РОСТИСЛАВ ИЩЕНКО – ПОЛИТОЛОГ
Смятам, че вменяването във вина на Путин е неудовлетворително за нестаналия през януари-февруари пълен разгром на украинските войски в Донбас и московските консултации с Меркел и Оланд.
Между другото, това не променя нито тяхното желание –победата да беше станала вчера, нито увереността им, че все едно „Путин ще предаде Новорусия”, нито опасенията на умерените, че след като се подпише примирието (ако изобщо се подпише) поради необходимостта от прегрупиране и попълване на армията на Новорусия (това може да стане и без прекратяване на бойните действия), може да се използва за промяна в конфигурацията на международния фронт, както и да се подготвят за нови дипломатически битки.
На практика, съдбата на войната не се решава на донецкото летище и не на височините край Дебалцево. Тя се решава в кабинетите на Стария и Смоленския площад, в парижките, берлинските и брюкселските офиси. Защото войната е само един от многобройните аргументи в политическия спор.
Това е най-трудният, последният аргумент, използването на който е съпроводено с голям риск, но нещата не започват и не свършват с войната. Войната е междинен етап, фиксиращ невъзможността за компромис, призван да създаде нови условия, при който компромисът ще бъде възможен или ще изчезне необходимостта от компромис с изчезването на една от страните в конфликта. Тоест след краят на бойните действия, когато войските се прибират в казармите, а генералите започват да пишат мемоари или се подготвят за следващата война, политиците и дипломатите провеждат преговори съобразени с реалното състояние от противоборството.
Далеч не винаги политическите решения ще се разберат от населението и военните. Например, канцлерът на Прусия (бъдещият канцлер на Германската империя Ото фон Бисмарк) в хода на Австро-пруско-италианската война през 1866 година въпреки настойчивото желание на краля (бъдещия император) Вилхелм I и искането на пруския генералитет не позволил да се превземе Виена и е бил напълно прав. По такъв начин той ускорява постигането на мир в полза на Прусия и успява Австро-Унгария (до унищожаването и през 1918 година) да бъде младши партньор на Прусия, а след това и на Германската империя.
Именно за това, за да разберем, как, кога и при какви условия могат да приключат бойните действия, трябва да знаем, какво конкретно искат политиците, как те виждат условията на следвоенния компромис. Тогава ще станат разбираеми и причините поради които бойните действия приемат именно такъв характер (слабо интензивна гражданска война с периодични примирия) не само в Украйна, но и в Сирия.
Очевидно е, че не ни интересува мнението на киевските политици – от тях нищо не зависи. Външното управление на Украйна вече не се крие и не е важно, дали министрите са естонски или грузински това е без значение – те са американски. Би било голяма грешка да се интересуваме от вида на бъдещите ръководители на ДНР и ЛНР. Републиките съществуват благодарение на руската подкрепа и до сега Русия ги подкрепя, следователно нейните (на Русия) интереси трябва да бъдат гарантирани (в това число и от приемането на самостоятелни решения и от инициативни действия). Твърде много неща са заложени на карта, за да може Захарченко, Плотницкий или който и да е друг да може да взима самостоятелни решения.
Позицията на ЕС също не ни интересува. От ЕС зависеха много неща до края на миналата година, когато войната можеше да се избегне още в самото и начало. Тогава ЕС можеше да вземе тази, трудна, принципна антивоенна позиция и щеше да блокира американските действия, насочени към разпалване на война и би направила ЕС самостоятелен и важен геополитически играч. ЕС се размина с тази възможност и се превърна във верен васал на САЩ. В резултат на това сега Европа стои на границата на страшни вътрешни сътресения, в нея съществуват всички шансове в близките години да се повтори съдбата на Украйна, само че с по-голям грохот, с по-големи потоци кръв и с малки перспективи, което в близко бъдеще ще доведе до хаос (в който някой трябва да въвежда ред).
На практика днес ЕС трябва да избира – да остане ли в американската клетка или да се подслони към Русия. В зависимост от този избор Европа може леко да се изплаши (при загубата или раздробяването на някои страни от нейната периферия), а може да изпадне в колапс. Съдейки по неподготвеността на европейския елит открито да скъса с Америка, колапсът е неизбежен, както беше казано вече.
В същност, вниманието ни трябва да е насочено към мнението на двата основни играчи, които и определят местата през които минава линията на глобалния фронт и които, разбира се, са действащи лица във войната от ново поколение (Третата световна мрежово-ориентирана война). Това са САЩ и Русия.
Позицията на САЩ е разбираема и прозрачна. През втората половина на 90-те години на XX век Вашингтон изцяло пропусна възможността тихо да реформира икономиката си, организирана на релсите на студената война и по този начин да избегне кризата на системата, която беше основана върху лимитирането на всички страни чрез безкрайното печатане на долари и използването на всички земни ресурси, включително и човешките.
След това САЩ можеха само да продължат агонията на системата за сметка на ограбването на останалия свят – най-напред страните от третия свят, след това потенциалните конкуренти, след това съюзниците и накрая близките си другари. Това ограбване ще продължи до тогава, докато САЩ е световен хегемон и неговата хегемония никой не поставя под съмнение.
Именно за това, когато Русия започна да взима самостоятелни политически решения (макар само от регионално значение), сблъсъкът със САЩ стана неизбежен. И този сблъсък не може да завърши с компромисен мир.
За САЩ компромисът с Русия означава отказване от хегемония, а това би довело до бърза системна катастрофа (не само до икономическа и политическа криза, но и до парализиране на държавните институции и до неспособност на държавата да изпълнява функциите си, тоест до нейното рухване което става неизбежно).
Ако САЩ победи, то системната катастрофа очаква Русия. След подобен „метеж” нейната управляваща (буржоазна МА) класа ще бъде наказана с ликвидиране, със затвори и конфискации, държавата ще бъде разкъсана на парчета, големи територии ще бъдат анексирани, военната мощ ще бъде унищожена.
Така, че войната ще продължи до победа, а всички междинни договори трябва да се разглеждат само като временно примирие – необходима глътка въздух за стягане на силите, за мобилизиране на нови ресурси и търсене (превербуване) на нови съюзници.
В същност, за пълната картина на нещата ни стига само позицията на Русия. Трябва да разберем, какво иска руското ръководство и конкретно президента на Русия Владимир Путин. Говорим вече за ключовата роля на Путин във връзка с организирането на руската система на властта. Тя не е авторитарна, както твърдят, но е авторитетна. Тоест основава се не на законодателно установеното единовластие, а на авторитета на един човек, създаващ тази система , принуждаващ я да работи ефективно и да стои на чело.
В същност, за петнадесетте години управляване на Путин, независимо от сложната външна и вътрешна ситуация, той се опита максимално да засили ролята на правителството, Законодателното събрание и дори местната власт. Това са напълно логични действия, които трябва да дадат завършеност на системата, да дадат устойчивост и приемственост. Понеже нито един политик не може да управлява вечно, осигуряването на политическата приемственост, независимо от това, кой ще дойде на власт, е ключов признак за устойчивост на системата.
За сега, за съжаление, да се постигне пълна автономност на управлението (неговата способност да функционира без президентски надзор) е невъзможно. Путин продължава да бъде ключово звено в системата именно защото населението дава доверието си лично на него, по време когато на самата система и органите на властта не се доверява.
В тази ситуация мнението на Владимир Путин, неговите политически планове придобиват решаващо значение за формирането на външната политика на Русия и ако фразата „няма Путин – няма Русия” да е действително преувеличена, то фразата „какво иска Путин – иска и Русия”, по мое мнение, отразява точно ситуацията.
Като начало да отбележим, че човек, който петнадесет години внимателно води Русия към нейното възраждане, водеше я в условията на американска хегемония в световната политика и големите възможности на Вашингтон да влияе на вътрешната политика на самата Русия, трябва добре да разбира, за каква борба става въпрос и с кого ще се бори. Иначе той не би се задържал на власт.
Равнището на противопоставяне, което Русия си позволяваше срещу САЩ растеше бавно, до този момент незабелязано. Русия изобщо не реагира на първия опит за цветен преврат в Украйна през 2000-2002 години („касетния скандал”, „делото Хонхадзе” и на акцията „Украйна без Кучма”.
Русия представи алтернативна позиция, но не се намеси в хода на преговорите през ноември 2003 – януари 2004 година в Грузия и ноември 2004 – 2005 година в Украйна. През 2008 година в Осетия и Абхазия Русия задейства войската си против американски съюзник (Грузия). През 2012 година в Сирия руските кораби демонстрираха готовност за сблъсък с флота на САЩ и техните съюзници от НАТО.
През 2013 година Русия започна превантивни икономически действия против режима на Янукович, които му помогнаха да осъзнае пагубните последствия от подписване на договор за асоцииране с ЕС.
Москва не можа да спаси Украйна от преврата – поради подлостта, страхливостта и глупостта на ръководителите на Украйна ( не само на Янукович, а на всички), но след февруарския въоръжен преврат през 2014 година в Киев влезе в открита конфронтация с Вашингтон. Ако до този момент конфликтите се сменяха с периоди на подобряване на отношенията, то от началото на 2014 година руско-американските отношения стремително се влошиха и стигнаха онази точка, при която в доядрената епоха войната се обявяваше автоматично.
По такъв начин, за всеки къс от време Путин си позволи именно такова равнище на конфронтация с Америка, което беше по силите на Русия. Ако сега Русия не се ограничава от степента на конфронтация, означава, че Путин смята, че във войната на санкции, във войната на нерви, във информационната война, в гражданската война в Украйна, във икономическата война – Русия е способна да победи.
Това е първият извод за това, какво иска Путин и на какво разчита? Той разчита на победа. От внимателното пресмятане на действията си и стремежът му да разгадае всякакви изненади можем да бъдем уверени, че когато се е приемало решението да не се поддава под натиска на САЩ, а да им отговори, руското ръководство е разполагало с двойни, ако не и тройно гарантирани победи.
Искам да отбележа, че решението за влизане в конфликт с Вашингтон не беше прието през 2014 и не през 2013 година. Още войната от 08.08.2008 беше предизвикателство, което САЩ не можеха да оставят не наказано. След това всеки следващ етап на конфронтацията нарастваше. Понеже през 2008 – 2010 година ресурсния потенциал на САЩ беше значително по-голям отколкото сега, а потенциалът на Русия беше значително по-малък от колкото днес, главната задача беше плавно, а не мълниеносно повишаване на противопоставянето. Тоест той се реши на открита конфронтация, едва сега, когато маските са хвърлени и всички разбират, че сме във война, необходимо беше да се отклонява тя колкото се може по-продължително време. А още по-добре беше тя да не се допуска.
С всяка година САЩ отслабваха, Русия укрепваше. Тези процеси бяха обективни, да се спрат те не можеше и можеше да се изчисли, че към 2020 – 2025 година без всякаква конфронтация по еволюционен път с американската хегемония ще се приключи и те ще мислят не за това, как да управляват света, а за това, как да се спасят от вътрешна катастрофа.
По такъв начин, второто желание на Путин е – колкото е възможно по-дълго да се запази мирът или изгледите за мир, понеже именно мирът е обективно изгоден за Русия и по време на мир не се правят огромни разходи, тя ще получи същия политически резултат, но при значително по – благоприятна глобална ситуация. За това и сега Русия постоянно предлага мир.Понеже в условията на мир киевската хунта ще рухне в Донбас, в условията на глобален мир създадената от САЩ военно-политическа и финансова-икономическа глобална система неизбежно и завинаги ще се разпадне. Тук действията на Русия можем да изразим коректно с максимата на Сун Цзи: „Най-добрата война е тази, която не започва”.
Очевидно е, че във Вашингтон не работят глупаци. В САЩ много добре разбират ситуацията, в която се оказаха. Нещо повече, те разбират, че Русия не планира тяхното ликвидиране и наистина е готова да им сътрудничи като равна. Но социално – икономическата ситуация в САЩ е такова, че такова сътрудничество е неприемливо за тях – икономическият крах и социалният взрив настъпиха много по-рано, за да може Вашингтон да проведе реформите си (дори с подкрепата на Москва и Пекин, при това реформите едновременно трябва да се проведат и в ЕС). Освен това, за двадесет и пет години в САЩ израсна политически елит, който е свикнал да се чувства като господар на света. Те искрено не разбират, че някой може да им противоречи.
За представителите на управляващите в САЩ това е, все едно, да се превърнат от арбитър на разправиите на диви туземци, в арбитър на справедливо договарящи се страни – това е непоносимо за тях. Това е все едно да се предложи на Гладстоун или на Дизраели да работят като министър-председатели на Кетчвайо в Зулуленд. Тоест, за разлика от Русия, на която мирът е изгоден, за САЩ войната е неизбежна.
По принцип, всяка война е борба на ресурси. По правило, печели този, който притежава повече ресурси, който може да мобилизира без особен труд повече войници, да създаде повече танкове, кораби, самолети. Между другото, понякога се случва този който стратегически губи войната, да спечели тактически битки на бойното поле. Такива са били войните на Александър Македонски, Фридрих Велики, както и кампанията на Хитлер през 1939-1940 години.
Ядрените държави не могат да се сблъскат на бойното поле. За това въпросът за ресурсната база придобива първостепенно значение. Именно за това през цялата изминала година ние наблюдаваме отчаяната борба на Русия и САЩ за съюзници. Русия я спечели. Ако на страната на САЩ застават само страните от ЕС, Канада, Австралия, Япония (и то не винаги и не безусловно), то Русия успя да мобилизира на своя страна подкрепата на БРИКС, здраво се укрепи в Латинска Америка, започна да изтласква САЩ от Азия и Северна Африка.
Разбира се, всичко това не се хвърля в очи, но ако се направи сметка на гласуването в ООН, ще се изясни, че заедно с Русия гласуват страни, чийто БВП е около 60% от световния, с повече от 2/3 население и повече от ¾ от площта на планетарната суша. Тоест Русия може да мобилизира повече ресурси.
Във връзка с това САЩ имат два варианта за тактическо решение. Първото даваше надежда за успех и беше задействано от тях през първите дни на украинската криза.
Това беше опит да се принуди Русия да избира между лошото и по-лошото. На нея се предлагаше или да се примири да има нацистка държава на границите си и да загуби международния си авторитет, доверие и подкрепа на съюзниците си, като по този начин след един продължителен срок попадне под ударите на вътрешни и външни проамерикански сили, без шансове да успеят. Или да изпратят армия в Украйна да унищожат укрепилата се хунта и да възстановят законното правителство на Янукович, но ще бъдат обвинени в агресия против независима страна и в потушаване на народна революция, както и от недоволство в страната от сериозните ресурси които трябваше да се излеят в Украйна за подкрепа на марионетния режим в Киев.
Русия отклони това решение. Нямаше непосредствено нахлуване. С Киев воюва Донбас. Сега американците трябва да харчат безсмислени ценни ресурси за киевския марионетен режим, а Русия може спокойно да предлага мир.
Във връзка с това САЩ задействаха втория вариант. Той е стар колкото света. Ако ти не можеш да задържиш някаква територия и тя ще бъде завзета от противника, то тя трябва максимално да се разруши, та за победилия противник победата да се окаже по-лоша от поражението, а всичките и ресурси да отидат за възстановяване на разрушенията. Затова САЩ престанаха да помагат на Украйна, освен с политическа риторика и с подстрекаване на Киев към разширяване на гражданската война върху цялата територия на страната.
Украинският пожар трябва да се разгори вече не само в Донецк и Луганск, но и в Киев и в Лвов. Задачата е максимално да се разруши системата на животоосигуряване и да се постави населението на границата на оцеляването. Тогава в Украйна милиони хора ще се окажат много гладни, много зли и до зъби въоръжени, които ще предизвикат междуособна касапница за храна. Тази касапница може да бъде спряна само от международно присъствие в Украйна (само едни опълченци няма да са достатъчни) и от огромни финансови потоци за изхранване на населението и възстановяване на икономиката (до момента при който тя ще може да се изхранва сама).
Разбира се, че всичките разходи ще паднат върху Русия. Путин справедливо смята, че не само бюджетът, но и всички държавни ресурси, включително и военните, ще бъдат пренапрегнати и могат да не издържат. За това си заслужава задачата, да не се позволи на Украйна да се запали по-рано, преди опълченците да могат бързо да вземат ситуацията под контрол. Трябва да се намалят жертвите, разрушенията, да се запази това което е останало от икономиката и системата на животоосигуряване на големите градове, за да може останалото население да остане живо, тогава самите украинци ще могат сами да заловят нацистките бандити.
Тук Путин ще има съюзник в лицето на ЕС. Понеже САЩ ще се опитат през цялото време за борбата си с Русия да използват именно европейските ресурси, ЕС и без друго е слабото му звено, който е безкрайно изтощен, в него започнаха отдавна назрели центробежни процеси.
Ако сега на източната си граница Европа получи и напълно разрушена Украйна. От където не само в Русия (която ще бъде прикрита от буфер от народни републики), но и в ЕС ще се излеят милиони въоръжени хора (без да се смятат такива прелести, като наркотрафика, доставката на оръжие на който им попадне, износ на тероризъм и т.н.т.), Евросъюзът няма да издържи.
Европа не може да се противопостави на САЩ, но смъртно се бои от горяща Украйна. За това най-напред по времето на конфликта Оланд и Меркел не само ще се опитат да саботират исканията на САЩ (да въвеждат санкции и те да не се прекратяват), но и ще рискуват с минимални самостоятелни действия да постигнат не някакъв компромисен мир, а примирие в Украйна.
Ако избухне украинския пожар, той ще изгори бързо, а ЕС ще стане ненадежден партньор, готов едва ли не да премине в лагера на Русия, като заеме неутрална позиция. При това положение в рамките на стратегията си Вашингтон ще бъде принуден да запали и Европа.
Разбира се, че комплексът от граждански и междудържавни войни на континента, при наличието на всякакво оръжие, където живеят повече от половин милиард човека е къде по-сериозно, отколкото гражданската война в Украйна. При това САЩ са отделени от Европа от Атлантика. Дори и Британия се надява да се скрие зад Ла Манша. Но за Русия и ЕС границата е много дълга.
Затова на Русия пожар от Атлантика до Карпатите изобщо не е необходим. От тук още едно желание на Путин – по възможност да се блокират най-негативните последствия от пожара в Украйна и Европа, защото е невъзможно да се предотврати напълно, но ако САЩ искат да го запалят, трябва да имат възможност бързо да го потушат.
По такъв начин, желаейки да защити интересите на Русия, Путин иска мир, мир и още веднъж мир, понеже именно мирът ще му позволи да направи това с най-малки загуби. Но понеже мирът вече е невъзможен, а примирието е все по-виртуално и крехко, Путин трябва колкото може по-бързо да спре войната.
Но искам да подчертая, че ако преди година компромисът можеше да бъде максимално изгоден за Запада, то сега това е невъзможно и всеки път условията ще стават все по-лоши. Формално нищо не се е променило, мирът на практика при всички условия е все така изгоден за Русия. Промени се само една, но много важна съставка – общественото мнение на руското общество жадува възмездие и победа. Понеже, както казах вече, в Русия властта е авторитетна, но не и авторитарна, общественото мнение за нея (за разлика от страните с „традиционна демокрация”) не е празна дума.
Путин ще бъде основно звено в системата докато се ползва с авторитет в болшинството от населението. Ако загуби авторитета си, системата ще загуби устойчивостта си. Но с авторитет властта се ползва само до тогава, докато успешно въплътява в живота желанията на масите. Така, че разгромяването на украинския нацизъм (макар и на дипломатическо ниво) трябва да стане очевидно и несъмнено – само на тази основа за Русия днес е възможен компромис.
По такъв начин, независимо от желанията на Путин и интересите на Русия, общото разположение на силите, приоритетите и възможностите водят до това, че войната, която още през миналата година трябваше да приключи в пределите на Украйна, вече почти неизбежно ще засегне Европа. И тук можем само да гадаем, кое ще се окаже по-ефективно – американския бензин или руския пожарогасител, но съвсем точно можем да кажем, че миротворчеството на руското ръководство ще бъде ограничено въпреки неговото желание, само в неговите реални възможности. Против волята на народа и хода на историята е невъзможно да се бориш сам, но когато те съвпаднат, единственото нещо което трябва да направи опитния политик – е да разбере, какво иска народа и накъде се движи историческия процес и с всички сили да ги подкрепи.
Логиката на гореописаните процеси правят изобщо малко вероятно пожеланието на привържениците за създаване на отделна държава Новорусия. Като отчетем мащаба на пожара, решението на съдбата на Украйна не е много сложно. В същото време това ще бъде скъпо удоволствие.
Логично е, народа на Русия да поставят въпроса: ако в Новорусия живеят руснаци, които могат да бъдат спасени от нацистите, то защо те трябва да живеят в отделна държава? А ако те искат да живеят в отделна държава, то защо Русия трябва да им възстановява градовете и заводите? И на този въпрос има само един разумен отговор – включване на Новорусия в състава на Русия. Но щом част от Украйна може да влезе в състава на Русия, може да влезе и цялата. Още повече, че съвсем скоро, този въпрос трябва да се реши, ЕС няма да бъде алтернатива на евроазиатския.
Логично е, ако решението за присъединяване бъде една единна федеративна Украйна. Всъщност, смятам, че да се прекроява политическата карта днес е още рано. С войната в Украйна към края на тази година може да се приключи, но ако САЩ успеят да прехвърлят пожара в ЕС, то до крайното решаване на проблема ще минат като минимум година и половина, а може и повече.
Впрочем и тук за нас е изгоден мирът. В условията на мир растежа на ресурсната база на Русия се увеличава, преминаването на нейна страна на нови съюзници и маргинализирането на Вашингтон, първо значително се опростява и второ, временно губи принципно значение.
превод Милчо Александров
