ЗА КРИЗАТА В ЛЯВО

МИЛЧО АЛЕКСАНДРОВ

  Днес всички организации определящи себе си за леви констатират единодушно, че са в криза и е необходимо обединение.

  За кризата е вярно и затова си има причини, но относно обединението можем да поспорим.

  И все пак от къде да започне възраждането?

  Първо, нека да си изясним понятието ляво. Както е известно от обществените науки, при капитализма има две основни класи – капиталистическа и работническа класи. От тук и техните синоними: дясна (капиталистите) и лява (работниците). Лявата (работническата) идея във времето има различни форми, в зависимост от зрелостта на работническото движение. Ние познаваме народничеството и анархизма пристигнали в България с великия син на народа ни Христо Ботев, дребно-буржоазната социалдемокрация в движението на Янко Сакъзов и класовата борба на комунистите на Благоев, Кирков, Георгиев, Коларов, Димитров и Червенков. Така че за обединение е трудно да се говори, тези влияния в работническото движение, в една или друга степен, продължават да разделят класата. Най-лесно е работникът да се обърне към обществените науки и най-вече тази която пряко го засяга Марксизма-Ленинизма за да си изясни позицията, но в днешно време това не е елементарна работа, да не говорим, че за по-дълбокото осъзнаване на тази наука са необходими условия които буржоазията която е на власт – няма да им осигури.

  Второ, от първото излиза, че тези които се определят като леви са представители и се борят за интересите на работническата класа, която пък трябва да увлече след себе си, трудовото селячество, народната интелигенция и всички други които страдат под ярема на нашите капиталисти които се смятат за едри и чуждите корпорации за които работи съвременната Българска държава, управлявана от наложена компрадорска администрация.

  Трето. Твърдението че лявото и дясното вече не съществуват е политическа идиотщина. От това твърдение излиза, че между капиталисти и работници няма противоречия, че всички имат едни и същи желания, че имат едно и също участие в общественото производство, че всички притежават средствата за производство, че всички получават печалби, че няма експлоатация, че колонията има същите права, като корпорациите на хегемона. Тези които проповядват тази нелепица в работническото движение не са негови представители, а най-обикновени предатели и мошеници. От всички течения само комунистите изповядват чисто работническата теория на Марксизма-Ленинизма, които се борят за властта на работническата класа. Много ясно тук трябва да разграничим понятиeто – власт и  израза добър живот. Ако цитираме Й В Сталин: „Власт има който управлява, а не който гласува“. Докато за по-високи заплати, пенсии и други придобивки на работниците и бедните, при определени обстоятелства, които могат да бъдат извоювани в условията на империализма, при които живеем, можем да говорим за по-добър живот. От тук съществуват двете основни течения в работническото движение – борба за власт, сериозна класова борба на пролетариата, която трябва да доведе до властта на работническата класа „диктатурата на пролетариата“ водено от комунистите и дребнобуржоазното (дребнокапиталистическото) разбиране за класовото сътрудничество между капитализма, капиталистите и пролетариата, за да получат някакви дребни отстъпки от буржоазните компрадорски правителства. По тази причина, а не от мераците на този, или онзи, за пълно обединение на този етап не може да се говори – докато съществува буржоазният строй тези две тенденции в работническото движение са неизбежни. За обединение ще могат да говорят революционните работници в условията на диктатурата на пролетариата, която е много силна държава и това различава комунистите от анархистите, които искат да унищожат държавата, независимо че срещу нас е противопоставена система от силни, империалистически буржоазни държави.

  Четвърто. Тогава, след като не може да има обединение в работническото движение, кой е основният лозунг, който може да доведе  до по-добър живот на работниците и всички трудещи се? Това е: „Единодействие на всички групи в работническото движение за превръщането на работническата класа от „класа в себе си – в класа за себе си!“ Или иначе казано, да се превърне в организиран субект на икономическия и политическия живот.

  Самият лозунг, сам за себе си, за мнозина не означава нищо. Ето защо е необходима продължителна борба за съзнанието на всеки работник. Трябва постоянно да му се обяснява, че за разлика от капиталиста, който по време на избори може да хвърли значителни средства, които той е откраднал и от него, за разлагането на единодействието на неговите другари, а лумпенпролетариата съвсем съзнателно го издига в култ за да си улесни елиминирането на партиите, които по един или друг начин се борят за него, то той трябва не само да си избере партия, която твърди че е негова и да се включи в политическата борба, но трябва да бъде много активен и в икономическата борба на стачното движение в синдикатите и да се бори за изграждане на единен класов, революционен профсъюз на българските работници.

  Голяма пречка за единодействието е законодателната бездна между работника и неговия работнически политически представител. Днес е невъзможно комунисти или други негови представители да установят директен контакт с трудовите колективи в частните фирми. Да не говорим за заплахата от уволнение на будни работници, които работят за класовото израстване на техните другари. Най-лесният начин за сега за контакт би трябвало да е в държавните фирми. Но управлението на тези фирми се осъществява от лоялни на капиталистите и корпорациите мениджъри. Затова участващите партии, които се смятат за леви (работнически)  в законодателния орган на страната, трябва да се преборят за закони които улесняват работническата активност, работническата борба. А без инвестиции в държавните и другите обществени производителни структури в града и селото, без изграждане на нови производства с много и най-различни трудови колективи където е възможен контактът  между различните групи на пролетариата, борбата е възможна само по революционен път, но пък за това са необходими други условия и при това при добре оформена и борбена работническа класа, които не са налице в момента. И да се поставя така въпроса е ненавременно.

  Пето. Както казах вече, обединение във възгледите, между революционните работници и съглашателите не може да има, но може да има единодействие по важни въпроси, например като борбата срещу фашизма, борбата за по-добър живот в условията на капитализма за трудещите се класи и слоеве на народа. Но за това е необходима добра идеологическа подготовка, поне за комунистите – работници, без това не може да се мине. Никаква борба при наличие на стихия в главите не може да бъде обоснована. Как най-лесно това може да се проведе в момента след като няма условия за нея? Съзнателният работник не може да търпи и не трябва да търпи израза „няма как“. Например тези работници, които желаят да се докоснат до теорията за постигането на тяхната власт, могат да си наемат време за идеологическа работа в Българското читалище. Нека се поучат от дейността на нашите възрожденци. Тук никой не може да им пречи, тъй като това е обществено учреждение и имат необходимата правна защита, защото говорим за обществени науки т.е. за просвета, а това е най-важната тяхна читалищна функция.  Значи, все пак, може! И лектори могат да се намерят, все още. Могат да се използват клубове на други парламентарни партии, които се обявяват за леви, за придобиване на здрава идеологическа грамотност. Необходимо е само добра организация и осигуряване на най-ценното днес – част от свободното им време, което е равносилно на героизъм. Но без саможертва, за твърдо убеждение дори  и в условията на социализма, е невъзможно  да се мине. И както вече казах, без твърдо убеждение работникът е сляп и подлежи на манипулациите на най-различните буржоазни политически проекти с които ще го заливат капиталистите и империалистите. Няма да знаят как да си помогнат и няма да разпознаят истинските от фалшивите вождове.

  Шесто. След като всички леви водачи признават, че лявото е разядено, разкъсано, обезверено и е лесно за експлоатация, би било необходимо да му помогнем да се върне към корените си:

  – излизане от матрицата на буржоазните партии за активизиране на членската маса,  класата и нейните съюзници само по време на избори;

  – постоянна работа с членовете на работническата класа – обучение, разясняване на общите програми, конкретните програми за действие в дадения момент;

  – определяне в лявото работническо пространство, организиране на класата и нейните съюзници в мощен политически  и икономически субект;

  – единодействие в сегашните условия против фашизма, глобализма, империалистическата война на САЩ и Запада срещу буржоазна Русия на фронта наречен Украйна, запален от проамериканския фашистки укро-режим, в Израел и Палестина и в подготвянето на други огнища по света;

  – вдъхване на увереност и убеждение за значимостта и ръководната роля на работническата класа в общата борба срещу империализма;

  – запазване на идейните устои на всяка партия в работническото движение, като се допуска критика между тях – но по отношение на  практическата борба срещу фашизма, глобализма и другите форми на империализъм всяко действие спрямо общите задачи е нежелано – и не трябва да се бърка.

  Днешната обстановка диктува на всички партии от работническото движение възстановяване на самочувствието на българския работник, укрепване на неговата постоянна боеспособност, интелигентност, политическа грамотност, борба с уродите на капитализма – наркомания, пиянство, сутеньорство, проституция, джендаризъм, малодушие в борбата с експлоатацията и всички негови „прелести“. Да води борба за социализъм и комунизъм.

  Състоянието на работническата класа в момента, работи срещу борбата ѝ и съпротивата на нейните съюзници. Необходим е обрат, осъзнат, действен и резултатен   от всички които се наричат леви за неговото осъществяване.

18.06. 2024 г.