В нашето село територията е с поля, долини и хълмове. Като се качиш на хълма виждаш полето долу. Какво виждаш: нивички, нивички; парцели, парцели. Защо? Кой има полза от това? На времето всичко беше едно поле – жито километри. Сега вместо тонове жито за хората, килограми за някои, а за някои – нищо. Каква беше ползата от това, че раздробиха земята и върнаха историята назад, кой има полза? Само богаташите, които събират реколтата и си правят големия бизнес, а собственикът на десет декара да кара цяла година с това, че е взел някоя стотачка, а годината иска много – за него, за семейството, децата. Кой ще му даде – бизнесменът ли?
Така че в мен се къса душата и гледа в село така, както се къса полето на парчета.
Имах и аз цяла душа, цяла личност в себе си, когато минавах с автобуса и си казвах за полето: това богатство е и мое, в това богатство ме има и мен. Събирахме по полето бригада млади хора царевица, слънчоглед, какво ли не. Домати на нива вкусни, вкусни на слънце.
Но кой така иска това съзнание, което е пагубно за хората и прави хората просто автомати и роби на една нива, вместо богаташи на една държава? И казват, че не е вярно. А бе, на моя внук може да го кажат, но не и на мен – преживял хубавото и истината.
Въобще България беше и моя. Всичко беше народно. Навсякъде можех да кажа, че това е и мое. В магазина, на полето, в завода, в самолета. А сега всичко е нечие, на някого лично, на този или онзи бизнесмен. Защо? Какво неправилно имаше в това България да бъде и моя, аз имам дом и пет декара земя. Но България не е моя. Тя казва, че това ми стига, това съм наследил. От кога бе, гадове? Аз наследих хиляди километри земя в държавата и всичко беше и мое. Сега казват, че съм наследил дом и пет декара. Затова ли поколенията на нашите бащи и деди са се борили – да расна и да живея в цяла България и да умра в дом и пет декара? Навсякъде влизах като в своя дом, в своя територия, а сега влизам в частен дом – собственост. Сиреч правата ми са само на клиент, купувач на стока и нищо не притежаващ. Ще купя ако имам пари.Така Българийо, родино, тебе те раздробиха, купиха и продадоха и аз като много хора нямаме почти нищо защото е на частници, на някой. Този някой ако иска да ти даде България, ако иска – няма да ти даде. Така че моята България умря 1989 г. Аз сега съм беден и просто просяк на държава, на хора и какво ли не.
Румен Миров
