като бъдещето на цялата нация, включително и на селяните, зависеше от тях, не може да бъде иначе ….

`През 1933 г. валежите бяха достатъчни. Партията изпрати най-добрите си кадри, за да помогнат в организирането на работата в колхозите. Те успяха; след реколтата на сезон 1933 ситуацията се подобри радикално и с удивителна скорост. Имах чувството, че теглим тежка количка нагоре, несигурни дали ще успеем; но през есента на 1933 г. бяхме преминали върха и оттогава нататък можехме да се движим напред с ускоряваща се скорост.’.

Ханс Блуменфелд подчерта, че гладът е ударил и руските региони на Долна Волга и Северен Кавказ. `Това опровергава „факта“ за антиукраински геноцид, паралелен на антисемитския холокост на Хитлер. На всеки, който е запознат със острия недостиг на работна сила в Съветския съюз през тези години, представата, че неговите лидери умишлено биха намалили този оскъден ресурс, е абсурдна ….’.

Украйна под нацистка окупация

Японските армии окупирали Манджурия през 1931 г. и заели позиции по границата със Съветския съюз. Хитлер дойде на власт през 1933 г.

Програмите за индустриална и селскостопанска реорганизация, предприети от Съветския съюз между 1928-1933 г., дойдоха точно навреме. Само техният успех, на цена на пълна мобилизация на всички сили, позволи победоносната съпротива срещу нацистите.

Една от ирониите на историята е, че нацистите започнали да вярват в собствените си лъжи за украинския геноцид и за крехкостта на съветската система.

Историкът Хайнц Хонe написа:

Две озадачаващи години кървава война в Русия предоставиха жестоко доказателство за фалшивостта на разказа за подчовеци. Още през август 1942 г. в своите „Доклади от Райха“ SD (Службата за сигурност) отбеляза, че сред германския народ нараства чувството, че сме жертви на илюзия. Основното и удивително впечатление е от огромната маса съветско оръжие, неговото техническо качество и гигантските съветски усилия за индустриализация – всичко това в остър контраст с предишната картина на Съветския съюз. „Хората се питат как болшевизмът е успял да произведе всичко това.“

Американският професор Уилям Мандел написа през 1985 г.:

`В най-голямата източна част на Украйна, която беше съветска в продължение на двадесет години, лоялността беше преобладаваща и активна. Имаше половин милион организирани съветски партизани … и 4,500,000 етнически украинци се биеха в съветската армия. Ясно е, че тази армия щеше да бъде основно отслабена, ако имаше основни недоволства сред толкова голям компонент.’

Историкът Роман Спорлук признава, че „зоните на действие“ на „организирания украински национализъм … бяха ограничени до бившите полски територии“, т.е. до Галиция. Под полска окупация фашисткото украинско движение имаше база до 1939 г.

Лъжата за украинския холокост беше измислена от хитлеристите като част от тяхната подготовка за завладяване на украински територии. Но веднага щом стъпиха на украинска земя, нацистките „освободители“ срещнаха яростна съпротива. Алексей Фьодоров ръководеше група партизани, която елиминира 25 000 нацисти по време на войната. Книгата му „Подземният комитет продължава“ прекрасно показва отношението на украинския народ към нацистите. Препоръчително е да се чете като противоотрова на тези, които говорят за „сталинисткия украински геноцид“.

Алексей Фьодоров, Подземният комитет продължава (Москва: Издателство Прогрес).