На 19 май 1864 г. на площад „Мътнинская“ в Санкт Петербург царският режим извършва „гражданската екзекуция“ на Н Г Чернишевски. Почти две години разделят този отвратителен ритуал на ужасената автокрация от ареста на Николай Гаврилович. На 7 юли 1862 г. по лична заповед на цар Александър II великият революционер е арестуван и затворен в Петропавловската крепост.
Чернишевски е арестуван и хвърлен в затвора без доказателства за престъпление или дори обвинения. На царските чиновници им е отнела повече от година и половина, за да измислят осъдителна присъда. Жандармите претърсват апартамента на Чернишевски, но не намират нищо. Предпазливият и благоразумен Чернишевски предварително е унищожил всичко, което би могло да послужи дори като формално основание за планираното отмъщение от страна на правителството. Не случайно между ареста му и първия разпит са минали пет месеца: следователите старателно се борят да формулират своите „точки на разпит“. Чернишевски е убеден, че правителството няма да може да събере необходимите материали за процеса. Той пише на жена си:
„Арестуван е един човек, но срещу него няма обвинения. Това е странно нещо… Седях арестуван, четях, превеждах, спях… а те все мислеха и мислеха… Сега вече месец размишляват… какво да правят, как да поправят тази неприятна ситуация с арестуването на човек, срещу когото не са открити обвинения… и колкото и да мислят, не могат да измислят нищо друго освен извинение към този човек…“
Но жандармите са на различно мнение. Потапов, началник на трети отдел, прочита писмото на Чернишевски до жена си и уверено добавя: „Греши: на никой няма да се налага да се извинява.“ Потапов знае, че има „висша воля“ да изгние Чернишевски в затвора, че съдбата на затворника е решена. Разбира се, с доказателства делото щеше да продължи по-бързо и лесно. Но къде и кога липсата на доказателства е спряла робовладелците да се занимават с революционерите? Опитът подсказва на царските чиновници проста, но изпитана линия на „обвинение“: когато няма доказателства, те трябва да фабрикуват фалшификати. И така, майсторите на жандармерията се захващат за работа.
През август 1861 г. В Костомаров, племенник на известен историк, е арестуван във връзка с тайна печатница. По-малко от две седмици след ареста си, той предлага услугите си на жандармериститете в замяна на освобождаването си. Първото предателство на Костомаров е М Михайлов, революционен поет и автор на прокламацията „Към младото поколение“. Потапов и опитният детектив Путилин не се налага дълго да убеждават Костомаров да извърши второ предателство. Той се оказва послушен и находчив човек, проявявайки талант и усет към професията на провокатор. Костомаров фабрикува две „ръкописни писма от Чернишевски“. Първото е адресирано до Костомаров и инкриминира Чернишевски като автор на революционната прокламация „Към господските селяни“. Второто „писмо“ уж е адресирано до поета Плещеев и съдържа „опасни заговори“ срещу правителството. Плещеев категорично отрича автентичността на представения му документ. И Чернишевски не е имал проблем да докаже, че измислицата на Костомаров е груба фалшификация. Но фалшификатите не са били изфабрикувани, за да бъдат опровергани от фактите и логиката на Чернишевски. Жандармеристите предават фалшификатите на царския съд и съдът ги счита за достатъчно основание за осъдителна присъда. През февруари 1864 г. Сенатът постановява пенсионираният титулярен съветник Н Чернишевски да бъде лишен от всичките си имуществени права и заточен на тежък труд в мините за 14 години, последвано от постоянно заточение в Сибир. Решението на съда подчертава „пълното отричане“ на Чернишевски, „въпреки огромните доказателства срещу него“. Н Г Чернишевски отказва да сключва каквито и да било споразумения за признаване на вината, не признава вина и унищожава всички полицейски „доказателства“ срещу него. Ако Чернишевски беше признал вината си, както Потапов толкова любезно го посъветва, можеше да се изправи пред бесилото или пред доживотна присъда каторжен труд. Когато присъдата окончателно беше потвърдена, дори Царският сенат призна, че 14 години каторжен труд са твърде много. Затова присъдата е намалена на седем години.
Описанието на „гражданската екзекуция“ на Чернишевски е добре известно. На 18 май на площад „Мътнинская“ е издигнат ешафод. Полицейски вестници обявяват „екзекуцията“. На сутринта на 19 май Чернишевски е доведен на площада. Тълпа се втурва към каретата, но е отблъсната от жандарми и войски. Властите разполагат батальон пехотна и конна полиция, за да охраняват района, толкова страшен е бил за царският режим този революционер. Започва отвратителният ритуал на „гражданската екзекуция“. Палачът сваля шапката на Чернишевски от главата му и му поставя плакет на врата с надпис „Държавен престъпник“. Самият „престъпник“ не проявява интерес към процеса. Служител чете присъдата в продължение на 15 минути. Когато в един момент се задавя и се затруднява да произнесе думата „социалистически идеи“, Чернишевски се ухилва, почти се разсмива на глас. Всички са изумени от самообладанието и смелостта на революционера.
След като присъдата е прочетена, Чернишевски е принуден да коленичи, а палачът счупва предварително отрязана сабя над главата му. След това е отведен до позорния стълб, ръцете му са оковани и те го държат в това положение няколко минути. Изведнъж във въздуха проблясва букет цветя. Той е хвърлен от студента Михаелис, роднина на революционера от шейсетте години. Чернишевски кимва с усмивка в посоката, от която са хвърлени цветята. Приятелите на Чернишевски започват да хвърлят букети цветя над главите на жандармите. Полицията се опитва да пресече цветята, но тълпата започва да притиска полицаите и те са принудени да се оттеглят.
Когато затворническият вагон започва обратното си пътуване, безпокойството на жандармите се увеличава. Тълпата последвала вагона, опитвайки се да зърне Чернишевски. Било е необходим някакъв сигнал, за да му се явят. Млад офицер дава сигнала. Сваляйки шапката си, той извиква: „Сбогом, Чернишевски!“ Цялата тълпа повтаря този вик, само че променя думата „сбогом“ с „довиждане, Чернишевски“. Виковете и аплодисментите са чути от друга тълпа, която остава близо до ешафода. Всички се втурват да настигнат каретата и се присъединяват към виковете и аплодисментите. Полицията се оказва в трудна ситуация, тъй като стотиците хора можеха да разпръснат охраната и да освободят Чернишевски. Затова каретата и охраната потеглят и бързо се отдалечават от тълпата.
По това време Херцен пише в „Лондон Бел“:
„Чернишевски е осъден на седем години тежък труд и вечно заточение.“ „Нека това безмерно злодейство падне като проклятие върху правителството, върху обществото, върху подлата, корумпирана журналистика, която довежда до това преследване… То е привикнало обществото към убийствата на военнопленници в Полша, а в Русия към утвърждаването на максимите на дивите невежи от Сената и злодеите от Държавния съвет… Жалки хора, хора на тревата, хора на охлювите, казват, че не бива да се караме на тази банда разбойници и негодници, които ни управляват… Чернишевски беше издигнат на позорния стълб от вас в продължение на четвърт час и вие, и Русия, ще останете вързани за него в продължение на много години…“ .
Руските либерали се опитват да се дистанцират от правителството по делото Чернишевски. Но между тях и Чернишевски е имало пропаст. Чернишевски смята либералите за прикрити слуги на царизма, докато те се страхуваха от революционните му идеи и го смятаха за „грубиян, нетактичен и арогантен грубиян“, който „си получи заслуженото“. Реакционният идеалист философ В Соловьов, толкова почитан от днешната буржоазия, даде честна оценка на присъдата на Чернишевски: „Решено беше да се отстрани човек измежду живите – и решението беше изпълнено. Търсеха се предлози, но не се намериха, затова се отказаха от тях.“ Целта на съдиите е ясна – да отстранят великия революционер „измежду живите“.
Авторите на полицейския доклад за „гражданската екзекуция“ признават с очевидно раздразнение, че „Чернишевски е стоял повече от безразличен по време на четенето на присъдата“. Безразличието на Чернишевски пред позорния стълб няма нищо общо с прострацията, състоянието, в което човек, доведен до лудост от изпитания или мъчения, губи способността си да реагира на външни стимули. Това е „безразличието“ на тигър към бягането на плъх, безразличието на човек, който никога не се е заблуждавал за последствията от революционната си работа. Това е самообладание на революционер, който много преди ареста си се е мъчил да се примири с мисълта за затворнически плен, за смърт от ръцете на палача. Още от младостта си Чернишевски се смятал за човек, изцяло отдаден на революцията. Девет години преди ареста си той записва в дневника си забележителен разговор с приятелката си:
„Би било нелепо и подло от моя страна да обвържа чуждия живот с моя, защото не съм сигурен колко дълго ще се радвам на живота и свободата.“ Имам такъв начин на мислене, че трябва да очаквам жандармите да се появят всеки момент, да ме отведат в Санкт Петербург и да ме хвърлят в крепост, кой знае за колко време…
— Защо? Не можеш ли наистина да се промениш?
— Не мога да се откажа от този начин на мислене, защото е вкоренен в характера ми, който е озлобен и недоволен от всичко, което виждам около себе си… Не знам дали някога ще охладнея в това отношение. Във всеки случай, тази тенденция в мен става все по-силна и по-силна, става все по-остра, по-студена и все повече се превръща в част от живота ми. Така че, очаквам жандармите да се появят всеки момент… Освен това, предстои ни бунт и ако има такъв, със сигурност ще участвам в него… Единственото съмнение е кога ще избухне. Може би след десет години, но мисля, че по-рано. И ако стане, няма да мога да се съпротивлявам. Ще участвам… Няма да се страхувам от мръсотия, нито от пияни селяни с тояги, нито от клане… И как ще завърши? С каторга или бесилка. Виждате, че не мога да свържа ничия съдба със своята… Вече ви е омръзнало да слушате подобни разсъждения и това ще продължи години наред, защото не мога да говоря за нищо друго.“
Ясно е, че на „позорния стълб“ на площад „Мътнинская“ е стоял велик революционер, посветил изцяло живота си на борбата за освобождение на потиснатите селски маси. Автокрацията успява да залови най-опасния си враг, твърдо отдаден на заявената цел за сваляне на крепостното право, смятащ царете за измет и бандити с корони, който в най-трудните времена… той никога не се отклонява от избрания си път. Показателно е, че през 1874 г. властите молят Чернишевски да подпише петиция за помилване. Чернишевски възмутено отказва: „Скоро правителството ще моли народа за помилване!“
Дейността на Чернишевски е изключително разнообразна, кръгът му от интереси широк, а знанията му енциклопедични. Но всичките му произведения са подчинени на една основна цел – селската социалистическа революция в Русия – и са пропити с безгранична омраза към крепостните собственици. Чернишевски не слага оръжие дори в затвора. Докато е там, той пише романа „Какво да се прави?“. Въздействието на този снаряд е изключително мощно. Царското правителство побърза да изтегли от обращение екземплярите на списание „Съвременник“, в което е публикуван романът. Романът намира своя път и в чужбина. Много по-късно, в Московския дом на писателите, Г Димитров разказва за влиянието, което романът на Чернишевски е оказал върху него:
„…Какво повлия на моя характер като борец? Това беше книгата на Чернишевски „Какво да се прави?“. Издръжливостта, която придобих през дните си в българското работническо движение, издръжливостта, увереността и непоколебимостта, които имах до края по време на Лайпцигския процес – всичко това е свързано с художественото произведение на Чернишевски, което прочетох в младостта си“.
Чернишевски е революционен демократ, който знае как да влияе на всички политически събития от своята епоха в революционен дух, прокарвайки – през препятствията и бариерите на цензурата – идеята за селска революция, идеята за масова борба за сваляне на всички стари власти. В същото време Чернишевски горчиво мрази и аристократичния либерализъм (виж статията „Русен на среща“). Развитието на капитализма в Русия поражда всякакви феодални и либерални проекти за „освобождение“ на селяните. В романа си „Пролог на пролога“ Чернишевски, чрез Волгин, убеждава читателите, че няма голямо значение кой „освобождава“ селяните, крепостните или либералите; същността е една и съща: ограбване на народа и запазване на робството, само че в различна форма. Волгин дори е готов да предпочете „освобождението“ на крепостните, надявайки се, че „освобождението“ на селяните без земя и срещу откуп ще ускори революционната експлозия.
Според Н К Крупская, Ленин е ценял много Чернишевски, откроявайки го сред другите руски революционери. Той е имал основателна причина за това: Чернишевски е имал способността да вижда отвъд всички свои руски съвременници. Той се е доближил най-много до марксизма. Но като идеолог на селската революция не е могъл да се издигне до нивото на научния социализъм. Чернишевски е бил утопичен социалист, който е мечтал за преход към социализъм чрез селската община. Той не е виждал и не е могъл да види това през 60-те години на миналия век. През 19 век се е смятало, че само развитието на капитализма и… пролетариатът би могъл да създаде материалните условия и социалната сила за осъществяването на социализма.
Чернишевски обективно говори от името на дребния производител – дребното селско стопанство. Неговата доктрина за социализъм чрез селската община прави Чернишевски един от основателите на народничеството. Народниците обаче възприемат само отделни елементи от мирогледа на Чернишевски, и то най-слабите от тях. Чернишевски е материалистически философ, докато народниците защитават реакционни идеалистични и еклектични теории във философията. Чернишевски смята масите за главни действащи лица на историята, а нейната движеща сила е класовата борба. Народниците смятат народа за „множество от нули“, управлявани от „герои“, а историята – за история на подвизите на тези „герои“.
Като цяло, теоретичната система на Чернишевски се развива на фона на назряващата революционна криза от края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век. По своето значение за Руската революция тази система надминава всичко, което популизмът може или е осигурил в… 1970-те – 1990-те. То се доближава много до научния социализъм на Маркс. Това е основното постижение на Чернишевски.
Подготвил: А Файзалиев превод от “Рабочий путь“-Милчо Александров
