Желю Железов
Продължение от бр. 12/68/2013
Капиталистическият НП е възможен и мислим само като „разширено” стоково производство, което е едно и също – като натрупване на капитал. Точно тук се появява трудният за проумяване въпрос, който и днес много учени мъже не могат да разберат: как принаденият продукт се превръща в принадена стойност, която под формата на печалба се превръща в паричен капитал, т. е. в инструмент за интензивно разширяване на производството? Към решаването на този въпрос водят два подхода: в първия случай (използван в немарксистките икономически теории) отделните капиталисти и техните капитали се разглеждат като обособени и независими един от друг феномени в приетия идеализиран модел на затворена човешка общност. В този случай нещата са лесно разбираеми: отделните капиталисти, произвеждащи в различните отрасли на общественото производство, разменяйки помежду си посредством парите (във функцията им на средство за размяна) своя принаден продукт, го реализират без остатък. Но! Описаното състояние е само привидност, разсъдъчна абстракция. Затова вторият подход разглежда отделните капитали като съвкупен обществен капитал (СОК), така както произведеният продукт е СОП, независимо от това, че е частна собственост на отделните капиталисти. Така че СОК е разумна абстракция, понятие за същността на нещо реално съществуващо. Ако за изследване на натрупването приложим този втори, научно обоснован подход, ще направим три възможни допускания:
Първо, идеализираната затворена човешка общност се състои само от капиталисти и наемни работници; първите заедно със свитата от потребни и паразитни прослойки, изхранвани от капиталистите, а вторите – наемните работници заедно със семействата си, преживяващи само от работната заплата на заетите работници. В този случай разширеното възпроизводство, следователно и натрупването на капитал в парична форма става невъзможно, защото тази част от принадения продукт предназначена за натрупване не може да бъде продадена, т. е. превърната в паричен капитал, тъй като в затворената общност за нея не съществуват купувачи. (Тук предлагам на любезния читател да спре и се позамисли. Предлаганото твърдение изразява твърде елементарно явление и въпреки това е изключително трудно за проумяване.) При тези условия общността ще бъде в перманентна криза на свръхпроизводство, изход от която капиталистите ще търсят или чрез собствено разширено потребление на предмети на разкоша, и/или чрез унищожаване на нереализираната част от принадения продукт. Но в този случай, както отбелязва Р. Люксембург, въпросната общност ще живее не в условията на капиталистически НП, за който натрупването е иманентно (вътрешно необходимо) свойство, а в условията на някаква въображаема например феодална форма, не способна да натрупва принадена стойност.
Второ, изход от парадоксалната ситуация ще потърсим чрез допускането, че в общността съществуват индивиди, които не са капиталисти, нито наемни работници и следователно произвеждат (създават разменна стойност) не по капиталистически начин (без експлоатация на наемни работници). Тези индивидуални производители до някое време ще изкупуват цялата неизконсумирана от капиталистите част от принадения продукт, с което ще създават условие за превръщането му в паричен капитал. Но тази възможност ще се изчерпи бързо защото натрупването на капитала е едновременно и негова концентрация. Чрез „лошите ценови условия”- както се изрази г. Хърсев – капиталистите постоянно и постепенно ще унищожават тези некапиталистически производители или, както е прието да се наричат „средна класа”. Днес това на практика се вижда например от появата на супер и хипер маркети, които унищожават кварталните бакалии и превръщат техните собственици в наемни работници. Това развитие, ликвидиращо некапиталистическите производители, не може да достигне своя предел – превръщането на общност съставена само от капиталисти и наемни работници, защото, както видяхме по-горе, такова общество е невъзможно. На определен етап от развитието на общността жизнените условия на мнозинството съставено от наемни работници ще ги принудят да осъзнаят, че съществуващата обществена форма е „неестествена”, (състояние на системна криза) и ще я премахнат. Как? Чрез „експроприация на експроприаторите” (Маркс), която може да се реализира по различни начини, в т. ч. и чрез насилие или мирно. Фактът, че и днес, 5-6 века след появата си, капитализмът е все още жив, макар и сериозно болен (системна криза), ни подсказва, че той е намерил някакъв начин за преодоляване на перманентната криза на свръхпроизводство в процеса на натрупването на капитала. Това ще илюстрираме със следващото
Трето допускане. След като капиталистите се убеждават, че натрупването на капитал в затворената общност е ограничено във времето, решават да нарушат изолацията на общността и да потърсят купувачи на проблемната част от принадения продукт вън от нея. А там – океан от докапиталистически производители, и/или неконкурентноспособни капиталисти. Така персонифицираният капитал, лишен от способност за историческо мислене, си въобразява че е открил неизчерпаем източник на натрупване, което му осигурява вечно битие (Идеята за „Краят на историята” на Ф. Фукуяма).
Напускаме територията на идеализирания модел и се потапяме в реалността. Аналог на въображаемата общност първо стават метрополиите на колониалните империи, а външни купувачи – населението на колониите, полуколониите и на слаборазвитите страни. След разпадането на колониалната система Светът се разделя на Център, който включва развитите капиталистически страни и Периферия – всички останали страни и народи – бездънен резервоар за натрупването на капитала в страните от Центъра (Златният милиард). Природата на капиталистическия НП е такава, че той може да съществува само в такава форма, която необратимо разделя Света на богати и бедни страни и нации, а във всяка нация, в т. ч. и в нациите от Центъра, на бедни и богати индивиди и класи. Това разделение и като реалност и като тенденция се доказва с официални и неопровержими статистически данни.
След краха на социализма България попадна директно в „Периферията” на съвременния свят, което на практика беше неизбежно. Надеждата, че членството й в ЕС ще я извади от там и ще я приобщи към „Центъра” е илюзия, и то доста наивна. ЕС е някакъв доста неопределен съюз на силно развити империалистически държави и средно и слабо развити страни, ръководен от неолиберална идеология и политика, с неолиберална икономика, заменила възникналата след Втората световна война „Държава на всеобщото благоденствие” (Welfare State). Това са обстоятелства, които, за сега, правят необратим процеса на задълбочаваща се социална диференциация в и между страните от ЕС. Тази участ на България (като част от Периферията) се определя от факта, че по-голямата част от реалната икономика и финансовата система са собственост на чуждестранния капитал, в т. ч. и на ТНК. Нещо повече, политическият елит от целия спектър се хвали с привлечените чуждестранни инвестиции и обещава да привлича още чужди „стратегически инвеститори”. Останалата незначителна част от икономиката е собственост на слабата политически и икономически национална буржоазия и на компрадорите. Последните, по обясними причини, са доминирали в почти всички правителства от началото на прехода. Управлението на ГЕРБ е еталон на компрадорска политика, което, между другото се доказва и от хипертрофичния интерес към развитието на инфраструктурата, както и от безропотното подчинение на волята на САЩ и ЕС , което носи колосални облаги за компрадорите и нищета за народа.
Господството на финансовия капитал, персонифициран главно в ТНК и САЩ и ограбването на богатствата на народите от Периферията се реализира освен чрез пряко насилие (Ирак, Югославия, Афганистан, Либия и мн. др.) и чрез износ на капитал, а вече и на промишлени производства от Центъра към Периферията – нещо, което не се вижда и разбира само от слепци. За всеки, който е проумял този очеваден факт, днешният хал на България е чудовищна перверзия: за четири социалистически десетилетия народът създава могъща промишленост и модерно селско стопанство, оценено за стотици милиарди долари и след това разрешава на шепа продажни малоумници да прахосат всичко, разпродавайки го за жълти стотинки на външни „стратегически инвеститори”, които ежегодно изнасят от страната около 15 милиарда лева печалба, т. е. безвъзмездно отнета от труда на хората принадена стойност. Обаче истинската перверсия се свежда не толкова до това, че един просветен народ допусна да бъде излъган от малоумници (случвало се е и на други народи), а до това че продължава да им вярва и венцехвали, и да избира от техните среди своите парламенти, президенти и правителства.
Лайтмотив на казаното до тук е доказателството, че сегашната бедност и продължаващото й задълбочаване е обективен процес, необходим (закономерен) резултат от процес, обозначаван в науката с понятието „натрупване на капитала”. Вникването в неговата същност предполага наличие в личния научен арсенал на читателя поне на две от основните понятия на политическата икономия – капитал и ценност.
Капиталът е натрупан, овеществен (в рамките на втората, очовечената природа) умствен и физически човешки труд. Като такъв, независимо от различните форми и метаморфози, той е обществено отношение между индивиди и класи, едни от които притежават условията на общественото производство (средствата за производство), благодарение на което законно отнемат съвсем безвъзмездно от непосредствените производители част от продукта на техния труд – наречен от Маркс „принаден продукт” – за да го превърнат в „принадена стойност” (да не се бърка с „добавена стойност”) – форма в която той може да се натрупва безпределно и става фактор за разширено възпроизводство, но само във формата си на паричен капитал. Другата страна на отношението са наемните работници (на физическия и умствения труд), които не притежават средства за производство и за да възпроизвеждат живота си са принудени да продават единствената стока, която притежават – работната си сила. Следователно работната сила на наемния работник (умствен или физически) не е капитал (стоков), защото приложението й не носи принаден продукт (стойност) за притежателя й.
Ценността е термин, разсъдъчна абстракция за обозначаване на много на брой и с различна природа феномени. Като научно понятие (разумна абстракция) негов предмет е ноумен – умопостигаема (интелигибелна), сетивно, а следователно и разсъдъчно непостижима същност. Трудността за разбирането му като проблем се усложнява и от факта, че в основните европейски езици и езикови групи, с изключение на немския език, този ноумен се обозначава с два термина и/или понятия: в бълг. ез. – стойност и ценност, в рус ез. съответно стоимость и ценность. В немския език за него съществува само един термин – Wert. Употребата на двата термина създава у някои хора убеждение, че съществуват два вида ценности: материални (стойности) и духовни, между които не съществуват връзки и отношения на зависимост. Карл Маркс е създателят на теорията на ценността (наречена много по-късно „аксиология”). Това той успява да направи благодарение на преодоляването на противоположността между двата монистични мирогледа – материалистическия и идеалистическия, т. е. на т. нар. „основен въпрос на философията”, съдържание на който фактически е въпрос за произхода и същността на „идеалното”. За домарксовия материалист-монист светът е материален. „Идеалното” няма реално битие, а е само идеален образ на реалната действителност в съзнанието на индивида, разбиран като чисто природно същество. „Идеалното” може да напуска главата само като познавателен процес и да съществува вън от нея изключително като знание или духовна култура (въплътено знание). Затова този материализъм е бил и е мироглед на учените-природоизпитатели при формирането на природните науки на Новото време. Според идеалистическия мироглед, „идеалното” има битие вън от човешката глава. За обективния идеализъм то е реално (обективно) съществуващо инобитие на Абсолютната идея. Според субективния идеализъм, „идеалното” е субективна реалност, резултат на човешката мисловна дейност. Логиката на тази теза води до солипсизъм: реално съществува само мислещият индивид, възприятията на който не са способни да създават обективно знание.
За Маркс „идеалното” има реално битие като ценност (Wert) вътре и вън от човешката глава. Като такова то е същност, differentia specifica на втората, очовечената природа. За определение на процеса, в който човекът очовечава природата вън от себе си, както и своята природа, Маркс използва термина „отчуждение”, употребяван преди него от Гьоте, Русо, Хегел и др. Но, ако за обективния идеалист Хегел „…отчуждението на съзнанието полага вещността”, Маркс смята, че “Когато действителният, телесният човек, застанал върху здравата, добре закръглената земя, събиращ в себе си и излъчващ от себе си всичките природни сили, полага благодарение на своето отчуждение своите действителни, предметни същностни сили като чужди предмети, то не полагането е субект: такъв се явява субективността на предметните същностни сили, действието на които трябва да бъде също предметно. Предметното същество действа по предметен начин, и то не би действало по предметен начин ако предметното не се съдържаше в неговото съществено определение. То само затова твори или полага предмети, защото самото то се полага от предмети и че то от самото начало е природа. По такъв начин, работата стои не така, като че то в акта на полагането преминава от своята “чиста дейност” към сътворяването на предмета, а така, че неговият предметен продукт само потвърждава неговата предметна дейност, неговата дейност като дейност на предметно природно същество.” Внимателният прочит на тази много съществена и трудна за разбиране мисъл ще ни покаже, че тя не е антитеза на Хегеловата идеалистическа теза, а е синтеза на материалистическата и идеалистическата тези, което се вижда от продължението на цитираната мисъл: „Ние виждаме тук, че последователно проведеният натурализъм или хуманизъм, се различава както от идеализма, така и от материализма, явявайки се заедно с това обединяваща ги истина. Ние виждаме в същото време, че само натурализмът е способен да разбере акта на световната история.” (Т. 42, с. 149)
От написаното по-горе следва, че всички ценностни форми или ценността изобщо имат идеална природа. Понятията „материални ценности” и „духовни ценности” са истинни, само доколкото определят природата на носителите на ценността и природата на потребността, която задоволяват, а самата ценност винаги има идеална природа. Както информацията винаги има виртуална природа, независимо от носителите си.
Отчуждението или по-късното понятие „практика” (дейност, субективност), които създава Маркс, изразяват исторически развиващ се процес, който преминава през три формации: първобитно-общинна (ПОФ), икономическа (ИОФ) и комунистическа (КОФ). Отчуждението през първата формация Маркс нарича „игра на природните сили на индивидите”. Продуктът на тази игра притежава свойството „потребителна ценност”, независимо от това каква потребност – материална или духовна – удовлетворява. Втората, ИОФ се появява когато, в резултат на прогресивното развитие на производителните сили на обществото, започва обществено разделение на производствената дейност на индивидите, което постепенно превръща подавляващата й част от игра на природните сили в труд, който става субстанция на новопоявилата се форма на ценността – разменната ценност. Тя, от своя страна, превръща продукта на труда в стока. Природата на стоковата ценност (стойност) като овеществено обществено отношение обикновено се осъзнава превратно – явление наречено от Маркс „стоков фетишизъм”. Написах всичко това, за да разсея широко разпространеното заблуждение, че машините и особено съвременните автомати създават разменна ценност, заблуждение предизвикано от неспособността на мисленето да различи потребителната от разменната ценност на стоките. Едва когато индивидът проумее това различие, а следователно и специфичната особеност на разменната ценност, ще е способен да разбере натрупването на капитала като натрупване на богатство в имущите класи и бедност и мизерия в класата на наемния труд, както и натрупването на богатство в страните от „Златния милиард” и неотвратимото обедняване на страните и народите от „Периферията”.
Всичките съществували и съществуващи социални теории, с изключение на Марксовото учение, разглеждат бедността и мизерията като неотвратимо зло, като необходимо следствие от природното неравенство между индивидите.
„Философите само по различен начин са обяснявали света, но задачата се състои в това, той да бъде променен” (последният, 11-ти от Тезисите за Фойербах). С това Маркс ни казва: станалото и ставащото, в т ч. и бедността и мизерията, може да бъдат обяснени (вярно или не). Бъдещото развитие вече не може да бъде стихия, както е било до сега. И тъй като то, бъдещето не съществува, хората сами трябва постоянно и целенасочено да го сътворяват. Те ще правят това толкова по успешно, колкото по-пълно и точно е знанието им за обективната тенденция на общественото развитие, която е идеална реалност. Една от основните заслуги на Маркс е доказателството, извършено с точността на природните науки, че тази тенденция води към трета, към комунистическата обществена формация (КОФ), когато бедността и мизерията безвъзвратно ще останат в историята. Догадка, че човечеството е преминало и преминава през две обществени формации (ОФ) се съдържа още в творчеството на Хесиод (700 г пр. н. е.). Четири века по-късно Аристотел ще потвърди че, трудът (робския) е и ще бъде вечна основа на обществения живот. Такъв е и смисълът на библейския мит за грехопадението. Според Марксовата формационна теория за общественото развитие, втората, ИОФ, в която човечеството продължава да живее, има триединно основание. Подобно на Пресветата Троица в „Символът на вярата”, където единният Бог се явява в три лица (ипостаси): Бог Отец, Бог Син и Свети Дух, основа на ИОФ е трудът в своите три лица: трудът като дейност на индивидите, собствеността като натрупан труд и ценността като отношение – на индивидите към природата и помежду им, – превръщащо популацията на човешките индивиди в общество (социум, втора природа).
Вечна ли е ИОФ, т. е. край на историята ли е тя, както скоро написа Ф. Фукуяма и каквито са предразсъдъците на всички антимарксисти? Тя би била вечна, ако вечно и неизменно е нейното основание – триединният труд. Какво обаче се случва с последния? Отговорът е скрит например в един напълно автоматизиран автомобилен завод. Очеваден факт е, че днес дори най-развитите страни, постигнали впечатляващи успехи в автоматизацията, са много далеч от онзи предел, когато постоянно ускоряващото се нарастване на производителната сила на труда ще го ликвидира като „лишаване от спокойствието, свободата и щастието” (Адам Смит), за да го превърне отново в свободна игра на природните сили на човека. Следователно по-нататъшното развитие на човечеството и неговата съдба ще зависят от промените в труда като троица. Промените в първото лице на троицата са лесно разбираеми и дори видими и могат да се определят като все по-пълно обобществяване. Второто лице – собствеността – в условията на капитализма се проявява като частна капиталистическа собственост. Доведеното до крайност противоречие между тези две лица на труда се нарича системна криза на капитализма, и единствено възможния изход от нея е замяната на капиталистическата й форма с групова (кооперативна) собственост върху средствата за производство. Замяната на една форма на собственост с друга по–висша се определя с понятието „социална революция”. Съвременната капиталистическа система е бременна (в деветия месец) с нов обществен строй. Не е известно кой ще бабува, кой и как ще го изроди – нормално или чрез цезарово сечение, и какво ще представлява новопоявилият се обществен строй. Маркс не ни казва, защото е убеден, че „не могат да се създават рецепти за готварницата на бъдещето”. Марксистите все още не са способни да отговорят, защото не са се освободили напълно от доктринерско-догматичните наслоения в мисленето си. Антимарксистите са включили всичките си производствени мощности за производство на глупости. Идейни противници на капитализма, но не споделящи частично или напълно Марксовото учение, усилено създават красиви но, най-често, утопични социални теории. (Майкъл Албърт, Джон Холоуей, Наоми Клайн, Гордън Бигелоу и мн. др.) Абсолютна интелектуална криза! На нейния фон се осмелявам да споделя своите (в някаква степен оригинални) идеи: новият обществен строй, който ще се пръкне из утробата на капитализма, независимо как ще се нарича, ще бъде част, може би последна, от ИОФ. Смятам, че причисляването му към КОФ, като нейна низша фаза, беше и е груба грешка в тълкуването на Марксовото учение, и е една от теоретичните причини за краха на реалния социализъм. Никакъв етап, фаза или стадий не могат да се причисляват към КОФ, докато хората възпроизвеждат материалния си живот чрез труд. В този смисъл капитализмът не е последна, а е предпоследна „прогресивна епоха на ИОФ”.
Третото лице на троицата – ценността – е най-мистериозно. Справедливо (духовна ценност) е, когато СОП се разпределя според вложения по количество и качество труд (материална ценност) от частните му производители. Това важи за докапиталистическото просто стоково производство. СОП на капиталистическото производство е собственост на капиталистите, които го разпределят помежду си според изразходвания постоянен и променлив капитал. Това разпределение те приемат за абсолютно справедливо. Но то се приема за справедливо и от цялото общество по две причини: първо, общественото битие на индивидите-пролетарии определя съзнанието им. „Съзнанието на господстващата класа е господстващо съзнание” (Маркс). Второ, класата собственик на средствата за материално производство притежава и средствата за духовно производство, което й дава възможност да манипулира общественото съзнание.
Единствено справедливото разпределение на СОП – според труда – ще стане пак възможно, когато частната капиталистическа собственост се превърне отново в частна трудова собственост на асоциираните производители. Когато производителната сила на индивидите, а заедно с нея и те самите престанат да бъдат стока, човечеството ще направи грандиозна стъпка в развитието си, навлизайки в действително последния и вече неексплоататорски строй на ИОФ.
Заключение. България е осъдена, и то за дълго, на бедност. Причините за това са твърде много; те са в нас и извън нас – в Европа и в Света като цялост ; в миналото и в настоящето. Една от тях обаче заслужава специално внимание: ние българите сме уникално явление – най-бедните и най-послушните, ако не и най-наивните „европейци”. Ако Иван Хаджийски бе свидетел на днешния ни хал, би измислил още по-екзотично сравнение от „скопен вол” за търпението на българина.
Октомврии 2013 г. Написал : Желю Железов
Тел. За контакти – 028557791
