НАСТЪПЛЕНИЕТО НА ФАШИЗМА И ЗАДАЧИТЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ИНТЕРНАЦИОНАЛ В БОРБАТА ЗА ЕДИНСТВОТО НА РАБОТНИЧЕСКАТА КЛАСА ПРОТИВ ФАШИЗМА

Доклад на VII Световен конгрес на Комунистическия Интернационал 2 август 1935 година

  1. ФАШИЗМЪТ И РАБОТНИЧЕСКАТА КЛАСА

   Другари! Още на VI конгрес на Комунистическия Интернационал той предупреди международния пролетариат за назряването на ново фашистко настъпление и призова за борба против него. Конгресът посочи че, „в по-голям или по-малък разгърнат вид фашистките тенденции и зародиш на фашисткото движение има почти навсякъде“.

  В условията на разразилата се дълбока икономическа криза, рязкото изостряне на общата криза на капитализма, революционизирането на трудещите се маси фашизмът премина в широко настъпление. Господстващата буржоазна класа все повече търси спасение във фашизма с цел осъществяването на изключителните грабителски мерки против трудещите се, подготвяйки хищническа империалистическа война, нападение срещу Съветския Съюз, поробването и разчленяването на Китай и върху основата на всичко това да предотврати революциите.

   Империалистическите кръгове се опитват да прехвърлят цялата тежест от кризата върху плещите на трудещите се. За това им е необходим фашизмът.

  Те се стараят да разрешат проблема на пазарите за сметка на поробването на слабите народи, увеличаване на колониалния гнет и новото преразпределение на света по пътя на войната. За това им е необходим фашизмът.

  Те се стремят да изпреварят нарастващите сили на революцията чрез разгром на революционното движение на работниците и селяните, и военно нападение на Съветския Съюз – опора на световния пролетариат. За това им е необходим фашизмът.

   В редица страни, в частност в Германия, тези империалистически кръгове успяха преди решаващия обрат на масите към революцията да нанесат поражение на пролетариата и да установят фашистка диктатура.

  Но за победата на фашизма е характерно именно това обстоятелство, че тази победа, от една страна, свидетелства за слабостта на пролетариата, дезорганизиран и парализиран от разколническата социал-демократическа политика на класово сътрудничество с буржоазията, а от друга страна, изразява слабостта на самата буржоазия, която изпитва страх пред осъществяване на единството в борбата на работническата класа, страх пред революцията и вече не е в състояние да задържи диктатурата си върху масите чрез старите методи на буржоазната демокрация и парламентаризма.

  Победата на фашизма в Германия, казва другарят Сталин на XVII конгрес на Всесъюзната комунистическа партия (на болшевиките), „необходимо е да разглеждаме не само като признак на слабост на работническата класа и резултата от предателството на социал-демокрацията срещу работническата класа, разчистваща пътя на фашизма. Нея също трябва да разглеждаме също, като признак на слабост на буржоазията, като признак на това, че буржоазията не и е по силите да господства със старите методи на парламентаризма и буржоазната демокрация, предвид на това, че тя е принудена във вътрешната си политика да прибегне към терористични методи на управление, – защото тя няма сили вече да намери изход от днешното положение върху базата на мирната външна политика, поради което тя е принудена да прибегне към политиката на войната“.

КЛАСОВИЯТ ХАРАКТЕР НА ФАШИЗМА

  Фашизмът на власт е, другари, както правилно го охарактеризира XIII пленум на Изпълкома на Комунистическия Интернационал ,открита терористическа диктатура на най-реакционните, най-шовинистични, най-империалистическите елементи на финансовия капитал.

  Най-реакционната разновидност на фашизма – това е германския тип. Той нагло се нарича национал-социализъм, без да има нещо общо със социализма. Хитлеровият фашизъм не е само буржоазен национализъм. Това е зверски шовинизъм. Това е правителствена система на политически бандитизъм, система на провокации и изтезания на работническата класа и революционните елементи на селяните, дребната буржоазия и интелигенцията. Това е средновековно варварство и зверство. Това е необуздана агресия в отношенията с другите народи и страни.

   Германският фашизъм е ударен юмрук на международната контрареволюция, главен подпалвач на империалистически войни, поръчител на кръстоносния поход срещу Съветския Съюз, великото отечество на трудещите се от цял свят.

  Фашизмът – това не е форма на държавна власт, която сякаш „стои над двете класи – пролетариат и буржоазия“, както твърди например Ото Бауер. Това не е „въстаналата дребна буржоазия, която е завзела държавната машина“, както заявява английския социалист Брейлсфорд. Не. Фашизмът – това не е надкласова власт и не е власт на дребната буржоазия или на лумпен-пролетариата над финансовия капитал. Фашизмът- е власт на самия финансов капитал. Това е организация за терористическа разправа с работническата класа и революционната част от селяните и интелигенцията. Фашизмът във външната политика – това е шовинизъм от най-груба форма, култивираща зоологическа ненавист против другите народи.

  Трябва много силно да се подчертае този истински характер на фашизма, защото прикриването му със социална демагогия даде на фашизма да увлече след себе си поразените от кризата отцепилата се част от масите на дребната буржоазия и дори някои слоеве от най-изостаналите слоеве на пролетариата, които никога не биха тръгнали след фашизма, ако разбираха неговият истински класов характер, неговата истинска природа.

  Развитието на фашизма и самата фашистка диктатура се облича в различна форма в различните страни в зависимост от историческите, социалните и икономическите условия, от националните особености и международното положение в дадена страна. В едни страни, обикновено там където фашизмът няма широка масова база и където борбата на отделните групировки в лагера на самата фашистка буржоазия са достатъчно силни, не се решава изведнъж да ликвидира парламента и запазва другите буржоазни партии и дава на социал-демокрацията известна легалност. В други страни, където господстващата буржоазия се страхува от близкото избухване на революция, фашизмът установява своят неограничен политически монопол или веднага, или чрез все по-голям терор и разправа с всички конкуриращи го партии и групировки. Това не изключва опитите на фашизма в момент на особено изостряне на своето положение да разшири базата си, без да променя класовата си същност, като съчетава откритата терористична диктатура с груба фалшификация на парламентаризма.

  Идването на фашизма на власт – това не е обикновена подмяна на едно буржоазно правителство с друго, а е смяна на една държавна форма на класово господство на буржоазията, буржоазната демокрация, с друга нейна форма – на открита терористична диктатура. Незачитането на това различие би било сериозна грешка, която ще попречи на революционния пролетариат да мобилизира най-широките слоеве на трудещите се от града и селото на борба срещу заплахата от завземането на властта от фашистите, а също да използват противоречията в лагера на самата буржоазия. Но не по-малка  и опасна грешка е недооценката на това значение, което провежданите от фашистката власт засилващи се днес в страните с буржоазна демокрация реакционни мероприятия на буржоазията, за премахването на демократичните свободи на трудещите се, фалшифициращи и орязващи правата на парламента, засилващи репресиите против революционното движение.

   Другари, не трябва да си представяме, че идването на фашистите на власт е просто и гладко, финансовия капитал трябва да си създаде комитет който да реши кога ще въведе фашистка диктатура. В действителност фашизма идва на власт чрез борба в самия фашистки лагер, която понякога води до въоръжени сблъсъци, както видяхме в Германия, Австрия и други страни. Всичко това не отслабва факта, че до установяването на фашистка диктатура буржоазните правителства обикновено преминават през различни подготвителни етапи и осъществяват редица реакционни мероприятия, помагащи непосредственото идване на власт на фашизма. Който не се бори с тези подготвителни етапи против реакционните мероприятия на буржоазията и против нарастващия фашизъм, той не е в състояние да попречи, той, обратно, помага на фашизма да победи.

  Лидерите на социалдемокрацията изопачиха и скриха от масите истината за класовия характер на фашизма и не ги призова към борба срещу нарастващите, продължаващи реакционни мерки на буржоазията. Те носят пред историята  отговорността за това, че в решителния момент на фашисткото настъпление, значителна част от трудещите се маси в Германия и редица фашистки страни не познаха в кръвожадния фашизъм финансовия хищник, най-големият им враг, и че тези маси не  бяха готови да отвърнат на удара. Какъв е източникът на влиянието на фашизма върху (масите)? Фашизмът успява да привлече масите, защото демагогски спекулира с належащите им  нужди и изисквания. Фашизмът не само  разпалва предразсъдъците дълбоко вкоренени в масите, но се заиграва с най-добрите чувства на масите, чувството им за справедливост и понякога дори върху техните революционни традиции. Понеже немските фашисти, са лакеи на едрата буржоазия и са смъртни врагове на социализма, се представят пред масите за „колеги“ „социалисти“ и представят идването им на власт като „революция“? Защото се стремят да експлоатират вярата им в революцията, жаждата им в социализма, които живеят в сърцата на широките трудови маси на Германия.

  Фашизмът действа в интерес на крайните империалисти, но действа пред масите под прикритието на защитник на оскърбената нация и експлоатира обиденото национално чувство, каквото е немското, той завладява масите с лозунга „срещу Версай“.

  Фашизмът се стреми към най-необуздана експлоатация на масите, но се представя пред тях с умелата антикапиталистическа демагогия, експлоатация унищожаване на дълбоката омраза на трудещите се към грабителската буржоазия, към банките, тръстовете и финансовите магнати и представя  най-съблазнителните за политически незрелите маси в момента лозунгите: в Германия – „общото благо превъзхожда личното“; в Италия – „нашата държава не е столицата“; в Япония  – „за Япония без експлоатация“; в САЩ – „за споделяне на богатството“ и т.н.

  Фашизмът позволява народа да бъде разкъсан от най-покварените корумпирани елементи, но излиза пред него с искане за „честна и нетленна сила.“ Капитализирайки  дълбокото разочарование на масите от правителствата на буржоазната демокрация, фашизмът лицемерно се възмущава срещу корупцията (например от измамите Бармат и Склярек – в Германия, Случаят Стаотски – във Франция и редица други).

  Фашизмът подчинява буржоазията в интерес на най-реакционните среди от разочарованите, отдалечаващи масите  от старите буржоазни партии. Но той впечатлява тези маси с грубостта на атаките си срещу Бургерите.

  Надминава всички други буржоазни разновидности по своя цинизъм и измама, фашизмът приспособява своята демагогия към националните характеристики на всяка страна и дори до характеристиките на различните социални слоеве в една и съща държава. И масата дребни собственици, дори някои от работниците, доведени до отчаяние от нуждата, безработицата, бедността и несигурността на съществуването си, стават жертва на социалната и шовинистична демагогия на фашизма.

  Фашизмът идва на власт като антиреволюционна стачна партия, като движение на пролетариата срещу експлоататорите, които са разкъсани, определя се като  власт на „революционно“ движение, движение срещу буржоазията от името на „цялата нация“ и за „спасението“ на нацията (спомнете си „похода“ на Мусолини срещу Рим, „похода“ на Пилсудски срещу Варшава, националсоциалистическата „революция“ на Хитлер в Германия и др.).

  Но каквито и маски да си слага фашизмът, под каквито и форми да се крие -това е най-свирепата атака на капитала срещу трудещите се маси; : фашизъм това е необуздан шовинизъм и завоевателна война; фашизъм – това е бясна реакция и контрареволюция; фашизъм – това е най-големият враг на работническата класа и на всички трудещи се!

КАКВО  ДОНЕСЕ  НА МАСИТЕ ПОБЕДИЛИЯТ ФАШИЗЪМ?

  Фашизмът обещава на работниците „справедливи заплати“, но всъщност води до още по-нисък, мизерен стандарт на живот. Той обещава работа за безработните, но всъщност донася още по-тежки гладни мъки, робски, принудителен труд. Всъщност превръща работниците   в най-безправните парии на капиталистическото общество, унищожава правата им в синдикатите, лишава ги от правото на стачка и труд, преса, насилствено ги вкарва във фашистки организации, ограбва техните социалноосигурителни фондове и преобразува фабриките в казарми, където цари необуздана  тирания на капиталистите.

  Фашизмът обещава на работещата младеж да отвори широк път за нея в светлото бъдеще. Всъщност това води до масови съкращения на млади хора от фабриките, трудовите лагери и непрекъснатите военни учения за завоевателна война.

  Фашизмът обещава на служителите  и интелектуалците да осигури тяхното съществуване, да унищожи всемогъществото на тръстовете и спекулациите на банковия капитал. Всъщност той им донесе още по-голяма безнадеждност. Страхът и несигурността за бъдещето ги подчинява на новата бюрокрация, създава непоносима диктатура на тръстовете, сее корупция и разпад в безпрецедентен мащаб.

  Фашизмът обещава ликвидиране на разореното, обедняло селячество  на дълговото робство, премахване на наема и дори безвъзмездното ново отчуждаване на земевладелски земи за безимотни и обеднели селяни. Всъщност създава невиждано поробване на трудещото се селячество от едри земевладелци и фашисткия държавен апарат,  тласка заетостта на основните маси от селячеството при големите фермери, банки и лихвари.

  „Германия ще бъде селска страна или изобщо няма да съществува“ -тържествено заявява Хитлер. Какво получиха селяните в Германия при него? Мораториум, който вече е отменен? Или закона за наследството формирането на селското домакинство, което води до разселването на милиони  синове и дъщери от селото и превръщането им в бедняци (просяци)? Селскостопанските работници са превърнати в полукрепостни селяни, лишени дори от електричество. Лишени са от право на свободно движение. Трудовото селячество е лишено от възможността да реализират продукцията си на пазара.  А в Полша?

  „„Полският селянин“, пише полският вестник „Час“, – се радва на методите и средствата, използвани, може би, само в епохата средновековието: пази огъня в печката и го дава назаем на съседа си, той разделя кибритените клечки на няколко части, разменя мръсните си дрехи един на друг, той вари бъчвите от херинга, за да си осоли водата. Това не е басня, а реалната обстановка в селото, която всеки може сам да види.“

  И това, другари, го пишат не комунисти, а полски реакционен вестник!

  Но това не е всичко. Всеки ден в концентрационните лагери на нацистка Германия, в мазетата на Гестапо (тайна полиция), в полските подземия, в българската и финландската тайна полиция, в белградската „централа“, в Man’s „Sigurance“, на италианските острови най-добрите синове на работническата класа, революционните селяни, борци за прекрасното бъдеще на човечеството, са подложени на такова отвратително насилие и подигравки от агенти, пред които най-гнусните прояви на царската тайна полиция бледнеят.

  Подлият немски фашизъм превръща съпрузите в присъствието на жените им в кървава маса, изпраща праха на убитите синове  в пощенски чували на майките. Стерилизацията е превърната в политическо средство за борба. За заловени антифашисти в стаите за изтезания насилствено се инжектират с вещества, чупят им ръцете, изваждат им очите, обесват ги, мият ги с вода и изрязват фашистка свастика върху живо тяло.

  Пред мен е статистическото резюме на MOPR –  Международен орган за подпомагане на борците на революцията –  за убити, ранени, арестувани, осакатените и измъчвани в Германия, Полша, Италия, Австрия, България, Югославия. Само в Германия по време на престоя си на власт националсоциалистите убиха повече от 4200, арестуваха 317 800, ранени и подложени на жестоки мъчения са 218 600 антифашисти работници, селяни, служители, интелектуалци – комунисти, социалисти, членове на опозиционни християнски организации. В Австрия „християнското“ фашистко правителство от февруарските битки миналата година уби 1900, рани и осакати 10 хиляди, арестува 40 хиляди революционни работници. И това обобщение, другари, съвсем не е изчерпателно.

  Трудно намираме думи, с които да изразим цялото си възмущение, безпокойство, когато мислим за мъките, които сега изпитват работниците в редица фашистки страни. Цифрите и фактите, които представяме, не  отразяват дори една стотна от истинската картина на тази експлоатация и тези мъки на фашисткия терор, с който е изпълнено ежедневието на работническата класа в различните капиталистически страни. Без да можем да обхванем безбройните зверства на фашизма срещу труда.

  С дълбоко вълнение и омраза към фашистките палачи ние прекланяме знамената на Комунистическия интернационал пред незабравимата памет на Джон Шер, Фиете Шулце, Лутгенс -от Германия, Коломан Валиша от Мюнхен писател – от Австрия, Шалая и Фюрст – от Унгария, Кофарджиев, Лютибродски и Войков – от България, в памет на хилядите комунистически, социалдемократически и безпартийни работници, селяни, представители на прогресивната интелигенция. Борците, дали живота си в борбата срещу фашизма. Ние  приветстваме с добре дошъл от тази трибуна водачът на германския пролетариат и почетен председател на нашия конгрес – другарят Телман. (Бурни аплодисменти, всички се изправят в залата.) Поздравяваме другарите Ракоши, Грамши, Айтикайнен, Йонко Панов (бурни  аплодисменти, всички в залата стават прави). Ние приветстваме задържания в затвора лидер на испанските социалисти Кабайеро, затворен от контрареволюционери, Том Мууни, който изнемогва вече 18 години в затвора, както и хилядите други затворници на капитала и фашизма. (Бурни аплодисменти). И ние им казваме: „Братя по борба, братя по оръжие! Вие не сте забравени. С вас сме. Всеки час от живота ни, ще дадем за вашето освобождение и последната си капка кръв. Ние ще дадем кръвта си за вашето освобождение и освобождението на всички работници от позорния фашистки режим“. (Бурни аплодисменти, всички стават в залата.)

  Другари! Ленин също ни предупреди, че буржоазията може да организира свиреп терор срещу трудещите се и да отвърнат на удара за определени кратки периоди от време срещу нарастващите сили на революцията, но в същото време тя все още не може да избяга от смъртта си.

  „Животът“, пише Ленин, „ще вземе своето. Нека буржоазията се ядосва, ядосана е до лудост, прекалява, прави глупости, отмъщава на болшевиките предварително и се опитва да убива (в Индия, в Унгария, Германия и др.) допълнително стотици, хиляди,  болшевики: по този начин буржоазията постъпва като всички осъдени от историята на смърт класи. Комунистите трябва да знаят, че бъдещето във всеки случай принадлежи на тях и следователно можем (и трябва) да се свързваме с най-голяма страст  и хладнокръвие в голямата революционна борба срещу най-реакционната класа“.

  Да, ако ние и пролетариатът на целия свят твърдо следваме пътя, посочен ни от Ленин и Сталин, буржоазията ще загине, въпреки и без значение кога. (Аплодисменти.)

НЕИЗБЕЖНА ЛИ Е ПОБЕДАТА НА ФАШИЗМА?

    Защо и как фашизмът може да победи? Фашизмът – е най-големият враг на работническата класа и трудещите се, фашизмът – е враг на девет десети от германския народ, девет десети от австрийския, на девет десети от другите народи с фашистка власт.

   Как може този най-лош враг да победи? Фашизмът успя да дойде на власт преди всичко  благодарение на работническата класа, благодарение на политиката на класово сътрудничество с буржоазията, която водена от лидерите на социалдемокрацията, се оказа разцепена политически и организационно обезоръжена пред настъпващата буржоазия.

  Комунистическите партии не бяха достатъчно силни, за да вдигнат масите срещу социалдемокрацията и да ги поведат към решителна голяма борба срещу фашизма. И в действителност! Нека милионите социалдемократически работници които сега заедно със своите братя комунисти преживяват и изпитват ужасите на фашисткото варварство, да се замислят сериозно: какъв щеше да бъде австрийският и германският пролетариат през 1918 г., ако революцията в Германия и Австрия, не последва социалдемократическото ръководството на Ото Бауер, Фридрих Адлер и Ренер в Aвстрия,  Еберт и Шайдеман в Германия, а бяха  последвали пътя на руските болшевики, следвайки пътя на Ленин и Сталин, сега нямаше да има фашизъм в Австрия, ;нито в Германия, нито в Италия, нито в Унгария, нито в Полша, нямаше да го има на Балканите. Не буржоазията, а работническата класа отдавна щеше да е господар в Европа. (Аплодисменти.)

  Да вземем за пример Австрийската социалдемокрация, революцията през 1918 г. я издига до огромни висоти. Тя имаше власт в ръцете си, тя имаше силни позиции в армията и в държавния апарат. Опирайки се на тези позиции тя можеше да убие фундаментално зараждащия се фашизъм. Но тя отстъпи без съпротива  положението на работническата класа. Тя позволи на буржоазията да укрепи властта си, да премахне конституцията, да изчисти държавния апарат, армията и полицията от социал-демократични функционери,  отне арсенала на работниците. Тя позволи на фашистките бандити безнаказано да убиват социалдемократически работници, приели условията на Гутенберговия пакт, който отвори пътя на фашистките елементи да имат достъп до предприятията. В същото време лидерите на социал-демократите заблудиха работниците с програмата от Линц, която предвиждаше алтернативна възможност за въоръжено насилие срещу буржоазията и установяване на пролетарска диктатура, като ги увери, че партията ще обяви призив за обща стачка и въоръжена борба, ако правителството на управляващата класа  използва насилие срещу работническата класа. Сякаш нямаше тактика за подготовка на фашистка атака срещу работническата класа чрез верига от насилие срещу нея, покрита с конституционни реформи? Дори в навечерието и по време на февруарските боеве ръководството на австрийската социал-демокрация остави героично борещия се Шуцбунд изолиран от широките маси и обрече австрийския пролетариат на поражение.

  Неизбежна ли беше победата на фашизма в Германия? Не, можеше да победи германската работническа класа. Но за това той трябваше да постигне установяването на единен антифашистки пролетарски фронт, той трябваше да принуди лидерите на социалдемокрацията да спре кампанията срещу комунистите и приеме многократните предложения  на Комунистическата партия за единство в действията срещу фашизма. С настъпването на фашизма и постепенното ликвидиране на буржоазно-демократичните свободи се осъществиха плановете на немската фашистка буржоазия. Фронтът трябваше да принуди лидерите на социалдемокрацията, да принуди пруското правителство, да вземе отбранителни мерки срещу фашизма, да арестува фашистките лидери, да закрие пресата им, да конфискува техните материални фондове и фондовете на капиталистите, които субсидират фашисткото движение, да разпусне фашистките организации, да отнеме оръжието им и т.н. След това той трябваше да постигне възстановяването и разширяването на всички видове социално подпомагане и установяване на мораториум и кризисно подпомагане за селяните, които фалираха под влиянието на кризата, поради действията на банките и тръстовете и по този начин да се осигури подкрепа на трудовото селячество. Това не стана по вина на социалдемократите на Германия и следователно фашизмът успя да победи. Трябва ли буржоазията и благородниците неизбежно да триумфират в Испания? Испанските социалисти бяха в правителството от първите дни на революцията. Установиха ли  боен контакт между работническите организации? Между  всички политически течения, включително комунисти и анархисти, обедини ли се работническата класа в единна профсъюзна организация?  Поискаха ли  конфискация на цялото земевладелско, църковно, манастирско имущество? Раздадоха ли земя в полза на селяните, за да спечелят последните на страната на революцията? Опитаха ли се да се борят за национално самоопределение? Организираха ли борбата на каталунците, на баските за освобождението на Мароко? Прочистиха ли армията от монархически и фашистки елементи, подготвиха ли я за преминаването на страната на работниците и селяните? Разбиха ли омразата в гражданската гвардия, която принадлежи на народа, палачът на всички народни движения? Удариха ли фашистката партия на Гил Роблес, властта на Католическата църква? Не, те не направиха нищо  такова. Те отхвърлиха многократните предложения от страна на комунистите за единство на действията срещу настъпването на буржоазно-землевлаческата реакция и фашизма. Приеха избирателни закони, които позволиха на реакцията да спечели мнозинството в Кортес (парламента), закони, наказващи народните движения, законите, по които сега биват съдени героичните астурийски миньори. Те бяха застреляни от ръцете на гражданската гвардия на селяните, борещи се за земя и др.

  Така социалдемокрацията разчиства пътя на фашизма към властта и в Германия, както в Австрия, така и в Испания, дезорганизираща и разделяща редиците на работническата класа.

  Другари, и фашизмът победи, защото пролетариатът се оказа изолиран от естествените си съюзници. Фашизмът победи поради факта, че успява да привлече след себе си широките маси от селячеството, благодарение на това, че социалдемокрацията от името на работническата класа осъществи по същество антиселска политика. Селянинът видя властта в редица социалдемократически правителства, които в неговите очи представляват силата на работническата класа, но никой от тях не удовлетвори селските потребности, никой от тях не даде земя на селяните. Социалдемокрацията в Германия не се докосна до собствениците на земя; –  тя не организира стачките на селскостопанските работници,  в резултат те  в Германия много преди Хитлер да дойде на власт напуснаха реформаторските профсъюзи и в повечето случаи отидоха при „Стоманения шлем“ и при националсоциалистите.

  Фашизмът победи и защото успя да проникне сред младите хора, докато социалдемокрацията отклоняваше работещата младеж от класовата борба, но революционният пролетариат и неговата младеж не се развива без нея. Образователната работа  не отдели достатъчно внимание на борбата за своите специфични интереси и искания. Фашизмът  улови особено острата необходимост сред младите хора от бойна подготовка и привлече значителна част от тях във военните си отряди. Новата генерация от младежи и девойки не преминаха през ужасите на войната. Те носят тежестта на икономическата криза на плещите си, от безработицата и крахът на буржоазната демокрация. Не виждат перспективи за бъдещето си.

  Като цяло значителни части от младите хора се оказват особено податливи на фашистката демагогия, която им рисува примамливо бъдеще при управлението на фашизма.

  В това отношение не можем да пренебрегнем и редица грешки,  които забавиха нашата борба срещу фашизма. В нашите редици имаше недопустимо подценяване на фашистите. Това е опасност, която все още не е отстранена навсякъде. Такива нагласи, които съществуваха в нашите партии, например „Германия — не  е Италия“ в смисъл, че фашизмът можеше да победи в Италия, но победата му в Германия е изключена, защото е индустриално високо развита, високо културна страна с четиридесет години традиции на работническото движение, където фашизмът е невъзможен; или този вид схващания, които съществуват днес, че в страните на „класическата” буржоазна  демокрацията няма почва за фашизъм. Такива представи могат и обикновено довеждат до намаляване на бдителността срещу фашистката опасност и затрудняват мобилизирането на пролетариата за борба срещу фашизма.

  Могат да се цитират и много случаи, когато комунистите са били изненадани от фашисткия преврат. Спомнете си България, където ръководството на нашата партия зае „неутрална” позиция, но по същество беше опозиционна на позицията относно преврата от 9 юни 1923 г.; Полша, където през май 1926 г. ръководството на Комунистическата партия не оцени правилно движещите сили на полската революция, не успя да различи фашисткия характер на преврата на Пилсудски и се движат след събитията; Финландия, като нашата партия изхожда от погрешното  твърдение за бавна, постепенна фашизация и пренебрегна подготовката на фашисткия преврат, иницииран от ръководната група на буржоазията, която изненада партията и работническата класа.

  Когато националсоциализмът вече се  превърна в страшно масово движение в Германия, другари като Хайнц Нойман, за които правителството на Брюнинг вече беше правителство на фашистка диктатура, самонадеяно заяви: „Ако „третата империя“ на Хитлер някога дойде, то това ще я закопае един и половина метра под земята, а над нея – ще властва  победоносния работник“. Нашите другари в Германия дълго време подценяваха хората в неравностойно положение,  чувството и възмущението на масите срещу Версай, пренебрежително се отнасяха  към колебанията на селячеството и дребната буржоазия, закъсняха с програмата за социално и национално освобождение и когато започнаха да действат, не  успяха да я приложат към конкретните  условия и съзнателното ниво на масите, не успяха дори да го популяризират широко между тях. В редица страни  необходимостта от разгръщането на масова борба срещу фашизма беше заменен от безплодни разсъждения за природата на фашизма, където се открои “общата” и сектантска ограниченост по отношение на формулирането и разрешаването на текущите политически задачи на партията.

  Другари, ние говорим за причините за победата на фашизма, ние ги изтъкваме за историческата отговорност на социалдемокрацията за поражението на работническата класа, отбелязваме собствените си грешки в борбата с фашизма. Ние не го правим само защото искаме да се ровим в миналото. Ние го правим за да се поучим от историята, ние, борците от работническата класа, сме длъжни да си отговорим на въпроса, който измъчва милиони работници: възможно ли е и как да се предотврати победата на фашизма? И ние отговаряме  на работниците: да, другари, възможно е да се блокира пътя към фашизма. Това е напълно възможно. Зависи от нас самите – от работниците, селяните, от всички здравомислещи хора!

  Предотвратяването на победата на фашизма зависи преди всичко от  битката и дейността на самата работническа класа, от обединяването на нейните сили в едно цяло с армията, която се бори срещу настъплението на капитала и фашизма, пролетариатът, установил своето бойно единство, може да парализира въздействието на фашизма върху селячеството, градската дребна буржоазия, младежта и интелигенцията, би могъл да неутрализира една част от тях, а другата да привлече  на негова страна.

  Второ, зависи от наличието на силна революционна партия, която правилно да ръководи борбата на работниците срещу фашизма. Премахване на пратката, която системно призовава работниците към отстъпление пред фашизма и позволява на фашистката буржоазия да укрепи своите позиции, – което неминуемо ще доведе работниците до поражение.

  Трето, това зависи от правилната политика на работническата класа по отношение на селячеството и дребнобуржоазните маси от града. Тези маси са необходими такива, каквито са, а не такива, каквито бихме искали да бъдат. Само в процеса на борба те ще преодолеят своите съмнения и предразсъдъци, само с търпеливо отношение към неизбежните им отживелици, с помощта на силата и с политическата помощ на пролетариата те ще се издигнат към по-високо ниво на революционно съзнание и активност.

  Четвърто, зависи от бдителността и навременните действия на революционния пролетариат. Който не трябва да позволи на фашизма да  завладее властта, да не се остави да бъде смачкан, да не му дава инициативата, да му  нанесе решителни удари, когато той все още не е успял да събере силата си, да не му позволи да се укрепи, да бъде отхвърлян на всяка крачка, където се проявява.  (Аплодисменти.)

  Това са най-важните условия за предотвратяване разрастването на фашизма и неговото идване на власт.

ФАШИЗМЪТ Е СВИРЕПА, НО КРЕХКА ВЛАСТ

  Фашистката диктатура на буржоазията е свирепа сила, но е крехка. Какви са основните причини за крехкостта на фашистката диктатура?

  Фашизмът, който щеше да преодолее различията и противоречията в лагера на буржоазията, още повече изостря тези противоречия. Фашизмът се опитва насилствено да установи своя политически монопол включително върху други политически буржоазни партии. Но наличието на капиталистическа система, съществуването на различни класи и изостряне на класовите противоречия неизбежно водят до отслабване и взривяване на политическия монопол на фашизма. Това не е съветска страна, където диктатурата на пролетариата също се извършва от една партия, но където този политически монопол отговаря на интересите на милиони работници и се изгражда  върху целта за изграждане на безкласово общество. Във фашистката държава, фашистката партия не може да запази своя монопол за дълго, защото не е в състояние да си постави задачата за унищожаването на класите и класовите противоречия. Тя унищожава законното съществуване на буржоазните партии, но редица от тях продължават да поддържат своето  съществуване. Комунистическата партия също работи при нелегални условия, върви напред, закалява се и ръководи борбата на пролетариата срещу фашистката диктатура. Следователно политическият монопол на фашизма трябва да се взриви под ударите на класовите противоречия.

  Друга причина за крехкостта на фашистката диктатура е, че противоречието между антикапиталистическата демагогия на фашизма и политиката на най-хищническо забогатяване на монополистичната буржоазия улеснява разобличаването на класовата същност на фашизма и води до отслабване и стесняване на масовата му база.

  Освен това победата на фашизма предизвиква дълбока омраза и възмущение на масите, допринася за тяхното революционизиране и дава мощен тласък към единния фронт на пролетариата срещу фашизма.

  Чрез провеждането на политиката за икономически национализъм (автаркия) и заграбвания, използването на голямата част от националния доход за подготовка на война, фашизмът подкопава цялата икономика на страната и изостря икономическата война между капиталистическите държави.  Възникващите конфликти вътре в буржоазията са остри и често предизвикват кървави сблъсъци, което подкопава стабилността на фашистката държава и нейната власт в очите на хората. Силата, която убива своите, както беше на 30 юни миналата година в Германия, фашистката власт, срещу която другата част от буржоазията се бори с оръжие в ръка  (националсоциалистическия пуч в Австрия, острите речи на отделни фашистки групи срещу фашистката власт в правителствата на Полша, България, Финландия и други страни) – при такива обстоятелства правителството не може да има дълго авторитет в очите на широката дребна буржоазия.

  Работническата класа трябва да умее да използва противоречията и конфликтите в лагера на буржоазията, но той не бива да си прави илюзията, че фашизмът ще се изтощи. Фашизмът няма да рухне автоматично. Само  революционната дейност на работническата класа ще помогне неизбежно да се използват конфликтите, възникващи в лагера на буржоазията за подкопаване на фашистката диктатура и нейното сваляне.

  Премахването на остатъците от буржоазната демокрация, „използването на сила в управленската система, фашизмът подкопава демократичните илюзии и авторитета на законността в очите на трудещите се маси. Това се случва  особено в тези страни, като, например в Австрия и Испания, където работниците вдигнаха оръжие срещу фашизма. В Австрия има съпротива срещу расовата борба от Шуцбунд и комунистите, въпреки поражението, силата на фашистката диктатура е разклатена от самото начало. В Испания буржоазията успя да сложи фашистки намордник на трудещите се.

  Въоръжените боеве в Австрия и Испания доведоха до там, че все повече широки маси на работническата класа осъзнават необходимостта от революционна класова борба.

  Само такива чудовищни ​​филистери, такива лакеи на буржоазията като най-старият теоретик на Втория интернационал Карл Кауцки може да хвърли упреци към работниците, че не е трябвало да хващат оръжие в Австрия и Испания. Как би изглеждало работническото движение в Австрия и Испания сега, ако работническата класа на тези страни се ръководеше от предателските съвети на Кауцки? Работническата класа ще преживее дълбока деморализация в нейните редици.

  „Училището на гражданската война“, казва Ленин, „не работи“ за народите за нищо. Това  – трудно училище, а пълният курс не винаги неизбежно съдържа победите на контрареволюцията, ширещото се зло мъртвите реакционери, дивашките репресии на старото правителство срещу бунта и пр. Но само известни педанти и оцелели от лудите мумии могат да плачат за навлизането на народите в това болезнено училище; това училище учи потиснатите класи как да правят гражданска война, преподава победоносна революция, концентрира в масите на съвременните роби омразата, която винаги е скрита в робите, потъпкани, глупави, невежи и което води до най-големите исторически подвизи на робите, осъзнали позора на своето робство”.

  Победата на фашизма в Германия, както е известно, доведе до нова вълна от фашистка офанзива, довела до процесите в Испания – към нови офанзиви на контрареволюцията срещу революционните завоевания на масите, в Полша  към фашистката реформа в конституцията, а във Франция подтикна въоръжени групи от фашисти през февруари 1934 г. да направят опит за преврат. Но тези нещастия и яростта на фашистката диктатура предизвикаха противодействието на единния пролетарски фронт срещу фашизма в международен мащаб. Подпалването на Райхстага, беше сигнал за обща атака  на фашизма срещу работническата класа, заграбването и ограбването на синдикатите и другите работнически организации. Стоновете на измъчените антифашисти, вървят от мазетата на фашистките казарми и концлагери, за да покажат от първа ръка на масите до какво е довела реакционната, предателска роля на лидерите на германските социалдемократи, които отхвърлят предложенията на комунистите за съвместната борба срещу настъпващия фашизъм и убеждават за необходимостта от обединяване на всички сили на работническата класа за сваляне на фашизма.

  Победата на Хитлер също дава решителен тласък за създаването на единен фронт на работническата класа срещу фашизма във Франция. Победата на Хитлер не само събуди сред работниците страха за съдбата на немските работници, не само разпали омразата към палачите на немските им братя по класа, но и затвърдиха решимостта си да не допуснат в собствената им страна това, което се случи  с германската работническа класа.

  Мощното желание за единен фронт във всички капиталистически страни показва, че уроците от поражението не са пропилени. Работническата класа започва да действа по нов начин. Инициатива на комунистическата партия в организирането на единния фронт и „безкористната отдаденост на комунистите, революционните работници в борбата срещу фашизма имаше безпрецедентни последици за по-нататъшно нарастване на авторитета на Комунистическия интернационал. В същото време особено ясно се развива дълбока криза на Втория интернационал след фалита на германските социалдемократи. Социалдемократическите работници могат да се убедят все по-ясно, че  фашистка Германия с всичките и՛ ужаси и войни – в крайна сметка е следствие от социалдемократическата политика на класово сътрудничество с буржоазията. Тези маси се увеличават, защото разбират, че пътят, по който германските лидери на социалдемокрацията водят пролетариата, не трябва да се повтаря. Никога преди в лагера на Втория интернационал не е имал такова идеологическо объркване, както в настоящето време. Има диференциация във всички социалдемократически партии. От техните редици се открояват два основни лагера: наред със  съществуващия лагер от реакционни елементи, които се опитват по всякакъв начин да подкрепят блока на социалдемокрацията с буржоазията и яростно отхвърлят единния фронт с комунистите, започва да се формира революционен лагер от революционни елементи, които подклаждат съмнение относно правилността на политиката за  сътрудничество с буржоазията, застъпвайки се за създаването на единен фронт с комунистите и все повече започват да преминават на позицията за революционна класова борба.

  Значи фашизмът, появил се в резултат на упадъка на капиталистическата система, в крайна сметка действа като фактор за нейното по-нататъшно разлагане. Така че фашизмът, поемайки върху себе си отговорността да погребе марксизма, революционното движение на работническата класа, само по себе си е резултат от диалектиката на живота и класовата борба, води до по-нататъшното развитие на онези сили, които трябва да бъдат неговите гробокопачи, гробарите на капитализма.(Аплодисменти.)

II. ОБЕДИНЕН ФРОНТ НА ​​РАБОТНИЧЕСКАТА КЛАСА

СРЕЩУ ФАШИЗМА

  Другари! Милиони работници и работнички в капиталистическите страни  поставят въпроса: как да попречат на фашизма да дойде на власт и как да свалят  победилия фашизъм? Комунистическият интернационал посочва: първото нещо, което трябва да се направи, откъдето трябва да се започне, е  създаването на единен фронт, установяването на единство на действие сред работниците във всяко предприятие, във всеки район, във всеки регион, във всяка страна, по целия свят. Единство на действията на пролетариата в национален и в международен мащаб – ето едно мощно оръжие, което върши работа, чиято класа е способна не само на успешна защита, но и на успешно контранастъпление срещу фашизма, срещу класовия враг.

ЗНАЧЕНИЕ НА ЕДИННИЯ ФРОНТ

  Не е ли ясно, че съвместните действия на партийни симпатизанти и организации на двата международни – Комунистическия и II-ия Интернационали- би улеснило съпротивата на масите срещу фашисткото нападение и би увеличило тежестта на работническата класа?

  Съвместните действия на партиите от двата интернационала срещу фашизма, те обаче не биха се ограничили до влиянието върху настоящите си поддръжници – комунистите и социалдемократите; биха имали силно въздействие, влияние върху редиците на католици, анархисти и неорганизирани работници, дори върху онези, които временно станаха жертва на фашистката демагогия.

  Освен това един мощен обединен фронт на пролетариата би имал огромно въздействие, голямо влияние върху всички останали слоеве на трудещите се — върху селячеството, върху градската дребна буржоазия, интелигенцията. Обединеният фронт отвътре ще даде на колебливите слоеве вяра в силата на работническата класа.

  Но това не е всичко. Пролетариатът на империалистическите страни има съюзници не само в лицето на собствените трудещи се в страната, но и в потиснатите нации от колонии и полуколонии. Тъй като пролетариатът е разцепен в национален и международен мащаб, защото  една от неговите части поддържа политиката на сътрудничество с буржоазията  и особено неговия потиснически режим в колониите и полуколониите, това отблъсква потиснатите народи от работническата класа и отслабва световния антиимпериалистически фронт.

   Всяка стъпка към единство на действие, насочена към: подкрепа за освободителната борба на колониалните народи, от страна на пролетариата на империалистическите метрополии означава преобразуване на колониите и полуколониите в един от основните резерви на световния пролетариат. Ако накрая вземем предвид, че международното единство на действие се опира на непрекъснато нарастващата мощ на пролетарската държава – Съветският съюз, тогава ще видим какви широки перспективи се отварят от прилагането на единството на действието в национален и международен мащаб.

  Установяването на единство на действията на всички части на работническата класа, независимо от нейната принадлежност към определена партия и организация, е необходимо за събарянето на капитализма и победата на пролетарската революция.

  Възможно ли е да се осъществи това единство на действията на пролетариата в страните  по света? Да, възможно е. И то сега.

  Комунистическият интернационал не си поставя цели за единство на всички действия. Той си поставя една цел за взаимодействие а именно: че единството на действието да бъде насочено срещу фашизма, срещу напредването на капитала, срещу заплахата от война, срещу класата на врага. Това е нашето условие.

ЗА ОСНОВНИТЕ АРГУМЕНТИ НА ПРОТИВНИЦИТЕ НА ЕДИННИЯ ФРОНТ

  Какво и как могат да възразят противниците на единния фронт? „За комунистите лозунгът за единен фронт е просто маневра“.

  Но ако това е маневра, защо не ни разобличите, че това е  „комунистическа маневра“?

  Ние открито заявяваме: ние искаме единство на действията на работническата класа, за да укрепи пролетариатът  своята борба срещу буржоазията,  защитавайки днес неговите  интереси срещу напредващия капитал, срещу фашизма, а утре той би бил в състояние да извоюва своето освобождение.

  „Комунистите  ни „атакуват“, казват други.

  Ние вече сме заявявали повече от веднъж: няма да атакуваме никого – нито лица, нито организации, нито партии, които са за единния фронт на работническата класа срещу класовия враг. Но в същото време имаме задължението  в интерес на пролетариата и неговата кауза да се критикуват тези индивиди, тези организации и партии, които пречат на единството.

  „Не можем да сключим единен фронт с комунистите, тъй като те имат различна програма,“  казват други. Но вие също твърдите, че вашата програма е различна от тези на буржоазните партии и това   не ви пречи и не ви е пречило да влизате в коалиция с тези партии.

  „Буржоазно-демократичните партии – са най-добри съюзници срещу фашизма от комунистите“, казват противниците на единния фронт и  защитниците  на коалицията с буржоазията. Какво казва немският опит? След всичко това социалдемократите сформираха блок с тези „най-добри“ съюзници.

  Какви са резултатите?

  „Ако създадем единен фронт с комунистите, дребните буржоа ще се уплашат от „червената опасност“ и ще избягат при фашистите“, чуваме ние често. Но дали единният фронт заплашва селяните, дребните фермери? Дребните производители, занаятчии, работеща интелигенция? Не, единният фронт застрашава едрата буржоазия, финансовите магнати,  експлоататорите, чийто режим носи пълна разруха на тези слоеве.

  „Социалдемокрацията е за демокрация, докато комунистите са за диктатура, следователно не можем да създадем единен фронт с комунистите.

   Но наистина ли ви предлагаме това сега? Дали  изграждаме единния фронт, за да провъзгласим диктатурата на пролетариата? Ние все още не предлагаме това.

  „Нека  комунистите да признаят демокрацията и ще се обявим в нейна защита“. „Тогава сме готови за единен фронт.“ На това ние отговаряме: ние сме сто пъти привърженици на съветската демокрация, на работническата демокрация, най-новата, най-важната демокрация в света. Но ние защитаваме и ще защитаваме по всякакъв начин в капиталистическите страни, всеки сантиметър от техните буржоазно-демократични права, върху които посягат фашизмът и буржоазната реакция, понеже това е продиктувано от интересите на класовата борба на пролетариата.

  „Но малките комунистически партии нямат сериозен принос в единния фронт, който се организира от Лейбъристката партия“ – като например лейбъристките лидери в Англия. Но след това, не забравяйте, че австрийските социалдемократически лидери казаха същото по отношение на малката Австрийска комунистическа партия. И какво показаха събитията? Не  австрийската социалдемокрация, ръководена от Ото Бауер и Ренер се оказаха прави, защото малката австрийска комунистическа партия своевременно сигнализира за фашистката опасността в Австрия и призова работниците да се бият. В крайна сметка  героизмът на трудещите се в движението показа, че комунистите дори и при тяхната малочисленост са двигател на бойната дейност на пролетариата.

  Освен това не трябва да забравяме, че комунистическите партии на Австрия или Англия – това не са само онези десетки хиляди работници, които са привърженици на партията, това са частите от световното комунистическо движение, това са секциите на комунистическия интернационал, водеща партия, е тази която вече спечели и управлява  една трета част от земното кълбо на пролетариата.

  „Но единният фронт не попречи  за победата на фашизма в Саарланд“, изтъкнаха противниците на единния фронт. Странна логика на тези господа! Те първо правят всичко, за да осигурят победата на фашизма, а след това злорадстват, че към единния фронт, към който са се присъединили в самото начало към последната точка не довела до победа на работниците.

  „Ако сформираме единен фронт с комунистите,  ще трябва да  скъсаме с реакционните и фашистки партии“, казват настанените социалдемократически лидери в правителствата на различните държави.  Имаха ли присъствие немските социалдемократи в коалиционното правителство? Имаха. Имаше ли истинско правителство на австрийската социалдемокрация? И то ли управляваше?  Бяха ли испанските, китайските социалисти в едно правителство с буржоазията? Бяха. Но пречеше ли  социалдемокрацията в тези страни: в буржоазните коалиционни правителства за атаката на фашизма срещу пролетариата? Не, не пречеха. Затова е ясно като бял ден, че участието на социалдемократическите министри в едно буржоазно правителство не е пречка за фашизма.

  „Комунистите действат диктаторски, налагат всички инструкции за себе си.“ Не, ние нищо не предписваме и нищо не диктуваме. Ние осъществяваме само нашите предложения, по отношение на които ние  сме убедени, че тяхното изпълнение отговаря на интересите на трудещите се.

  Това е не само право, но и задължение на всички, които говорят от името на работниците. Страхувате ли се от комунистическата „диктатура“? Хайде да работим заедно. Представяме на работниците всички предложения, ваши и наши, и ще ги обсъдим заедно, заедно с всички работници и изберете онези предложения, които са най-много полезни за каузата на работническата класа!

  Така че всички тези аргументи срещу единния фронт не издържат никаква критика. Това са по-скоро оправдания от реакционните водачи на социалдемокрацията, които предпочитат единния си фронт с буржоазията пред единния фронт с пролетариата.

  Не, тези извинения не работят! Международният пролетариат  понесе последствията от разцеплението в работническото движение и все повече осъзнава, че единният фронт е за единството в действията на пролетариата в национален и международен мащаб и е необходим и напълно възможен. (Аплодисменти.)

СЪДЪРЖАНИЕ И ФОРМИ  НА ЕДИННИЯ ФРОНТ

  Какво  трябва да бъде основното съдържание на фронта на този етап? Защита на непосредствените икономически и политически интереси на работническата класа, нейната защита срещу фашизма трябва да бъде отправна точка и представлява основното съдържание на единния фронт във всички аспекти. Не трябва да се ограничаваме само до голи призиви за битка за пролетарската диктатура, но  трябва да намерим и издигнем такива  форми на борба, които биха възникнали от нуждите на живота на масите, от нивото на тяхната боеспособност на даден етап от развитието.

  Трябва да кажем на масите какво да правят днес, за да се защитят от капиталистическия грабеж и фашистко варварство. Трябва да се стремим към създаване на най-широк единен фронт с помощта на съвместни действия на работнически организации от различни направления –  действия за защита на жизнените интереси на трудещите се маси.

  Това означава, на първо място, съвместна борба за истинска промяна поставяне на последствията от кризата върху плещите на господстващите класи, върху плещите на капиталистите, земевладелците, –  с една дума на плещите на богатите.

  Второ, съвместна борба срещу всички форми на фашизма, стъпки в защита на придобивките и правата на работниците срещу ликвидирането на демократичните свободи.

  Трето, съвместна борба срещу предстоящата опасност за тях от империалистическа война, такава борба, която би затруднила такава война. Трябва неуморно да подготвяме работническата класа за бърза промяна на формите и методите за борба при промяна на обстоятелствата. Докато расте движението и укрепва  единството на работническата класа трябва да  подготвим прехода от защита към атака на капитала, трябва да се насочим към организирането на масови политически стачки. При което предпоставка за такава стачка трябва да бъде участието на основните синдикати във всяка страна.

  Комунистите, разбира се, не могат и не трябва да се отказват нито за минута от самостоятелната си работа по комунистическото възпитание образование, организиране и мобилизиране на масите. Въпреки това,  работниците трябва едновременно да се стремят да постигнат единство на действията, както краткосрочни, така и дългосрочни споразумения за съвместни действия  със социалдемократическите партии, реформаторските синдикати, съюзи и други организации на работниците срещу класовите врагове на пролетариата. Основното внимание ще трябва да се насочи към разгръщането на масови протести по места, извършени от обикновените хора, от организации чрез местни споразумения. Лоялно изпълнявайки условията на всички споразумения, сключени с тях, безмилостно ще разобличаваме всеки саботаж за съвместни действия от страна на лица и организации, които участват в единния фронт. За всякакви опити за нарушаване на споразуменията, – а такива опити могат да се случат, –  ние ще отговорим с апел към масите, да продължат неуморната борба за възстановяване нарушеното  единство на действието.

  Разбира се, конкретното осъществяване на единния фронт в различните страни ще става по различен начин; ще приема различни форми, в зависимост от състоянието и характера на работническите организации, от техното политическо ниво, от конкретната ситуация на дадена страна, от  промените в международното трудово движение и др.

  Такива форми могат например да бъдат договорени за съвместни действия на работниците  по конкретни поводи, от специфични изисквания или базирани на обща платформа; договорени действия в отделни предприятия или отрасли; съгласувани действия на местно, регионално, национално или от международен мащаб; съгласувани действия в организацията за икономическа борба на работниците, провеждане на масови политически акции в организирането на съвместна самоотбрана срещу фашистките нападения; съгласувани усилия за подпомагане на затворниците и техните семейства, в борбата срещу обществената реакция;  действия в защита на интересите на младежите и жените, в областта на сътрудничеството, културата, спорта  и т.н., и т.н.

  Не би било достатъчно да се задоволим само със сключването на пакт за съвместни действия и създаване на контактни комисии за участието на партиите и организациите, работещи в единния фронт, например, подобни на тези, което имаме във Франция. Това е само първата стъпка. Пактът – това е спомагателно средство за извършване на съвместни действия, но все още не е единен фронт. Контактна комисия е необходима за ръководството на комунистическите и социалистическите партии за улесняване на съвместните действия. Но тя все още е далеч от  действителното действие на единния фронт, за въвличане на най-широките маси в борбата срещу фашизма.

  Комунистите и всички революционни работници трябва да се стремят да имат изборни организации (и в страните с фашистка диктатура – избрани от един от най-авторитетните участници в движението за единен фронт) извън партийните класови органи на единния фронт в предприятията, сред безработните, в работническите райони, сред малките градски квартали и в селата. Само такива органи ще могат да прегърнат движението за единен фронт и огромната неорганизирана маса от работници ще може да насърчава развитието на инициативата на масите в борбата срещу настъплението на капитала, против  фашизма и реакцията и въз основа на това създаването на необходимите широки активисти от работническата класа на единния фронт, за привличането на стотиците и хилядите от партията на болшевиките в капиталистическите страни.

  Съвместните действия на организираните работници – това е началото, това е основата. Но не трябва да изпускаме от поглед факта, че неорганизираните маси представляват огромното мнозинство от работниците. Така във Франция броят на организираните работници – комунисти, социалисти, членове на синдикати от различни направления – са  само около милион, общият брой на работниците е 11 млн. В Англия, в професионалните съюзи и партии от всички направления са приблизително 5 млн.,  а броят на всички работници се определя на 14 млн. В СЩ на Америка са организирани приблизително 5 милиона работници, а общо там работниците са 38 млн. Съотношението е приблизително същото и в редица други държави. В „нормални“ времена тази маса стои предимно извън политиката.

  Но сега тази гигантска маса все повече се движи, въвлечена е в политическия живот, говори за политически действия. Създаването на извънпартийни класови органи е най-добрата форма за задържане, разширяване и укрепване на единния фронт в самото дъно на най-широките маси. Тези органи също ще бъдат най-добрата опора срещу всички опити на противниците на единния фронт да нарушат създаденото единство  на действията на работническата класа.

ЗА АНТИФАШИСТКИЯ НАРОДЕН ФРОНТ

   Специално по въпроса за мобилизирането на трудещите се маси за борбата с фашизма най-важната задача е създаването на широк народен антифашистки фронт върху базата на пролетарския единен фронт. Успехът на цялата борба е тясно свързано със създаването на боен съюз на пролетариата с трудовото селячество и с основната част от градската дребна буржоазия, съставляващи по-голямата част от населението дори в индустриално развитите напреднали страни.

  Фашизмът в своята агитация, в желанието си да завоюва тези маси на сто процента, се опитва да противопостави работническите маси от града и селата на революционния пролетариат, за да плаши дребните буржоа с  „червената опасност.“ Трябва да я обърнем  и да покажем на трудещите се селяни, занаятчии и трудовата интелигенция, откъдето идва реалната опасност за тях: конкретно да се покаже кой е виновен за тежката участ на селянина, кой им налага данъците и налозите извлича лихварски печалби; кой, притежавайки най-добрата земя и всички богатства, гони селянина и семейството му от неговия парцел и го обрича на безработица и нищета. Обяснявайте конкретно, търпеливо и упорито  кой разорява занаятчиите,  с данъци, изнудвания, с висока рента и непоносима конкуренция за тях; кой ги хвърля на улицата и лишава от работа широките маси на трудовата интелигенция.

  Но това не е достатъчно. Основното, най-решаващото за изграждането на антифашисткия народен фронт – това е решителното действие за революционно преплитане на законите в защита на исканията на тези слоеве и в частност на трудещите се, изисквания, които вървят в съответствие с основните интереси на световния пролетариат, съчетаващ в процеса на борбата исканията на работническата класа с тези изисквания. Когато се създаде антифашисткият народен фронт, той ще има  правилен подход към онези организации и партии, в които се включват в значителни количества от трудовото селячество и основните маси на дребната буржоазия в града.

  В капиталистическите страни повечето от тези партии и организации, както политически, така и икономически, все още се влияят от буржоазията и я следват. Социалният състав на тези партии и организации са разнородни. Там са големите кулаци заедно с безимотните селяни, големите бизнесмени заедно с дребните дюкянджии, но лидерството в тях принадлежи на първо място на агентите на едрия капитал.

  Това ни задължава да подходим диференцирано към тези организации, като се има предвид, че често масата от членове не знае за същинските политически качества на официалното лице от нейното ръководство. При определени обстоятелства можем и трябва да насочим усилията си, за да гарантираме, че въпреки тяхното буржоазно ръководство, се налага да привлечем  тези партии и организации или някои от тях,  на страната на антифашисткия народен фронт. Например, какво е сегашното положение във Франция с радикалната партия в САЩ – с различни фермерски организации, в Полша – със „Строничество Лудове“, в Югославия – с Хърватска крестянска партия, в България – със Земеделския съюз, в Гърция със земеделците и пр.? Но независимо дали има шансове да привлече такива партии и организации на страната на народния фронт, нашата тактика при всички условия трябва да бъде насочена към привличане на включените в тях дребни селяни, занаятчии  към антифашисткия народен фронт.

  Следователно виждате, че тук по цялата линия е необходимо да се сложи край на отхвърлянето, безхаберието, което рядко се среща в нашата практика по отношение към различни организации и партии на селяните, занаятите, дребните земевладелци и дребнобуржоазните маси от града.

КЛЮЧОВИ ПРОБЛЕМИ НА ЕДИННИЯ ФРОНТ В НЯКОИ СТРАНИ

  Всяка страна си има ключови проблеми, които са от значение в този момент за организирането на най-широките маси, около които трябва да се разгърне борбата за създаване на единен фронт. Правилното разбиране на тези проблеми означава да осигурите и ускорите изграждането му. Да разгледаме някои от тях:

  а) Съединени американски щати

  Вземете за пример толкова важна страна в капиталистическия свят, като Съединените американски щати. Кризата задвижи хилядите маси тук. Програмата за реабилитация на капитализма се срина. Огромен брой от масите започват да се отдалечават от буржоазните партии и сега са на кръстопът.

  Нововъзникващият американски фашизъм се опитва да канализира разочарованието и недоволството на тези маси чрез пропагандата на реакционните фашистки канали. В същото време уникалността на развитието на американския фашизъм се състои в това, че на този етап се появява предимно под прикритието за противопоставяне на фашизма като „неамериканска“ тенденция, внесена от  чужбина. За разлика от германския фашизъм, който се противопостави на конституционните закони, американският фашизъм се опитва да представи себе си като борец за конституцията и „американската демокрация“. Все още не представлява пряко заплашваща сила. Но ако той  проникне в широките маси, които са разочаровани от старата буржоазия, той ще може да се превърне в сериозна заплаха в близко бъдеще.

  Какво би означавала победата на фашизма в Съединените щати? За трудещите се би означавала разбираемо неконтролируемо нарастване на натиска на експлоатацията и поражението на работническото движение. Какво би било международното значение на тази победа на фашизма? Съединени щати, както е известно, – това не е Унгария или Финландия, не е България или Латвия. Победата на фашизма в Съединените щати ще промени много фундаментално по същество цялата международна ситуация.

  При тези условия може ли американският пролетариат да се задоволи със стремежа да организира само своя класово осъзнат авангард, готов ли е да поеме по революционен път? Не. Съвсем очевидно е, че интересите на американския пролетариат  налагат за спешно разграничаване на всичките и՛ сили от капиталистическите партии. Той трябва да намери начини и подходящи форми за да попречи на фашизма да пресече своевременно недоволството на големите маси от трудещи се. И тук трябва да кажа: да се създаде  масова работническа партия – може да се появи „Партия на работниците и земеделците“. Такава е подходящата форма в американски условия. Тази партия ще  бъде специфична форма на масов народен фронт в Америка, която трябва да се противопостави на партиите на тръстовете и банките, а също и на нарастващия фашизъм. Такава партия, разбира се, няма да бъде нито социалистическа, нито комунистическа. Но трябва да е антифашистка и не трябва да бъде антикомунистическа партия. Програмата и՛ трябва да бъде насочена срещу банките, тръстовете и монополите, срещу основните врагове на народа, спекулиращи с техните нещастия. Такава партия може да бъде подходяща за целта само ако тя „отстоява неотложните искания на работническата класа, повече борба за истинско социално законодателство, за осигуряване срещу безработица:; ако тя се бори за земя за бели и черни и за освобождаването им от бремето на дълга; ако тя е за борба за опрощаване на дълговете на фермерите; ако тя е за повече борба за равенство на чернокожите, за защита на исканията на ветераните от войната, за защита на интересите на представителите на свободните професии, дребните занаяти. И така нататък. От само себе си се разбира, че такава партия ще се бори за избирането на нейни представители в местните власти, в представителните национални органи на отделните щати, както и в Конгреса и в Сената. Нашите другари в Съединените щати постъпиха правилно, като поеха инициатива за създаване на такава партия. Но все пак трябва да вземат ефективни мерки, за да гарантират, че създаването на такава партия ще бъде дело на самите маси. Въпросът за организирането на работниците и земеделците и нейната програма трябва да се обсъждат на масови обществени събрания.

  Необходимо е да се разгърне широко движение за създаване на тази партия. При никакви обстоятелства не трябва да се допуска  организирането на партията да попада в ръцете на такива елементи, които искат да се възползват от недоволството на милионите маси, които са разочаровани и от двете буржоазни партии, демократическата и републиканската, за създаване на „трета“ партия в САЩ като антикомунистическа партия, като партия, насочена срещу революционното движение.

  6) Англия

  В Англия фашистката организация на Мозли, в резултат на масовите изтребления, борбата на английските работници временно избледня и премина на заден план. Но ние не трябва да си затваряме очите пред факта, че така нареченото национално „правителство“ предприема редица реакционни мерки срещу работническата класа, с помощта на която се създават условия в Англия, за улесняване на буржоазията, ако е необходимо, да премине към  фашистки режим.

  Под борба срещу фашистката опасност в Англия  на този етап – означава да се борим преди всичко срещу „националното правителство“, срещу неговите реакционни мерки, срещу напредването на капитала, в защита исканията на безработните, срещу намаляването на заплатите, за премахването на всички закони, с помощта на които английската буржоазия държи  ниско ниво на живота на масите.

  Но нарастващата омраза на работническата класа срещу „националната десница“ обединява все по-широки маси под лозунга за създаване в Англия ново лейбъристко правителство. Могат ли комунистите да се противопоставят на това настроение на широките маси, които все още пазят вяра в лейбъристко правителство? Не, другари. Трябва да намерим начин към тези маси. Ние казваме открито, както направи XIII конгрес на Английската комунистическа партия: ние комунистите сме привърженици на съветската власт като единствена сила, способна да освободи работниците от игото на капитала. Но вие искате лейбъристко правителство. Добре. Ние се борихме и се борим ръка за ръка с вас за поражението на „националното правителство“. Готови сме да ви подкрепим в борбата за създаване на ново лейбъристко правителство, въпреки, че и двете предишни лейбъристки правителства не успяха да изпълнят обещанията си, дадени от Лейбъристката партия на работническата класа. Не очакваме от това правителство прилагането на социалистически мерки. Но от името на милионите работници ние ще отправим към него искането за защита на най-важните икономически и политически интереси на работническата класа и всички работещи хора. Нека заедно обсъдим общата програма и прилагането на необходимото единодействие на  пролетариата, за да се отблъсне реакционната офанзива „на националното правителство”, настъплението на капитала и фашизма, началото на нова война. На тази база британските другари са готови напълно да говорят на местно ниво с организациите на Лейбъристката партия на предстоящите парламентарни избори срещу „националното правителство“ и срещу Лойд Джордж, който по свой начин се опитва да примами масите.

  Тази позиция на британските комунисти е правилна. Така ще им бъде по-лесно да установят единен фронт с милионните английски профсъюзи и самата Лейбъристка партия. Винаги ще бъдат в челните редици на борещия се пролетариат, посочвайки на масите единственият правилен начин  – пътя на борбата за революционно сваляне на господството на буржоазията и установяването на съветската власт, комунистите трябва когато определят текущите си политически задачи, да се опитат да не прескачат през тези необходими етапи на масовото движение, в процеса на които трудовите маси изживяват своите илюзии и  минават на страната на комунизма.

  в) Франция

  Франция това е страната, в която, както знаете, работническата класа дава своя принос за целия международен пролетариат как да се бори срещу фашизма. Френската комунистическа партия показва на всички секции на Коминтерна пример как се провежда тактиката на единия фронт, пример за това какво трябва да се направи сега, за социалната демокрация, за политиката на работниците от другите капиталистически страни в борбата срещу фашизма. (Аплодисменти.) Значението на половин милионната Лионска антифашистка демонстрация в Париж, която се проведе на 14 юли тази година и множеството събития в други градове на Франция. Това не е само движение за единен трудов фронт, а широк народен фронт срещу фашизма във Франция. Това е движение което образува единен фронт, което повишава увереността на работническата класа в собствените си сили, укрепи волята за неговата водеща роля по отношение на селячеството, градската дребна буржоазия и интелигенцията. Разширява влиянието на комунистическата партия сред трудещите се маси и следователно прави пролетариата по-силен в борбата срещу фашизма. Навреме мобилизира и призова за бдителност  масите срещу фашистката опасност. И служи като заразителен пример за развитието на борбата срещу фашизма в другите капиталистически страни, ще има насърчителен ефект и въздействие върху пролетариите на Германия, потиснати от фашистката диктатура.

  Победата, разбира се, е голяма, но все още не решава изхода на антифашистката борба. По-голямата част от французите безспорно са срещу фашизма. Но буржоазията с помощта на въоръжените сили знае как да потиска волята на народите. Фашисткото движение продължава да се развива напълно свободно с активната подкрепа на монополистичния и икономическия капитал, държавния апарат на буржоазията, щаба на френската армия и реакционните лидери на католическата църква – крепост на всяка реакция. Най-мощната фашистка организация „Бойни кръстове“ днес има 300 хиляди въоръжени души, ядрото на които са 60 хиляди запасни офицери. Тя има силни позиции в полицията, в жандармерията, в армията, в авиацията, в целият държавен апарат. Последните общински избори досега показват, че във Франция нарастват не само революционните сили, но и силите на фашизма. Ако фашизмът успее широко да проникне сред селяните и си осигури подкрепа за една част от армията и неутралитета на другата, френските работнически маси няма да могат да предотвратят идването на фашистите на власт. Не забравяйте, другари, организационната слабост на Френското работническо движение, улеснява успеха на фашизма. Няма причини за самодоволство от постигнатите резултати на работническата класа и всички антифашисти във Франция.

  Какви са предизвикателствата пред френската работническа класа?

  Първо, да постигне създаването на единен фронт не само в областта политическата, но и в икономическата област за организиране борбата срещу настъплението на капитала, за сломяване на съпротивата и натиска срещу единния фронт от върховете на реформистката Конфедерация на труда.

  Второ, да се постигне установяването на профсъюзно единство във Франция: обединени профсъюзи, основани върху класовата борба.

  Трето, да се приобщи масовото селячество към антифашисткото движение, масите на дребната буржоазия, съсредоточавайки се върху техните настоятелни искания и им се отдели специално място в програмата на антифашисткия народен фронт.

  Четвърто, организационно консолидиране и допълнително разширяване на внедряването на зараждащото се антифашистко движение чрез масовото създаване на изборни извънпартийни органи на антифашисткия народен фронт, обхващащи чрез  своето влияние  по-широки маси от тези, които съществуват в момента  партии и работнически организации във Франция.

  Пето, чрез натиск да се постигане  разпускане и разоръжаване на фашистките организации като организации на заговорници срещу републиката и като агенти на Хитлер във Франция.

  Шесто, постигане на прочистване на държавния апарат, армията, полицията от кабалистите, подготвящи фашистки преврат.

  Седмо, да се започне борба срещу водачите на реакционните клики на католическата църква като една от най-важните крепости на френския фашизъм.

  Осмо, свързване на армията с антифашисткото движение чрез сътрудничество на комитетите за защита на републиката и конституцията срещу тези, които искат да използват армията за държавен антиконституционен преврат (аплодисменти), не допускайте реакционните сили във Франция,  да нарушат френско-съветското споразумение, за защита на каузата за мир срещу агресията на германския фашизъм. (Аплодисменти.)

  И ако във Франция антифашисткото движение доведе до създаването на правителство, което ще проведе истинската борба – не на думи, а на дела -срещу френския фашизъм, ще осъществи програмата от искания на антифашисткия народен фронт, комунистите, оставайки си непримирими врагове на всяка буржоазна власт и привържениците на съветската власт, въпреки това, в лицето на  нарастващата фашистка опасност, такова правителство ще бъде  подкрепено. (Аплодисменти).

ЕДИННИЯТ ФРОНТ И МАСОВИТЕ ФАШИСТКИ ОРГАНИЗАЦИИ

  Другари! Борбата за създаване на единен фронт в страни, където фашистите са на власт, може би е най-важният проблем, който стои пред нас. Там тази борба, разбира се, протича значително при по-трудни условия, отколкото в страните с легално трудово движение.

  Междувременно във фашистките страни има всички предпоставки за форсиране усилията за изграждане на истински антифашистки народен фронт в борбата срещу фашистката диктатура, от социалдемократическите, католическите и други работници, например в Германия, могат по-директно да осъзнаят необходимостта от единна борба заедно с комунистите срещу фашистката диктатура. Широките слоеве от дребната буржоазия и селячеството, народът, който вече беше вкусил горчивите плодове на фашистката власт, стават все по-неудовлетворени и разочаровани, което ги улеснява да се включат в антифашисткия народен фронт.

  Основната задача във фашистките страни, особено в Германия и Италия, където фашизмът успява да постигне масова база и гони насилствено работниците  заради техните организации, се състои в умелото съчетаване на борбата срещу фашистката диктатура отвън, с нейното подкопаване отвътре в масовите фашистки организации и органи. Необходимо е да се изучава, усвоява и прилага според специфичните условия на тези страни, специални методи и подходи, които насърчават бързото разпадане на масовата база на фашизма и  свалянето на фашистката диктатура. Това трябва да се изучава, научава и прилага, а не просто да се крещи: „Долу Хитлер!“ и „Долу Мусолини!“

  Да, изучавайте, усвоявайте и прилагайте!

  Това е трудна и сложна задача. Още по-трудна, защото нашият опит за успешна борба срещу фашистката диктатура е изключително ограничена. Нашите италиански другари, например, се бият с фашистката диктатура вече около 13 години. Но те все още не са успели да организират истинска нова масова борба срещу фашизма и затова те, за съжаление, могат малко да помогнат на другите в това отношение с положителен опит комунистическите партии във фашистките страни.

  Германските и италианските комунисти и комунистите от другите фашистки държави, както и комсомолците показаха чудеса от героизъм,  макар и да дават огромни жертви всеки ден. Пред този героизъм и саможертва всички прекланяме глави пред тях. Но само един героизмът не е достатъчен. (Аплодисменти). Този героизъм трябва да се съчетае с ежедневната работа сред масите, с конкретна борба срещу фашизма, за да се постигнат най-осезаеми резултати в нашата борба срещу фашистите.

  В китайска диктатура е особено опасно да приемаш това, което искаш. За това  е необходимо да се изхожда от фактите, от действителната конкретна ситуация.

  Каква е реалността сега, например в Германия?

  Сред масите расте недоволството и разочарованието от политиката на фашизма който прилага диктатура, дори за частични стачки и речи. Въпреки всички усилия фашизмът не успя политически да спечели на своя страна по-голямата част от работниците. Той губи и все повече ще губи дори бившите си привърженици. Но ние всички трябва да осъзнаем, че работниците, които са убедени във възможността за сваляне на фашистката диктатура и са готови днес активно да се борят за това, макар и още в малцинство, – това сме ние, комунистите и революционната част от социалдемократическите работници. Повечето работници все още не са осъзнали реалните и конкретни възможности и начини за сваляне на тази диктатура и все още е в изчаквателна позиция. Това трябва да се има предвид, когато очертаваме нашите задачи в борбата с фашизма в Германия и когато ще търсим, изучаваме и прилагаме специални подходи за сваляне и подкопаване на фашистката диктатура в Германия.

  За да нанесем чувствителен удар на фашистката диктатура, ние трябва да знаем най-уязвимото и՛ място. Къде е ахилесовата пета на фашиста? В неговата социална база. Последният е изключително разнороден. Тя обхваща различни класи и различни слоеве на обществото. Фашизмът  се е провъзгласил за единствен представител на всички класи и слоеве от населението: производител и работник, милионер и безработен, кадет и дребен селянин, едър капиталист и занаятчия. Той си дава вид, че защитава интересите на всички тези слоеве, интересите на нацията. Но, предвид диктатурата на едрата буржоазия фашизмът неизбежно ще трябва да влезе в конфликт с масовата си социална база, особено след като именно при фашистката диктатура класите изпъкват най-ярко. Класовите противоречия между групата от финансови магнати и преобладаващите от мнозинството  хора.

  Да се поведат масите към решителна борба за свалянето на фашистката диктатура можем само чрез въвличане на работниците, насилствено водени или несъзнателно включени във фашистките организации, в най-елементарни движения за защита на техните икономически, политически и културни интереси. Ето защо комунистите трябва да работят в тези организации като най-добрите защитници на ежедневните интереси на членската маса, като се има предвид, че както работниците намират членовете на тези организации, започват все повече да търсят правата си и да защитават своите интереси, те неизбежно ще се сблъскват с фашистката диктатура.

  Въз основа на защитата на най-важното, на първо място най-основното – интересите на трудещите се маси в града и селото е относително по-лесно за намиране общ език не само със съзнателните антифашисти, но и с тези работници, които все още са привърженици на фашизма, но са разочаровани и недоволни от политиката му, които  търсят повод да изразят недоволството си. Като цяло трябва да сме наясно, че всички наши тактики в страни с фашистка диктатура трябва да бъдат от такова естество, че да не отчуждава обикновените външни лица, за да не ги хвърли отново в обятията на фашизма, а  да  задълбочават пропастта между фашисткия елит и масите от разочаровани хора сред привържениците на фашизма от работническата класа.

  Няма защо да се смущавате, другари, ако хората смятат себе си или за безразлични по отношение на политиката или са дори привърженици на фашизма. За нас е важно да ги включим в движението, което, въпреки че в началото все още не марширува открито под лозунгите за борба срещу фашизма, обаче обективно вече е движение антифашистко, противопоставящо  масите на фашистката диктатура.

  Опитът ни учи, че възгледът, който витае в страните с фашистка диктатура, че изобщо е невъзможно да се съчетаят легалните с полулегалните начини на борба е неправилен. Ако се застъпите за този вид гледна точка означава да изпаднете в пасивност, да изоставите истинската маса и работата като цяло. Вярно, да се намерят в условията на фашистката диктатура форми и методи на борба правно или незаконно  – е трудно, задачата е трудна. Но, както при много други въпроси, пътят се показва от само себе си от живота и инициативата на самите маси, които вече са показали редица примери за това, които трябва да обобщаваме, прилагаме организирано и целесъобразно.

  На подценяването трябва решително да се сложи край за работата във фашистките масови организации. И в Италия, и в Германия  и в редица други фашистки страни нашите другари често прикрити от работата си по предприятия, работят във фашистки масови организации.

  Схематичното противопоставяне за неучастие във фашистки организации доведе работата до лоши резултати.

  Междувременно за комунистите във фашистките страни това е особено важно – бъдете навсякъде, където има маси. Фашизмът ограби работническите национални законни организации. Наложи им фашистка организация – принудително или частично доброволно. Тези масови организации на фашизма могат и трябва да бъдат наша легално или „полулегално поле на действие, където ще общуваме с масите. Те могат и трябва да станат легални или полулегални за нас, отправна точка за защита на ежедневните интереси на масите.  Комунистите трябва да се стремят да използват тези възможности. Практиката вече е доказала, че това е възможно. Не показва ли и практиката, че е възможно, заедно със социалдемократите и другите недоволни работници да изискват от „заводските комисари” наистина да защитават интересите на работниците?

  Да вземем и трудовия фронт“ в Германия или фашистките профсъюзи в Италия. Не може ли да се иска избор, а не назначаване на функционери на „трудовия фронт“, да се настоява ръководните органи на местните групи,  да докладват на събрания пред членовете на създадените организации как се справят с тези изисквания  висшите органи на “трудовия фронт”? Това е възможно, при условие че революционните работници действително работят в “трудовия фронт” и  търсят позиции в него.

    Подобни методи на работа са възможни и необходими и в други области. В масовите фашистки организации: в Лигата на младежта на Хитлер, в спортни организации, в организацията „Kraft Durch Freide“, „Doppolavoro“ в Италия, в кооперациите „и др.

  Другари, помнете древната легенда за превземането на Троя. Троя  е нападната от армия, която  атакува  непревземаемите и՛ стени. И атакуващата армия, която е претърпяла много загуби, не може да постигне победа  докато с помощта на известния троянски кон тя прониква вътре, във вражеското ядро. Ние, революционните работници, струва ми се, не трябва да се смущаваме да прилагаме същата тактика срещу нашия фашистки враг, който се защитава  от народа с жива стена от своите главорези. (Аплодисменти.)

  Някой, който не разбира необходимостта от използване на такава тактика по отношение на фашизма, който смята подобен подход за „унизителен“ може да е прекрасен другар, но той, нека кажа, е повече дърдорко, а не революционер, той няма да може да поведе масите към свалянето на фашистката диктатура. (Аплодисменти.)

  Масово обединено фронтово движение, възникващо отвън и отвътре във фашистките организации в Германия, Италия и други страни, където фашизмът има масова база, като се започне от защитата на най-основните нужди, променя своите форми и лозунги на борба, докато се разширява и расте тази борба ще бъде таранът, който ще унищожи очевидната сега за мнозина непревземаемата крепост на фашистката диктатура.

ЕДИНЕН ФРОНТ В СТРАНИТЕ КЪДЕТО СОЦИАЛДЕМОКРАТИТЕ СА В ПРАВИТЕЛСТВОТО

  Борбата за създаване на единен фронт поражда още един много важен проблем – единен фронт в страните, където са на власт социалдемократически правителства или коалиционни правителства с участие на социалисти, като например в Дания, Норвегия, Швеция, Чехословакия и Белгия. Абсолютно негативното ни отношение към социалдемократическите правителства, които са правителства на компромис с буржоазията, то се знае. Но въпреки това не вземаме предвид присъствието на социалдемократическо правителство или правителствената коалиция на социалдемократическата партия с буржоазните партии, тъй като не може да преодолее най-голямата пречка за създаване на единен фронт със социалдемократите по определени въпроси. Вярваме, че в случая  единният фронт е възможен и необходим за защита на жизненоважните интереси на трудещите се  в борбата срещу фашизма. Разбира се, в страните където участват представители на социалдемократическите партии в  правителството, социалдемократическото ръководство упражнява най-голяма съпротива срещу единния пролетарски фронт. Това е съвсем разбираемо: все пак те искат да покажат на буржоазията, че са по-добри и по-сръчни да държат под контрол  недоволните работнически маси като ги отклоняват от влиянието на комунизма. Фактът обаче, че социалдемократическите  министри имат отрицателно отношение към единния пролетарски фронт, не може по никакъв начин да оправдае такова положение, когато комунистите не правят нищо за да създадат единен фронт на пролетариата.

  Нашите другари в скандинавските страни често следват пътя на  по-малкото съпротивление, ограничено до пропагандно излагане на тезите на социалдемократическото правителство. Това е грешка. Например в Дания социалдемократическите лидери седят в правителството от десет години и десет  години комунистите повтарят ден след ден, че това е буржоазно, капиталистическо правителство. Трябва да приемем, че това е пропаганда, известна на датските работници. Това което е от значение е най-много, че буржоазното правителство все още разчита на гласовете на социалдемократическата партия, като показва, че пропагандната за  дясното правителство от комунистите не е достатъчно, но не показва, че тези стотици хиляди работници са доволни от всички държавни мерки, приети от социалдемократическите министри. Не, не са щастливи, че социалдемократическото правителство  оказва помощ на едрите капиталисти и земевладелците, а не на работниците и бедните селяни; те са недоволни от това, че социалдемократическо правителство със свой указ, издаден през януари 1933 г. отнема правото на работниците на стачка; те са недоволни от това, че социалдемократическото ръководство предлага опасна, антидемократична избирателна реформа (със значително намаляване броя на депутатите). Едва ли ще сбъркам, другари, като твърдя, че 99% от работниците в Дания не одобряват подобни политически стъпки на социалдемократическите лидери и министри.

  Не е ли възможно комунистите да поканят синдикатите и социалдемократическите организации в Дания, за да обсъдят една или друга от тези теми, въпроси, да изразят мнението си и заедно да се изкажат с пролетариата за единен фронт за изпълнение на работническите искания? През октомври миналата година, когато нашите датски другари се обърнаха към профсъюзите с призив да се противопоставят против намаляването на обезщетенията за безработица и за демократичните права на синдикатите, около сто местни синдикални организации се присъединиха към единния фронт.

  Социалдемократическата партия е на власт за трети път в  правителството на Швеция. Но шведските комунисти на практика дълго време отказват да ги търсят  за използване на тактиката на единния фронт. Защо? Те ли са против единния фронт? Не, разбира се, те бяха фундаментално за единен фронт, изобщо за единен фронт, но не разбираха защо, по какви въпроси, в защита на какви искания  би могло успешно да се изгради  пролетарски единен фронт, къде да се включи и как да стане. Няколко месеца преди създаването на социалдемократическото управление по време на изборната борба социалдемократичната партията излезе с платформа, съдържаща редица искания, които просто биха могли да бъдат включени в платформата на пролетариата за единен фронт. Например лозунгите: „Против митата“, „Против миталиризацията“, „Край на забавянията по въпроса за осигуряването срещу безработица”, „Осигуряването на възрастните хора с пенсия, достатъчна за живота“, „ Да не се позволява на организации като Munch-Corps да съществуват“ (фашистка организация), „Долу на класовото законодателство против  профсъюзите“.

  Повече от милион шведски работници гласуваха за тях през 1932 г., за исканията, поставени от социалдемокрацията и приветствани през 1933 г. при формирането на социалдемократическото правителство с надеждата, че сега ще последва изпълнението на тези искания. Какво можеше да е по- „естествено“, по-уместно в тази ситуация и какво може да бъде по-последователно от желанията на трудещите се от призива на комунистическата партия към всички социалдемократически и синдикални организации с предложение да предприемат съвместните действия за изпълнение на предложените искания от Социалдемократическата партия?

  Ако беше възможно, за да се изпълнят подобни искания, социалдемократите наистина да мобилизират широките маси, да обединят социалдемократическите и комунистическите работнически организации в един отряд, няма съмнение, че шведската работническа класа  от това щеше да спечели. Шведските социалдемократически министри със сигурност нямаше да се радват много на това. Защото в този случай правителството ще е принудено поне някои искания да бъдат удовлетворени. Така или иначе това, което се случи сега, нямаше да се случи, когато правителството вместо да премахне митата, то увеличи някои мита, вместо да  ограничи намаляването на милитаризма увеличи военния бюджет и вместо да отхвърли „всяко законодателство, насочено срещу профсъюзите,  внесе такъв законопроект в парламента. Вярно, Шведската комунистическа партия имаше добра масова кампания в духа на пролетарския единен фронт и постигна в крайна сметка това, че дори социалдемократическата фракция в парламента да се почувства принудена да гласува срещу правителствения национален законопроект, – макар че и сега не успя.

  Норвежките комунисти постъпиха правилно, когато призоваха за организирането на 1 май, свиканите от Работническата партия,  общи демонстрации и издигане на редица искания,  които в общи линии съвпадаха с изискванията на изборната платформа на Норвежката работническа партия. Въпреки това фронтът беше зле подготвен и ръководството на норвежката лейбъристка партията беше срещу него, демонстрациите се състояха в тридесет населени места като единен фронт.

  Преди  комунистите се страхуваха много, че ще ги обвинят в  опортюнизъм, ако не се противопоставят на никакви частични искания на собствените си социалдемократи, като се предявяваха двойно по-радикални изисквания. Това беше наивна грешка. Ако социалдемократите излязат например с искането за разпускане на фашистките организации, тогава ние няма нужда да  добавяме: „и разпускането на държавната полиция“ (защото това е изискване препоръчително  да се постави в друга ситуация), и ние трябва да кажем на социалдемократическите работници: „ние сме готови да приемем това искане“, да формираме с вашата партия  пролетарски единен фронт и до края на борбата да участваме заедно. Да отидем да се бием заедно.

  И в Чехословакия може и трябва да се използва за установяване на единен фронт на работническата класа, определени искания от Чешката и Германската социалдемокрация и реформаторските синдикати. Когато социалдемокрацията изисква например осигуряване на работа на безработни или отменя, както тя изисква; от 1927 г. законите за ограничаване на самоуправлението на общините, то следователно във всеки район, уточнете тези изисквания и ръка за ръка се борете заедно със социалдемократическите организации за изпълнението на тези искания. Или когато се разбиват социалдемократически партии „въобще“ които са носители на фашизма в държавния апарат, то следва във всеки окръг да се изведат на светло конкретни фашистки глашатаи и заедно със социалдемократическите работници се борете за  отхвърлянето им от държавните агенции.

  В Белгия лидерите на социалистическата партия с Емил Вандервелде начело влезе в коалиционно правителство. Те постигнаха този „успех“ защото се пребориха въз основа на тяхната дълга, широка кампания за две основни искания: 1) премахване на извънредните постановления и 2) изпълнение плана на де Ман. Първият въпрос е много важен. Предишното управление издава общо 150 реакционни извънредни разпоредби декрети, които натоварват изключително тежко трудещите се. Те трябваше да бъдат премахнати незабавно. Това поискаха социалдемократите. Но колко от тези извънредни постановления бяха отменени от новото правителство? Не премахна нито един, а само малко смекчиха няколко извънредни закона, за да се въведе някакъв вид „символичен“ откуп за широките обещания на социалистическите лидери в Белгия (като онзи „символичен долар“, който някои от Европейските сили предложиха на Америка срещу своите милиони военни дългове). Що се отнася  изпълнението на плана предложен от де Ман, тогава въпросът взе съвсем неочакван обрат за социалдемократическите маси: министрите социалисти обявиха, че е необходимо първо да се преодолее икономическата криза и изпълнят само онези части от плана на де Ман които подобряват позицията на индустриалните капиталисти и банките, и едва тогава ще могат да се предприемат мерки за облекчаване условията на работниците. Колко време обаче работниците трябва да чакат своите дялове от „благосъстоянието“, което планът на де Ман обещава? Над белгийските банкери се изля златен дъжд. Извърши се обезценяване на белгийския франк с 28%, а чрез тази манипулация банкерите успяха да присвоят 4,5 милиарда франка като трофей, за сметка на получателите на заплати и за сметка на спестяванията на малките хора. Но как това се вписва в съдържанието на плана на де Ман? В крайна сметка, ако вярвате на написаното в него, тогава той обещава „преследване на монополистичните злоупотреби“ в  потреблението и спекулативните маневри“. Правителството назначи комисия въз основа на плана на де Ман за контрол върху банките, но съставен от банкери, които сега много забавно и безгрижно се контролират един друг! Планът на Де Ман също обещава редица други добри неща: намаляване на работното време“, „нормализиране на заплатите“, „минимална работна заплата“, „организиране на цялостна система на социална застраховка”, „подобряване на удобствата за живот,  за ново жилищно строителство” и др. Всичко това са искания, които ние,  можем да подкрепим. Трябва да се обърнем към работническите организации на Белгия и да им кажем: капиталистите вече са получили достатъчно и даже твърде много. Нека изискаме от социалдемократическите министри, да изпълнят обещанията си към работниците. Нека да се обединим в единен фронт, за да защитим успешно интересите им. Министър Вандервелде, ние подкрепяме разпоредбите, съдържащи се във вашата форма на плащане към работниците, но ние заявяваме открито:  с тези искания приемаме идеите ви сериозно, искаме действие,  а не празни приказки и затова ние обединяваме стотици хиляди работници, за да се борим за тези искания!

  Така в страните със социалдемократическо управление комунистите, използвайки съответните индивидуални искания от ръководствата  на самите социалдемократически партии и обещанията на социалдемократическите политически министри в изборите са отправна точка за изпълнението на съвместните действия със социалдемократическите партии и организации, тогава ще могат по-лесно да стартират кампанията за създаване на структури на фронта вече въз основа на редица други искания на масите в борбата за настъплението на пролетариата, срещу фашизма и заплахата от война.

  Освен това е необходимо да се има предвид, че ако съвместните действия изобщо отношенията със социалдемократическите партии и организации изискват от комунистите сериозна, добре обоснована критика на социалдемокрацията като идеология и практика на класовото сътрудничество с буржоазията и неуморено другарско обяснение на социалдемократическите работници програмата и лозунгите на комунизма, то тази задача е особено важна в борбата за единния фронт именно в страните, където  има социал демократични правителства.

БОРБАТА  ЗА  ПРОФСЪЮЗНО  ЕДИНСТВО

  Другари! Най-важната стъпка в укрепването на единния фронт трябва да бъде изпълнението на единството на синдикатите на национално и в международен мащаб. Както е известно, разколническата тактика на реформаторските лидери беше най-остра в синдикатите. И това е разбираемо: тук се намира тяхната политика на класово сътрудничество с буржоазията практическото и՛ завършване директно в предприятието, независимо от жизнените интереси на трудещите се маси. Това разбира се предизвика остра съпротива срещу тази практика от страна на революционните работници под ръководството на комунистите. Ето защо в профсъюзната област  борбата беше най-остра. Най-силна беше борбата между комунизма и реформизма.

  Колкото по-трудно и по-сложно ставаше положението на капитализма, толкова повече по-реакционна беше политиката на водачите на профсъюзите в Амстердам и още  по-агресивни бяха  техните мерки срещу всички опозиционни елементи в профсъюзите. Дори помагаха за установяването на фашистката диктатура  в Германия и засилената атака на капитала във всички столици; през 1933 г.  в Англия, Холандия, Белгия и Швеция издава най-позорните решения, насочени към експулсирането на комунисти и революционни работници от профсъюзите? В Англия през 1933 г. се появява печатен документ, който забранява влизането на местните отдели на профсъюзните организации в антивоенни и други революционни организации. Това беше прелюдията към известния „черен циркуляр“ на Генералния  съвет на профсъюзите, който забрани на всеки профсъюз, да  допуска в състава си делегати, „по един или друг начин свързани с комунистически организации“. Какво можем да кажем за ръководството на Германия? Германските профсъюзи,  използваха безпрецедентните репресии срещу революцията от блудните елементи в профсъюзите!

    Но нашата тактика не трябва да се основава на поведението на отделни вождове на профсъюзите както в Амстердам, независимо от трудностите за класата това поведение не предизвика борба, но това се дължеше преди всичко от факта, че трудещите се маси не са боеспособни. И тук трябва открито да заявим: работата в профсъюзите е най-належаща, това е  проблем за всички комунистически партии. Трябва да постигнем истинска промяна в синдикалната работа, поставяйки в центъра въпроса  борбата за профсъюзно единство.

  Преди десет години другарят Сталин каза:

  „Каква е силата на социалдемокрацията на Запад? — Факт е, че се разчита на синдикатите. Каква е слабостта на нашите комунистически партии на Запад? Факт е, че някои от комунистическите партии не искат да се сближават със синдикатите. Следователно основната задача на западните комунистически партии в момента е и предстои да се  извърши кампания за единство на профсъюзното движение в което трябва да влязат всички комунисти,  тя да се води системно, търпеливо за обединяване на работническата класа срещу капитала и по този начин,  комунистическите партии ще могат да разчитат на синдикатите“.

  Изпълнено ли е това указание на другаря Сталин? Не, другари, не е изпълнено.

  Пренебрегването на желанието на работниците да членуват в синдикати и да работят в Амстердамските профсъюзи, много от нашите другари решиха да се откажат от тази трудна задача. Винаги са говорили за организационната криза на профсъюзите в Амстердам, бягството на работниците от профсъюзите,  след известен спад в синдикалната подкрепа в началото на световната икономическа криза, след това отново започнаха да нарастват. Особеността на професионалното движение беше именно, че атаката на буржоазията върху профсъюзните права, доведе в редица страни за обединяване на профсъюзите (Полша, Унгария и др.), намалянето на социалните осигуровки, ограбването на заплати, чрез такси, въпреки липсата на съпротива от страна на реформаторските профсъюзни лидери, принудиха работниците да се сплотят още по-тясно  около профсъюзите, защото работниците искаха и искат да видят професионалното обединение като войнствени защитници на най-важните им класови интереси. Това обяснява факта, че по-голямата част от профсъюзите  във Франция, Чехословакия, Белгия, Швеция, Холандия, Швейцария и т.н. – са се  увеличили количествено през последните години. Американската федерация на профсъюзите също много значително увеличи броя на своите членове през последните две години. Дано германските другари разберат по-добре задачата на профсъюзната работа, за която другарят Телман многократно им е говорил, тогава биха имали по-добро положение в синдикатите от това, което имаха до идването на фашистката диктатура. Едва в края на 1932 г около 70% от членовете на партията принадлежат към свободните синдикати. А това не трябва да е така, независимо от факта, че след VI конгрес на Коминтерна комунистите стоят начело на редица стачки. Нашите другари писаха в пресата за необходимостта да посветим 90% от усилията си на работа в синдикатите и всъщност всичко беше концентрирано около революционната синдикална опозиция, която всъщност се стремеше да замени профсъюзите. Е, след това взеха страната на Хитлер? В продължение на две години много наши другари упорито и системно се съпротивляваха на правилния лозунг на борбата за възстановяване на свободните профсъюзи. Мога да дам подобни примери за почти всички други области.

  Но вече имаме първия  сериозен коз в борбата за единство на професионалното движение в европейските страни. Имам предвид  малка Австрия, където по инициатива на Комунистическата партия,  създаде  база за нелегалното съсловно движение. След февруари, водени от Ото Бауер, изоставят битките при Роли с лозунга: „Свободните профсъюзи  могат да бъдат възстановени само след падането на фашизма“. Комунистите се заеха да възстановят профсъюзите. Всяка фаза от тази работа беше част от един жив  фронт на австрийския пролетариат. Успешното възстановяване на  нелегалното синдикализиране беше сериозно поражение за фашизма. Социалдемократите  бяха на кръстопът. Някои от тях се опитаха да продължат разговорите с правителството. Другата част, виждайки нашите успехи, създадоха успоредно  собствени  незаконни профсъюзи. Но пътят можеше  да бъде само едно: или капитулация пред фашизма, или съвместна борба срещу фашизма – към единството на профсъюзите. Под натиска на масите колебливото ръководство на паралелните профсъюзи, създадени от  профсъюзни лидери, решиха да тръгнат за обединение, като основа на това обединение е непримиримата борба срещу настъплението на капитала и фашизма и осигуряване на демокрация в синдикатите.  Ние приветстваме този факт на обединение на синдикатите, което е първото след официалното разцепление на профсъюзното движение след войната и следователно е от международно значение.

  Единният фронт във Франция несъмнено послужи като гигантски тласък за осъществяване на синдикалното единство. Водачите на  конфедерациите на труда всячески пречеха и пречат за прилагането на единството на профсъюзите. Безспорният успех на борбата за профсъюзно единство беше създаването на единни съюзи в местен мащаб,  например железопътните работници имат почти три четвърти от членовете и на двата профсъюза.

  Ние сме решително за възстановяване на единството на профсъюзите във всяка страна и в международен план.

  Ние сме за единен синдикат във всяко производство.

  Ние сме за единен съюз на синдикатите във всяка страна,

  Ние сме за единна международна асоциация на производствените синдикати в индустрията.

  Ние сме за обединен интернационал от профсъюзи, основани върху класовата борба.

  Ние сме за обединените класови синдикати като една от най-важните крепости, другари, на работническата класа срещу настъплението на капитала и фашизма. При което за обединението на профсъюзите пред организациите поставяме само условието: борба срещу капитала, борбата срещу фашизма и вътре в синдикатите. Времето не чака. За нас въпросът за единството на профсъюзното движение и в двете нива на национално и международно е въпрос от голяма важност. Работата по обединяването на работническата класа в мощни обединени синдикални организации срещу класовия враг има огромно значение. Приветстваме призива на Червения Интернационал към националните профсъюзи, в Амстердам по време на  международния ден на труда 1 май тази година, да се обсъди  предложението за съвместно обсъждане на въпроса за условията, възгледите, методите и формите на обединение на световното синдикално движение. Началниците на Амстердамският интернационал отхвърлиха това предложение под претекст на изтъркания аргумент, че единството на профсъюзното движение е възможно единствено в редиците на Амстердамския интернационал, който между другото, обединява почти изключително синдикални организации само на части от Европа.

  Но комунистите, работещи в профсъюзите, трябва неуморно да продължат борбата за единство на профсъюзното движение. Задачата на червените синдикати и Профинтерна – да правят всичко по силите си това да се случи по-скоро. Трябва да установим   съвместна борба на всички профсъюзи срещу настъплението на капитала и фашизма, за да се създаде единство на профсъюзното движение, въпреки упоритата съпротива на реакционните лидери на Амстердам.

  Червените синдикати и Профинтерна  трябва да получат пълна подкрепа в тази посока. Препоръчваме в страни, където има малки червени профсъюзи,  да влязат  в големите реформистки  профсъюзи, настоявайки  свободно да защитават възгледите си и да  се борят за свикване на обединителен конгрес въз основа на платформата за борба срещу настъплението на капитала и сигурността на синдикалната демокрация.

  Категорично трябва да се каже, че не е комунист този революционен работник, който не е член на масовия профсъюз, който не се бори да трансформира реформаторския профсъюз в една наистина класова синдикална организация, която се бори  за единството на профсъюзното движение върху основата на класовата борба, – не може да бъде комунистически работник, онзи революционен работник който не изпълнява своя първи пролетарски дълг. (Аплодисменти.)

ЕДИННИЯТ ФРОНТ И МЛАДЕЖТА

  Вече изтъкнах, другари, ролята при участието на младежта във фашистките организации за победата властта на фашизма. Говорейки за младежта, ние трябва да заявим открито: пренебрегнахме нашата задача за приобщаване на масите от работещата младеж в борбата срещу настъплението на капитала, против фашизма и заплахата от война; тази задача беше пренебрегната в редица страни. Подценихме огромното значение на младостта в борбата срещу фашисткия разкол. Не винаги  отчитахме специалните икономически, политически и културни интереси на младежта. Ние също не обърнахме нужното внимание за революционното възпитание на младежта.

  Фашизмът използва всичко това много хитро, като привлече в някои страни, по-специално в Германия, голяма част от младите хора които поеха по пътя към професионализма против пролетариата. Трябва да се има предвид, че фашизмът привлича младите хора не само с милитаристична романтика. Той ги храни, облича войските, дава работа на някои хора, дори създава така наречените културни институции за младите хора, като по този начин се опитват да внушават на младежите, сякаш наистина искат и могат да ги хранят, обличат, обучават и осигуряват работни места за масите работеща младеж.

  Нашите комунистически младежки съюзи в редица капиталистически страните все още са предимно сектантски, несвързани от масови организации. Основната им слабост е в това, те все още се опитват да копират комунистическите партии, техните форми и методи на работа, забравяйки, че комсомолът не е комунистическа младежка партия. Те не отчитат достатъчно, че това е организация с техните специални задачи, методи и форми на работа, обучение, на младежите.

  Нашите комсомолци показаха незабравими примери на героизъм в борбата срещу фашисткото насилие и буржоазната реакция. Но на тях все още им липсва способността конкретно и упорито да печелят масите от млади хора от враждебно влияние. Това показва, че не е преодоляна досега съпротивата срещу работа във фашистките масови организации: липса на  правилен подход към социалистическите и другите некомунистически младежки организации.

  За всичко това, разбира се, голяма отговорност носят комунистите. Политическите партии, които трябва да ръководят и подкрепят комсомола в работата си. В крайна сметка проблемът на младежите не е само комсомолски проблем. Това  е проблем на цялото комунистическо движение. В  борбата за младежта са отговорни комунистическите партии и комсомолските организации. Те наистина трябва да направят решителна промяна. У дома си задачата на комунистическото младежко движение в капиталистическите страни  е да върви смело по пътя за осъществяване на единен фронт, като  организира и сплотява  младото работещо поколение. Те трябва да имат огромно влияние върху революционното младежко движение.

   Първите стъпки в тази насока се правят от примерите на Франция и САЩ . За сега само в тези страни започват да поддържат единния фронт, понеже там се постигнаха значителни успехи. В тази връзка той заслужава вниманието ни за създаването на международния обединен фронт, успешната инициатива на парижкия антифашистки и антивоенен комитет при създаването на международното сътрудничество на всички нефашистки младежки организации.

 Тези са успешните стъпки в движението на единния фронт на младежта през последните години.

  Това време също показва, че формите на единния фронт на младежта не трябва да се прилагат според шаблона, не е задължително да се прилага същото  както в практиката на комунистическите партии. Комунистическите съюзи на младежта трябва да се стремят по всякакъв начин да обединят силите на всички общности в масови младежки организации, чак до създаването на различни по вид общи организации за борба срещу фашизма, срещу нечуваното беззаконие и милитаризация на младежта, за икономическите и културните права на младото поколение, за привличане на страната на антифашистите  тези младежи, където и да са: в предприятието, в принудителните трудови лагери, на трудовите борси, в казармите и флота, в училищата в различните спортни, културни и други организации. Чрез развитието и укрепването на Комсомола нашите комсомолци трябва да постигнат създаване на антифашистки сдружения на комунистическите и социалистическите младежките съюзи върху платформата на класовата борба.

ОБЕДИНЕНИЯТ ФРОНТ И ЖЕНИТЕ

  Не по-малко подценяване, другари, както и по отношение на младите хора, се проявява в отношението към работата сред работещите жени работнички, безработни жени, селянки и домакини.

  Освен това, ако фашизмът отнема някъде най-много от младите хора, това са жените особено безпощадно и цинично ги поробва, играейки върху най-болните чувства на майките, стопанките. Фашизмът, действайки като благодетел, уж се бори с нищетата, дава подаръци на гладуващото семейство, опитва се да заглуши горчивината,  особено сред работещите жени, от нечуваното робство, което им носи фашизмът. Той изгонва работничките от производството. Той изпраща нуждаещите се момичета на село, осъждайки ги в качеството на безплатни слуги за кулаците и земевладелците. Обещават на жените щастливо семейно огнище, но като никой друг капиталистически режим, принуждават жените да тръгнат по пътя на проституцията.

 Комунистите и преди всичко нашите комунистки трябва да помнят това, без него не може да има успешна борба срещу фашизма и срещу войната въвличайки в него широките женски маси. И това не е просто пропаганда. Трябва да намерим възможност, като вземем предвид всяка специфичност от новата ситуация, за мобилизиране на масите от работещи жени около техните жизнени интереси и искания, в борбата за големи заплати, за увеличаване на заплатите по принципа: „равно заплащане за равен труд”, срещу масовите съкращения, срещу всички прояви на неравностойното положение на жените във фашистката епоха.

  В стремежа си да въвлече работещите жени в революционното движение, ние не трябва да се страхуваме, когато е необходимо, от създаването за тези цели и на отделни женски организации. Предубеждението, че е необходимо да се изграждат женски организации под ръководството на Комунистическата партия в капиталистическите страни в името на борбата срещу „женския сепаратизъм“ в работническото движение, – този предразсъдък често носи големи вреди и трябва да бъде ликвидиран.

  Необходимо е да се намерят най-простите, най-гъвкави форми за целите на подновяване на контакта и съвместната борба с революционните социалдемократични и прогресивни антивоенни и антифашистки организации на жените. Трябва на всяка цена да гарантираме, че работничките и работещите жени ще се борят рамо до рамо с братята си по класа в редиците на единния фронт на работническата класа и антифашисткия народен фронт.

АНТИИМПЕРИАЛИСТИЧЕСКИ ЕДИНЕН ФРОНТ

  От изключително значение във връзка с променящите се международно и вътрешно положение във всички колониални и полуколониални страни се очертава въпросът за антиимпериалистическия единен фронт.

  При създаването на широкия антиимпериалистически единен фронт на първо място трябва да се вземе предвид борбата в колониите и полуколониите за разнообразието от условия, в които се провеждат антиимпериалистическите действия за борба на масите, различната степен на зрялост на националноосвободителното движение, ролята на пролетариата в него и влиянието на комунистическата партия сред широките маси.

  Въпросът е различен за Бразилия, не е като в Индия, Китай и други държави.

  В Бразилия комунистическата партия, която преодоля десните започва изграждането на единен антиимпериалистически фронт чрез създаването на националноосвободителен съюз, те трябва да положат всички усилия за по-нататъшно разширяване на този фронт чрез включване в него на многомилионните маси на селячеството, тук е водещ въпросът за създаването на народна революционна армия, отдадена докрай на революцията и упражняването на властта на националноосвободителния съюз.

  В Индия комунистите трябва да подкрепят, разширяват и участват при всички антиимпериалистически масови протести, не е изключено те да се водят от националните реформисти. Запазвайки  политическа и организационна независимост, те трябва да работят активно в рамките на организациите, участващи в Националния Конгрес на Индия, допринасящ за кристализирането на националното революционно крило с цел по-нататъшно развитие на националноосвободителното движение на народите на Индия срещу Британската империя.

  В Китай, където народното движение вече е довело до създаването на съвети в области върху обширна територия на страната и до организирането на мощна Червена армия, срещу грабителското настъпление на японския империализъм и предателството на правителството на Нанкин заплаши националното окончателното съществуване на великия китайски народ. Само китайските съвети могат да действат като обединителен център в борбата с поробването и разделянето на Китай от империалистите, като обединителен център, който ще събере всички антиимпериалистически сили за национална нова борба на китайския народ.

  Затова одобряваме инициативата на нашия смел брат, ръководител на Китайската комунистическа партия в създаването на най-широк антиимперски обединен фронт срещу японския и китайския империализъм.

  Китайски агенти са всички онези организирани сили, които съществуват в Китай, които не са готови наистина да се борят за спасяването на  страната и  народа си.

  Убеден съм, че ще изразя чувствата и мислите на целия ни Конгрес, ако заявя: изпращаме горещи братски поздрави от името на революционния пролетариат от целия свят към всички Съвети на Китай, китайските революционери. (Бурни ръкопляскания, всички в залата се изправят.) Изпращаме горещи братски поздрави на юнашката  изпитана в хиляди битки Китайска червена армия. (Бурни аплодисменти.) И ние уверяваме Китай, че Съветския народ има нашата твърда решимост да подкрепим тяхната борба за освобождението си от всички империалистически хищници и техните  китайски агенти. (Бурни аплодисменти, всички в залата се изправят. Бурните аплодисменти продължават минути.)

ЗА ПРАВИТЕЛСТВОТО НА ЕДИННИЯ ФРОНТ

  Другари! Поехме решителен, смел курс към единен фронт на работническата класа и ние сме готови да го осъществим с пълна последователност.

  Ако ни попитат дали комунистите стоим на основата на единния фронт само в борбата за частични искания или сме готови да  разделим отговорността си дори когато става въпрос за създаване на  правителство върху основата на единния фронт, тогава ще подкрепим с пълно съзнание и отговорност: да, вземаме предвид, че „може да възникне такава ситуация“, когато ще се създаде правителство на единния пролетарски фронт или на антифашисткия народен фронт – не само ще стане възможен, но и ще бъде необходим в интерес на пролетариата (аплодисменти); и ние ще бъдем в него. Във всеки случай ние без никакви колебания ще се застъпим за създаването на такова правителство. Тук не говоря за правителство, което може да бъде съставено след победата на пролетарската революция. Разбира се, че е възможно в някоя страна веднага след революционното сваляне на буржоазията на базата на властта може да се състави съветско правителство като естествен блок на комунистическата партия с определена партия (или нейното ляво крило), участващи в революцията. Победилата партия на Руските болшевики, както е известно, след Октомврийската революция включително включва и представители на левицата в съветското правителство. Това беше характеристика на първото съветско правителство след  победата на Октомврийската революция.

  Ние не говорим за такъв случай, а за евентуално съставяне на правителство формирано от единния фронт в навечерието и преди победата на съветската революция.

  Що за правителство е това? И в каква ситуация може да се случи?

  Това е преди всичко правителство на борбата срещу фашизма и реакцията. Това трябва да е правителство, произтичащо от движението единен фронт и по никакъв начин не ограничаващ дейността на комунистическата партия и масовите организации на работническата класа, и, напротив, вземане на решителни мерки срещу контрареволюционните финансови магнати и техните фашистки агенти. В точния момент, разчитайки на нарастващото движение на единния фронт, комунистическата партия на дадена страна ще се застъпва за създаването на такова правителство на базата на определен антифашистки план. При какви обективни условия ще се образува това правителство? На този въпрос може да се отговори в най-общ вид, по време на политическа криза, когато управляващата класа вече не може  да се справи с могъщия възход на масовото антифашистко движение. Но това е само обща перспектива, без която едва ли на практика ще може да се състави единно правителство. Само наличието на определени специални предпоставки може да постави на дневен ред въпроса за създаването на това правителство като политическа строга необходима задача. Струва ми се, че в случая най-голямо внимание заслужават: първо, когато  държавният апарат на буржоазията вече е много дезорганизиран и парализиран, така че буржоазията да не може да се намеси да  изгради правителство, за борба срещу реакцията и фашизма; второ, когато най-широките маси от трудещите се, особено масовите профсъюзи яростно се бунтуват срещу фашизма и реакцията, но все още не са готови да се вдигнат на бунт, така че под ръководството на комунистическата  партия да се бори за завоюване на съветската власт; трето, при диференциране и напускане  редиците на социалдемократите те и други партии, участващи в единния фронт, вече водят до факта, че значителна част от тях изискват безпощадни мерки срещу фашистите и другите реакционери, борят се съвместно с комунистите против фашизма и открито се противопоставят на реакционерите.

  Кога и в кои държави реално ще възникне такава ситуация?

  В които тези предпоставки са осъществени в достатъчна степен.

  Фактът, че повдигаме този въпрос за обсъждане днес е, разбира се,  свързано с нашата оценка на ситуацията и близките перспективи, тенденциите на развитие, както и с реалния ръст на движението на единния фронт в редица страни. Повече от десет години ситуацията в капиталистическите страни беше такава, че Комунистическият интернационал не можеше да обсъжда подобни въпроси.

  Помните ли, другари, че на нашия IV конгрес през 1922 г. и на V конгрес през 1924 г. въпросът за работния лозунг беше работническо-селско правителство. В същото време първоначално се постави въпроса, подобен на този, който поставяме днес. Дебатите, които се водят тогава в Комунистическия интернационал от националностите по този въпрос и по-специално за политическите грешки, които бяха разрешени едновременно, все още са важни за изостряне на нашата бдителност по отношение на опасността от уклоните  надясно и „отляво” на болшевишката линия по този въпрос. Така  накратко ще посоча някои от тези грешки, за да извлечем от тях необходимите поуки от сегашната политика на нашите партии.

  Първата поредица от грешки се дължи именно на факта, че въпросът за работата на правителството не беше ясно и беше свързано с наличието на политическа криза. Благодарение на това десните опортюнисти можеха да тълкуват нещата по такъв начин, че към формирането на работническото правителство, подкрепено от комунистическата партия, човек трябва да се стреми към всяка, така да се каже, „нормална“ ситуация. Ултралевите, напротив, признаваха само правителство на работниците, което може да бъде създадено само от въоръжено въстание след свалянето на буржоазията. И двете са грешни и следователно, за да се избегне повторение на подобни грешки сега поставяме такъв акцент върху точното отчитане на специалните специфични условия на политическата криза и възхода на масовото движение, в което създаването на правителство на единния фронт може да е възможно окончателно и политически необходимо.

  Втората поредица от грешки се дължеше на това. че въпросът за работническото правителство  не е свързано с развитието на борбено масово движение, единен  фронт на пролетариата. Следователно десните опортюнисти имаха възможност да извъртат проблема в безпринципна блокираща тактика със социалдемократическите партии на основата на чисто парламентарни комбинации. Ултралевите, напротив, крещяха: „Никакви коалиции с контрареволюционната социалдемокрация!.”, разглеждайки по същество всички социалдемократи като контрареволюционери.

  И двете грешиха, а сега подчертаваме,  че изобщо не искаме такова „работническо правителство“, което би било просто разширено социалдемократично правителство. Дори предпочитаме  правителството на единния фронт, което по своята политическа същност работи на съвсем друг принцип коренно различен от работата на всички социалдемократически правителства, обикновено наричащи себе си „работнически правителства“. Докато социалдемократичното управление е инструмент за сътрудничество с буржоазията в интерес на запазването на капитализма, правителството на единния фронт е орган на сътрудничество на революционния авангард на пролетариата с други антифашистки партии в интерес на всички трудещи се, правителство на борбата срещу фашизма и реакцията. Ясно е, че тези две неща са коренно различни.

  От друга страна, ние подчертаваме необходимостта да видим разликата между двата различни лагера на социалдемокрацията. Както вече посочи, има реакционен лагер на социалдемокрацията, но има в същото време и лагерът на левите социалдемократи (без кавички), революционните работници. Решаващата разлика между тях  се крие в отношението към единния фронт на работническата класа.

  Реакционните социалдемократи са срещу единния фронт; клеветят движението на единния фронт, саботират го и го разпадат, защото е нарушена  тяхната политика на помирение с буржоазията. Левите социалдемократи са за единен фронт защитават, развиват, укрепват движението за образуване на единен фронт. Тъй като това движение за единен фронт се бори  против фашизма и реакцията, която тласка правителството на единния фронт да се бори срещу реакционната буржоазия. Колкото по-силно се разгръща това масово движение, толкова повече власт може да предостави на правителството за борба срещу реакционерите. И толкова по-добро ще бъде това масово движение организирано отдолу, толкова по-широка е мрежата от безпартийни класови организации на новия единен фронт в предприятията, сред безработните, в работните квартали, сред малките хора от града и селото, толкова повече гаранции ще има срещу възможното израждане на правителствената политика на единния фронт.

  Трето редица погрешни възгледи, появили се в предишните дебати, засягаше конкретно практическата политика на „работническото правителство“. Опортюнистите вярваха, че „правителството на работниците“ трябва да се движи „в рамките на буржоазната демокрация“, следователно не трябва да предприема никакви стъпки извън тези граници. Ултралевите напротив, те всъщност изоставиха всякакви опити за създаването на правителство и движението за единен фронт.

  През 1923 г. в Саксония и Тюрингия може да се види ясно картината на дясната опортюнистична практика на „работническото правителство“. Влизане на комунистите в саксонското правителство заедно с левите социалдемократи (групата на Цайгнер) сама по себе си не беше грешка; напротив, революционната ситуация в Германия  напълно оправдава тази стъпка. Но, участвайки в правителството, комунистите трябваше да използват своите позиции предимно за въоръжаване на пролетариата. Те не го направиха. Дори не национализираха нито един от апартаментите на богатите, въпреки че жилищните нужди на работниците бяха толкова тежки, че много от тях, заедно с децата и жените си, останаха без подслон. Те също не направиха нищо за организиране на революционно ново масово движение на работниците. Като цяло се държаха като посредствени хора парламентарни министри „в рамките на буржоазната демокрация“. Както е известно, това е резултат от опортюнистичната политика на Брандлер и неговите съмишленици. Резултатът беше толкова лош, че ние сега все още сме принудени да наричаме саксонското правителство класически пример как не трябва да се държат революционерите в правителството.

  Другари, ние искаме от единния фронт от всяко негово правителство напълно различна политика. Ние изискваме от него да провежда някои основни революционни принципи, съответстващи на ситуацията, например контрол върху производството, контрол върху банките, разпускане на полицията, замяната и՛ с въоръжена работническа милиция и др. Ленин ни призова преди 15 години да насочим цялото си внимание към „намиране на форма на преход или подход към пролетарската революция“.

  Може би едно правителство на единен фронт в редица страни ще се окаже една  от най-важните преходни форми. „Левите“ доктринери винаги са заобикаляли тази  инструкция на Ленин; говореха като ограничени пропагандисти само за „целта“, без да се интересуват от „формите на прехода“. Десните опортюнисти се опитаха да създадат специален „демократичен посредник“, етап“ между диктатурата на буржоазията и диктатурата на пролетариата, за да внуши на работниците илюзията за мирен парламентарен преход от едната диктатура към другата. Този фиктивен „междинен етап“, те също наричаха „преходна форма“ и дори се позоваваха на Ленин! Но тази измама не беше трудна за разкриване: все пак Ленин говори за формата на прехода и подхода към „пролетарската революция”, т.е. към свалянето на буржоазната диктатура, а не за някаква преходна форма между буржоазната и пролетарската диктатура.

  Защо Ленин придава толкова голямо значение на формата за прехода към пролетарска революция? Защото той имаше предвид „основно“ законът на всички големи революции, законът, който е само един, пропагандата и агитацията не са в състояние да заменят собствената политика на масите и нейния опит, когато става въпрос за привличане на наистина обикновената маса от работниците на страната на революционния авангард, без който не е възможна  победоносната борба за власт. Често срещана лява грешка е идеята, че щом има политическа (или революционна) криза, „комунистическото ръководство има достатъчно основание да изхвърли лозунга за революционно въстание на широките маси. Не, дори в тази криза масите не винаги са готови за това. Видяхме го при примера с Испания. Помогнете на милионите хора може би по-скоро сами да научат от реалния си опит какво да правят, как да се намери решителен изход, коя страна заслужава доверието им. Тук, впрочем са необходими и преходни лозунги: и специални за всяка „форма на преход или подход към пролетарската революция“. В противен случай най-широките народни маси, намиращи се в плен на дребнобуржоазните демократически илюзии и традиции,  могат дори при наличието на революционна ситуация да се  разколебаят,  да се колебаят  и да се лутат, без да намерят път към революцията. И тогава ще паднат под ударите на фашистките палачи.

  Затова очертаваме възможността за създаване, при определени политически условия, криза на правителството на единния антифашистки фронт. Докогато такова правителство реално ще се бори срещу враговете на народа, ще даде свобода на действие на работническата класа и комунистическата партия, ние комунистите ще го подкрепяме по всякакъв начин и като войници на революцията ще се бием на първата огнева линия. Но ние открито казваме на масите: последното спасение правителството не може да го даде. Не е в състояние да отхвърли класовото управление на експлоататорите и следователно не може напълно да премахне опасността от фашистка контрареволюция. Затова е необходимо да се подготвят за социалистическата революция! Спасението ще дойде само от Съветската власт!

  Оценявайки сегашното развитие на световната ситуация, виждаме  в редица страни да назрява политическа криза. Това се дължи на важността и твърдото решение на нашия конгрес по въпроса за правителството на единния фронт. Ако нашите партии съумеят да използват случая по болшевишки за създаването на правителство на единния фронт, борба за създаването му, както и оставането на власт на такова правителство за революционно обучение на масите, тогава това ще бъде най-доброто политическо постижение на нашия курс към създаване на правителство на единния фронт.

ЗА ИДЕОЛОГИЧЕСКАТА БОРБА СРЕЩУ ФАЩИЗМА

  Една от най-слабите страни на нашата антифашистка борба е, че се реагира недостатъчно и ненавременно се фокусира  върху демагогията на фашизма и все още продължава да се презират въпросите на борбата с фашистката идеология. Много другари не вярваха, че такава реакционна разновидност на буржоазната идеология, като идеологията на фашизма, която в своята абсурдност стига до  степен на екстравагантност и като цяло към способността да придобие масово влияние.

  Това беше голяма грешка. Много напредналата гнилост на капитализма  достига до самата сърцевина на неговата идеология и култура и отчаяното движение на широките народни маси ще направи определени части от тях възприемчиви, уязвими за замърсяване от идеологическите отпадъци на това гниене. Ние по никакъв начин няма да унищожим тази сила на идеологическо заразяване на фашизма, ако продължим да го подценяваме. Напротив, ние трябва от наша страна, да върнем широката идеологическа борба на ясна, народна основа, аргументирано и правилно, добре обмислено да подходим към съзнанието на народните масите. Фашистите разтърсват цялата история на всеки народ, за да се представят като наследници и приемници на всичко велико, благородно и героично в миналото си и всичко,  унизително и обидно за националните чувства на хората се използва като оръжие срещу враговете на фашизма. В Германия се издават стотици книги, следвайки само една цел фалшификация по фашистки на историята на германския народ. Прясно изпечената националсоциалистическа история на Рикс се опитва да представи историята на Германия по такъв начин, сякаш поради някакъв „истеричен модел“ в продължение на две години в продължение на хиляда години линията на развитие, довела до появата на историческата сцена на националния „спасител”, „месията” на германците, известният „ефрейтор“ от австрийски произход! Тези книги изобразяват най-великите фигури на германския народ в миналото като фашисти и големите селски движения – като преки предшественици на фашисткото движение.

  Мусолини упорито се опитва да капитализира героичния образ на Гарибалди. Френските фашисти избират Жана Д՛арк за своя героиня. Американските фашисти се обръщат към традициите на Америка във войните за независимост, традициите на Вашингтон, Линкълн. Българските фашистите използват националноосвободителното движение на седемдесетте  и неговите любими герои – Васил Левски, Стефан Караджа и др. Тези комунисти, които смятат, че всичко това не засяга каузата на класата, които не правят нищо, за да бъде исторически коректен, в един истински марксистки, ленинско-марксистки, ленинско-сталински дух, за да освети пред трудещите се своето минало, за да свърже сегашната си борба с революционните традиции в миналото – тези комунисти доброволно предоставят на фашистките фалшификатори всичко ценно в историята за миналото на нацията, за да заблудят масите. (Аплодисменти.)

  Не! другари! Всеки важен въпрос засяга не само нас настоящето и бъдещето, но и миналото на собствения ни народ. След всичко това ние, комунистите, не водим тясна политика на еснафските интереси на работниците. Ние – не сме ограничени синдикални лидери или вековни гилдии на занаятчии и чираци. Ние сме представители на класовите интереси на най-важната, най-голямата класа на съвременното общество на работническата класа, призвана да освободи човечеството от мъките на капиталистическата система, това вече е факт  върху една шеста от земното кълбо където са свалили игото на капитализма и са управляващата класа.

  Ние защитаваме жизнените интереси на всички експлоатирани работници т.е. на огромното мнозинство от хората във всяка капиталистическа държава. Ние комунистите сме непримирими принципни противници на буржоазния национализъм  във всичките му разновидности. Но ние не сме партии представители на националния нихилизъм и никога не трябва да действаме като нихилисти. Задачата за възпитание на работниците и всички трудещи се в духа на пролетарския интернационализъм – това е една от основните задачи на всяка комунистическа партия. Но който смята, че това му позволява и дори ги кара да плюят върху всички национални чувства на широките работнически маси, той е далеч от истинския болшевизъм, нищо не разбира от учението на Ленин и Сталин по националния въпрос. (Аплодисменти.)

  Ленин, който винаги решително и последователно се е борил срещу буржоазния национализъм, ни показа пример за правилен подход към въпроса за националните чувства в статията си „За националната гордост на великорусите“, написана през 1914 г. Ето какво написа той: „Чуждо ли е за нас, великоруските съзнателни пролетарии, чувството за национална гордост? Разбира се, че не! Ние обичаме нашите език и родина, работим най-вече за това трудещите се маси (т.е. 9/10 от населението му) да се осъзнаят за новия живот на демократи и социалисти. Най-много ни боли да гледаме и да чувстваме на какво насилие, потисничество и тормоз са били подложени хубавата ни родина от царските палачи, велможи и капиталисти. Гордеем се, че срещу тези насилия  се противопоставиха, от средите на великорусите,   Радищев, декабристите, разночинците революционерите от 70-те години, великоруската работническа класа създаде мощна революционна партия на масите. . . Ние сме изпълнени с национална гордост защото великата руска нация също създаде революционна класа доказа, че е способна да даде на човечеството велики примери за борба за свобода и за социализъм, а не само големи погроми, редици от бесилки, тъмници, големи гладни стачки и голямо раболепие пред свещеници, крале, земевладелци и капиталисти.

  Ние сме пълни с национална гордост и затова ние особено мразим нашето робско минало… и нашия роб присъства, когато същите собственици на земя,  капиталистите, ни водят към война, да удушат Полша и Украйна, така че оказват натиск върху демократичното движение в Персия и Китай  като опозоряват великоруското ни национално достойнство бандата на Романови, Бобрински, Пуришкевичи“.

  Така пише Ленин за националната гордост.

  Смятам, другари, че не съм направил нищо лошо по време на процеса в Лайпциг, когато фашистите се опитаха да наклеветят българския народ как един варварин взел под закрила националната чест на трудещите се на българския народ, самоотвержено борещ се срещу фашистките узурпатори, тези истински варвари и диваци (бурни и продължителни аплодисменти), и когато казах, че нямам причина да се срамувам, че съм българин, а напротив, гордея се, че съм син на героичната българска работническа класа. (Аплодисменти.)

  Другари! Пролетарският интернационализъм трябва, така да се каже, да се „аклиматизира“: във всяка страна да пусне дълбоки корени на родна почва. Националните форми на пролетарската класова борба и работническото движение на отделните страни не противоречат на пролетарския интернационализъм, напротив, точно в тези форми може  успешно да се защитава както  международния, така и интересите на родния пролетариат.

  Разбира се, необходимо е навсякъде и във всички случаи да се  доказва на масите, че фашистката буржоазия  под претекст за защита на националните интереси тя води своята егоистична политиката на потисничество и експлоатация на собствения народ, едновременно с грабежа унищожаването и поробването на другите народи. Но това не може да бъде ограничено без борба. Самата борба на работническата класа и действието на комунистическите партии, показва, че пролетариатът, се бунтува срещу всички видове робство и национално потисничество, и е единственият истински борец за национална свобода и независимост, е силата на народа.

  Интересите на класовата борба на пролетариата срещу вътрешните експлоататори и потисници не противоречат на интересите за свобода и щастливо бъдеще за нацията. Напротив: социалистическата революция ще означава спасение на нацията и ще и՛ отвори пътя към по-висок възход. Фактът, че работническата класа в момента изгражда своите класови организации срещу фашизма и затвърждава позицията си, че защитава  демократичните права и свободи, че той се бори за свалянето на капитализма, с това той се бори за това бъдещето на нацията.

  Революционният пролетариат се бори за спасяването на културата на народа, за освобождаването му от оковите на разлагащия се монополистичен капитал, от насилническия  варварски фашизъм. Само пролетарската революция  може да предотврати смъртта на една култура, да я издигне до по-висше ниво, до  цветовете на истинската народна култура – национална по форма и социалистическа по съдържание, както пред очите ни, под ръководството на др. Сталин се извършва в Съюза на съветските социалистически републики.(Аплодисменти).

  Пролетарският интернационализъм не само не противоречи на борбата на работниците от отделните страни за национална, социална и културна свобода, но и осигурява, благодарение на международната пролетарска солидарност, подкрепа за бойното единство, необходимо за победата в тази борба. Само в най-тесен съюз с победоносния пролетариат на великия Съветски съюз, работническата класа на капиталистическите страни може да победи.

   Само като се борят ръка за ръка с пролетариата на империалистическите държави, колониалните народи и потиснатите национални малцинства може да се постигне освобождаването им. Само чрез революционен съюз с работническата класа на империалистическите страни с националноосвободителното движение на колониите и зависимите страни се крие пътят към победата. Защото, както ни учеше Маркс, империалистическите страни потискат други народи, а „народ, който потиска други народи, не може да бъде свободен“.

  Комунистите, които принадлежат към потиснатите, зависимите нации, да се противопоставят успешно на шовинизма в редовете на своята нация, освен ако едновременно не покажат на практика на масовото движение, че те всъщност се борят за освобождението на своя народ от чуждо иго.  От друга страна комунистите на потиснатата нацията да направят необходимото, за да образоват своите трудещи се маси в духа на интернационализма,  да водят решителна борба срещу потисническата политика на „собствената“ си буржоазия, за правото на пълно самоопределение на поробените от него народи. Ако не направят това, тогава те няма да улеснят трудещите се от потиснатата нация да преодолеят своята национална зависимост. Ако „говорим“ в този дух, ако ние, с цялата си сила, в нашата работа покажем убедително, че сме еднакво свободни и от двете, и от националния нихилизъм, и от буржоазния „национализъм“, в този случай ще можем да водим наистина успешна борба срещу шовинистичната демагогия на фашистите.

  Ето защо правилното и конкретно приложение е толкова важно.

  Ленинско-сталинската национална политика. Това определено е необходимо, може да е предпоставка за успешна борба с шовинизма – мощен инструмент за идеологическо въздействие върху масите, срещу  фашистите . (Аплодисменти).

III. УКРЕПВАНЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ И БОРБА

ЗА ПОЛИТИЧЕСКОТО ЕДИНСТВО НА ПРОЛЕТАРИАТА

  Другари! В борбата за създаване на единен фронт, значението на ръководната роля на Комунистическата партия нараства необичайно. Посветеният организатор, движещата сила на единния фронт на работническата класа всъщност е само комунистическата партия. Комунистическите партии могат да осигурят мобилизацията на най- широките маси трудещи се за единна борба срещу фашизма и настъплението на капитала само с всестранното укрепване на собствените си редици. При развиване на своята инициатива, при осъществяване на марксистко-ленинската политика и правилната, гъвкава  тактика, съобразена с конкретната ситуация на класовите сили.

УКРЕПВАНЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ

  В периода между VI и VII конгрес нашите партии в капиталистическите  страни несъмнено са се разраснали и втвърдили значително. Но би било много опасна заблуда да се опрем на това. Колкото повече ще се разширява единният фронт на работническата класа, толкова повече шум ще има. Ако се изправим пред нови, сложни задачи, толкова повече ще ни трябва работа върху политическото и организационното укрепване на нашите партии.

   Единният фронт на пролетариата придвижва армията от работници, която ще може да изпълни мисията си, ако начело на тази армия „е водеща сила, която показва нейните цели и пътища. Тази водеща сила може и трябва да бъде само силна пролетарска революционна партия. Когато ние комунистите полагаме всички усилия за установяване на единство, ние не правим това от тясната гледна точка за набиране на нови членове на комунистическите партии. А „трябва да укрепим цялостно комунистическите партии да увеличават числения си състав именно водени от сериозното желание да укрепим единния фронт. Укрепването на комунистическите партии „представлява не тесен партиен интерес, а интереса на цялата работническа класа. Единството, революционната сплотеност и бойната готовност на партията  това е най-ценният капитал, който не принадлежи на само на нас, а на цялата работническа класа. Нашата готовност да вървим заедно със социалдемократическите партии и организации, за които  се борим, като съчетаваме и ще съчетаваме вълната на  борба с  фашизма с непримиримата борба срещу социалдемокрацията като идеология и практика на помирението с буржоазията и следователно и с всички прониквания на тази идеология в собствените ни редици. Със смелото и решително провеждане на единнофронтовската политика ние срещаме пречки в собствените си редици, трябва на всяка цена да ги премахнем възможно най-скоро.

  След VI конгрес на Коминтерна във всички комунистически партии в капиталистическите страни проведоха успешна борба срещу тъмните тенденции на опортюнистичното приспособяване към условията на капитализма. Съветската стабилизация  срещу заразата от реформизъм и легални илюзии, помогна на нашите партии да прочистят редиците си от различни десни опортюнисти, като по този начин укрепиха болшевишкото си единство и боеспособност.

  Борбата се провеждаше по-малко успешно, а често и изобщо не се провеждаше против сектантството. Сектантството вече не се проявяваше в примитивни форми, както в първите години от съществуването на Комунистическия Интернационал, и, прикривайки се зад формалното признание на болшевизма, забави развитието на болшевишкия масов политически живот. В наши дни това често вече не е „детска болест“,  пише Ленин, но е вкоренен порок, от който е невъзможно да се отървете без решаване на проблема за създаване на единен фронт на пролетариата и преминаването на масите от позициите на реформизма към страната на революцията.

  В сегашната ситуация сектантството, самодоволното сектантство, както ние го квалифицираме в проекторезолюцията, на първо място, то пречи на нашата борба за осъществяване на единния фронт – сектантството, е доволно от своята доктринерска ограниченост, неговото изолиране от реалността на живота на масите, е доволно от своите опростени методи за решаване на сложните проблеми най-важните въпроси на работническото движение въз основа на шаблонни схеми, – сектантството, което претендира, че знае всичко и смята, че не е необходимо да се учи сред масите, в уроците на работническото движение, – с една дума за сектантството, както се казва, морето е до колене. Самоувереното сектантство не иска,  не желае и не може да разбере, че ръководството на работническата класа от комунистите от политическата партия не се постига с гравитация. Ръководната роля на комунистическата партия трябва да бъде спечелена в битките на работническата класа. За това трябва не да рецитираме ръководната роля на комунистите, а във всекидневието си да печелим и спечелим доверието чрез масова работа и правилна политика работеща за масите. Това е възможно само ако ние, комунистите, в нашата политическа работа  се съобразяваме сериозно с действителното ниво на класово съзнание на масите, степента на тяхната революционност, ако трезво оценим конкретната ситуация не върху основата на нашите желания, а въз основа на това, което реално съществува. Ние трябва стъпка по стъпка, търпеливо да улесним преминаването на широките маси към позициите на комунизма. Никога не бива да забравяме думите на Ленин, който ни предупреди , че „Въпросът е просто да не приемаме, че това е остаряло за нас, остаряло за класата, остаряло за масите“. Сега няма ли достатъчно такива доктринерски елементи, другари в нашите редици, които в единнофронтовската политика винаги и навсякъде усещат само опасности? За такива другари, целият единен фронт – това е една голяма опасност. Но тази сектантска „принципност“ не е нищо повече от политическа безпомощност пред трудното, прякото ръководство на борбата на масите.

  Сектантството е особено изразено в надценяването на революционизма, формиран в масите, като се надценяват темповете на тяхното отстъпление от позициите на реформизма, в опитите за прескачане на трудните етапи и сложните задачи в движението. Методите за водене на масите на практика често се заменят с възприети методи за ръководене на тясна партийна група. Подценени са силата на традиционната връзка на масите с техните организации и водачите, и когато масите не прекъсват веднага тези връзки, те започват да ги лекуват също толкова сурово, колкото и  техните реакционни водачи. Шаблонизира се тактиката и лозунгите се използват за всички страни, особеностите  и специфичната ситуация не се отчита във всяка отделна страна. Отхвърля се необходимостта от упорита борба в средата на самите маси за спечелване на повече частични искания на работниците и работа в реформистките профсъюзи и фашистките масови организации. Политиката на единния фронт често се заменя с голи  фрази от абстрактната пропаганда. Сектантските нагласи пречеха не по-малко на правилния подбор на кадрите, образованието и култивирането в персонала, свързан с масите, ползващ се с доверието на масите,  революционно самоограничение и опитност в класовите битки, способност да комбинира практическия опит на масите с принципната твърдост на болшевика. Така сектантството значително забави растежа на комунистическите партии, затрудни провеждането на истинска масова политика, възпрепятства използването на трудностите на класовия враг за укрепване на позициите на революционното движение, пречеше на завоеванието на широките пролетарски маси на страната на комунистическите партии. Борейки се най-решително за изкореняване и преодоляване последните останки от самодоволното сектантство, трябва да направим всичко по силите си да засилим своята бдителност и се борим срещу десния опортюнизъм  и срещу всички негови специфични прояви, като се има предвид, че неговата опасност ще нарасне при широкото обединение. Вече има тенденции към намаляване на ролята на комунистическата партия в редовете на единния фронт и в помирението  със социалдемократическата идеология. Необходимо е да не се губи от поглед тактиката на единния фронт  метода за визуално убеждаване на социалдемократическите работници в правилността на комунизма и грешната реформаторска политика, а не помирението със социалдемократическата идеология и практика. Успешната борба за установяване на единния фронт задължително изисква постоянна борба в нашите редици срещу тенденцията да се омаловажава ролята на партията, срещу легалните илюзии, срещу отношението към спонтанността и автоматизма както при личните прояви на фашизма и в поддържането на колебания в момент на решителни действия в единния фронт.  Другарят Сталин ни учи, че „партията в работата си  успя да съчетае най-висшите принципи (да не се бърка със сектантството) с максималните връзки и контакт с масите (да не се бърка с формализма), без които е невъзможно  партията не само да учи масите, но и да се учи от тях, не само да води масите и да ги издига до нивото на партията, но и да слуша гласа на масите и да отгатне техните неотложни нужди“.

ПОЛИТИЧЕСКОТО ЕДИНСТВО НА РАБОТНИЧЕСКАТА КЛАСА

  Другари! Изграждането на единен фронт за съвместна борба на комунистите и социалдемократическите работници срещу фашизма, настъплението на капитала поставя и въпроса за политическото единство, за единната масова политическа партия на работническата класа. Социалдемократическите работници все повече се убеждават от опита, че борбата срещу класовия враг изисква единно политическо ръководство, тъй като двойствеността на водачеството затруднява по-нататъшното развитие и укрепване на единната борба на работническата класа. Интересите на класовата борба на пролетариата и успехът на пролетарската революция диктуват необходимостта от една единствена партия на пролетариата във всяка страна. Постигането на това, разбира се, не е толкова лесно или просто. Това е бавен, изискващ упорита работа и борба, отнемащ време процес. Комунистическите партии трябва да отчетат нарастващото желание на работниците за обединение на социалдемократическите партии или отделни организации с комунистическите партии, да се вземе твърдо и уверено в свои ръце инициативата по въпроса за това обединение. Каузата за обединяване на силите на работническата класа в една революционна пролетарска партия в момент, когато международното работническо движение влиза в периода на ликвидиране на разкола, –  това е наша работа, това е работа на международната комунистическа партия.

  Но ако за да се създаде единен фронт на комунистическите и   социалдемократическите партии е достатъчно да се съгласят да се борят срещу

фашизма, настъплението на капитала и войната, след това създаването на политическо единство е възможно само въз основа на редица определени принципни условия от фундаментално естество.

  Това обединение е възможно само първо, при условие на пълна независимост от буржоазията и поповете, значително прекъсване на блока на социалдемокрацията с буржоазията; второ, при предварително изпълнение на единните действия; трето, при признаване на необходимостта от революционно сваляне на господството на буржоазията и установяване на диктатурата на пролетариата под формата на съвети; четвърто, при условие че откажат да подкрепят своята буржоазия в империалистическата война; пето, при условие че партията е изградена на основата на демократическия централизъм, осигуряващ единство на волята и действието и проверката на изпълнението въз основа на опита на руските болшевики. Трябва търпеливо и другарски да обясняваме  на демократичните работници, защо политическият живот, единството на работническата класа  са невъзможни без тези условия? Трябва да обсъдим смисъла с тях и значението на тези условия. Защо е необходимо постигането на политическо единство на пролетариата, пълната независимост от буржоазията и разбиването на блока на социалдемокрацията с буржоазията? Защото целият опит на работническото движение и в частност опитът на  коалиционната политика в Германия показаха, че  политиката на класово сътрудничество води до политиката на зависимост от буржоазията до поражението на работническата класа и победата на фашизма. И единственият начин не е помирителна класова борба срещу буржоазията, пътят на болшевиките е сигурният път към победата!

  Защо трябва да е предпоставка за политическо единство установяването на единството на действието?

  Тъй като единството на действието отблъсква напредъка на капитала, а фашизмът е възможен  още преди мнозинството от работниците да се обединят на обща политическа платформа за събаряне на капитала, развитието на единство на възгледите по основните пътища и; цели на борбата на пролетариата, без която е невъзможно обединението на партиите, изисква повече или по-малко дълго време. А единството на възгледите се развива чрез съвместната борба срещу класовия враг днес. Вместо единен фронт, предлагат незабавно обединение, но това означава да се постави коня зад каруцата и да мислиш, че каруцата ще върви напред. (Смях.)  Именно защото за нас въпросът е политически единството не е маневра, както за много социалдемократически лидери, ние настояваме за прилагане на единство на действието като един от най-важните етапи в борбата за политическо единство.

  Защо е необходимо да се признае революционното сваляне на буржоазията и установяването на диктатурата на пролетариата под формата на съветска власт?

  Защото опитът от победата на великата октомврийска революция е един,  а  друг – горчивите уроци от Германия, Австрия и Испания за целият следвоенен период които потвърдиха, че победата на пролетариата е възможна  само чрез революционно сваляне на буржоазията и че буржоазията по-скоро би удавила работническото движение в море от кръв, отколкото да позволи на пролетариата  мирно установяване на социализма. Опитът на Октомврийската революция показа със собствените си очи, че основното съдържание на пролетарската революция е пролетарската диктатура, която е призвана да служи на пролетариата и да сломи съпротивата на свалените експлоататори, да въоръжи революцията, да се бори с империализма и да доведе революцията докрай, да изгради социализма. Да се ​​реализира диктатурата на пролетариата като диктатура на огромното мнозинство над незначителното малцинство, над експлоататорите, – но само като такава може да се реализира – за това имаме нужда от всички слоеве на работническата класа, по-голямата част от селячеството и другите трудови хора, без които, без да ги включвам във фронта на революционната борба е невъзможна  победата на пролетариата. Защо нашето условие за политическото единство е отхвърлянето на подкрепата за буржоазията в империалистическата война?

  Защото буржоазията „води собствена империалистическа война, има грабителски цели, против интересите на преобладаващата част от народа, под каквото и прикритие да се е водила тази война. Защото всички империалисти съчетават крайно засилената експлоатация и потисничество на работниците в страната. Да се подкрепи буржоазията „в такава война означава предателство на интересите на страната и международната работническа класа.

  Защо в крайна сметка условието за единство е да градим партията върху основата на демократичния централизъм?

  Защото само партия, изградена върху основата на демократичния централизъм, може да осигури единство на волята и действието, води пролетариата „към победа над буржоазията, която има такова мощно оръжие, като централизиран държавен апарат.  Принципът на демократичния централизъм издържа блестящо историческата проверка въз основа на опита на руската болшевишка партия, партията на Ленин и Сталин.

  Да, другари, ние сме за единна масова политическа партия на работническата класа. Но оттук идва и необходимостта, както казва другарят Сталин, от „войнствена партия, революционна партия, достатъчно смела за да „води” пролетариите към борбата за власт, е достатъчно опитна, за да разбере сложните условия на революционната среда и достатъчно гъвкава за премахване на всякакви и всички капани по пътя към целта“.

  Ето защо е необходимо да се постигне политическо обединение  въз основа на посочените условия. Ние сме за политическото единство на работническата класа! Затова искаме да си сътрудничим по възможно най-близък начин с всички социалдемократи тези, които са за единен фронт и искрено подкрепят обединението на посочената база. Но точно защото сме за обединение, ще го направим.

  Нека да се борим решително с всички „леви” демагози, които „бутат”, се опитват да използват разочарованието на социалдемократическите работници, за да създават  нови социалистически партии или интернационали, например срещу комунистическото движение и по този начин задълбочават разцеплението в работническата класа.

  Ние „приветстваме нарастващото желание сред социалдемократите работници за единен фронт с комунистите. В този факт виждаме, надяваме се,  нарастването на тяхното революционно съзнание и начало на преодоляване на разцеплението в работническата класа. Вярвайки, че единството на действията е наложително необходимо и е най-сигурният път към създаването на политическо единство на пролетариата, ние декларираме готовността на комунистите Интернационалът и неговите секции да влязат в преговори с Втория интернационал и неговите раздели за установяване на единството на работническата класа в борбата срещу настъплението на капитала, срещу фашизма и заплахата от империалистическа война. (Аплодисменти.)

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

  Другари!

  Приключвам доклада си. Както можете да видите, предвид промените във времето на VI конгрес, положението, поуките от нашата борба и на основание степента на консолидация на нашите партии, която вече е постигната, сега поставяме по нов начин редица въпроси и на първо място въпросът за единен фронт и относно подхода към социалдемокрацията, реформаторските профсъюзи и другите масови организации.

  Има мъдреци, които виждат във всичко това отклонение от нашите основни позиции, някакъв вид завой надясно от линията на болшевизма. Какво пък! Гладна кокошка, казват в България, винаги  мечтае за просо. (Смях, бурни аплодисменти).

  Нека си мислят каквото си искат тези политически пилета (Смях, бурни аплодисменти). Малко ни интересува това. За нас е важно, че нашите собствени партии и широките маси в целия свят са разбрали правилно какво правим.

  Нямаше да сме революционни марксисти, ленинци,  достойни ученици на великите Маркс – Енгелс – Ленин – Сталин, ако ние в зависимост от променената ситуация и текущите промени в света на новото работническо движение не беше съответно преструктурирана нашата политика и тактика. Нямаше да сме истински революционери, ако не се учихме въз основа на нашия собствен опит и опита на масите.

  Искаме нашите партии в капиталистическите страни да говорят  и действат като истински политически партии от работническата класа, така че те всъщност играят ролята на политически фактор в живота на страната си, за да водят винаги активните болшевишки маси с политиката си и не се ограничават до пропаганда и критика, и гръмки призиви за борба за пролетарската диктатура.

  Ние сме врагове на всякакъв схематизъм. Искаме да вземем предвид конкретната ситуация във всеки момент и на всяко дадено място, а не да се действа според определен модел навсякъде, не забравяйте, че в равни условия позицията на комунистите не може да бъде еднаква.

  Искаме трезво да отчетем всички етапи в развитието на класовата борба и в растежа на класовото съзнание на самите маси, за да могат да намерят и разрешат на всеки етап специфичните задачи на революцията, съответстващи на този етап на революционното движение.

  Искаме да намерим общ език с най-широките маси, за  борба срещу класовия враг; да намерим начини за окончателното  преодоляване на изолацията на революционния авангард от масите  и всички работници, както и за преодоляване на фаталната изолация на самата работническа класа от нейните естествени съюзници в борбата срещу буржоазията, срещу фашизма.

  Искаме да въвличаме все по-широки маси в революционното дело, класовата борба и да ги доведе до пролетарската революция, върху основата на техните горещи интереси и нужди и въз основа на собствения им опит.

  Искаме, по примера на нашите славни руски болшевики, образец на водеща партия, Комунистическия интернационал – колективен орган на комунистическите парти; Съветския съюз като пролетарска държава — да бъдат пример за революционен героизъм на немските, испанските, австрийските и други комунисти с истински революционен реализъм и да се сложи край на последните следи от схоластиката и силния шум около сериозните политически въпроси.

  Искаме да въоръжим цялостно нашите партии, за да решим  най-трудните политически задачи, които стоят пред нас. За това е необходимо да повишават теоретичното си ниво, да се възпитават  в духа на  Марксизма-ленинизма, а не в мъртвото доктринерство.

  Искаме да изкореним самодоволното сектантство от нашите редици, което най-напред прегражда пътя ни към масите и пречи за провеждането на истинска болшевишка масова политика. Ние искаме да се засили всячески борбата срещу всички специфични прояви на десния опортюнизъм, като се има предвид, че опасността от него  ще нараства именно в практиката на провеждането на нашата масова политика и борба.

  Ние искаме комунистите във всяка страна да  научат и използват всички уроци от собствения си опит като  революционен авангард на пролетариата. Искаме те да се научат да плуват в бурните води на класовата борба, вместо да  стоят на брега като наблюдатели и регистратори на прииждащите вълни в очакване на хубаво време. (Аплодисменти.)

  Това искаме!

  И ние искаме всичко това, защото само по този начин работническата класа начело на всички трудещи се, обединени в милионна революционна армия, ръководена от Комунистическия интернационал, и имаща такъв велик, мъдър кормчия като нашия лидер, другаря Сталин (бурни аплодисменти), със сигурност ще успее да изпълни своята историческа мисия – да помете фашизма и с него капитализма от лицето на земята.

(Цялата зала става на крака и бурно скандира за другаря Димитров.  От всички страни на различни езици се чуват възгласи на делегати: „Ура да живее другаря Димитров“, изпълнява се „Интернационала“ на всички езици на света. Отново има буря от аплодисменти. Викове: „Да живее другарят Сталин, да живее другарят Димитров! Възклицание: „Другарят Димитров, знаменосец на Коминтерна, болшевик. Ура!“ Възклицание на български: „Другарю Димитров, вие сте боец и ​​юнак на Комунистическия интернационал срещу фашизма, ура!” Делегациите пеят своите революционни песни на: италиански – “Бандера Роса“;  на полски –  „На барикадите; на френски –„Караманьол“; на немски –„Червеният  Веддинг“; на китайски – „Марш на Китайската червена армия ).

Превод Милчо Александров