КОГАТО НЕ СЕ КАЗВА ЦЯЛАТА ИСТИНА, ЛЪЖАТА ТЪРЖЕСТВУВА

По инициатива на редакционния съвет на в-к „Нова  зора” на осми ноември 2011г. се проведе конференция под надслов „Жив пред българската история” по случай 100 г. от рождението на Тодор Живков. Самото заглавие подсказваше, че ще се акцентира върху положителните страни от неговия живот и дейност. Очакванията на присъстващите, обаче, бяха надминати многократно. От изнесените повече от десет доклада и експозета потекоха истински реки от хвалебствия. Внушаваше се на присъстващите, че успехите, които имаше  България по времето на социализма се дължат само или преди всичко на Т.Живков. Двадесети век за България беше наречен векът на Живков, а самият Живков – символ на България. Все неща, които бяхме чували от устата на неговите ласкатели още преди десети ноември 1989г. по радиото, телевизията и в печата. В подобен тон бяха и редица от изказванията, където знаменосец беше Гр. Стоичков. Не случайно след всяка почивка залата ставаше все по-празна. Хората не искаха да слушат дитирамби и хвалебствия, а историческата, обективната истина за живота и дейността на този човек.

Все пак справедливо е да се отбележи, че болшинството от докладчиците се бяха потрудили съвестно, беше събран доста фактически материал, илюстриращ социалистическия възход на нашата родина. От изказващите се силно впечатление направи проф.д.ф.н. Юлия Владикова, която в краткото изложение на своето изказване аргументирано се противопостави на опитите да се сложи знак за равенство между Живков и социализма. Тя разкритикува и начина на провеждането на т.н. възродителен процес, който на практика разби единството на народа и настрои българските турци  против БКП и българската държава. А това, разбира се, беше в услуга на враговете на социализма.

Но каква е историческата истина за човека стоял 35г. начело на Партията и държавата? Такава ли е, каквато ни я представяха докладчиците, или е малко /много/ по-различна?

1. За никого не беше тайна, че Т. Живков е малограмотен. До края на живота си той не се научи да изговаря правилно думи като социализма, капитализма, империализма и др. За индустрията, например, знаеше толкова, колкото знаеше какво е проводник и полупроводник. „Той беше полуграмотен хитрец, чиито речи доклади и книги пишеха М. Балев, Н. Яхиел и интелектуалците, които бяха на тих пристан в екипа му” – думи на покойния председател на БКП Вл. Спасов.

2. А какво да се каже за това, че почти всички стари комунисти бяха категорични за връзките на Живков с фашисткия копой Н. Гешев?

3. Нима не е факт, че Живков не беше издигнат начело на Партията поради своя авторитет и качества, а го постави Хрушчов. По случая се знае, че само в Софийската партийна организация е имало поне 500 души по-достойни от него да оглавят БКП.

4. Един малък щрих за морала на Т. Живков. През 1950 г. при откриване на музея на Димитър Благоев държи реч, в която дебело подчертава, че „било щастие за БКП обстоятелството, че след Г. Димитров и В. Коларов ние имаме др. Вълко Червенков”. А само след няколко години, след двадесетия конгрес на КПСС, говори съвсем друго. Какъв по-удобен случай да смениш своето кредо и да превърнеш критиката към култа към личността „в средство за своето издигане”!

5. Априлският пленум. Под маската на борба с „култа” започна гонение и безцеремонна разправа с честните комунисти, които прозряха фалша и демагогията на провежданата от Хрушчов и неговите верни слуги у нас политика. Беше ясно, че България се прикачва към колесницата на ревизионизма, което рано или късно ще доведе до разрушаване на социализма, което и стана. Тези комунисти, които не се поколебаха да назовават нещата с истинските им имена, бяха тормозени в работата, уволнявани, въздействаше се на семействата им, бяха изключвани от Партията. Така постъпи Т.Живков и с В.Червенков. Червенков – член на ЦК, беше изключен от БКП на пленум на ЦК, без да бъде уведомен за това, скришом, по този начин лишен от възможността да се защити, както е по партийния устав. Но Живков отдавна беше захвърлил този устав под миндера, а си служеше с другия – на клеветите и интригантството.

След Априлския пленум 1956 г. вратите на Партията бяха широко отворени за кариеристи и подлизурковци, морално нечистоплътни хора, по подобие на своя водач, които се домогваха до постове и власт. Със своето поведение те отблъскваха хората и уронваха авторитета на Партията. Т. Живков се ограждаше точно с такива ,,кадри”, които между впрочем по-късно му взеха главата.

6. От докладчиците не чухме нищо за убийството на Ив.Т. Горуня. По този въпрос се мълчеше тактично.

7. Управлението на Живков беше класически пример за грандоманщина и стихийност. Какво представляваха бързашките и необмислени до край и спокойно пребразувания в кооперативното селско стопанство, строителството на огромния комбинат „Кремиковци” без да бъдат осигурени местни суровини и се налагаше да бъдат внасяни от Индия и Алжир с кораби до Бургас и от там с влакове до комбината. Непрестанните реорганизации, преобразувания, сливания, закривания, разкривания на комитети, ведомства, министерства, механизми за управление, лашкания насам-натам, кой беше техен инициатор? Без да се изчакват резултатите от дадена реформа и хоп ново двадесет – нов механизъм.

8. От изложенията на редица докладчици стана ясно, че Живков е знаел накъде отиват нещата през 1989 г. Тук възниква въпросът: защо за това не бяха информирани редовите комунисти? Та нали от него зависеше това. Нещо повече, защо не беше информиран българския народ? Всеизвестно е, че Партията е силна когато се опира, не крие нищо от своя народ. Живков и неговото обкръжение скриха истината от българския народ. Изводът се налага от самосебе си: Те никога не са били искрени с народа, винаги са служели на своите егоистични интереси в ущърб на обществения прогрес и социализма.

9. В някои от докладите се прокрадна и тезата, че виждате ли, имало е и грешки и извращения и деформации на социализма, но за това са виновни живковистите, а не лично Живков. Подобна теза е най-малкото наивна. Та нали Живков сам издигаше тези кадри.

В подобна насока може да има десето и сто и десето. Но по-важно е да се каже, че социализъм в България имаше, той се състоя. Но го имаше благодарение на самоотвержения труд на българския народ, благодарение на здравите основи, положени през периода 1949-1955 г. под ръководството на БКП, начело с Вълко Червенков и ползвайки опита и помощта на великия Съветски съюз. Живков и социализмът у нас не са синоними. Социализмът е историческа необходимост, обективен исторически процес и не зависи от волята и желанието на отделната личност. Тя може да окаже само известно забавящо или ускоряващо въздействие на този процес и никога да го спре.

От тази гледна точка трябва да се разглежда живота и дейността на Т. Живков. А резултатите от тази дейност са трагични. Под ръководството на Живков социализмът у нас загуби своя настъпателен ход, Партията загуби своя авторитет пред народа, за това и народът не я защити от контрареволюцията. Живков бе свален от своите ученици и съратници по същия подъл и недостоен начин, по който той свали В.Червенков. Каква ирония на съдбата!

В заключение може да се каже: Да, социализъм у нас имаше, но го имаше не защото го имаше Живков и живковистите, а въпреки това. А за тези, които скриха от присъстващите истината за Т. Живков само ще кажем – на снимка да ги видите, шамар да им ударите!

Вл. Цеков

Tags: ,