За човека Караславов! Защото има защо! И защото съм длъжен да го споделя…
На 18 април 1969 година Караславов притигна в Завода за технически каучукови изделия „ЗЕБРА” Курило. Инициативата за срещата с него тръгна от работещите в трети цех, на коъто бях началник, и се появи неизбежността да бъда в контакт с него. Изпитвах притеснение – името на Караславов беше респектиращо: в гимназията се изучаваха книгите „Снаха” и „Селкор”, появяваше се в мероприятията в областта на духовния живот, пък и фигурата му на едър българин с отпечатък на лицето на сериозност, строгост и суровост… и онези вежди над очите му като разперени криле на птица…
Притеснението ми се оказа излишно. В завода работеха над хиляда човека и салонът не можеше да ги побере. Очаквах обстановката да се успокои и да изнеса встъпително слово, над което дълго умувах. Караславов ме изпревари, обърна се към присъстващите с кумите: „Разузнаването ми донесе словото на др. инж. Васев, зная го вече… Нека нашата среща няма отенък на официалност, а да бъде разговор – вие ме питате за това, което ви интересува, а аз отговарям; аз питам за работата ви, вие отговаряте.” Срещата протече не както предвиждахме – въпросите зададоха не тези хора, които ние бяхме подготвили, изказвания направиха не тези, които ние бяхме определили, а други.
Караславов притежаваше изключително умение да се сближава с хората и да предизвиква интерес разговор. На портала го очаквахме много хора. Разговор с него започна началникът на производството Гаврил Бонев: „Понякога планината слиза при Ахмет”. Караславов като че ли очакваше този въпрос: А да видим кой е планината – сутринта станах и право на чешмата, а водата тръгва от язовира, който е построен с милиони народна пара, с труда на кволифицирани инженери, техници и работници. Седнах на масата, на която имаше чай и сирене, а сиренето тръгва от селския дом или от фермата от крави и овце, край които стоят хора, за които празниците са делници, дъждовните, мразовитите дни са обикновени дни. Не писателят, певецът, художникът, а народът е планината. Народът е с прилика на дърво, а архитекти, лекари, певци, артисти… са с прилика на цвят и плодове… Няма ли дърво, няма цвят, няма плодове…
Когато по-късно заедно с бригадирите в цеха влязохме в стаята на директора и Бонев в качеството се на директор каза „Влиза ръководството на цеха, който стана инициатор за срещата ни – ето го началникът и помощниците му – красивите балканджийки.”
Погледите ни се срещнаха, пред строгия му вид изтръпнах, но лицето му се промени, огряно от усливка: „Др. Бонев каза – ръководството на един цех, на който му върви във всички направления, иска среща с вас и точно си мислех – какво да направя, как да разбера ка е постигнато това, а то се оказа мното лесно”. Присъстващ попита: „И как така лесно разбрахте?” Караславов се засмя „То е толкова видимо – началникът си е подбрал за помощници такива инициативни, красиви балканджийки.” Една от бригадирките му поднесе кутия със сладки, Караславов се засмя „Съдба човешка – когато можеш няма, а когато има – не можеш…”
Изминали бяха два часа и половина, а въпросите и изказванията продължаваха. Казап на Караславов, че трябва да приключим срещата. Караславов се обърна към присъстващите с думите: „Разговорът ни в залата приключва, но ще продължи на друго място – ще продължим в дома ми в Драгалевци. Всеки работещ в завода е добре дошъл в дома ми, оставям телефона си и ви каня да ми дойдете на гости!”
В началото посещенията в дома на Караславов ставаха организирано – в събота по списък с толкова хора, колкото места имаше в малкото автобусче на завода. На първия етаж имаше нещо като приемна, където оставахме мъжете, а жените със съпругата на Караславов се качваха на втория етаж. Първите срещи имапа тържествен отенък – балконджийките носеха ракия, вино и искаха да вдигат наздраве с Караславов, а той казваше: „Не мога да пия, но не мога да не пивна някоя и друга глътка.” В по-късен период срещите (посещенията) ставаха на малки групи с предварително подготвени въпроси. Имаше и групи критично настроени – някои с настроение за политически разговори. Караславовприемаше разговор по всякакви теми, но подчертаваше, че той няма качества на революционер, а чрез перото изразява гласа на определена част от народа… Понеже при Караславов идваха писатели, дейци на културата, обикновени хора правехме уточнения за посещенията. Тази работа извършвах азь като в някои разговори участвах и аз. В много случаи хората идваха да споделят неща от семейния живот и тогава аз отивах при съпругата му, която пък бе много любезна – показваше овощните дървета, градинката, компотите, които прави. Възникна такава взаимност, че Караславов пък идваше на мероприятия на завода. Жените от завода организирапа разговор на тема – семейството преди и днес, което даде възможност да чуем Караславов по тези въпроси. Караславов идваше при екскурзии на група работещи в завода, отзова се на покани на бригади, които си правеха срещи на ранчета…
Голяма част от желаещите да посетят дома на Караславов бе от любопитство. Помня такъв случай – при завръщане от дома на Караславов една бригадирка каза „Аз тръгнах да видя разкош, а какво видях – на вратата гуменици, престилки, мотики и къща каквато имаме и ние”. Някои идваха с написани неща, но искаха да говорят на четири очи. Пожарникарят Асен каза „Др. Караславов, в завода има много добри майстори и искам да ги похваля на събрание, но когато съм бил дете, крава ме е взела на рога и тимала с мен, от което имам нарушение на говора. В даден момент езикът ми се запъне и не мога да кажа дума. Исках да напиша това, което искам да кажа и да го поместя в заводския вестник, но когато го пиша си ми паресва, но когато започна да го чета, не ми харесва и го късам.” В отговор Караславов каза „Да си недоволен от това, което пишеш в началото, е добро начало… и аз хвърлям написани страници в огъня. Ще дойдеш с написаното и заедно ще поумуваме.” На среща с Караславов идваха не само приятелски настроени към него, а и негови недоброжелатели – да спорят. Той не отказваше разговор и в областта на политиката. Помня неговите думи „Политиката така се е вплела в живота, че не е възможно да избягаш от участие – когато не се ямиш на избори да гласуваш, без да пускаш бюлетина ти даваш гласа си за някого, най-често за този, за който никога не би гласувал.”
Спирам се подробно на връзката на Караславов като представител на интелигенцията с хората, защото това бе характерна черта на българските писатели, поети, на хората на перото изобщо. Ботев нямаше да бъде Ботев, ако не бе заедно с тези, които са се обрекли в името на освобождението. Захари Стоянов нямаше да бъде Захари Стоянов, ако не бе изминал пътя на обречените…
Оценка на творчеството като писател бе дадена и никой не я оспорва. Тези, които хвърляха камъни по иконите и правеха нов прочит, не посегнаха към това, което написа Караславов – маркираха го като писател и му предрекоха да остане в миналото! В забравата! Не го забравиха съвсем. Ако отворим „24 часа” от 8.12.2007 г. в статията „Андрей Гуляшки с тайна мисия” ще прочетем: „Пък в оная година тръгна слухът, че Караславов иска да купи сградата на турското посолство за 300 хиляди лева.” Слухът! Има живи хора, които знаят кой даваше поръчката за слуховее и кой ги пускаше! На витрината на американската легация се въртеше лента с българските милионери – имена на известни артисти, художници, писатели… Ние видяхме какви милионери са Емил Димитров, Георги Калоянчев… Това за Караславов трябва да знае младото поколение – той не е от тези, които са грабили!
За съжаление братята му по перо като че ли възприеха препоръката на инициаторите „За нов прочит на поетите и писателите”. Забравиха го тези, които се умилкваха около него! Началото постави Елка Константинова, която участва в написването на книга от 330 страници за Караславов… Все едно че той не е съществувал. Виж, друго нещо е Радой Ралин.
Забравата към Караславов е обръщане гръб към тъжната картина, надвиснала над българската земя и всичко българско… Трагедията на българското семейство и обикновените хора… Един милион самотници: изоставени възрастни хора, млади хора, които не създават семейство, край които няма детски гласчета… Един милион домове, които опустяват. Обръщане на гръб към българската привързаност към земята… Къде е „Селкорът” да ревне срещу закриването на кметствата, пощенските станции, запустяването на над двеста села, изчезването от полята на овощните дървета, стадата овце и крави…
Не! Караславов не може да бъде в праха на миналото! Навъсен, Караславов ни гледа от прозореца на историята.
инж. Стефан Васев
