Полските другари отбиват направо, без заобикалки, нашето позоваване на Марксовото отношение към отделянето на Ирландия като изключение. В какво се състои възражението им? Според тях позоваването на Марксовата позиция от 1848-1871 г. няма „ни най-малка стойност”. Своето необикновено ядовито и решително заявление те мотивират с това, че Маркс се изказал „едновременно” срещу стремежа за независимост на „чехите, южните славяни и т.н.”.
Тая мотивировка е ядовита точно за това, защото е особено несъстоятелна. Излиза, според полските марксисти, че Маркс е просто един объркан човек, който говори „едновременно” противоречиви неща! Това е съвсем невярно и съвсем не е марксизъм. Тъкмо потребността от „конкретен” анализ, която полските другари изтъкват, без да го прилагат, те ни налагат да разгледаме, дали различното отношение на Маркс към различните конкретни „национални” движения не произлиза от един и същ социалистически мироглед.
Знае се, че Маркс беше за независимостта на Полша, имайки пред вид интересите на европейската демокрация в борбата й срещу силата и влиянието – би могло да се каже, срещу всесилието и преобладаващото реакционно влияние – на царизма. Правотата на този възглед стана нагледна и се потвърди фактически в 1849 г. ,когато руската крепостническа армия смаза национално-освободителното и революционно-демократическото въстание в Унгария. От тогава до смъртта на Маркс, дори и по-късно, до 1890 г, когато реакционната война на царизма в съюз с Франция заплашваше не „империалистическа”, национално-независима Германия, Енгелс беше преди всичко и повече от всичко за борба против царизма. За това и само за това Маркс и Енгелс бяха против националното движение на чехите и южните славяни. Една проста справка е това, което Маркс и Енгелс писаха в 1848-1849 г., ще посочи на всеки, който се интересува от марксизъм, а не за да се пази от марксизма, че Маркс и Енгелс противопоставиха тогава ясно и определено „цели реакционни народи”, които служеха като „руски предни постове” в Европа, на „революционните народи”, на немците, поляците, маджарите. Това е факт. И тоя факт тогава беше безспорно вярно посочен, в 1848 г. революционните народи се биеха за свободата, чийто главен враг беше царизмът, а чехите и други бяха действително реакционни народи, предни постове на царизма.
Какво ни показва тоя конкретен пример, който трябва да анализираме конкретно, ако искаме да останем верни на марксизма? Само това, че: 1/ освободителните интереси на няколко големи и най-големи европейски народи стоят по-горе от интересите на освободителното движение на малките народи; 2/ че искането на демокрацията трябва да се взема в общоевропейски – сега трябва да кажем, в световен мащаб, а не изолирано.
Нещо повече. Нито следа от опровергаване на тоя елементарен социалистически принцип, който поляците забравят и на който Маркс остава винаги верен, не може да бъде свободен народът, който потиска други народи. Ако конкретното положение, пред което беше изправен Маркс в епохата на преобладаващото влияние на царизма в световната политика се повтори, например в една такава форма, че няколко народи започнат социалистическа революция / както в 1848 г. започна в Европа буржоазно-демократическата революция/, а други народи стават главни стълбове на буржоазната реакция – ние също трябва да бъдем за революционната война срещу тях, за да ги „смажем”, за да разрушим всичките им предни постове, каквито и дребно-национални движения да се надигат тук. Следователно, съвсем не трябва да отхвърляме примерите на Марксовата тактика – то би означавало да изповядваме марксизма на думи, а на дело да скъсваме с него – а да извлечем от техния конкретен анализ неоценими уроци за бъдещето. Отделните искания на демокрацията, в това число и самоопределянето, не са абсолют, а само частичка от общо-демократичното /днес общо-социалистическото/ световно движение. Възможно е в някои конкретни случаи частичката да противоречи на общото, тогава тя трябва да се отхвърли. Възможно е републиканското движение в една от държавите да се явява само като оръдие на клерикалната или финансово-монархическата интрига на другите страни – тогава не трябва да подкрепяме даденото конкретно движение, но би било смешно на това основание да изхвърлим републиканския лозунг от програмата на международната социалдемокрация.
Как именно се промени конкретното положение от 1848-1871 до 1898-1916 г. /вземам най-крупните моменти на империализма, като периода на испано-американската империалистическа война, до европейската империалистическа война/. Царизмът съзнателно и безспорна престава да бъде главна опора на реакцията, първо поради подкрепата му от международния финансов капитал, особено от Франция, второ, по силата на 1905 г. Тогава системата на големите национални държави – демокрациите на Европа – носеше на света демокрация и социализъм, въпреки царизма. Маркс и Енгелс не доживяха до империализма. Сега се образува системата на шепа на брой, „велики” империалистически държави, всяка от които потиска чужди нации, при което това потискане се явява един от източниците на изкуственото забавяне падането на капитализма, на изкуственото поддържане на опортюнизма и социал-шовинизма, господстващи над света на империалистическите нации. Тогава Западно-европейската демокрация, която освобождава най-големите нации, бе против царизма, използващ за целите на реакцията отделните малки социални движения. Сега съюзът на царския с ръководния капиталистически европейски империализъм, на основата на всеобщото потискане от него на редица народи се изправя срещу социалистическия пролетариат, разделен на шовинистически, „социал- империалистически и на революционен.
Ето в какво се състои конкретната промяна на положението игнорирано от полските социалдемократи, въпреки обещанието им да бъдат конкретни!
От тук и конкретното изменение в прилагането на същите социалистически принципи, тогава, в първата глава – срещу царизма /и срещу използваните от него в анти-демократическа насока някои дребно-национални движения/ – за големите национални революционни западни народи. Сега срещу единния изравняващ се фронт на империалистическите държави, империалистическата буржоазия, социал-империалистите – за използване на целите на социалистическата революция всички национални движения срещу империализма. Колкото по-чиста е сега борбата на пролетариата срещу общоимпериалистическия фронт, толкова по-съществен е очевидно, интернационалният принцип: „Не може да бъде свободен народ, който потиска чужди народи.”
В името на доктринерски разбраната социална революция прудонистите пренебрегваха международната роля на Полша и не искаха да знаят за националните движения. Също тъй доктринерски постъпват полските социалдемократи като разкъсват интернационалния фронт на борбата със социал-империалистите, помагайки /обективно/ на последните със своите колебания по въпроса за анексиите. Защото именно интернационалният фронт на пролетарската борба се видоизмени по отношение конкретната позиция на малките народи: тогава /1848-1871 г./малките народи имаха значение като възможен съюзник или на „западната демокрация” и революционните народи, или на царизма; сега /1898-1914г./ малките народи загубиха това значение, тяхното значение днес е да бъдат един от хранителните източници на паразитизма и следователно на социалимпериализма на „великодържавните” нации. Не е толкова важно дали ще се освободи преди социалистическата революция една петдесета или една стотна от малките държави, важното е, че пролетариатът в империалистическата епоха, по силата на обективни причини се раздели на два международни лагера, единият от които е покварен от трохите падащи от трапезата на великодържавната буржоазия /между другото от двойната и тройна експлоатация на малките народи/, а другият не може да се освободи сам, докато не освободи малките народи, като не възпита масите в анти-шовинистичен, т.е. антианексионистичен, т.е. „самоопределенчески” дух.
Тая именно най-важна страна на въпроса пренебрегват полските другари, като гледат на нещата не от главната по време на империалистичната епоха позиция, нито от гледищата на двата лагера на международния пролетариат.
Ето още по-нагледни примери на прудонизъм: 1. отношението към ирландското въстание от 1916 г., за което става по-долу дума; 2.че лозунгът на социалистическата революция „не трябва да бъде прикрит с нищо”. Тъкмо това е дълбоко антимарксическа идея, като че ли лозунгът за социалистическата революция би могъл да се „прикрие”, като се свърже с последователно революционната позиция, в това число и с националния въпрос.
Полските социалдемократи намират нашата Програма за „национално-реформистка”. Съпоставят двете практически предложения: 1 за автономията /полските тезиси/ и 2. за свободата на отделянето. Ами, че нали с това и само с това се различават нашите програми! И не е ли ясно, че реформистка се явява именно първата, за разлика от втората? Реформисткото изменение е такова, че не подкопава основите на властта на управляващата класа, явява се само като нейна отстъпка, при запазване на господството й. Революционното подкопава основите на властта.
Следва
