В памет на другарката Нина Андреева, редакцията на в-к „Комунистическа правда” публикува знаменитото и́ писмо до ръководството на КПСС.
Рреших да напиша това писмо след дълги размисли. Аз съм химик, преподавател в Ленинградския технологичен институт „Ленсъвет”. Както и много други аз съм ръководител на студентска група. Днес студентите след периода на обществената апатия и интелектуална зависимост постепенно започват да се зареждат с енергията на революционите промени. Естествено възникват дискусии – за пътищата на перестройката, нейните икономически и идеологически аспекти. Гласност, откритост, изчезване на зоните, забранени за критика и емоционално нажежаване в масовото съзнание, особено в младежка среда често се проявяват и се поставят такива проблеми, които в една или друга степен са „подсказани” от западните радиогласове или теми от наши съотечественици, които не са твърди в своихте разбирания за същността на социализма. За какво само не се говори! За многопартийна система, за свобода на религиозната пропаганда, за преселване в чужбина, за право на широко обсъждане на сексуални проблеми в печата, за необходимост от децентрализирано ръководство на културата, за отмяна на воинския дълг… Особено много спорове сред студентите възникват за миналото на страната.
Разбира се, на нас – преподавателите, се налага да отговаряме на най-острите въпроси, което освен честност изисква още и знания, убеденост, културен кръгозор, сериозни размисли, премерени оценки. При това тези качества са нужни за всички възпитатели на младежта, а не само на сътрудниците на катедрите по обществени науки.
Любимо място за нашите разходки със студентите е паркът в Петерхоф. Вървим по заснежените алеи, любваме се на знаменитите дворци и статуи – и спорим. Спорим! Младите души жадуват да се ориентират в цялата сложност, да определят своя път в бъдеще. Гледам своите млади разгорещени събеседници и мисля: колко е важно да им помогна да намерят истината, да формират правилно разбиране на проблемите на обществото, в което живеят и което им предстои да преустройват, как да им посоча вярното разбиране за нашата далечна и близка история.
От какво са опасенията? Ето прост пример: струва ни се, че за Великата Отечествена война и героизма на участниците в нея е написано и казано много. Но неотдавна в едно от студентските общежия на нашия „Технологичен“ имаше среща с Героя на Съветския Съюз о.з. полковник В.Ф. Молозев. Между другото му беше зададен и въпрос за политическите репресии в армията. Ветеранът отговори, че не се е сблъсквал с репресии и че много от тези, които са били с него от началото на войната, изкарвайки я до края, са станали големи военачалници… Някои бяха разочаровани от отговора. Станалата дежурна тема за репресии хипертрофирана във възприятето на част от младежта, засенчва обективното осмисляне на миналото. Такива примери от този род не са единични. Разбира се, много е радостно, че даже „техниците“ живо се интересуват от теоретични обществоведчески проблеми. Но се появиха твърде много неща, които не мога да приема, с които не мога да се съглася. Словоблудството за „тероризма“, „политическото раболепие на народа“, „безкрила социална маса“, „нашето духовно робство“, „всеобщия страх“, „господството на грубияните във властта“… Често само от тези гниди се прави историята за преходния период към социализма в нашата страна. Затова и не трябва да се учудваме, че например сред част от студентите се засилват нихилистичните настроения, появява се идейна обърканост, смесване на политически ориентири, а дори и идеологическа всеядност. Друг път се случва да слушаш твърдения, че е време да се привлекат под отговорност комунистите, уж „дехуманизирали“ след 1917 г. живота в страната.
На февруарския Пленум на ЦК още веднъж се подчерта спешната необходимост „младежта да се учи на класов мироглед, в разбирането на връзката на общочовешките и класовите интереси. В това число и разбирането на класовата същност на промените, ставащи в нашата страна“. Това виждане за историята и съвремеността е несъвместимо с политическите анекдоти, долнопробните сплетни и остросюжетните фантазии, които днес често можеш да срещнеш.
Чета и препрочитам нашумелите статии. Какво могат да дадат на младежта, освен дезориентация, като например откровенията „за контрареволюцията в СССР към края на 30-те години“, за „вината“ на Сталин за идването на власт в Германия на фашизма и Хитлер? Или публичното „пресмятане“ на броя на „сталинистите“ в различни поколения и социални групи?
Ние сме ленинградци и затова с особен интерес гледахме неотдавна хубавия документален филм за С.М. Киров. Но съпровождащият кадрите текст на някои места не само се разминаваше с кинодокументите, но и им придаваше някаква двусмисленост. Примерно, кинокадрите демонстрират взрив на ентузиазъм, жизнерадост и духовен подем на хората, строящи социализъм, а дикторският текст – за репресии, неинформираност…
Навярно не само на мен ми се набива в очите, че призивите на партийни ръководители да се обърне внимание на „разобличителите“ още и на фактите за реалните постижения на различните етапи в социалистическото строителство, като по команда, предизвикват нови и нови изблици на „разобличения“. Забележително явление на тази, уви, неплодородна нива е пиесата на М. Шатров. В деня на откриването на XXVI конгрес на партиията ми се слечи да бъда на спектакъла „Сини коне на червена трева“. Помня прекомерната реакция на младежта в епизода, когато секретарят на Ленин се опитва да полее с чайника главата му, обърквайки я с незавършения глинен скулптурен модел. Между впрочем част от младежите бяха дошли с предварително подготвени трансперанти, чийто смисъл се свеждаше до това да изчистим от мърсотията нашето минало и настояще… В „Брестския мир“ Ленин по волята на драматурга и постановщика пада на колене пред Троцки. Такова е символичното въплащение на авторската концепция. В пиесата тя получава по-нататъшно развитие „По-нататък… по-нататък… по-нататък!“ Разбире се, пиесата не е исторически трактат. Но нали и в художественото произведение истината се осигурява не с нещо друго, а с позицията на автора. Особено ако става дума за политическа пиеса.
Позицията на драматурга Шатров обстоятелно и аргументирано е анализирана в рецензиите на историците, публикувани във в-к „Правда“ и „Советская Россия“. Искам да изкажа и своето мнение. В частност, не може да не се съгласим с това, че Шатров съществено отстъпва от приетите принципи на социалистическия реализъм. Осветявайки много отговорен период в историята на нашата страна, той абсолютизира субективния фактор на общественото развитие, явно игнорира обективните закони на историята, проявяващи се в дейността на класите и масите. Ролята на пролетарските маси и партията на болшевиките тук е сведена до „фон“, на който се развиват действията на безотговорни политикани.
Опирайки се на марксистко-ленинската методология на изследване на конкретни исторически процеси, рецензентите убедително показаха, че Шатров изкривява историята на социализма в нашата страна. Неприемания обект е държавата на диктатура на пролетариата, без чийто исторически принос днес нямаше да има какво да преустройваме. По-нататък авторът обвинява Сталин в убийствата на Троцки и Киров, в „блокиране“ на болния Ленин. Но нима е мислимо да се хвърлят тенденциозни обвинения по адрес на исторически дейци, без да се помъчиш да представиш доказателства…
За съжаление рецензентите не са успели да покажат, че при всичките си авторски претенции драматургът не е оригинален. Струва ми се, че по логиката на оценките и аргументите той е много близко до мотивите на книгата на Б. Суварич, издадена през 1935 г. в Париж. В пиесата Шатров е вложил в устата на действащите лица това, което са твърдяли противниците на ленинизма за хода на революцията, ролята на Ленин в нея, взаимоотношенията на членовете на ЦК на различни етапи на вътрешнопартийната борба… Такава е същността на „новия прочит“ на Ленин от Шатров. Ще добавя, че и авторът на „Децата на Арбат“ А. Рибаков откровено призна, че е заимствал отделни сюжети от емигрантски публикации.
Още без да съм чела пиесата. „По-нататък… по-нататък… по-нататък!“ (тя не беше публикувана), вече прочетох хвалебствени отзиви за нея в някои издания. Какво би означавала такава прибързаност? После узнах, че спешно се готови постановка на пиесата.
Скоро след февруарския Пленум в „Правда“ беше публикувано писмо „По нов кръг?“, подписано от осем водещи наши театрални дейци. Те предупреждават за възможни, според тях, спънки в постановката на последната пиеса на М. Шатров. Този извод се прави от появилите се във вестниците критични оценки за пиесата. Авторите на писмото по някаква причина изваждат авторите на критичните рецензии от тези, „на които им е скъпо Отечеството“. Как се съчетава това с желанието им „бурно и страстно“ да се обсъждат проблемите на нашата далечна и близка история? Излиза, че само на тях им е позволено да имат свое мнение?
В мнобройните дискусии, водени днес буквално по всички въпроси на обществознанието, мен като университетски преподавател ме интересуват преди всичко тези въпроси, които непосредствено влияят на идейно-политическото възпитание на младежта, нравственото и́ здраве, социалния и́ оптимизъм. Разговаряйки със студенти, размишлявайки заедно с тях за острите проблеми, неволно стигам до извода, че у нас са натрупани много изкривавания и едностранности, които явно се нуждаят от изправяне. Искам специално да се спра на някои от тях.
Да вземем въпроса за мястото на Й.В. Сталин в историята на нашата страна. Именно с неговото име е свързано цялото сдържане на критичните атаки, което според мен се отнася не толкова до самата историческа личност, колкото до цялата най-сложна преходна епоха. Епохата, свързана с безпримерния подвиг на цялото поколение съветски хора, които днес постепенно излизат от активна трудова, политическа и обществена дейност. Във формулата „култ към личността“ насилствено се натикват индустриализацията, колективизацията и културната революция, които изведоха нашата страна в редовете на великите световни държави. Всичко това се поставя под съмнение. Стигна се до това, че от „сталинистите“ (а към тях при желание може да се включи който и да е) започнаха настойчиво да искат „покаяние“… В захлас се възхваляват романи и филми, в които се линчува епохата на бури и натиск, представяна като „трагедия за народите“. Наистина понякога подобни опити да се издигне на пиедестал историческия нихилизъм не сработват. Така друг, възлюбен от критиката филм, въпреки невиждания рекламен натиск се приема доста хладно от болшинството от населението. Веднага ще отбележа, че нито аз, нито членовете на моето семейство имаме някакво отношение към Сталин, към неговото обкръжение, приближени и превъзнасящи го. Баща ми беше работник в Ленинградското пристанище, майка ми – щлосер в Кировския завод. Също там работеше големият ми брат. Той, баща ми и сестра ми загинаха в боевете с хитлеристите. Един от роднините ми беше репресиран и след XX конгрес на партията и след това реабилитиран. Заедно с всички съветски хора споделям гнева и негодованието от масовите репресии през 30-40-те години по вина на тогавашното партийно-държавно ръководство. Но здравият разум решително протестира против едноцветната окраска на противоречивите събития, започваща днес да преобладава в някои печатни органи.
Поддържам партийния призив да се отстоява честта и достойнството на първопроходците на социализма. Мисля, че трябва да оценяваме историческата роля на всички ръководители на партията и страната, в това число и на Сталин именно от тези партийно-класови позиции. В този случай не трябва да свеждаме нещата до „придворния“ аспект или абстрактно морализаторство от страна на лица, далечни и от това бурно време, и от хората, на които им се наложи да живеят и работят тогава. И то така да работят, че и днес това е за нас вдъхновяващ пример.
За мен, както и за за много хора, решаваща роля в оценката за Сталин играят преките свидетелства на непосредствено сблъскалите се с него съвременници както от нашата, така и от другата страна на барикадата. Интересни са именно тези последните. Да вземем дори Чърчил, който през 1919 г. се е гордеел със своия личен принос в организацията на военната интервенция на 14 чужди държави против младата Съветска република, а точно след 40 години беше принуден да характеризира Сталин – един от своите страшни политически опоненти с такива думи:
„Той беше изтъкната личност, импонираща на нашето жестоко време от този период, в който протече неговия живот. Сталин беше човек с необичайна енергия, ерудиция и несъкрушима сила на волята, рязък, твърд, безпощаден както на дело, така и в разговора, на когото даже аз, възпитания в английския парламент, не можех нищо да противопоставя… В неговите произведения звучеше исполинска сила. Тази сила е толкова голяма в Сталин, че той изглеждаше неповторим сред ръководителите на всички времена и народи… Неговото влияние върху хората е неотразимо. Когато той влизаше в залата на Ялтенската конференция, всички ние, като по команда ставахме. И странно – държахме ръцете по кантовете. Сталин притежаваше дълбока, лишена от всяканва паника, логическа и осмислена мъдрост. Той беше ненадминат майстор да намира в най-трудните моменти изход от най-беизходното положение… Той беше човек, който унищожаваше врага си с ръцете на своите врагове, заставяше и нас, които открито наричаше империалисти, да воюваме против империалистите… Той прие Русия с дървено рало, а я остави с атомно оръжие“. Такава оценка-признание от страна на верния страж на Британската империя не може да се обясни с нагаждачество или политическа конюнктура.
Основните моменти на тази характеристика може да се намерят и в мемоарите на дьо Гол, в мемоарите и кореспонденцията на други политици от Европа и Америка, които са имали работа със Сталин като военен съюзник и класов противник.
Значителен и сериозен материал за размисъл по този въпрос дават родните документи, които при това са достъпни за всички желаещи. Да вземем дори само двутомника „Кореспонденция на Председателя на Съвета на Министрите на СССР с президентите на САЩ и премиер министрите на Великобритания по време на Великата Отечествена война 1941 – 1945 г.“, издадена от Политиздат още през 1957 г. Тези документи с право предизвикват гордост за нашата държава, мястото и ролята и́ в бурния, променящ се свят. Спомням си сборника с доклади, речи и заповеди на Сталин в годините на миналата война, с които се възпитаваше героичното поколение победители на фашизма. Той може да бъде преиздаден с включване на документи, които тогава са били секретни, като драматичната заповед № 227, за което впрочем настояват някои историци . Всички тези документи са неизвестни за нашата младеж. Особено важни за възпитаване на историческо съзнание са мемоарите на пълководците Жуков, Василевски, Голованов, Щеменко и авиаконструктора Яковлев, които са познавали Върховния не по слухове.
Не ще и дума, времето е било доста сурово. Но е вярно и това, че личната скромност, стигаща до аскетизъм. Без да се срамуват от себе си, потенциалните съветски милионери не се страхуваха да проклинат строя в тишината на закътаните си кантори и търговски бази. При това ние не бяхме толкова делови и прагматични и готвехме младежта не за тънкостите на потреблението на заработените от родителите блага, а за Труд и Отбрана, без да разрушаваме духовния мир на младите с чужди шедьоври заради „бума“ и доморасли имитации на масовата култура.
От дългите откровени разговори с младите събеседници извеждаме умозаключения, че атаките срещу държавата на диктатура на пролетариата и тогавашните лидери на нашата страна имат не само политически, идеологически и нравствени причини, но и своя социална почва. Заинтересованите в разширяването на плацдарма на тези атаки не са малко, и не само от тази страна на нашата граница. Редом с професионалните антикомунисти на Запад, отдавна избрали уж демократичния лозунг на „антисталинизма“, са живи и здрави потомците на свалените от Октомврийската революция класи, далеч не всички от които са забравили материалните и социални загуби на своите предци. Пак тук следва да се отнесат духовните наследници на Дан и Мартов, други от списъка на руската социалдемокрация, духовни последователи на Троцки или Ягода, обидени на социализма потомци на непмани, басмачи и кулаци.
Както е известно всеки исторически деец се формира в конкретни социално-икономически и идейно-политически условия, които определящо влияят на субективно-обективната селекция от претендентите, призвани да решават едни или други обществени проблеми. За да „запази мястото си“ издигналият се на авансцената на историята такъв претендент трябва да удовлетвори потребностите на епохата и водещите социални и политически структури, да реализира в своята дейност обективната закономерност, неизбежно оставяйки „отпечатък“ от своята личност върху историческите събития. В крайна сметка днес малцина смущават личните качества примерно на Петър Велики, но всички помнят, че в периода на неговото управление страната излезе на нивото на велика европейска държава. Времето кондензира резултата, лежащ днес в оценката на историческата личност на император Петър. И неизменните цветя на неговия саркофаг в църквата на Петропавловската крепост олицетворяват уважението и признателността на нашите отдалечени от самодържавието съвременници.
Мисля, че колкото и противоречива и сложна да е била една или друга фигура от съветската история, истинската и́ роля в строителството и защитата на социализма рано или късно ще получи своята обективна и еднозначна оценка. Разбира се, еднозначна не в смисъл едностранна, идеализирана или еклектично сумираща противоречиви явления, което позволява с уговорки да се твори всякакъв субективизъм, „да прощаващ или не“, „да изхвърляш или оставяш“ в историята. Еднозначна значи преди всичко конкретно-историческа, неконюнктурна оценка, в която ще се прояви – според историческия резултат! – диалектика на съответствието на дейността на личността с основния закон на развитие на обществото. В нашата страна тези закони бяха свързани с решението на въпроса „кой – кого?“ във вътрешен и международен аспект. Ако следваме марксиско-ленинската методология на историческото изследоване, то преди всичко, по думите на М. С. Горбачов, трябва ярко да покажем, как са живели и трудили, в какво са вярвали милионите хора, как са се съчетъавали победите и неуспехите, откритията и грешките, светлото и трагиченото, революционния ентузиазъм на масите и нарушенията на социалистическата законност, извършвани понякога с престъпления.
Наскоро една моя студентка ме озадачи с откровението си, че класовата борба била остаряло понятие, както и ръководната роля на пролетариата. Щеше да е добре ако това твърдеше само тя. Яростен спор предизвика например скорошното твърдение на уважаем академик, че днешните отношения между държавите от две различни социално-икономически системи били лишени от класово съдържание. Допускам, че академикът не е счел за необходимо да обясни защо няколко десятилетия е писал точно обратното – че мирното съвместно съществуване не е нищо друго, освен форма на класова борба на международната арена. Излиза, че сега философът се е отказал от това. Какво пък, случва се възгледите да се променят. Обаче, както ми се струва, дългът на водещ философ все пак му повелява да обяснит макар и на тези, които са учили и учат по неговите книги: нима днес международната работническа класа вече не противостои на световния капитал в лицето на своите държавни и политически органи?
Струва ми се, че центъра на много днешни дискусии е същият въпрос – коя класа или слой на обществото е ръководна и мобилизираща сила на перестройката? За това в частност се говори в интервю на писателя А. Проханов в нашия градски вестник „Ленинградски работник“. Проханов изхожда от това, че особеност на днешното състояние на общественото съзнание се характеризира от наличието на два идеологически потока, или както казва той, „алтернативни кули“, които от различни страни се опитват да преодолят в нашата страна „построения в боевете социализъм“. Преувеличавайки значението и остротата на взаимното противоборство между тези „кули“, писателят все пак справедливо подчертава, че „те си приличат само в борбата против социалистическите ценности“. Но и двете, както уверяват идеолозите им, са „за перестройката“.
Първият, и то най-пълноводен идеологически поток, изявил се вече в хода на перестройката, претендира за модела на някакъв ляволиберален интеллигентски социализъм, уж изразител на най-истинския „чист“ от класови наслоения хуманизъм. Неговите привърженици противопоставят на пролетарския колективизъм „самоценността на личността“ – с модернистки искания в областта на културата, боготърсещи тенденции, технократски идоли, проповядвайки „демократичните“ прелести на съвременния капитализъм, с подмазване пред неговите реални и мними постижения. Неговите представители твърдят, че ние уж сме построили не този социализъм и че едва днес „за първи път в историята се е установил съюз на политическото ръководство и прогресивната интелигенция“. По времето, когато милиони хора на нашата планете гинат от глад, епидемии и военните авантюри на империализма, те искат разработка на „юридически кодекс за защита правата на животните“, приписват необикновен, свръхестествен разум на природата и твърдят, че интелигентността не е социално, а биологично качество, предавано генетично от родителите на децата. Обяснете ми, какво значи всичко това?
Именно привържениците на „ляволибералния социализъм“ формират тенденцията на фалшифициране на историята на социализма. Те ни внушват, че в миналото на страната реални са само грешките и престъпленията, премълчавайки при това великите достижения на миналото и настоящето. Претендирайки за пълнота на историческата истина, те подменят социално-политическия критерий за развитието на обществото със схоластиката на етичните категории. Много искам да разбера на кого и защо му е необходимо, всеки водещ ръководител на ЦК на партията и Съветското правителство, след напускането на своя пост, да бъде компрометиран и дискредитира във връзка с неговите действителни и мними грешки, допуснати при решаването на най-сложните проблеми на историческото безпътие? Откъде се взе у нас такава страст към разточителство към авторитета и достойнството на ръководителите на първата в света страна на социализма?
Друга особеност на възгледите на „ляволибералите“ е явната или замаскирана космополитна тенденция, някакъв безнационален „интернационализъм“. Четох някъде, че когато след революцията в Петросъвета при Троцки „като при евреин“ отишла делегация от търговци и фабриканти с жалби за притеснения от красногвардейци, той заявил, че „не е евреин, а интернационалист“, с което доста озадачил молителите.
Понятието за „национално“ у Троцки означавало някаква непълноценност и ограниченост в сравнение с „интернационалното“. И затова той подчетавал „националната традиция“ на Октомври, писал за „националното у Ленин“, твърдял, че руският народ “ не получил никакво културно наследство „, и т.н. Ние някак си се стесняваме да говорим, че именно руският пролетариат, когото троцкистите третирали като „изостанал и некултурен“, извърши, по думите на Ленин, „три руски революции“, че в авангарда на битката на човечеството с фашизма бяха славянските народи.
Разбира се казаното не означава някакво подценяване на историческия принос на други нации и народности. Това, както казват сега, само осигурява пълнота на историческата правда… Когато студентите ме питат, как е могло да случи, че са опустели хиляди селца в Нечерноземието и Сибир, аз отговарям, че това също е скъпа цена за Победата и следвоенното възстановявне на народното стопанство, както и невъзвратимите загуби на много паметници на руската национална култура. Аз съм убедена: от принизяване значимостта на историческото съзнание произтича пацифисткото размиване на отбранителното и патриотичното съзнание, а също и стремежът най-малката проява на национална гордост на великорусите да се записва в графата великодържавен шовинизъм.
Тревожи ме и това: с воинстващия космополитизъм е свързана днес практиката на „отказване“ от социализма. За съжаление, ние се усетихме едва когато неговите неофашисти с безчинствата си дотягат пред Смолни или пред стените на Кремъл. Нещо повече, някой против волята ни, ни учи да виждаме в дадени явления някаква почти безобидна смяна на „местожителството“, а не класова и национална измяна на лицата, болшинството от които с наши общенародни средства, завършиха вузове и аспирантури. Въобще някои са склонни да гледат на „отказването“ като на някаква проява на „демокрация“ и „права на човека“, на чийто талант попречил да разцъфти „застойният социализъм“. А ако и там, в „свободния свят“, не оценят кипящата предприемчивост и „гениалност“ и търговията със съвестта не представлява интерес за спецслужбите, може да се върнат назад…
Както е известно, в зависимост от конкретната историческа роля К.Маркс и Фр. Енгелс са наричали цели нации на определен етап от историята им „контрареволюционни“ – подчертавайки, не класи, не съсловия, а именно нации. На основата на класовия подход те не се стеснявали да дават резки характеристики на редица нации, в това числе на руснаците, поляците, а също и на тези националности, към които те са принадлежали. Основоположниците на научно-пролетарския мироглед като че ни напомнят, че в братското съдружие на съветските народи всяка нация и народност трябва да „пазят честта си от преди“, да не позволяват да бъдат провокирани в тях националистични и шовинистични настроения. Националната гордост и националното достойнство на всеки народ трябва органично да се сливат с интернационализма на единното социалистическо общество.
Ако „неолибералите“ се ориентират на Запад, то другата „алтернативна кула“, според израза на Проханов, „пазители и традиционалисти“, се стремят да „преодолеят социализма за сметка на обратното движение“. Иначе казано, да се върнат към обществени форми на досоциалистическа Русия. Представителите на този своеобразен „селски социализъм“ са хипнотизирани от този образ. Според тях преди сто години са загубени нравствените ценности, натрупани в гъстата мъгла на столетната селска община. „Традиционалистите“ имат несъмнени заслуги в разобличаването на корупцията, в справедливото решение на екологичните проблеми, в борбата против алкохолизма, в защита на историческите паметници, в противоборството със засилването на масовата скултура, която справедливо оценяват като потребителска психоза…
Заедно с това във възгледите на идеолозите на „селския социализъм“ има неразбиране на историческото значение на Октомври за съдбата на Родината, дават едностранна оценка на колективизацията като „страшен произвол спрямо селячеството“, некритични са им възгледите за религиозно-мистичната руска философия, старите царистки концепции в отечествената историческа наука, нежелаят да се види следреволюционното разслоение на селячеството, революционната роля на работническата класа.
Например в класовата борба на село тук нерядко описват „селски“ комисари, които „стреляли в гръб средняците“. В събудената от революцията огромна страна разбира се е имало всякатави комисари. Но основната линия на нашия живот все пак не определяха тези комисари, по които стреляха. Именно на тях им изрязваха петолъчки на гърба, изгаряха ги живи. На „атакуващата класа“ и се налага да плаща не само с живота на комисарите си, чекистите си, селските болшевики, комитетите на бедните, „двадесетхилядници“, но и на първите трактористи, селските кореспонденти, девойките-учителки, селските комсомолци, с живота на десетки хилади други неизвестни борци за социализъм.
Сложността за възпитаването на младежта се усложнява и от това, че в руслото на идеите на „неолибералите“ и „неославянофилите“ се създават неформални организации и обединения. Случава се в тяхното ръководство да вземат връх екстремистски, настроени към провокации елементи. В последно време се забелязва политизация на тези самодейни организации на основата далеч не на социалистическия плурализъм. Често лидерите на тези организации говорят за „разделение на властите“ на основата на „парламентарния режим“, „свободни профсъюзи“, „автономни издателства“ и т.п. Всичко това според мен позволява да се направи извод, че главен и кардинален въпрос на водените днес в страната дискусии е въпросът да се признава или не ръководната роля на партията, работническата класа в социалистическото строительство, а значи и в перестройката. Разбира се, с всички произтичащи оттук теоретични и практически изводи за политиката, икономиката и идеологията.
Производен на този ключов проблем на социално историческия мироглед е въпросът за ролята на социалистическата идеология в духовното развитие на съветското общество. Между другото, този въпрос постави още в края на 1917 г. К. Кауцки, заявил в една от своите брошури, посветени на Октомври, че социализмът се отличава с желязна плановост и дисциплина в икономиката и с анархия в идеологията и духовния живот. Това предизвика ликуване у меншевиките, есерите и другите дребнобуржоазни идеолози, но намери решителен отпор от Ленин и съратниците му, последователно защитаващи, както се казвало тогава, „командните висоти“ на научно-пролетарската идеология.
Да си спомним: когато В.И. Ленин се сблъскал с манипулациите на популярния тогава социолог Питирим Сорокин със статистиката за разводите на петроградското население и религиозно-охранителните писания на професор Випер (които впрочем в сравнение с печатаните днес у нас изглеждат абсолютно невинно), той, обяснявайки появата на публикациите им с неопитността на тогавашните работиници в средствата за масова информация, констатирал че „работническата класа в Русия е успяла да завоюва властта, но още не се е научил да я ползва“. Напротив, посочвал Владимир Илич, тези професори и писатели, които за възпитанието на масите „са годни не повече отколкото възпитателите и надзирателите в забавачниците“, революционният пролетариат „учтиво щеше да ги изпроводи“ от страната. Впрочем, от 164 изгонени в края на 1922 г. по списък на ВЦИК мнозина после се върнали и честно служили на своя народ, в това число и професор Виппер.
Изглежда, че днес въпросът за ролята и мястото на социалистическата идеология взе доста остра форма. Авторите на конюнктурните творби под егидата на нравственото и духовното „очистване“ размива мерките и критериите на научната идеология, манипулирайки с гласността, насаждат несоциалистически плурализъм, който обективно спира перестройката в общественото съзнание. Особено болезнено се отразява това на младежта, което повтарям, отчетливо усещаме ние, университетските преподаватели, учителите и всички, които се занимават с младежките проблеми. Както каза М.С. Горбачов на февруарския Пленум на ЦК на КПСС, „и в духовната сфера, а може би, именно тук на първо място ние трябва да действаме, ръководейки се от нашите, марксистко-ленински принципи. С принципите, другари, ние не трябва да правим компромиси под никакви предлози“.
Това отстояваме и ще остояваме. Принципите не са ни подарени, а са изстрадани от нас в резките поврати в историята на отечеството.
