“Втората икономика”

Трите откъса от различни изследвания, посветени на това явление в живота на съветското общество, целят да насочат вниманието на читателя към основните характеристики както на съдържанието и същността му, така и към решаващите последствия от наличието на тази икономика за по-нататъшното развитие на страната.

В студията на Грегъри Гросман “Разрушителната самостоятелност – историческата роля на подмолните тенденции в съветското общество” (включена в излезлия под редакцията на Стивън Ф. Коен сборник “Тунелът в края на светлината”, издаден през 1988 год. от калифорнийския университет Бъркли) направо се подчертава, че “разцветът на сенчестата икономика в СССР, заедно с другите подмолни елементи и явления като злоупотребите и незаконното присвояване на части от общонародното богатство, корупцията и организираната престъпност, доведоха, в края на краищата, до парализирането и разрушаването на цялата система.” Връхна точка на тези процеси беше подчиняването и практическото контролиране от тяхна страна на значима част от управляващия бюрократичен апарат в Партията и държавата. Заедно с това, в редица сектори бяха сериозно затормозени – а някъде и направо прекъсвани или разрушени вертикалните механизми за упражняване на власт и комуникация между различните “етажи” на управлението и на обществото. Това съвпадна с все по-осезаемата преориентация на личните (а може би и груповите) интереси и преданост на една значителна част от номенклатурата в посока към все по-отчетливо оформящите се нови, вече неофициални източници и центрове на богатство и власт. Взети в своята съвкупност, всички тези процеси и тенденции се оказаха съдбоносни за самото съществуване на съветската система във всичките и измерения – международни и междунационални, държавно-административни, обществено-политически и икономически.” (1)

“Възникването и бързото разрастване на “втората икономика” в периода от средата на 60-те години допринесе за задълбочаването на икономическата криза от средата на 80-те и за последвалото разпадане на съветската икономика”, се изтъква пък в почти едноименната студия на Владимир Г. Тремл и Михаил Алексеев, включена в сборника “Икономическите изменения след комунизма” под редакцията на Робърт У. Кембъл, публикуван през 1994 едновременно в Сан Франциско (САЩ) и Оксфорд (Великобритания). (2)

“От една страна, сенчестата икономика възниква като следствие от недостига на определени стоки, предмет на засилено потребителско търсене, проявяващо се на пазара. На пръв поглед и до известна степен тя като че ли задоволи донякъде този вид търсене…. Заедно с това обаче недостигът на дадени стоки за широко потребление води до засилване и разрастване на обособени групи организирана икономическа престъпност. Самото им възникване и съществуване, както и все повече разпространяващата и засилваща им се дейност, с течение на времето се превръща в значим фактор, водещ до цялостната социално-икономическа и политическа дестабилизация на обществото” – такава характеристика дава на въпросните явления пък известната изследователка Татяна Корягина, научен сътрудник в съветския Институт за икономически изследвания. До 1989 год. той беше ръководен от Тигран Хачатуров, известен като убеден противник на теориите и практиките на “пазарната икономика”. (3)

Независимо от твърде големия обем и съдържание на предишната глава, посветена на навярно неочакваното за много хора и, може би, в някои отношения направо феноменално дълголетно “съжителство” в недрата, а и в структурите на съветското общество на такива две противоречиви и явно противоборстващи си тенденции, не смятаме, че сме могли да дадем напълно удовлетворителен за всички отговор на иначе толкова простичкия въпрос:

“А как, ВСЕ ПАК, всичко това се е оказало възможно?”

В тази връзка вероятно ще бъде полезно да си спомним, например, че всички идеи – по принцип – си имат и свой собствен живот, който, било “по инерция”, било под въздействието на емоции или вследствие на съществуващи традиции, често пъти има свойството да продължава и дълго време след като вече са се изчерпали или дори изчезнали първоначалните причини и фактори, довели до появата им на този свят.

Заедно с това никога не следва да се забравя или дори омаловажава обстоятелството, че в условията на успоредно съществуване на обществено-икономическите системи на социализма и капитализма е напълно естествено определени идеи от едната система да прескачат и намират в една или друга степен почва у другата.

Такива процеси по принцип винаги са протичали и ще протичат обективно. Успоредно с тях има място обаче и друга, извънредно активна и дори изключително агресивна дейност на целенасочено внушаване и дори натрапване на определени ценности, характерни за едната система, върху практически всички други общества, страни и системи в света, в който живеем.

Така например, естественият академичен и специализиран интерес към “възраждането” на идеите на “свободния пазар” и пазарните механизми през 70-те и 80-те години на миналия век – под влиянието най-вече на професор Милтън Фридмън от Чикагския университет и Джефри Сакс от Харвард – беше съпътстван от една извънредно широко и многопланова дейност от страна на държавни и редица други специализирани институции. Целта на тази дейност беше както пропагандиране, така и практически налагане на въпросните виждания за възможна стопанска практика, като едва ли не задължителни за всички модели и идеологии, а също и за цялостното устройство и последващия живот на цели страни и модели.

Тук от значение е да се напомни, че първото, отчетено като “извънредно успешно” прилагане на идеите на професорите Милтън и Сакс стана в условията на… кървавата военна диктатура на генерал Пиночет в Чили, установена след престъпния антиконституционен преврат и убийството на законно избрания президент на тази страна Салвадор Алиенде на 11 септември 1973 год. Последваха пазарните реформи в Боливия и Аржентина, проведени при условия и “традиции” доста наподобяващи тези в Чили при Пиночет. Заедно с тях към подобни рецепти за “изход” от икономическата стагнация и инфлация прибягнаха и страни като Великобритания, а също така и Полша. Естествено беше при такова развитие на нещата интерес към въпросните идеи да бъде проявен от страна на определени кръгове и в Съветския съюз. В политическо отношение обаче този интерес съвпадаше с тенденциите към едно, на първо време, “социалдемократическо” преориентиране на Партията и държавата.

Според нас тук се корени и значителна част от факторите и причините, довели в крайна сметка до толкова неочакваните, почти лавинообразни изменения както в СССР, така и в цялата социалистическа система. Ако вътре в съветското общество, в самата система, не съществуваха социално-икономически прослойки и обществено-политически сектори, заинтересовани от едно подобно развитие , то едва ли някаква особена “привлекателност” или “интелектуално въздействие” на идеите за “свободна пазарна икономика” сами по себе си биха могли да доведат до подобни, толкова широкомащабни последици. Едва ли и каквито и да било “наследени от миналото” традиции или чувства биха могли така “резултатно” да осъществят подобно, почти пълно разрушаване на социализма без наличието на съвсем определени класови интереси със съответната степен на организираност, стремящи се точно към това.

През първите десетилетия на съветската власт беше прието да се счита, че подобни враждебни на социализма прослойки следва да се търсят преди всичко сред определени кръгове на селячеството, сред засегнати от новата власт социално-професионални формирования и особено, разбира се, сред т.н. “непмани” и други представители на класите на бившите капиталисти, които се стремяха към възстановяването на предишния си социален статус, нарушен от революцията.

Колективизацията обаче превърна практически цялото селско население на страната в селскостопански работници, трудещи се в колективните или държавни селскостопански предприятия.. Ускорената индустриализация пък доведе до създаването на изключително многочислена работническа класа в промишлеността и градовете. Всичко това предизвика намаляването, а впоследствие – и до почти пълното изчезване и на представите и опасенията за съществуването вътре в селячеството на някаква активна квази-социална база за възраждането на капитализма. Така, ако през 1926 год. селяните са били 83 % от населението на страната според статистическите данни, то през 1975 относителният им дял е бил вече само 20 %. За същия период общият брой на работниците в промишлеността, строителството и транспорта е нараснал от 5 милиона души през 1926 год. на 62 милиона през 1975 год. (4)

След 1953 год. обаче в недрата на социалистическата система започнаха да зреят “гнезда” и за една друга, нова социална икономическа база за възприемане и разпространение на буржоазни идеи. Корените и се намираха сред онези части от населението, които по един или друг начин получаваха възможности за дейност , водеща към лично обогатяване и облагодетелстване. По същество това беше един много специфичен вид “частнособственическа” дейност базираща се, “подхранваща се” и ползваща възможностите и активите изключително и само на социалистическата икономика, основаваща се на общонародна собственост.

Това е основната, родилната, а и най-важната определяща черта на явлението, което постепенно започна да придобива “гражданственост” както в обществото, така и в съответната изследователска литература като “втората”, скритата”, “сенчестата” или направо “подмолната” икономика, съжителстваща редом с първата, социалистическата, законната икономика в недрата на съветския обществено-политически и икономически строй.

Другите важни отличителни характеристики на това явление беше, че носителите му – както първоначално, така и през доста дълъг период от време – фактически не бяха обособени като някаква отделна обществена класа или дори отделна прослойка. По същество това бяха просто някои от многобройните работещи в непосредствено производителните сектори на промишлеността и селското стопанство. За разлика от останалите, те активно търсеха възможности и използваха времето си преди всичко за дейности, водещи към личното им облагодетелстване и обогатяване. В зависимост от случая понякога въпросните дейности бяха оформявани като “напълно законни”. Други пък бяха “на ръба на закона”, а нерядко – и в открито противоречие с него. Така или иначе, в следващите години един постепенно все по нарастващ брой хора намираха все повече средства и начини да повишават личните си доходи чрез действия, отнасящи ги по един или друг начин към сектора на т.н. “втора”, “сенчеста” или “подмолна” икономика. На практика, това все по-осезаемо оформяше и възраждането на една, първоначално “квази-социална” обществена класова прослойка, с течение на времето приемаща и определен, дребнобуржоазен статут.

Появата и развитието на въпросната, по същество “частнособственическа”, паразитираща “втора икономика” върху организма на социализираната, общонародна икономика и на облагодетелстващия се от нея обществен слой, беше най-вредната, най-разложителната за цялата социалистическа система част от “наследството” от времето на управление преди всичко на Хрущов – но и на това на Брежнев.

Както анализираше и Ленин, безпочвено би било да се очаква , че склонността към “частнособственическа” дейност ще изчезне “веднъж завинаги” с политическата победа на социалистическата революция. Както е известно, на Сталин се удаде чувствително да ограничи както сферите и мащабите на проявите и, така и обществените последствия от нея. При Хрущов и Брежнев обаче въпросната квази-“частнособственическа” инициатива получи такова широко разпространение и такъв разцвет, че по-късно при Горбачов и Елцин вече беше в състояние дори частично да “подмени” цели сектори, преди всичко от непосредствено производителните области на съветската икономика.

“Втората икономика” е явление, което оказа изключително дълбоко зловредно въздействие не само върху непосредственото функциониране на системата на съветската икономика. По същество тя се оказа начина за възраждането и укрепването на частнособственическия начина за извличане на доходи, а оттам – и на считаната едва ли не за “безвъзвратно изживяната” система на капитализма като разпределение и производство.

Втората икономика е дълбоко корупционна и криминална по същността си. Поради това тя намери изключително благоприятна почва за идейното и обществено “маскиране” на природата си чрез изключително активното възхваляване и пропагандиране на достойнствата на капитализма – при това в най-откровените му “неолиберални”, от нищо неограничавани и “стеснявани” чисто експлоататорски измерения. Естествено беше и именно въпросният криминално-“неолиберален” конгломерат да стане и най-активния вътрешен източник за неограничено финансиране – а и за непосредствено организиране на всевъзможни антисоциалистически кампании и прояви, целящи първоначално само привидното “социалдемократизиране” на Партията и държавата, а впоследствие и цялостното разрушаване на социалистическата система.

По-късно в настоящата глава ще се върнем отново към тези въпроси и ще анализираме по-подробно различните аспекти на тези унищожителни последствия от съществуването на “втората икономика”. Преди това обаче считаме за необходимо да запознаем читателите с дефинициите за нея в изследователската литература като специфично обществено-икономическо явление. Ще разгледаме и различните конкретни форми и прояви на нейното съществуване и функциониране, укрепване и разрастване, размерите и мащабите на дейността й.

В книгата си се придържаме към определението, според което “втората икономика” представлява вид икономическа дейност, целяща получаване на частни придобивки и печалба, както със законни, така и с незаконни средства. Всъщност, това е и определението, което дава на въпросното явление и Грегъри Гросман, автор на излязлото още през 1977 год. може би най-значително изследване на този проблем.Основните му изводи в общи линии се споделят и от голяма част други сериозни анализатори на тази тематика. (5)

Включването както на законни, така и на незаконни действия с цел лично обогатяване в периметъра на “втората икономика” е от особено значение за добиването на вярна представа както за същността и, така и за гамата от специфични обществено-политически последици от съществуването и функционирането и.

От една страна безспорно е, че всеки вид дейност, целяща частнособственическо обогатяване, неминуемо поражда и стимулира ценности, идеи и обществени отношения, различаващи се от тези на присъщата при социализма определящо колективна икономическа дейност.

В този смисъл при определени положения “втората икономика” може да се превърне и в източник на заплаха за социализма. На времето това ясно се осъзнаваше както от Ленин, така и от последователите му при вземане на решението за въвеждане на “новата икономическа политика” (НЕП-а) в изнемогващата от икономическа разруха Съветска Русия. Кубинците също си даваха сметка за този вид опасности, свързани с техния т.н. „специален период“ на насърчаване на чуждите инвестиции и частната стопанска дейност.

Включването както на “законни, така и на незаконни средства” в определението на “втората икономика” не е равносилно на поставяне на отрицателен знак и пред двете страни на тази дефиниция. Естествено беше, например, заетите с решаване на предимно най-жизненоважните проблеми на общественото развитие, на изцяло обществените отрасли на социалистическата икономика, дори просто технически да не съумеят да обхванат и такива дейности като различните дребни поправки, услугите или дребностоковия обмен. В този смисъл във всяка социалистическа страна съвършено законово съществуваха и дадени обеми частна икономическа дейност.

Практикувани в определени сфери и мащаби, тези дейности просто заемаха полагаемото им се и неоспорвано от никого естествено място в цялостния спектър на съответната икономика. Съветският съюз не беше някакво изключение от това общо правило. За периода 1950-1985 години обемът на законната частна икономическа активност там дори намали относителния си дял спрямо общия обем на обществения сектор. В същото време обаче значително се разшири както размерът, така и относителният дял на незаконната частна икономическа дейност. И именно тази тенденция имаше изключително разложително, а в крайна сметка – и унищожително въздействие върху цялата социалистическа система и стопанство.

Влизащите в разрез с постановките на закона сектори на “втората икономика” от рода на т.н. “черна борса” и прочие, не са, разбира се, изключителен “прерогатив” само на социалистическите страни и общества. В условията на капитализма незаконната икономическа дейност заема такива форми като, например, проституцията, подправяне на съответните отчети с цел избягване на данъци, продажбата на наркотици, нерегламентирани лекарства, контрабандни спиртни напитки. През първите десетилетия на ХХ-тия век, когато в САЩ действаше “сухия режим”, “черният пазар” на спиртните напитки там придоби чудовищни размери. По-късно, в годините на Втората световна война същото се случи и при продажбите на автомобилни гуми, захар и други дефицитни стоки, включени в установената тогава купонна система.

При социализма, който по принцип поставя в определени граници частната стопанска дейност, “черният пазар” е още по-голям потенциален проблем. Освен това съществува опасност той да бъде и допълнително усложнен поради обстоятелството, че в социалистическите страни потребителското търсене на редица стоки често надхвърля обема на предлагането. Причините за това трябва да се търсят във факта, че социалистическите революции често избухваха и побеждаваха в страни със слабо развита икономика или поради налаганата от външни фактори необходимост от повишено внимание към отбраната и сигурността. Последното, от своя страна, пък ограничава обема на капиталовложенията, насочени към производство на стоки за широко потребление. При това положение обикновено се прибягва до купонна система на разпределение, при което продължителното чакане на дълги опашки става обикновено явление.

На този фон, като неписано правило, колкото по-дълъг е списъкът на дефицитните стоки, толкова по-голяма става съблазънта от различни начини за “заобикаляне” на законите. Обикновено реакцията на социалистическите общества спрямо този вид “съблазни” се изразява в засилени образователни и възпитателни кампании, както и в “затягане” на законовите ограничения спрямо нерегламентираните частни икономически дейности.

Ако наличието на “черен пазар” в страни със слабо развита икономика се възприема, общо взето, повече или по-малко спокойно от по-голямата част от икономистите по света, то съществуването и разрастването на “втора икономика” в държава като Съветския съюз предизвика нещо далеч по-силно от просто учудване, както сред марксистите, така и сред изследователите със съвършено други идеологически ориентации.

В голяма степен това се дължеше и на обстоятелството, че дълго време просто нямаше каквито и да било сериозни научни изследвания, посветени на процесите и явленията в тази област. В излезлия през 1948 год. труд на британския марксист Морис Доб, посветен на “Икономическото развитие на Съветския съюз след 1917 година” не се споменава нищо по този въпрос. Той не беше и подобаващо засегнат и в разширеното и преработеното му издание, излязло от печат през 1966 год. – с изключение, може би, на споменатите там два случая на “черноборсаджийство” през 1920 год. (6)

Същото беше и положението в съветските научни изследвания. С изключение на Т. И. Корягина, за която стана вече дума в началото на настоящата глава, до 1980 год. практически никой друг съветски икономист не обърна сериозно внимание на проблемите, свързани с функционирането и разрастването на “втората икономика”. (Това едва ли следва да се възприема като изненада, като се вземат предвид изнесените красноречиви факти през 1989 год. в изследването на Андерс Аслънд, озаглавено “Борбата на Горбачов за икономическа реформа”. Според някои от тях от 1960 год. насам три от четирите водещи съветски икономически научни института са били ръководени от привърженици на теориите и практиките на т.н. “парично-стокови отношения” – тоест, на “пазарната икономика”.) (7)

В нито един от излезлите през тези години повече или по-малко фундаментални трудове и изследвания на известни съветски икономисти не се дори споменава каквото и да било за т.н. “втора икономика”. В това отношение могат да се посочат книгите на Л. Леонтиев, “Кратък курс по политическа икономия”; Г. А. Козлов (ред.), “Политическа икономия на социализма”; Г. С. Саркисянц (ред.), “Съветската икономика – постижения и перспективи”; П. И. Никитин, “Основи на политическата икономия”; Юрий Попов, “Очерци по политическа икономия” и др. (8)

В последните си размисли по “Икономическите проблеми на социализма в Съветския съюз”, публикувани през 1952 год., Й. В. Сталин обръща специално внимание на продължителното съществуване на частно производство на стоки за широко потребление в редица провинциални райони. Обаче и той не прави дори и намек за евентуалните опасности за социализма в резултат на функционирането на частнособственически сектор в социалистическата система. Вероятно причините за това се коренят в изключително ограничените размери на подобен род явления по онова време. (Тази информация се съдържа в публикуваната през 1972 год. книга на Брус Франклин “Сталин – какъвто е”. (9)

Кратък анализ на състоянието на “черния пазар” с чужда валута в СССР се съдържа в излязлото през 1961 год. изследване на американския икономист Виктор Перло, озаглавено “Как работи съветската икономика”. Той обаче също е склонен да разглежда това явление преди всичко като нещо много ограничено и временно. В тази връзка Перло цитира и изказване на тогавашния първи заместник министър-председател на СССР Анастас Микоян, според което “черният пазар” е “шепа мръсна пяна, изплувала на повърхността на обществото ни”, която “не може да се определя като тенденция, заслужаваща вниманието ни”. (10) Дори новата книга на Виктор и Елен Перло, излязла през 1980 год., върху съветската икономика, предлагаща откровена и информативна дискусия на някои въпроси, отново загърбва проблемите на “втората икономика”. (11)

На фона на това почти пълно пренебрежение на въпросната тематика от мнозинството както марксистки, така и буржоазни изследователи, все пак през 70-те години в света се оформя група учени с най-различна мирогледна и политическа ориентация, които проследяват сериозно и внимателно развитието на тези явления. Някои от тях са от СССР, други от САЩ и Западна Европа, трети са дори специални агенти на ЦРУ.

В резултат на този интерес, по силата на обща инициатива на Грегъри Гросман (Калифорнийския университет) и Владимир Тремл (Университета Дюк), от 1985 год. започва редовно издание на съвместни периодически сборници върху “втората икономика” в СССР. В рамките на тази инициатива, за периода 1985-1993 години бяха публикувани 51 изследвания от 26 автора , активно работещи по темата. Повече от половината от тях са посветени на положението в СССР по времето на Брежнев. Значителна част от първичната информация се базира на данните, получени от анкети и изследвания на мненията и настроенията на 1061 семейства, напуснали СССР от 1971 до 1982 години. (12)

Заедно с това, благодарение на въпросната съвместна инициатива на университетите Бъркли и Дюк беше съставена и една доста обширна библиография на основните западни езици, съдържаща 269 изследвания на различни аспекти на “втората икономика” в Съветския съюз и страните от Източна Европа. (13) Успоредно с нарастването на броя на изследователите, работещи по този въпрос, все повече се засилваше и реалното му присъствие и влияние в цялостния обществено-политически и икономически живот на тези страни.

Що се отнася до съществуващото в Съветския съюз законодателство, то по принцип не допускаше наличие на много видове частна икономическа дейност. Освен в случаите на оказване на помощ в дома и семейството, то забраняваше използването на каквато и да било форма на наемен труд. Не се разрешаваше и продажбата или препродажбата на стоки с цел извличане на допълнителна печалба, забраняваше се търговията с чужденци, притежаването на чужда валута, практикуването на търговска дейност за лично облагодетелстване.

В резултат на всичко това не съществуваха реални, законно утвърдени възможности за експлоатация на чужд труд. Заедно с това, както вече отбелязахме и преди, социалистическия обществен строй в СССР и съветското законодателство допускаха в определени рамки практикуването на някои видове частна икономическа дейност. По тази причина по-голямата част от тази дейност, създаваща конкретни материални блага, предоставяща определени услуги и прочие, така или иначе оставаше “на светло” и функционираше в рамките на закона. (Заедно с това съществуваха и случаи на преминаване на едни или други сектори “на сянка” и ангажиране с полулегални или дори откровено незаконни начинания.)

Съветското законодателство, например, даваше възможност на хората, заети в колективите или държавните селски стопанства, да имат и частни селскостопански участъци, ненадвишаващи площ от ¾ акра *. Често подобно право се предоставяше и на лица, незаети непосредствено в селскостопанското производство.

* acre – акър = ~4 дка. – Бел. пр.

По статистически данни, през 1974 вече почти 1/3 от общия за страната брой работни часове в селското стопанство са били положени в частните участъци. Това е съставлявало почти 1/10 от всички работни часове за цялата икономика.

Пак според същите данни по това време работещите на участниците за лично ползване са давали и почти ¼ от общата селскостопанска продукция в Съветския съюз.**За реализиране на продукцията от частния сектор беше създадена системата на т.н. “кооперативни пазари”.

** Най-вероятно тук става дума по-скоро за стоковия дял от продукцията – т.е. онзи, който се изнася непосредствено на пазара – а не за общия  и обем, голяма част от който стигаше за нестоковото обезпечаване на основните потребности на страната и гарантираше изхранването на населението и. Очевидно, по някакви причини – както в СССР, така и в другите социалистически страни от Източна Европа – тези въпроси така си и останаха неизяснени напълно. – Бел. пр.

С течение на времето тази система се активизира все повече и повече. Заедно с това обаче дори самото и название като че ли олицетворяваше съществуващия компромис или дори вътрешно противоречие, тъй като предлаганите на тези пазари стоки идваха предимно от участъците за частно ползване. Въпросното противоречие, както изтъква и Гросман във вече споменатото изследване, се проявява и на други етапи от производството на тези стоки. Така например, практически невъзможно е да се предотврати или отдели използването на семена, торове, вода, фуражи, машини, горива, транспорт и пр. в частното стопанство, тъй като последните по принцип са обща, социализирана собственост. (14)

В Съветския съюз беше широко разпространено и притежаването на частни жилища. Според данните на Гросман към средата на 70-те години половината от населението на страната живее в собствени жилища – ¼ от живеещите в градовете са притежавали жилищата си. Частните жилища, дори и да са напълно разрешени от закона, също могат да се използват като база за частни икономически дейности, които вече влизат в противоречие с него – например, получаване на ненормиран наем, незаконно жилищно строителство и ремонтни услуги, отклоняване на строителни материали от обществения сектор за частни цели, подкупване на длъжностни лица и пр.

Съвсем легално във времето, извън редовните си обществени задължения, професионалисти като лекари, стоматолози, учители, специализирани преподаватели можеха да продават уменията си и да извършват частни услуги.

Естествена практика в извънградските райони беше дейността на различни видове занаятчии, които помагаха при ремонт на къщите или извършваха други необходими дейности, предимно от битов характер. На частни начала можеше да се извършва дори търсенето на злато и други полезни изкопаеми при условие, че намерените находки се продават на държавата. Продажбата на употребявани лични вещи също беше положително регламентирана от закона. (15)

Легалната частна икономическа дейност по принцип не беше някакъв особен проблем в СССР. При това, до идването на Горбачов на власт относителният и дял в общия национален продукт на страната показваше трайна тенденция към намаляване (макар и в същото време да нарастваше като абсолютен обем). Според Гросман, през 1977 год. този дял е бил само 10 % от съвкупния вътрешен продукт при 22 % за 1950 год., например. В същото време обаче – ако се отчете колко пъти е нараснал през същия период съвкупният вътрешен продукт на Съветския съюз – ще се добие по-ясна представа както за обема, така и за значението на частната стопанска дейност в страната, разрешена от закона.

Все по-големи проблеми – особено след 1950 год. – се създаваха обаче от явно разширяващата се и добиваща все по-голямо разпространение практика на незаконното печалбарство. Тя се изразяваше в голямо разнообразие на конкретните си проявления и постепенно проникваше във всички области на обществения живот. Границите на това разнообразие се определяха от степента на изобретателността или въображението на конкретните участници във “втората икономика” или “икономиката в сянка”.

Заедно с това, най-широко разпространената форма на незаконна икономическа дейност беше кражбата от държавата. Тя се вършеше непосредствено на конкретните работни места и в реално съществуващите държавни, обществени, стопански и други организации. Гросман описва този процес по следния начин:

“Селянинът краде фураж от колхоза, за да храни собствените си животни. Работникът краде материали и инструменти, с които после върши собствената си “странична” дейност. Лекарите крадат лекарства, шофьорите – бензин, а понякога използват обществените коли за частни превози или като “собствени таксита”; към “черния пазар” се отклоняват цели камиони дефицитни стоки и материали; строежът на вили или основният ремонт на частни жилища се извършва изцяло с държавни материали; за държавна сметка се набавяха резервни части и се ремонтираха частни коли… и т.н.” (17)

Наред с тези ширещи се практики на дребни присвоявания се осъществяваха и добре организирани систематични кражби “на едро”. Като правило извършителите им бяха постоянно действащи професионални “престъпни банди”, способни да осъществяват дръзки, големи “удари”. Тук имаме предвид предумишлените опити за кражби на едро от страна на разни стопански ръководители, които представяха големи количества стоки като “развалени”, или “повредени” с оглед пренасочването им към “черния пазар”. Широко разпространение добива и практиката отговорниците и служителите в държавните складове да отделят “настрани” част от най-търсените стоки. По този начин те си осигуряваха солидни допълнителни доходи било от “тлъсти рушвети”, подавани от “специални клиенти” или пък от последвали директни продажби на “черния пазар”. Стоките с дълготрайна употреба – например, леките коли, за които се чакаше с години – също предоставяха добри възможности за получаване на подкупи, както и за следващи спекулации предвид, например, препродажба на по-високи цени. (18)

Възможности за реализиране на нерегламентирани от закона печалби предоставяха и сферите на услугите, ремонта, поддръжката и дори собствена производителна дейност. Ремонтите на жилища и на леки коли, шивашките услуги, смяната на мебелировката, строителството на частни жилища, извършвани по незаконен начин, се превръщаха в източници на значителни нерегистрирани доходи. Като правило, извършването им се осъществяваше предимно с държавни материали и в работно време – т.е. време, отчитано като “присъствено” на редовната месторабота.

Осъществяването на частни печалби чрез незаконна производствена дейност често вземаше размерите и мащабите на истински “подмолен” капитализъм в най-прекия смисъл на думата. “Подмолните” капиталисти инвестираха капитали, често пъти организираха истинско широкомащабно производство и продаваха произведеното на “черния пазар”.

Според Гросман артикулите, произведени по такъв начин, най-често са били различни търсени стоки за широко потребление – “определени видове облекла, обувки, домакински потреби, украшения и пр.

Този вид частна икономическа дейност се извършва зад фасадата и с възможностите на промишлени или селскостопански предприятия, които са държавна или обществена собственост. Провеждането на този вид “операции” е включвало и даване на големи подкупи на официални служители в съответните предприятия, за да осигурят нужното “прикритие”. (19)

Показателни в това отношение са изводите на съветския юрист Константин Симис в книгата му “Корупцията в СССР – тайният свят на подмолния съветски капитализъм”, излязла през 1982 год. в САЩ. Обобщавайки впечатленията си като адвокат на много видни подмолни бизнесмени през 70-те години, той изтъква, че в страната е “функционирала система от голям брой фактически частни предприятия” наред с официалната икономика и за нейна сметка.

На базата на обществени ресурси за частни цели са били произвеждани стоки, възприемани като дефицитни – трика, определени видове обувки, слънчеви очила, модни чанти и други. В промишлени мащаби е презаписвана и предлагана западна музика. Според Симис в тази система е имало както фактически “собственици”, така и “цели семейни кланове с многомилионни състояния, контролиращи десетки предприятия”. (20)

Предлага се вече цяла поредица от сериозни публикации, предоставящи доста пълна картина на мащабите и разпространението на “втората икономика” по времето на Брежнев. През септември 1985 год. излиза изследване на Владимир Тремл, озаглавено “Покупката на храни от частния сектор в градските зони на СССР”. Според включените в него данни обемът им е възлизал на 35.5 милиарда рубли годишно. (21) При изпълнение на фризьорско-бръснарски услуги в съответните държавни предприятия пък “системно са били вземани толкова високи подкупи”, че – според заключението на Гросман – “този отрасъл почти цялостно е преминал в сферата на “втората икономика” (22) (“Бръснарски “поглед” към съветската “втора икономика”. Такова е и заглавието на конкретното му изследване, публикувано в съвместното издание на университетите в Бъркли и Дюк през декември 1985 год.)

“Алкохолът в съветската “подземна икономика” – това е названието на друго специализирано изследване на В. Тремл. Според него общата стойност на вина, бира и други алкохолни напитки, произведени от грозде, плодове и други суровини – заедно с незаконно препродаваните на завишени цени държавно произведени напитки – плюс стойността на количествата етанол, откраднат за частни производства през 1979 год. – е възлизала на 2.2 % от целия вътрешен продукт на страната. (23)

(Разбираема е общата логика на авторите на тази книга. И все пак може би по-уместно би било да се дадат отделно стойностите на изброените по-горе производства. В редица случаи личното производство със сигурност е използвало и обществени ресурси и време. В други обаче то е свързано и със значителни лични усилия, в него са вложени труд и лично време на цялото семейство. Освен това, тъй като тук отново става дума предимно за пазарна, парична, стокова стойност, при личното стопанство при онези условия тя едва ли би могла да бъде сравнена със стойностите на директните кражби и присвоявания, за които става дума след това. – Доп. на пр.)

Конкретните примери за мащабите на преките кражби на бензин и други горивни материали се съдържат в изследване на Михаил Алексеев “Черният пазар на бензин в СССР” (април 1987 год.). Според него, в края на 70-те години от 33 % до 65 % от всички покупки на бензин в градските райони на страната са били за сметка на количества, широко предлагани от шофьорите на различни видове служебни коли и обществен транспорт на цени, по-ниски от държавните. (24)

В друго изследване на същия автор, посветено на “Съотношението между стойностите на вложените средства и получените наеми от частното жилищно настаняване в СССР”, се изчислява, че от незаконни наеми през 1977 г. са били получени около 15 милиона тогавашни рубли. (25)

Кимбърли Нойхаузер (“Втората икономика в погребалното обслужване”, февруари 1992 год.) пък посочва, че за подкупи, църковни служби при погребения и пр. е платено над 4 пъти повече от държавните такси за такива случаи. (26)

В “Незаконният пазар на наркотици в СССР в края на 80-те години” (ноември 1990 год.) на Кимбърли Нойхаузер и “Пазарът на проституцията в СССР” (ноември 1989 год.) на Клифърд Геди подробно се изследват тези две особено важни направления на “Втората икономика в годините на “перестройката”. (27)

Марина Курчикян специално изследва начините на работа на “втората икономика” в системата на обществения транспорт в Съветска Армения. Тя ги окачествява като “характерни и типични” за същото явление в цялата страна. Разглежданите начини са подробно описани в студията и “Преобразуването на “втората икономика” в неформална такава”, включена в редактирания от нея и Алена В. Леденьова сборник “Икономическата престъпност в Русия”, издадена през 2000 год. едновременно в Хага, Лондон и Бостън (САЩ) от Международното издателство на юридическа литература “Клувер”.

В студията се описва как шофьор на автобус, например – чиято заплата е доста над средната за страната – си “докарва” от пътниците допълнителен доход, превишаващ тази заплата. Той събира непосредствено от пътниците сумите за превоза, а отчита билети за много по-ниска сума от получената. За да избегне престоя в гаража за ремонт или поддръжка, той предпочита лично да заплати на някого за извършване на нужните дейности. Шофьорът често лично осигурява дори горивото, което по онова време е било по принцип на ниска цена. Според изчисленията на Курчикян, общият чист доход на такъв шофьор – след отчисленията на всички разходи, направени от него за гореописаните операции – в крайна сметка е от 2 до 3 пъти повече от месечната му заплата. По-нататък авторката изтъква, че към края на 80-те години – в резултат както на обективни икономически проблеми, така и поради някои от реформите на Горбачов – едва ли не “цялото” население се оказва въвлечено по един или друг начин в механизмите на “втората икономика”. Нищо чудно, че последната се превръща в “преобладаваща” и господстваща сила и фактор в целия процес на разпределение и насочване на решаващата маса стоки и услуги” (28)

Но какви са били действителните размери на “втората икономика”? Редица изследователи търсят отговор на този въпрос на базата на най-различни методологически подходи и схеми. По-голяма част от тях обикновено се съмняват в данните, използвани от другите – включително и официалните данни за развитието на СССР както преди, така и след 1989 год.

Но всички специалисти единодушно твърдят, че през последните 30 години от съществуването на СССР “втората икономика” в страната е нараствала с ускоряващи се темпове.

В съвместното си изследване “Ръстът на “втората икономика в СССР и въздействието и върху цялата система” Тремл и Алексеев, например, подробно анализират съотношението между официално заработените доходи на населението в някои райони на Русия в Украйна и паричните суми за потребление и спестявания на същото население през същия период от време. Те забелязват, че от 1969 до 1989 години съотношението между тези две финансови категории все повече е намалявало, докато накрая общият обем на разходите и на спестяванията постепенно е започнал да превишава официалните доходи. Като анализират това явление, Тремл и Алексеев правят предположението, че то е следствие от нарастването на нерегламентирано получавани доходи. На тази основа, без да привеждат някакви други данни и доказателства, те формулират и заключението за “бърз ръст на “втората икономика” през периода 1965 – 1985 години” (29)

Въз основа на анализ на статистическите данни за икономическото развитие на СССР, публикувани след 1991 год. Бюнг-Йон Ким (Byung-Yeon Kim) издава през януари 2003 год. изследване, озаглавено: “Мащаби и динамика на конкретното присъствие на “втората икономика” в живота на съветските домакинства”. В него той също стига до заключението, че “за времето от 1969 год. до 1991 год. абсолютният и обем несъмнено се е увеличил.” (30)

През 1990 год. издателство “Правда” публикува “Труд на ведущите съветски изследователи на “втората икономика” (31), в който Т. И. Корягина, научен сътрудник в Института за икономически изследвания към Държавния комитет за планиране на СССР, анализира “втората икономика” в изследване, озаглавено “Сенчестата икономика в Съветския съюз”. В анализа си тя използва методология, сходна с тази на Тремл и Алексеев. Тя също сравнява месечния общ обем на официалните доходи с месечния размер на разходите и спестяванията. Посочените от нея данни потвърждават изводите както за общия ръст, така и за стабилната тенденция на разпространение на “втората икономика”.

Нарастване на месечните доходи, сравнени с нарастването на общия обем на месечните разходи за стоки/услуги и на спестяванията

1960 1970 1975 1980 1985 1988
Месечна заплата в милиарди рубли  

80,6

 

122

 

145.8

 

168.9

 

190.1

 

219.8

Процент в сравнение с 1960 г.    

152

 

180

 

210

 

236

 

273

Общи разходи и спестявания в милиарди рубли  

 

103.2

 

 

223.2

 

 

329.9

 

 

464.6

 

 

590

 

 

718.4

Процент в сравнение с 1960 г.    

216

 

320

 

450

 

572

 

696

 

Тъй като Корягина използва данни, отнасящи се до цялата съветска икономика, тя стига до заключението, че “втората икономика расте по-бързо от официалната икономика. Според нея, ако за периода между началото на 1960 год. и този на 80-те години стойностите на общия национален доход и разходите за стоки на дребно и услуги са нараснали съответно 4-5 пъти, то цялата “втора икономика” е нараснала общо 18 пъти. (32)

И все пак, независимо от заключенията на всички изследвания за нарастване на “втората икономика”, истинските и размери на практика не могат да се измерят точно. Икономисти с различни идеологически предпочитания както от САЩ, така и от СССР, са единни в изводите си за невъзможността да бъдат изчислени размерите на “втората икономика” в сравнение с общия обем на икономиката в страната.

Част от причините за това са свързани с различните определения на явленията в тази област. Неформална”, “сенчеста”, “втора”, частна”, “подземна” или “черноборсаджийска” икономика и прочие – с тези названия далеч не се изчерпва дългия списък на съществуващите определения.

За едни изследователи “разделителната линия” между двата вида явления е тяхната законност или незаконност. За други “втората икономика” е синоним на частнособственическа дейност. За трети от значение е нелегалният, подмолен характер на този сектор.

Съществуват дори предложения точните очертания на процесите и явленията на “втората икономика” да бъдат изчислени чрез сложни математически модели, близки до моделите, с които физиците и астрономите на времето са открили и изчислили орбитата на Плутон чрез изучаване на колебанията на орбитите на съседните планети.

На базата на макроикономически данни от съветската икономика, Корягина прави изчисления, според които годишната стойност на нелегалните стоки и услуги е нараснал от приблизително 5 милиарда рубли от началото на 60-те години до 90 милиарда рубли към края на 80-те.

През 1960 год. съветският национален доход е бил 145 милиарда рубли, изчислен в текущи цени.

През 1988 год. той вече е бил 422 милиарда рубли, а през 1990 год. – 701 милиарда. Това означава, че относителният дял на “втората икономика” се равнява средно на 3.4 % от общия национален доход за 1960 г., на 20 % за 1988 г. и на 12.8 % за 1990 год. (33) (Значителният спад през 1990 год. се дължи на легализирането на много дейности, считани дотогава за незаконни.)

Пак според изчисленията на Корягина общият обем на натрупаните по незаконен път лични спестявания възлиза на 200-240 милиарда рубли или те са около 20-25 % от цялото лично притежавано богатство. (34)

Данните на Корягина отразяват обаче само доходите, получени по незаконен път. За да се добие по-пълна представа за общите доходи от частната икономическа дейност, към нейните цифри трябва да се прибавят и данните за размерите и на легалната частна дейност. Това означава, че обемът на цялата частната икономическа дейност ще е поне с 10 % по-висок, тоест, ще възлиза на 30 % от общия доход през 1988 год. и на 30-35 % от общата сума на личните спестявания през същата година.

Ако се извърши съответното допълнение към данните на Корягина, ще се получи резултат, сходен с направените изводи от Грегъри Гросман, признат за най-голям авторитет в САЩ в тази област, в изследването “Тайната приватизация – разширяване на пазарните механизми в СССР”, публикувано през януари 1990 год.

В него Гросман използва микроикономически данни, получени от интервюта с повече от 1000 емигранти от Съветския съюз. Въз основа на тях той стига до извода, че към края на 70-те години около 30 % от всички доходи на градското население в СССР – тоест, 62 % от всички съветски граждани – са били за сметка на различни неофициални източници. С други думи, става въпрос за различни видове частна икономическа дейност, както нерегламентирана, така и законна. (35)

Тези заключения бяха в значителна степен потвърдени и от конкретните данни за състоянието на “втората икономика” в СССР, официално публикувани след 1991 год. В споменатото си по-горе изследване “Неформална икономическа дейност на съветските семейства – размер и динамика” (издадено през януари 2003) икономистът Бюнг-Йон Ким (Byung-Yeon Kim) от английския университет в Уоруик определи размера на “втората икономика” на базата на официалния “Статистически обзор на бюджета на съветското семейство”. (Според него в периода 1969 – 1990 години съветското правителство е събирало данни за доходите и разходите на извадка от 62,000 и 90,000 семейства. Включените във въпросния обзор дават данни както за официалните, така и за “неформалните” си доходи и разходи. В тези данни естествено се включват доходите и разходите, свързани с частни дейности, без това да означава, че те са били незаконни. “Неофициални” могат да бъдат доходите, получавани както в натура, така и от продажбата на селскостопански продукти и животни или от отделни хора. “Неофициалните” разходи включват и стойността на храни и стоки собствено производство, както и похарчените средства за закупуване на стоки от други лица.)

Ким си дава сметка, че хората, включени към цитирания “Обзор”, по-неохотно са давали сведения за нерегламентираните си доходи и разходи в сравнение с емигрантите, интервюирани от Гросман. От друга страна, последните са в по-голяма степен отчуждени от социализма и живота в СССР от ангажираните в официалния “Обзор” на съветската държава. Поради това възможно е първите да са били и в по-голяма степен обвързани с различни видове частна икономическа дейност от съветските граждани, които са останали да живеят в страната си. Нищо чудно, че данните на Ким за “втората икономика” са определено по-ниски от посочените от Гросман.

Например, Ким изчислява, че доходите от “втората икономика” възлизат на 16 %, а Гросман цитира 28-30 % от всички доходи в страната. Ако отчетем твърде противоречивия статус на групите, обхванати от разглежданите две изследвания, най-приемливо би било да заключим, че истината в случая е най-вероятно някъде по средата. (36)

В друго свое изследване, “Втората икономика – благословия или проклятие за реформата на първата” (публикувано в Лондон през 1989 год. в сборника “Икономическите реформи в света на социализма” под редакцията на Станислав Гомулка и др.) – Гросман стига до заключението, че “втората икономика” е разпространена много по-широко в периферните страни и райони на Съветския съюз, отколкото в самата Русия.

Изчисления на Гросман за относителния дял на размерите на “втората икономика” в различните републики на Съветския съюз по времето на Брежнев.

Русия 29.6 %
Белорусия, Молдова и Украйна 40.2 %
Армения (само етнически арменци) 64.1 %
“Европейските” заселници в Закавказието или Средна Азия  

49.7 %

 

Според Гросман в края на 70-те години 30 % от доходите на градското население за целия Съветски съюз са били от източници на “втората икономика”, но в южните части на страната (Северен Кавказ, Грузия, Армения, Азербайджан, Средна Азия) този дял е бил по-голям отколкото на север (в централна Русия, Прибалтика и Сибир). В някои райони “втората икономика” се е доближавала още повече до мащабите и значението на първата икономика, основаваща се на държавна собственост, а някъде дори я е надминавала.

Разпространението и е било особено силно в някои гранични райони – например, на Одеса или в републики и области, присъединени исторически по-късно към СССР. Поради редица особености от областен или етнически характер хората в някои места са изкарвали почти толкова доходи от частни и/или нерегламентирани дейности, колкото от официалните си работни места. (37) А според данни, представени от Симис и Гросман в някои случаи нелегалните доходи са били дори два пъти по-високи от легалните. (38)

Основаните на официално публикувани данни изследвания на Бюнг-Йон Ким потвърждават изводите на Гросман и други изследователи. И според него “втората икономика” е била най-слабо разпространена в Русия, Естония и Латвия, а най-силна е била в Узбекистан, Грузия, Азербайджан, Киргизия, Таджикистан и Армения. (39)

Колко са били участниците във “втората икономика”? По този въпрос по-голяма част от изследователите са почти единодушни – през 80-те години практически цялото обществото е било обхванато от нея. Счита се, че почти цялото население на страната е било засегнато от нея по един или друг начин. Според цитат, използван от Дейвид Прайс Джоунс в книгата му “Странната смърт на Съветската империя” (Ню Йорк, 1995 год.) по повод практиката на частното печалбарство дори според самият Брежнев “сега вече почти никой не живее само от заплата”. (40)

От значение бяха обаче не толкова дребните кражби, даването на подкупи или купуването на стоки от “черния пазар” като факт, колкото появата на един обособен специален слой хора с доходи – или поне значителна част от тях – свързани с частна икономическа дейност. Някои от тези хора, съумели да натрупат значителни богатства, често са били наричани “брежневските новобогаташи”, както се посочва в студията на Грегъри Гросман “Инфлационни политически и социални последствия от сегашното забавяне на икономическото развитие” (включена в сборника на Ханс-Херман Хьоман/Hoehmann, Алекс Нове и Хайнрих Фогел “Икономика и политика в СССР”, 1986 год.)

С течение на времето въпросната обществена прослойка започваше все повече да придобива очертанията на зараждаща се дребнобуржоазна класа.

Някои изследователи правят опит да определят в проценти ангажираните във “втората икономика”, успели да реализират високи доходи от незаконна частна икономическа дейност. Според Владимир Тремл към края на 70-те години броят на заетите във “втората икономика” е възлизал на 10-12 % от трудовата сила на страната. (42) Икономистката Корягина пък счита, че този брой е нараснал от по-малко от 8 милиона в началото на 60-те години на 17-20 милиона (6-7 % от населението на страната) през 1974 год. и на около 30 милиона (12 %) през 1989 год. (43)

Ето как Гросман обобщава всичко известно за мащабите на “втората икономика” в средата на 80-те години:

“През последните три десетилетия от съществуването на Съветския съюз се оказва, че незаконните видове стопанска дейност са проникнали на практика във всеки сектор и във всяка “пора” на икономиката. Те придобиват всевъзможни форми и очертания – от дребните производства и услуги за масово потребление до осигуряване на значими неща за голям брой потребители. Особено доходоносни се оказват “предприятията” и “индустриите”, свързани със задоволяването на разточителни и скъпоструващи вкусове и прищевки. Постепенно определени отрасли на “втората икономика” придобиват направо гигантски размери, както и напълно професионални форми и методи на организация.” (44)

Именно тези нарастващи мащаби на всевъзможни делови дейности, извършвани извън очертанията на официалната социализирана икономика, в един момент съществено допринесоха за разрушаването на цялата съветска система. От една страна, те в значителна степен създаваха или изостряха икономическите и политически проблеми на Съветския съюз през 80-те години, изисквайки дълбоки реформи и промени. От друга страна, пак те предоставиха и благоприятната икономическа база за идеите и политическия курс на Горбачов, които доведоха до гибелта на съветския социализъм.

На пръв поглед изглежда, че “втората икономика” като че ли изпълняваше определени благотворителни, дори стабилизиращи функции по отношение на социалистическата система и стопанството и. В дадена степен тя наистина посрещаше и задоволяваше някои потребителски търсения и “апетити”, които по една или друга причина се оказваха извън приоритетите на официалната икономика. По този начин се неутрализираха редица признаци на социално недоволство, пораждано от дефицити или от проблеми с качеството на някои стоки. Представяха се и възможности за удовлетворително задоволяване – в рамките на системата – на значителен обем интереси и амбиции на личната инициатива, които в друг случай биха могли да се насочат и пряко против нея.

Може би поради тези причини съветските власти прекалено дълго оставяха без нужното внимание и редица обезпокояващи страни от развитието на “втората икономика” – включително и когато се вършеха отявлени нарушения на закона. Както беше вече отбелязано, съветските икономически изследвания също игнорираха като правило дори видимите проявления на процесите и проявите на съществуването и. Валери Рутгайзер, ръководител на Научно-изследователския икономически институт към Държавния комитет за планиране на СССР (където работи и Корягина) отбелязва в труда си “Сенчестата икономика в СССР” (февруари 1992 год.), че първите съветски публикации по тези проблеми се появяват едва в началото на 80-те години. (45)

Още по-важно е обаче обстоятелството, че от страна на съветските власти така и не бе направено някакво особено усилие за неутрализиране поне на най-острите случаи на закононарушения, допускани в практиките на “втората икономика”. Във връзка с това Гросман отбелязва, че “до началото на 60-те години”втората икономика” в СССР достига не само значително разпространение и размери, но се и отличава с определена степен на организационна и институционна зрялост. В един момент на същия период тя стана обект на яростна кампания от страна на Хрущов. Тя беше толкова остра, че дори се върна смъртното наказание. Както тази кампания, така и всички други подобни мероприятия против “икономическата престъпност”, предприемани преди или след нея, не постигнаха нещо съществено за преустановяване на бързото разпространение и разрастване на този вид забранена дейност. Вместо това “втората икономика” получи нов тласък и разцъфтя по времето на Брежнев (1964-1982 год.) било в резултат на демонстрираното благотворно пренебрежение, а може би – и на мълчаливото поощрение на практиките и от страна на самата власт.” (46)

Едва ли има по-красноречиво доказателство от едно такова “благосклонно пренебрежение” от почти пълното отсъствие на сериозно съдебно преследване на проявите на откровено незаконна икономическа активност. Така например, към началото на 80-те години престъпленията в спекула – закупуване на големи количества стоки с цел препродаване на по-високи цени – представляваха едва 2 % от общия брой официално зарегистрирани икономически нарушения на закона.

Според данни, изнесени в изследването на Михаил Алексеев “Руската “подземна икономика” в преход” – включено в сборника “Глобални доказателства за размерите и влиянието на “подземната икономика”, издаден през 1997 год. от Канадския институт Фрейзър под редакцията на Майкъл Уокър – “истинските размери на спекулативните нарушения са били поне 200 пъти по-високи от официално оповестените.” (47) Обобщавайки, можем да направим извода, че едва ли другите грешки, допуснати от съветското ръководство, са били толкова много, за да нанесат такива значими вреди в перспектива, колкото продължаващото осъдително дълго време пренебрежение и безразличие към съществуването и функционирането на незаконната икономическа дейност.

Независимо от това какви са могли да бъдат различните възможни временни или повече или по-малко значими ползи от “втората икономика” в отделни сектори в определени моменти от развитието на съветското общество, цената, която то, в края на краищата, заплати за нея, беше многократно по-висока.

Тук е особено важно да се разбере, че т.н. “втора икономика” през цялото време съществуваше и процъфтяваше за сметка на първата, основната, социалистическата икономика, основана на обществена собственост. В този смисъл “втората икономика” постоянно нанасяше щети върху икономическите основи на социализма – докато накрая и се удаде и практически напълно да ги разруши.

Дори когато съществуването на ”втората икономика” водеше до задоволяване на определени потребителски “апетити” и неутрализираше някои признаци на социално недоволство, тя почти едновременно с това водеше до разпалване и на все по-големи претенции и на потенциални огнища на несъгласие – и даже на противопоставяне на социализма. Корягина е абсолютно права, като изтъква, че “задоволявайки в определена степен някои дефицити в сферата на потребителското търсене, “втората икономика” заедно с това стимулираше и появата на нови такива.” Непрекъснато “възраждащите” се дефицити още повече насърчаваха и окуражаваха развитието на все по-откровено престъпни звена, сектори и цели отрасли на “втората икономика”. В крайна сметка това водеше до “социално-икономическа и политическа дестабилизация на обществото.” (48)

Заедно с това, колкото повече се разрастваше и засилваше незаконната стопанска дейност, толкова по-често, по-активно, а и по-агресивно започваше да се намесва тя във функционирането и на самата официална, основна, “първа” икономика. От една страна, доколкото “втората икономика” съществуваше изключително за сметка на отклоняването – тоест, на присвояването! – на ресурси от социалистическия сектор, незаконната частна икономическа дейност чувствително вредеше и на ефективността му. Според Алексеев “цели предприятия изнемогваха поради това, че както “входът”, така и “изходите” на системите им фактически работеха главно за “черния пазар”. (49)

Съществуването и функционирането на “втората икономика” определено подкопаваше и системата на икономическо планиране. Така например, ако дадено предприятие се залови да компенсира някои допуснати от плановите органи грешки или неточности като прибегне до услугите или закупи липсващите му материали от “подземния сектор”, плановиците няма да разберат нуждата от въвеждане на съответните корекции за в бъдеще. Като смущаваше или на практика унищожаваше – механизмите за обратна връзка, “втората икономика” фактически принуждаваше системата за планиране “да работи с доста невярна картина за истинското състояние и нужди на икономиката.“ (50)

Наред с всичко това, разширяващата се практика на печелене на пари по частни пътища водеше и до различни видове отрицателни явления от обществен и социално-психологически характер. Все повече се засилваше усещането за социална несправедливост и неравенство, завистта и омразата между хората. Накратко, “втората икономика” водеше до допълнително задълбочаване и разширяване на всички важни икономически и обществено-политически проблеми, които трябваше да решава съветското общество, а заедно с това активно допринасяше за възникването и на нови такива.

“Втората икономика” въздейства разрушително и върху самата Комунистическа партия. Защото само чрез корумпиране на определени партийни кадри може да се обясни едно толкова невероятно положение: Партия, съумяла – макар и не без ущърб за себе си – да се избави успешно както от Бухарин, така и от Хрущов, не беше в състояние вярно да се ориентира и да се освободи навреме и от Горбачов!

Очевидно селячеството, което в миналото беше класовата основа за идеите на Бухарин, нямаше нужда да корумпира Партията, за да съществува. По друг начин обаче стоят нещата с новата класа на предприемачите от “втората икономика”. За да могат да съществуват и процъфтяват, нелегалното производство и търговия трябва да разполагат и с благоразположението на някои предварително подкупени партийни функционери или държавни чиновници. При това колкото повече се разрастват тези незаконни дейности, толкова по-широка и всеобхватна е подкрепящата я корупция. Във връзка с това Симис подчертава, че “нито едно нелегално предприятие не може да се създаде и да просъществува повече от месец без съдействието на някои подкупени фактори в държавната администрация. (51)

През 1979 год. Гросман участва с доклад, озаглавен “Бележки върху незаконната частна икономика и корупцията” в заседание на “Съвместния икономически комитет на Конгреса на САЩ”. Темата на заседанието е била “Съветската икономика във времена на промяна”. В този доклад той отбелязва, че подкупите сред длъжностните лица в СССР са получили “широко разпространение…от най-горните до най-низовите равнища на служебната йерархия.” Бивш съветски прокурор дава пример за корупция на ниско ниво с разказ за “задължаване” на директор на склад за зеленчуци “под страх от уволнение да дава редовно подкупи на определени партийни кадри и на представители на държавната администрация в района си.” (52)

За размерите на корупцията на най-високите етажи на властта може да се съди, например, по някои скандали, които се разразяваха периодично през 70-те и 80-те години. Такива бяха, например, измамите, свързани с производството на памук, суровина от стратегическо значение за съветската икономика. Оказва се, че някои представители на висшето партийно и държавно ръководство откриват “законен” начин да получават милиарди рубли като “премия” за отчитани пределно надути цифри, отразяващи уж “рекордни преизпълнения” на добивите от памук. “Множество ръководители на различни нива – включително и зетя на самия Брежнев – са били съответно подкупени” с цел обезпечаване на успешното провеждане на подобна широкомащабна операция. ”Свой почерк” имаха подкупите и в други съюзни републики. В Азербайджан се купуваха права за частно производство на хайвер; в Грузия се разиграваха прочутите грузински вина и скъпоценни камъни; в Прибалтика частните производители се концентрираха върху производството на деликатесна риба; в Киргизия “втората икономика” се вкопчваше в производството на месо – и прочие.

Всичко това не можеше да “мине” без нужната степен на корумпиране на едни или други партийни ръководители и функционери. (54)

Корупцията достига дори до най-висшите управленски нива на страната. Симис разкрива поръчките, поради които на времето Фрол Козлов, “дясната ръка на Хрущов”, е бил принуден скоропостижно и позорно да се пенсионира. В сейфа на неочаквано починал висш функционер в Ленинград са намерени множество пликове и пакети на Козлов с пачки пари и скъпоценни камъни. Доказано е, че това са били “откупи”, изплатени от редица ленинградски бизнесмени със заведени дела за нелегална икономическа дейност. Козлов е използвал влиянието си за прекратяването на тези напълно оправдани дела. (55)

Александър Гуров, висш служител на съветските органи на вътрешните работи, е цитиран в изследване на Стивън Ханделман с твърде красноречивото заглавие “Другарят Престъпник – новата мафия в Русия”. Според него процесът на корумпиране на Партията от времената на Хрущов и Брежнев до Горбачов е пряко свързан с развитието и разрастването на нелегалната икономическа и организирана престъпност.

Гуров направо заявява:

“Организираната престъпност получи възможности за развитие в периода на хрущовското “затопляне” и отваряне на обществото ни… При Сталин беше невъзможно дори да си представи човек съществуването на организирани престъпни групи в подобен мащаб… След него обаче в обществото ни беше почти открито утвърдено нещо, което би могло да се нарече “Морален кодекс на грабителя”. Разбира се, всичко това беше изцяло в интерес на определена част от партийната бюрокрация. През 1974 год., например, т.н. “търговска мафия” в Москва имаше свои представители дори в най-висшите нива на партийното ръководство. Ако аз или някой друг се опита да предупреди хората за ставащото, то “либералите” просто щяха да се изсмеят, а правителството да ни обяви за луди.

Всичко обаче започна точно така. И именно партийното ръководството даде “зелена улица” на незаконното обогатяване. Всички ние трябваше да се замислим по-сериозно и отговорно върху причините, породили “втората икономика” и свързаната с нея корупция. Те започнаха при Хрущов, после избуяха при Брежнев. При Горбачов обаче организираната престъпност в страната се превърна в истински мощен фактор.” (57)

Макар и не винаги непосредствено и пряко, нивото на корупцията оказваше съществено въздействие и върху политическите проблеми на Комунистическата партия. Занижените критерии на партиен живот и работа, влошаващата се идеологическа подготовка, ширещите се все повече бюрократи и циници – всичко това като в някакъв “омагьосан кръг” се преплиташе тясно с корупционните практики, все по-явно проникващи навсякъде. В резултат на корупцията определен брой партийни функционери и държавни служители се оказаха обвързани с частната икономика. Не беше задължително самите те да участват в производствената или търговска частна дейност. Те ставаха по други начин съществена част от все повече набиращия сила процес на незаконно облагодетелстване и, съответно, обогатяване. Наличието и разрастването на “втората икономика” – независимо от възможните първоначални разумни доводи за допускането и – с течение на времето все повече допринасяше за разширяване и задълбочаване на проблемите на съветския социализъм. “Втората икономика” успешно проваляше всички опити и усилия за формиране на политика за истинското и трайното им разрешаване.

Нека напомним още веднъж, че разрушаването на социализма не се дължеше на тези проблеми – колкото и тежки и остри да са били те. Унищожението на социализма беше постигнато от Горбачов и неговия начин на мислене, насочен към утвърждаване на “втората икономика”.

Връзката на Горбачов с “втората икономика” стана очевидна в поетия от него политически курс след 1986 год. “Втората икономика” допринесе за появата на определен цинизъм. Първоначално той касаеше преди всичко възможностите на съветската икономика резултатно да реагира на повишеното потребителско търсене на някои стоки. Постепенно този цинизъм все повече се пренасяше и към системата на икономическа политика като цяло, както и към възможностите на Комунистическата партия да действа и дори да съществува като единен обществен механизъм. Горбачов се възползваше от това – а с публичните си изяви и политика по същество той сам допълнително насърчаваше и раздухваше този вид обществени нагласи и настроения.

От друга страна, създаваната от “втората икономика” – първоначално – дребнобуржоазна класова прослойка постепенно укрепваше във все по-значими и организирани сектори в социалистическото общество с лични и групови интереси “извън” социализма. А този факт засилваше противоречията в него.

Тази беше вътрешната база, осигурила благоприятни възможности за развиване на възгледите на Горбачов в полза на “свободния пазар” и частнособственическата икономика.

Партийното и държавно ръководство на страната твърде дълго и по различни поводи прояви също демонстративно неразбиране и подценяване на идеологическите проблеми и опасности, пораждани и раздухвани от настъплението на “втората икономика”. Имаше дори моменти, когато се отричаше наличието на подобна опасност и съпровождащите я проблеми.

Вече споменатият по-горе Фрол Козлов е един от първите известни примери на подобно самодоволно лицемерие от страна на високопоставени ръководители. Както посочват Джон и Маргарет Питман в изследването си “Мирното съвместно съществуване –теория и практика в Съветския съюз” (1964 г.) Козлов заявява от трибуната на ХХІІ-рия Конгрес на КПСС, че “в съветското общество вече не съществува социална основа за поява и развитие на каквито и да било опортюнистически течения в Партията.” (58) В същото време се оказва, че той самият систематично и безочливо е пълнил джобовете си от “искрените благодарности” на бъдещите капиталисти в замяна на разтворения от него “чадър” над тях по отношение на опитите на прокуратурата да си върши работата.

В обществото като цяло практиката на частно печалбарство по незаконен път доведе до утвърждаване на ценности, присъщи на дребнобуржоазния морал и до подкопаване на правните норми и устои на социализма. От една страна, “втората икономика” служеше като своебразен “полигон” за изграждане на кадри, лично заинтересовани от преустройството на обществото и държавата върху “пазарна” частнособственическа основа. Те пък работеха за разширяване на социално-психологическата и пропагандна нагласа сред хората в полза на предстоящите пазарни реформи. (59)

“Втората икономика” и всичко, свързано с нея, освен това активно допринасяше и за задълбочаването на наблюдаваната своебразна “криза на деморализиране” на социалистическото общество. Все по-широкото разпространение на незаконните стопански дейности, пренасочването към тях на обществено работно време, както и на материали и други ресурси, пълзящата корупция, всепроникващата “икономика на взаимните услуги”– (от руското “блат”, термин, официално въведен от Альона В. Леденьова в едноименната и книга, издадена в Кембридж през 1998 год.) (60) – водеше до растящо социално неравенство и подкопаваше вярата на хората в справедливостта на социализма. Ширещата се практика на систематично отклоняване на най-висококачествените стоки към “черния пазар” и изострящите се разнообразни дефицити – точно поради активността на този пазар! – също допринасяха за нарастване на съмненията във възможностите на социалистическата система за резултатно действие.

“Втората икономика” решаваше почти едновременно две изключително важни за нея задачи: първо, засилваха се критиките към социализма и второ, все повече се утвърждаваше своебразен “нов”, усилващ се “култ” към всемогъществото на парите. “

“Нарастването на корупцията и разрушаването на законността в стопанската сфера пораждаше все повече съмнения както в способността на съветската система да осигурява редовно и ритмично нужните материални блага за населението, така и във възможностите и да управлява създадената от нея социалистическа икономика съгласно провъзгласените от самата нея закони, правила и принципи.” Заедно с това “се издига и силата на парите в обществото” – и то до степен, когато става вече възможно открито да се оспорва и властта на управляващата Партия”, както подчертава Гросман в изследването си “Втората икономика в СССР”. (61)

В Съветския съюз имаше достатъчен брой членове на Партията и честни граждани, които забелязваха и си даваха сметка за наблюдаваните тревожни тенденции на засилване на антисоциалистическите идеи и все по-масовото възприемане на дребнобуржоазните “ценности”.

Така например, още през 1978 год. известният съветски обществовед Георги Шахиазаров предупреди в труда си “Съдбата на света” за засилването на “еснафски, дребнобуржоазен начин на мислене, придружено със съответните настроения”. Той разбира, че в основата на забелязаните от него тенденции лежи “стремежът към трупане на богатства и консумиране на свързаните с тях привилегии и облаги”. Заедно с това Шахиазаров подчертава, че и в бъдеще ще се запази класовото разделение и социалното неравенство в обществото.

“Само след радикално разрешаване на проблема с класовото разделение няма да има опасност от възраждане на дребнобуржоазния манталитет. Тук имаме предвид не отделни случаи на “заболяването”, а истински епидемии, обхващащи цели социални групи.” (62)

Именно на базата на този дребнобуржоазен манталитет, за който пише Шахиазаров през 70-те години, в началото на следващото десетилетие вече се появяват обособени групи, стремящи се към реализиране на личните си интереси за сметка на обществените – при това със съответна степен на организация и програма за конкретни действия. С други думи, “втората икономика” вече се беше превърнала в материална база за възникване на обществени структури и идеологии с антисоциалистически характер.

Такива бяха например, светът на организираната престъпност, кръговете на “политическите дисиденти”, на различните етнически и религиозни активисти, т.н. “отказници” (от военна служба), писатели и художници, считащи себе си за “неконформисти” спрямо съществуващите обществени порядки, работещите в областта на “самиздата” и т.н.”.

В изследването си “Полезното минало” (публикувано през 1995 год. в сборника “Съветската система – от криза към разруха” с редактори Александър Далин и Гейл У. Лапидъс) историкът С. Фредерик Стар изтъква, че “в годините непосредствено преди идването на Горбачов на власт “втората икономика” и Западът осигуряваха на тези алтернативни социални структури “щедра материална подкрепа.“ Ето защо знамената и програмите им преливаха от безброй модификации и повторения на основния лозунг-верую на дребната буржоазия – “свободата”. Свобода на словото, на религията на правото да емигрираш, на “правото” да не работиш, да печелиш пари по всички мислими и немислими начини и средства, да експлоатираш чужд труд, да пишеш или издаваш каквото си искаш и прочие.

Във връзка с това Стар пише: “В много сектори на обществото избуяха неразрешени от закона неформални групи и цели мрежи. Към средата на 80-те години съществуваха вече десетки хиляди от тях. Те се различаваха както по числеността на участниците в тях, така и по характера на дейността им. Ако някои бяха просто неформални и наистина доброволни сдружения, основани само с цел осигуряване на доброволни услуги, то други явно бяха създадени с цел да въздействат върху политическия живота на страната”. Тези групи нямаха нищо общо с идеите на класовата борба и социалното равноправие, на саможертвата в името на обществени идеали или на международната работническа солидарност. Голяма част от тях откровено изповядваха “ценности” от рода на буржоазния индивидуализъм, алчния стремеж към присвояване на чуждо имущество с цел лично обогатяване и, разбира се, “свобода” да вършат безнаказано всичко това. Отново считаме за важно да повторим извода на Стар: “всичко това беше започнало да “ферментира” в недрата на обществото още преди идването на Горбачов на власт през 1985 год.” (63)

Може би най-шокиращ пример в това отношение е дейността на организацията “В защита на икономическата свобода”, създадена през 1981 год. и ръководена от В. Сокирко.

Тя водеше открита кампания за легализирането на “втората икономика” от съветското законодателство – по-конкретно, за отмяната на чл. 153 от Наказателния кодекс, който поставяше извън закона частната икономическа дейност. Групата се обърна към Комитета по правни въпроси на Върховния съвет на СССР с призив този член да бъде анулиран. Освен това тя събра всички дела, подведени под въпросния член, и започна да издава списание с материалите по “несправедливите присъди” – според редакторите му. Тази организация провеждаше и открити оправдателни “обществени процеси” по текущи дела, произнасящи обвинителни присъди за официалните подсъдими. Според Валери Рутгайзер, ръководител на Института за икономически изследвания към Държавния комитет по планиране, в резултат на тази кампания групата “В защита на икономическата свобода” съумя да създаде толкова широка подкрепа на искането за отмяна на чл. 153 от Наказателния кодекс, че едва не се стигна до прекратяване на текущите дела по него.” (64)

Така че още преди идването на Горбачов на власт “втората икономика” беше вече завоювала както идеологически, така и действителни позиции дори в най-високите управленски нива на Комунистическата Партия и на Правителството. Още в началото на 80-те години в тях се бяха оформили две коренно различни подхода към съществуването и функционирането на “втората икономика”.

Първият подход беше подкрепен от дейността на два Научно-изследователски института по проблемите на “втората икономика”, специално създадени от АНДРОПОВ. Единият от тях беше към Главната прокуратура на СССР, а другият – към системата на Министерството на вътрешните работи.

Според вижданията на тези институти, индивидуалната трудова дейност можеше да бъде квалифицирана своебразно следните две определящи категории:

  • като съобразена със закона и полезна за обществото и
  • като незаконна, целяща придобиването на нетрудови доходи, несъобразени със съществуващите правни норми.

Вторият вид дейност се разглеждаше и от двата института като несъвместима със социализма. Според тях разрастването на “втората икономика” беше резултат на “юридически пропуски, слабости или недоглеждане”, осуетяващи своевременното прилагане на закона. Препоръките им бяха борбата с тези явления да се води главно чрез усъвършенстване на контрола върху индивидуалната трудова дейност. (65)

Другият подход на принизяване на вредните последствия от съществуването на “втората икономика” намери подкрепа в някои слоеве на висшите нива на съветското партийно и държавно ръководство. Зад него застана споменатият вече Научно-изследователски институт към Държавния комитет по планиране на СССР. Трудове на водещите му сътрудници – Корягина, Рутгайзер и др. – често са цитирани в предлаганата книга.

Идеологията и стратегията, предлагани от този институт за справяне с отрицателните последствия от “втората икономика”, предлагани от този институт, се състояха в предприемане на комплект от мерки за узаконяване на “втората икономика” в областта на производства и услуги, нужни за нормалния живот на обществото и търсени от него. В тази насока се предлагаха редица конкретни стъпки от законодателно, административно, финансово и др. естество като, например, узаконяване на кооперативни, лизингови и пр. форми на функциониране. Очакваше се, че предоставянето на такива благоприятни условия за открито съществуване ще бъде последвано от охотно излизане “на светло” на по-голяма част от “втората икономика”. (Условно казано, впоследствие Горбачов, както ще се убедим от следващите глави, през първия период на управлението си, доста умело създаде впечатлението, че подкрепя подобен вид оздравителни стратегии и предложения. По-късно обаче се оказа, че за него те бяха нужни по-скоро както удобно “алиби” или “предтеча” на истинската му политика, насочена към пълното прехвърляне на икономиката и целия живот на страната на частнособственическа, “пазарна” основа.)

В началото на 80-те години КПСС – както не веднъж в миналото си – трябваше да решава редица сложни проблеми не само на икономиката, но и на вътрешната и външната политика като цяло. Както в миналото, така и този път имаше хора, склонни да свързват начините и пътищата за успешното им разрешаване с някаква степен на приспособяване към капитализма или чрез прилагане на заимствани от него механизми и идеи.

За разлика от преди, през 80-те години този подход беше подкрепен от доста мощен, макар (поне в началото) почти “невидим” на повърхността на обществения живот социално-икономически политически резерв. Това беше “неусетно подхранвано” дълго време от новоформиращия се дребнобуржоазен слой, както и от доста стабилния процес на растящо корумпиране на редица сектори в Партията и държавата. Всички, свързани с тези два процеса, бяха заинтересовани от установяването на “свободен пазар”, частната собственост и придружаващите ги буржоазни “свободи” – тоест, на капитализъм. В този смисъл като че ли неочаквания завой “на дясно”, предприет от Горбачов през 1987 год., може да бъде изчерпателно обяснен както в светлината на добре известната “бухаринско-хрущовска” историческа традиция, така и на наследилата я в по-нови времена нова дребнобуржоазна класа, създадена от “втората икономика”.

И все пак, колкото и значими да бяха ролята и приносът на “втората икономика” за възникване на сериозна социална база на дребнобуржоазните идеи, последствията от тях едва ли щяха да се окажат толкова катастрофални, ако тези процеси не се развиваха в много по-широкия контекст на обществена критика и практически общ стремеж към обществени промени. Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, определящата основа на по-голяма част от тези тенденции и прояви на критика, несъгласия или дори недоволство беше породена от… успехите на социализма и от динамичното обществено развитие, произхождащо от тях. Изключително бързата индустриализация и урбанизация на страната в невиждано кратък исторически срок превърна значителна част от населението и в класа, откъсната от непосредствената физическа работа – тоест, в хора, свързани главно с интелектуалния труд. Утвърди се и многочислена изпълнителска или административно-бюрократична обществена прослойка на съветски вариант на “белите якички”.

Голяма част от тези хора се почувстваха пренебрегнати и ощетени от няколкократно повтарящата се практика на уравняване на заплатите след 50-те години. В резултат лекарите , преподавателите и учителите, инженерите, административните служители и прочие като правило получаваха по-малко от квалифицираните работници. Заедно с това, успоредно с нарасналите възможности за контакти и пътувания в чужбина, сред интелектуалците като цяло започна да се утвърждава убеждението, че жизненият им стандарт в съветското общество е по-нисък в сравнение с този на колегите им на Запад. А тъкмо през 80-те години точно интелигенцията заемаше непропорционално висок дял както в общата членска маса на Комунистическата партия, така и сред ръководните и кадри. (67)

През 2001 год. Виктор Трушков, член на ЦК на Комунистическата партия на Руската федерация, публикува анализ на причините и факторите довели до разрушаването на съветската система в “Международна кореспонденция”, издание, излизащо на английски език. Като автори имаме право да се чувстваме и поласкани, и окуражени от факта, че политически деец и изследовател, непосредствен свидетел и участник в описваните тук събития, в общи линии достига до изводите, предлагани и от нас в настоящата книга.

В изследването си, озаглавено “Мястото на реставрацията на капитализма в исторически план”, Трушков заявява, че докато съществува “класата на експлоататорите в световен мащаб”, опасността от възстановяването на капитализма в Съветския съюз винаги е била налице. Външният натиск обаче приема измеренията на смъртна опасност, едва когато “вътре, в самата система на социализма“ се оформят сили, “заинтересовани от връщането на капитализма “ в страната. Според Трушков истинските измерения и възможности на тези сили могат да се оценят само след като се преосмислят “вижданията, че през 80-те години съветското общество е било “безкласово”, което е далеко от истината. В изследването си той насочва вниманието към наличието на поне две неясно очертани буржоазни прослойки.

Първата от тях е резултат на широката система на търговията и на услугите на дребно. С течение на времето практическото и функциониране се свързва с растящите злоупотреби на стоки и други ресурси, държавна собственост, за лични цели – тоест, тя работи на “прага на закона”. А ако си представим цялостните и очертания – от незаконното строителство в официално работно време или “черните курсове” на шофьори на държавни таксита и камиони, обслужващи частната търговия с различни дребни стоки, ще можем да разберем и истинското и обществено влияние и възможности.

Втората се оказа още по-мощна. Става въпрос за развитието на буржоазен обществен слой, основан на частната търговия на едро и придобил измеренията на успоредна икономика. Според някои изследователи “оборотът и икономическата и мощ са били напълно сравними с тези на официалната, държавна икономика.”

Така че, когато през 1987-88 години Горбачов – независимо от личните си подбуди – се опита да въведе някаква система на узаконяване на същите тези “черни” отрасли на търговията на дребно и на едро, намеренията му изведнъж се сблъскаха със съвсем реалните лични интереси на ангажираните в тях. При вече съществуващите тогава условия, напълно естествено беше те да потърсят както идеологически, така и политически средства за защитата им.

Така се оформи и засили и “чувствителният обществен натиск за по-мащабни стъпки за широко въвеждане на “пазарните механизми” и за възстановяването на частната собственост. От своя страна, това още повече “ускори ерозирането на държавния сектор”.

“Така че – заключава Трушков – когато тандемът Горбачов-Яковлев пристъпи към конкретни действия за възстановяването на буржоазната стопанска система, ръководеният от тях държавен апарат изведнъж – и може би твърде изненадващо за себе си – се сблъска с конкуренцията на работещи в администрацията кадри, но вече отдавна свързани с формите и практиката на частната собственост. Те не само се стремяха да запазят придобитото вече привилегировано положение във властта, но предявяваха претенции и искове за вълчи пай и при предстоящата приватизация на още по-големи сектори от държавната собственост.” (68)

От тази симбиоза на реформите на Горбачов с интересите и главно с неограничените апетити на свързаните с “втората икономика” апаратчици се зароди и гибелната “диалектика” на широкомащабното отстъпление и предателството на социализма в Съветския съюз.

Tags: ,