Георги Димитров е изключителен комунист, борец против фашизма. И до днес Русия пази спомена за него. В много градове на страната ни има улици и алеи, кръстени на него.
Присъединил се към Комунистическата партия на България, 20-годишният Георги Михайлович обяснява решението си така: „Искам да стана член на партията, защото съм дълбоко убеден, че работническата класа може да се отърве от експлоатацията не чрез класов компромис , а с революционни средства.
„Тесните социалисти“, към чието крило той принадлежи, се обявяват в защита на трудовото законодателство, многократно гласуват против Първата световна война, разпалена от империалистическите страни, срещу военните заеми и подкрепят необходимостта от „започване на борбата за мир без анексии и обезщетения.“
Неприкосновеността на буржоазен депутат му дава достъп до Солунския фронт, където през 1918 г. Димитров води активна антивоенна кампания, за което е осъден на затвор. В ерата на борбата на империалистическите хищници помежду си той пише: „Единствената предпоставка за запазването на бъдещия свят е замяната на капитализма със социализъм, капиталистическото общество със социалистическо общество. Само социализмът може да изведе човечеството от задънената улица, в която го доведе буржоазията – без социализъм няма мир.
През 1919-1920 г. е ръководител на общата политическа стачка на транспортните работници.
От личен опит той също е изправен пред репресии след държавния фашистки преврат в България през 1923 г. Членове на различни партии са преследвани, политическите права и свободи са премахнати. В отговор масите се вдигат на народно въстание. И БКП, макар да не е организатор на въстанието, не можеше да не подкрепи народа. И въпреки това то е брутално потиснато.
През следващите две години са убити повече от 20 хиляди работници, селяни и интелектуалци.
Осъденият задочно на арест Димитров е принуден да напусне страната. През 1920г живее в Москва, Виена, Амстердам, Париж и Берлин.
През 1933г в Германия той е арестуван по фалшиви обвинения в подпалването на Райхстага. Всъщност фашистите само търсят претекст за яростна атака на капитала срещу Комунистическата партия и интересите на работническата класа, буржоазно-демократичните свободи, те създават впечатление за заплаха от комунистите в навечерието на парламентарните избори . Палежът, в който е обвинен Димитров, е дело на фашистките лидери и той не може да е заедно с тях. Това е потвърдено от Нюрнбергския трибунал.
Започва Лайпцигският процес – процес на нацистите за укриване на истинските подпалвачи, героично превърнат от Георги Димитров в процес срещу обвинителите. Борбата на комуниста, който беше принуден да се защитава, се разпространи по целия свят. Германците спират радиопредаванията поради неуспешния за тях ход на процеса. И това въпреки факта, че десетки пъти съдията му отнема думата. Журналисти от Съветския съюз бяха допуснати да присъстват само след натиск върху германските журналисти. Фалшиви доказателства, неприкрит натиск и категорични обвинения в престъпна дейност срещу комунистите, заплахи, обвинения на Гьоринг и Гьобелс – това са характерните черти на този процес.
Димитров запазва смелост и продължава хладнокръвно да следва линията си, въпреки изблика на емоции на съперника.
Отразявайки хода на срещата, вестниците пишат: „Забележките на Гьоринг за Димитров, които не срещнаха възражения от страна на председателя, доказват, че самият генерал Гьоринг вече смята съда не за безпристрастен инструмент на правосъдието, а за инструмент, задължен да наказва тези когото той, Гьоринг, нарече виновен” … “Министърът на терора и смъртта беше свидетел на процеса вчера. Съдиите мълчаха благоговейно пред отпуснатия колос на властта. Г-н министърът не се свени да напсува беззащитния подсъдим, като го нарече „комунистически престъпник“. Тогава Димитров се изправя и гласът му нарушава гробното мълчание на диктатурата: „Г-н министър-председателят знае ли, че тази партия… е управляващата партия в една шеста част от земното кълбо, а именно в Съветския съюз?“
В заключителната си реч Георгий Михайлович обобщава, че процесът е провокация в ръцете на политически мошеници, а комунистите имат други задачи. Той казва:
„Колелото на историята се върти напред – по посока на Съветска Европа, по посока на световен съюз на съветските републики. И това колело, тласкано от пролетариата под ръководството на Комунистическия интернационал, не може да бъде спряно нито с мерки за унищожение, нито с каторжни присъди, нито със смъртно наказание. Върти се и ще се върти до окончателната победа на комунизма!“
Върховният прокурор предлага българските подсъдими, сред които и Димитров, да бъдат оправдани „поради липса на доказателства“.
На 15 февруари 1934 г. СССР решава да му даде съветско гражданство и настоява той да бъде освободен. Това изиграва решаваща роля за освобождаването му от нацисткия плен.
Година след ареста му в Германия Димитров се озовава в Съветския съюз, където продължава да организира антифашисткия фронт.
През лятото на 1935г Москва е домакин на VII конгрес на Коминтерна, който събира най-видните представители членове на комунистическото движение от различни страни. В голямата зала на Дома на съюзите са представени книги и вестници, като първото нещо, което виждат посетителите, е германската комунистическа преса от онези години и надписът „Печат, който не може да бъде забранен“.
Основният въпрос на дневния ред: класовата борба на пролетариата и организирането на единен антифашистки фронт.
Димитров, говорейки за класовата същност на фашизма, дава единственото му научно определение: открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните, най-империалистическите елементи на финансовия капитал.
Фашистката диктатура не стои над класите – пролетариата и буржоазията – а е властта на самия финансов капитал.
Георгий Михайлович подчертава, че фашистката диктатура умело се маскира, използва демагогски техники и реториката на антикапитализма, но в действителност фашизмът е насочен срещу работническата класа, дори срещу буржоазно-демократичните свободи, олицетворява омраза към другите народи, оправдава принудителния труд , агресивната война и най-дивата експлоатация. Димитров характеризира фашизма във външната политика като шовинизъм в най-груба форма, култивиращ зоологическа омраза към другите народи.
Кой, ако не той, трябваше да знае, че фашизмът всъщност е удар срещу революционното движение на пролетариата, макар че представя идването си на власт като „революционно“ движение срещу буржоазията в името на „целата нация“ и за „спасението на нацията“.
Той призова да се борим за всяка педя от буржоазно-демократичните свободи в капиталистическите страни, да организираме единен антифашистки народен фронт в целия свят, да работим в синдикатите, а в страните, където фашистите вече са на власт, да работим в техните профсъюзи, младежки организации и пр. да действат не фронтално, а да помагат на масите да защитават елементарните икономически, политически и културни интереси в най-прости форми.
Позовавайки се на думите на Сталин, Димитров отбелязва, че победата на фашизма в Германия трябва да се разглежда не само като слабост на работническата класа и предателство на социалдемокрацията, но и като слабост на буржоазията, неспособността им да управляват чрез старите методи на парламентаризма и буржоазната демокрация.
Вестник „Правда“ пише, че целият конгрес ръкопляска половин час на доклада на Димитров.
Неговите публични изказвания и практически опит в борбата срещу фашизма са от голямо значение. Неслучайно той е един от онези, които рано сутринта на 22 юни 1941г. беше в кабинета на Сталин, решавайки неотложни политически и икономически задачи за победата на Съветския съюз във Великата отечествена война.
Георги Димитров остава ярък пример за истински комунист, който до края на дните си смело се бори за каузата на работническата класа.
Полина Кошкина, 2 отдел на Червения университет, член на Работническата партия на Русия превод Милчо Александров
