Васил Петров Коларов е роден на 16 юли 1877 година в гр. Шумен. Васил Коларов се бори заедно с Димитър Благоев и Георги Кирков в борбата им срещу общоделството. През 1905 година Васил Коларов е избран за член на ЦК на Партията. Проявявайки се като виден комунистически деец Васил Коларов е избран за генерален секретар на ИК на Комунистическия интернационал през 1922 година. След монархо-фашисткия преврат на 9 юни 1923 година по поръчение на ИККИ той се завръща нелегално в България, за да помогне на Партията за изправяне на погрешното становище по този преврат. Заедно с Георги Димитров той взима активно участие в подготовката на славното народно Септемврийско антифашистко въстание през 1923 година. Заедно с Георги Димитров след поражението на въстанието, когато в Партията се надигат опортюнистичните и левосектантски (троцкистки) елементи, Васил Коларов води решителна борба за тяхното разгромяване. През годините на хитлеристката военна агресия, влага всичките си сили за организиране на революционната борба на българския народ срещу германо-хитлеристките окупатори и техните български монархо-фашистки агенти и слуги. След 9 септември 1944 година той влага своя богат и многостранен опит, натрупан в продължение на много десетилетия обществено-политическа дейност в България и в международното работническо движение, и своите големи марксистко-ленински познания в борбата за ликвидиране на капитализма в нашата страна и изграждането на новата народна република. Във всички големи обществено-политически преобразования, които се извършват у нас след 9 септември, Васил Коларов, като член на Политбюро на ЦК на БКП, временен председател на Народна република България и председател на Народното събрание, министър на външните работи, подпредседател и председател на Министерския съвет, има голям дял в преустройството на нашата страна по пътя на социализма. Васил Коларов взима най-активно участие в разкриването, разобличаването и разгромяването на шпионско-вредителската банда на Трайчо Костов. След смъртта на Георги Димитров Васил Коларов поема кормилото на държавното управление като председател на Министерския съвет на България, на който пост той работи с най-голяма самоотверженост до последния си час на 23 януари 1950 година.
Във връзка с годишнината от неговото рождение в-к „Комунистическа правда“ публикува доклада му на разширеното заседание на ИККИ през 1925 година „Болшевизирането на комунистическите партии в балканските страни“.
ВАСИЛ КОЛАРОВ
БОЛШЕВИЗИРАНЕТО НА КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ В БАЛКАНСКИТЕ СТРАНИ
Януари 1926 година
- Постановки на въпроса
Разширеното заседание на ИККИ през 1925 година изработи специални тезиси относно болшевизирането на комунистическите партии. Но преследваната от ИККИ задача не би могла да бъде успешно разрешена без едно конкретно изследване особените условия, в които се развиват и действуват отделните комунистически партии. Една конкретизация на задачата се налага за всяка комунистическа партия. Такава се налага и за балканските партии. Наистина в тезисите са накратко посочени най-важните задачи на всяка партия по отделно; такова указание има и за комунистическите партии в балканските страни. Но съвсем погрешно би било, ако се сметнеше с това проблемата за изчерпана. Тя е много по-широка и по-сложна. Тя е поставена от ИККИ само в общи черти, а нейното обстойно проучване в подробности, нейното свързване с историческото развитие на партиите, с общите им задачи и с практическата борба, която водят в тоя момент, могат да извършат само самите партии. И те трябва час по-скоро да сторят това, ако не желаят, щото решението на ИККИ, което отбелязва един важен етап в развитието на Коминтерна, да остане мъртва буква.
Още няколко думи за тезисите на ИККИ. Те разглеждат задачите на балканските комунистически партии изцяло. Това съвсем не е едно механическо съединение. В икономическата и социалната структура на балканските страни, в историческото развитие и политическия строй на техните народи, в международните връзки и отношения на господстващите класи, в условията на работническото, селското и националното движение, в произхода, развитието и борбите на пролетарските организации, т.е. в цялата съвкупност от условия, които определят сегашните задачи на балканските компартии, има толкова много общо, взаимно преплитащо се и едно на друго влияещо, че наистина последните може и трябва да бъдат разглеждани като един блок. Без да искаме да обосноваваме теоретически създадената вече Балканска комунистическа федерация, нуждата от която се съзнава и дейността ѝ цени от всички балкански комунистически партии, уместно е тук да се изтъкне, че една от най-важните задачи на болшевизирането се заключава именно в изработването на общобалканско гледище по всички по-главни проблеми на тяхната практическа дейност. Това ще рече, че всяка проблема трябва да се изследва не само отделно за всяка страна, но и като се държи сметка и за общобалканските връзки и отношения, които влияят на нейното разширение – на всяка проблема трябва да се дири и общобалканският вид. Разбира се, това може да се постигне само чрез едно постоянно и тясно сътрудничество между балканските комунисти, началото на което е вече положено.
Настоящата статия е един опит да се изследват конкретно задачите на болшевизацията на комунистическите партии от общобалканско гледище.
- Болшевизацията и нейните особености в балканските страни
Превръщането на средствата за производство от частна собственост в обществена и организацията на производството и размяната върху социалистическите начала е целта, която си поставят комунистите. Но тая цел се „споделя“ и от социалдемократите. Тогава по какво се отличават помежду си първите от вторите? Те се отличават главно по туй, че докато социалдемократите се надяват да постигнат своята цел по пътя на реформите, т.е. чрез постепенно изменение на капиталистическия обществен строй в сътрудничество с буржоазията, комунистите считат, че установяването на пролетарската диктатура е единственото средство за премахване на капитализма и осъществяването на социализма. Реформисткият път комунистите считат за фалшив, за лъжлив, който не води към социализма, а само създава вредни илюзии у масите и с това укрепва капиталистическия строй. Нему те противопоставят революционния път, пътя на пролетарската диктатура, по който неумолимата класова борба днес все по-решително тика работническата класа. Пролетарската диктатура и социализмът, т.е. политическото и икономическото освобождение на пролетариите от игото на капитализма, е дело на самите пролетарии. В тая точка комунистите се различават от разните анархистически, дребнобуржоазни и други утопически течения, които очакват избавлението на страдущите било от „справедливостта“ на техните жалби, било от добрата воля на управниците, било най-после, от героическите действия на решителни и саможертвени малцинства.
Но тогава каква е ролята на комунистическите партии в борбата на пролетарските маси? Комунистическите партии, колкото и масови да са, съставляват само една сравнително малка част от работническата класа; поради туй никога тяхната борба не може да замести борбата на самата работническа класа. Те обхващат най-съзнателната, най-дейната и най-решителна част от пролетариата, те са готовите предни отряди и оттук вече произтича тяхната историческа роля, а именно да бъдат ръководители на борещите се маси, т.е. да им указват целите на борбата, да ги организират за нея и да вървят винаги начело.
И ето болшевизацията на комунистическите партии се отнася именно до тяхната роля на авангард в борбата на масите за пролетарска диктатура и социализъм. Да се болшевизират те, това означава да се така превъзпитат и въоръжат идейно, да усвоят такива методи на работа и борба и да възприемат такива форми на организация, че да станат способни да изпълняват своята ръководна роля.
На Балканите това основно превъзпитание на комунистическите партии става в трясъка на силно изострени борби. Не е вярно, че болшевизацията е една мирновременна задача, която изисква сравнително спокойни и тихи времена. Умиращото капиталистическо общество няма вече никога да даде мир и спокойствие на народите. Още по-малко може да се очаква мирно развитие на балканските страни. Затуй комунистическите партии са длъжни да разрешат всички свои задачи, свързани с тяхното болшевизиране, в процеса на борбата, без ни най-малко да отслабят самата борба. Ако всецялото поглъщане на партиите в практическата борба оставя малко сили и време за други задачи, то не бива да се забравя, че борбата е най-добрата практическа школа, в която се учат партиите да действуват болшевишки. Оттук следва, че балканските комунистически партии трябва не само усърдно да работят над своето болшевишко превъзпитание, но и да съгласуват неговата програма със задачите на своята ежедневна практическа борба.
Балканите представляват закъснели в икономическото си развитие страни. Индустрията там, малко или много, се намира в зачатъчно състояние. Селското стопанство надделява в тяхната икономика, и то предимно в неговите докапиталистически форми. Съответно с това е и социалното разцепление на балканските народи. Индустриалният пролетариат там е малочислен, а градската и на първо място селската дребна буржоазия образува голямото мнозинство от трудещите се маси. Поставени да действуват в подобна социална среда, балканските комунистически партии са изложени на големи опасности, най-важните от които са две, а именно: 1) работниците у тях да бъдат заглушени от едно множество от непролетарски елементи, т.е. по своя социален състав комунистическите партии да станат неспособни да играят ролята на авангард в борбата за пролетарска диктатура и социализъм; 2) схващанията и методите на борба, свойствени на дребнобуржоазната маса, да се отразят и върху идеологията и тактиката на комунистическите партии, т.е. да се появят в тях опортюнистически и центристки, анархически и ултралевичарски тенденции. Опасността от опортюнистически и центристки отклонения се усилва особено от факта, че те всички са произлезли исторически от старите социалдемократически партии и естествено носят в себе си известни преживелици от ония схващания и методи на борба, от които те са се ръководили или които са практикували в течение на цели десетилетия. При оценката на тия преживелици обаче трябва да се има предвид, че до войната с изключение на ония техни групи, които влизаха в състава на австрийската социалдемокрация, сегашните комунистически партии бяха част от революционната левица на II интернационал и следователно носят следи от ония недъзи, които бяха характерни за тая левица.
Октомврийската революция имă по-силно ехо на Балканите, отколкото в развитите капиталистически страни. Това се обяснява не само с особено опустошителните и убийствени последствия на трите войни, но още със сродната стопанска и социална структура на Русия и балканските страни и с исторически създаденото огромно влияние на първата върху последните. Поради това победоносното въстание на руските работници и селяни не можеше да не предизвика на почвата на военната разруха масови работнически и селски революционни движения и на Балканите. И в бъдеще опитът на революционните движения и на Балканите ще бъде от голямо значение. Затуй твърде важно е неговото критическо изучаване, т.е. изучаването му не с цел да бъде той механически пренесен и повторен, а с цел да бъде разумно използван в особените условия на балканските страни.
Всичко казано дотук ни позволява да формулираме по-конкретно в какво се състоят особеностите на задачата, която болшевизирането на балканските комунистически партии поставя пред тях. Те се състоят в необходимостта:
1) Да завършат развитието си от социалдемокрацията към комунизма.
2)Да си изработят способност да прилагат общите принципи на марксизма и ленинизма към конкретните условия на мястото и времето.
3) Да се обучат да познават десничарските отклонения и ултралевичарските настроения и да водят борба срещу тях.
4) Да усвоят опита на руските революции, на революционните движения в другите страни и на тия в балканските страни и да се научат разумно да го използват – без механическо пренасяне на едни условия в други.
Ние ще разгледаме задачите на болшевизацията във всичките области на партийната дейност: идейна, политическа и организационна.
3) Идеологическа болшевизация
Комунистите са марксисти и не се отказват от никоя част от учението на великите пролетарски учители Маркс и Енгелс. Те отхвърлят решително опитите за неговото ревизиране, които – явно или мълчаливо – предприемат лъжемарксистите – реформисти. Те се стремят да установят точния смисъл на марксизма, тъй както са го разбирали и проповядвали неговите създатели, като го освободят от фалшификациите на неговите епигони, натрупани в течение на времето, целта на които е да изтръгнат неговото революционно жило. Това се отнася особено до схващането на Маркс и Енгелс по диктатурата на пролетариата и въоръженото въстание.
Всичко това трябва да бъде съвършено ясно за балканските комунисти и те трябва да отстояват най-енергично своите марксически позиции, когато техните врагове се опитат да им подмятат известно идейно родство с анархизма, бланкизма или дребнобуржоазния социализъм. Комунистите са и си остават последователни марксисти.
Но комунистите не са само марксисти, но и ленинисти.
Какво означава това? Не означава ли, че те предприемат някаква нова в революционен смисъл ревизия на марксизма? – Не, по никакъв начин. Марксизмът е учение за класовата борба и за революционното изменение на обществените форми и затова не се нуждае от никаква ревизия в революционен смисъл. Той може да бъде ревизиран само в контрареволюционен смисъл, както правят социалдемократите навсякъде, като заместват класовата борба с класовото сътрудничество и като заменят революционното и коренно изменение на капиталистическия обществен строй с неговото постепенно и мирно реформиране. Но марксизмът от едно живо, революционно учение би се превърнал в една закостеняла, мъртва догма, ако се вземеше вън от цялата съвкупност на условията на капиталистическото общество, тъй като те са се разкрили от епохата на пораждането на последното до днес. Маркс и Енгелс откриха законите за развитието на капитализма, предсказаха неговата сигурна гибел и заменяването му със социализма, посочиха на силите, които неизбежно ще извършат тоя преврат, и указаха на пътя, по който той ще се извърши. Но те естествено да отгадаят нито особеностите на последната фаза на капитализма – днешния империализъм, – нито конкретните форми, които ще вземе класовата борба в епохата на социалната революция и пролетарската диктатура. Един нов марксически анализ на капиталистическото общество под режима на империализма и един нов опит да се разкрие конкретният вид на пролетарската диктатура и на социалистическото общество при първите му стъпки станаха крайно необходими, когато империалистическата война откри епохата на пролетарските революции. Това именно извърши Ленин, тоя гениален ученик на Маркс и Енгелс. Ленин не ревизира учението на своите учители, а въз основа на опита, натрупан след тяхната смърт, задълбочи някои негови страни и го обогати с нови открития, които станаха възможни само в новата империалистическа епоха на капитализма и в епохата на пролетарската революция. Така например той задълбочи и разработи учението за пролетарската диктатура и обогати марксизма с учението за ролята на комунистическата партия в революцията, за империализма, за социалистическата държава и пр. Без марксизъм няма ленинизъм, но ленинизмът добави нещо ново към марксизма. Не е възможно да се разбере ленинизмът без предварително усвояване принципите на марксизма, но и наопаки: не е мислимо да се разберат особеностите на революционната епоха без основно изучаване трудовете на Ленин. Ленинизмът е ключът в ръцете на марксиста, с помощта на който се отварят вратите към съзнателното участие в революционните борби на днешното време.
Прочее между марксизма и ленинизма съществува вътрешна органическа връзка и тяхното схващане вън от тая връзка е фалшиво. Ленинизмът не е нищо друго освен марксизъм в епохата на социалната революция, в епохата на борбата за осъществяване на социализма. Идеологическата болшевизация на комунистическите партии на първо място се състои именно в усвояването на ленинизма, т.е. на учението на Маркс и Енгелс, задълбочено в някои свои части и обогатено с нови открития на Ленин.
Разбира се, пътят към това е основното изучаване съчиненията на Маркс и Енгелс, от една страна, и на Ленин, от друга. Но марксизмът и ленинизмът не са толкова една доктрина, колкото един метод на изследване. И тяхното изучаване се заключава главно в усвояването на марксисткия, ленинския метод на изследване. Трябва особено енергично да се предупреждава против всяко доктринерско обръщение с ленинизма. Ленинските решения на въпросите са винаги в зависимост от условията на мястото и времето и във връзка с динамиката на събитията и няма по-погрешно, антиленинско отношение към тях от тяхното въвеждане в абсолютни догми. При изучаването на Ленин важното е да се разбере как, по какъв път, чрез какъв анализ на конкретните условия в дадено място и в даден момент той е дошъл до определено решение, а не да се заучи това решение като правило, приложимо при всички условия. С Лениновите решения, схващани като неизменни догми, може да се подкрепят най-различни и даже противоречиви тези, но с ленинския метод, добре усвоен и правилно прилаган при всеки конкретен случай, може да се даде само едно правилно решение. Усвояването на ленинизма трябва да ни направи способни да намираме във всеки отделен случай това единствено правилно решение чрез умение да анализираме процеса на действителното развитие, да изучаваме фактите и да разбираме техния език. Комунистическите партии на Балканите, които са наследили от миналото си известна доза доктринерство, са длъжни да обърнат най-сериозно внимание именно на тоя характер на ленинизма.
Но от изучаването на ленинизма като метод на изследване балканските комунистически партии трябва да преминат към неговото приложение за изследване на действителността, в която те са поставени да ръководят революционното движение, т.е. да направят втората и най-трудна стъпка за своето идеологическо болшевизиране. Въоръжени с него, те трябва да изследват най-обстойно окръжаващата ги среда, да разкрият динамичните процеси, които се извършват в нея, и да дадат правилни, ленински решения на всички конкретни въпроси, които възникват пред тях. Колкото и проблемата на пролетарската революция да е една международна проблема, колкото и нейният общ характер да се определя от общите условия на капитализма в целия свят, все пак революционните движения във всяка една страна зависят на първо място от конкретните условия в дадена страна. Това се отнася и до революционните движения в балканските страни. Те се пораждат при особени условия, върху тяхното развитие влияят особени фактори или друга комбинация на революционните фактори в другите страни, техният ход протича по особени пътища, те имат свой собствен вид и т.н. Комунистическите партии ще бъдат в състояние да ги овладеят и правилно да ги насочват само ако имат ясна идея за балканската действителност и за движещите я сили.
Самὅ по себе си се разбира, че те трябва непрекъснато и най-внимателно да следят измененията, които стават в стопанския, социалния и политическия живот в техните страни, и да решават всички свои политически, тактически и други задачи при пълно знание на действителността. Но на Балканите съществуват известни проблеми, които се нуждаят от едно пълно ленинско осветление, без каквото не е мислима правилна обща ориентация на партиите и правилно ръководство на борбата. В процеса на изследването на тия проблеми с помощта на ленинизма балканските комунистически партии ще завършат своята идейна болшевизация. Ето най-важните от тях:
1. Ролята на империалистическите държави на Балканите и на империалистическите моменти в политиката на отделните балкански държави.
2. Аграрния въпрос и измененията в селското стопанство, до които доведоха войните. Причините за революционизирането на селските маси и тенденциите в селските движения. Селските организации. Опита на селското управление.
3. Националния въпрос на Балканите, характера на националните движения в отделните страни и влиянието, което оказаха върху войните. Националните революционни организации.
4. Пролетариата в балканските страни, социалния му произход, вътрешните му разслоения и влиянието, което оказва върху идеологията на комунистическите партии. Обективни причини за десничарските и левичарските отклонения в последните.
5. Ролята на балканските комунистически партии, а) в пролетарската революция, б) при разрешението на аграрния и селския въпрос, в) при разрешението на националния въпрос, г) в борбата срещу империализма, д) в борбата срещу опасността от война, е) в защита на СССР.
6. Условията, характера и формите на пролетарската диктатура в балканските страни при тяхната стопанска неразвитост, особена социална структура и степен на политическа активност и организация на селските маси.
7. Условията и особеностите на един съветски строй на Балканите и възможностите и пътищата за въвеждането на социализма в тях.
8. Лозунга „Балканска федеративна република“ или „Съюз на работническо-селските републики“.
9. Тактиката на балканските комунистически партии през време на миналите войни, характера на бъдещите войни на Балканите и тактиката на балканските комунистически партии.
10. Историята на революционните движения в балканските страни и техния опит. Развитието на комунистическите партии от социалдемократизма към комунизма. Техните заблуждения и грешки.
11. Социалната демокрация на Балканите днес, нейния социален състав и характер, степента на влиянието ѝ, възможностите и посоката на развитието ѝ.
12. Обществената основа на военномонархическата диктатура и на фашистката реакция на Балканите.
4) Политическа болшевизация
Основната задача на политическата болшевизация на комунистическите партии се заключава в тяхното превръщане от партии на революционната пропаганда в партии на революционното действие. Това се отнася особено до балканските комунистически партии, които през времето на своето дълголетно съществуване като революционни социалдемократически партии са си изработили отлични пропагандаторски похвати иса създали превъзходен пропагандаторски апарат, които обаче невинаги и не в достатъчна степен се поддават на нуждите и изискванията на революционното действие. Ролята на комунистическите партии е да бъдат ръководители на борбите на масите, а това означава , че без да отслабят ни най-малко своята пропагандаторска дейност, която е основата на тяхното трайно влияние върху масите, те трябва да си изработят способност да мобилизират последните политически около известни конкретни и актуални искания и да ги водят на борба за тяхното удовлетворение. Откриването какво именно вълнува масите във всеки момент и умението да изразят техните неопределени стремежи в ясни конкретни искания съставляват характерната особеност на една болшевишка партия.
В преживявания днес период на упадък на капитализма, когато положението на всички трудещи се класи неизбежно и постоянно се влошава не само относително, но и абсолютно, масите са винаги готови и склонни да се борят. Социалдемократическите партии, стоейки на почвата на сътрудничеството с буржоазията, виждат задачата си – да ги въздържат под разни предлози от борбата. Центристките партии, които на приказка са за борбата, на дело се намесват в нея само когато масите тръгнат сами и винаги вървят в опашката им. Болшевишките партии, напротив, улесняват борбата на масите чрез едно формулиране на техните искания и вървят в предните редове на борбата. Болшевизацията на балканските комунистически партии означава заличаването на всяка следа от тактиката на вървене в опашката.
За своята болшевизация балканските партии имат нужда още да придобият по-голяма политическа подвижност, гъвкавост и маневрена способност. Те трябва да са в състояние да следят бързо меняващите се условия на борбата, да не се оставят никога да бъдат изпреварени, още по-малко изненадани от събитията, да отвикнат окончателно да си служат с общи и неизменни формули, а да издигат винаги съответно на момента конкретни лозунги, да се научат да настъпват, когато има условия за това, но и да отстъпват своевременно и в ред, когато е нужно, като винаги имат предвид крайната цел. Последователността на комунистическата тактика и принципността на комунистическата политика се заключават не във вървенето все по един и същ път и не в търсенето на принципно издържани общи формули, а в неотклонното преследване на крайната цел по всички възможни пътища, чрез всички необходими маневри и с издигане на понятни за масите лозунги. Особено комунистическите партии трябва да умеят бърже да се прегрупират и превъоръжават в зависимост от това, дали обективното развитие води към изостряне на борбите и към революционна криза или наопаки – към отслабване на революционния натиск и към усилване на реакцията.
Международните конгреси издигнаха лозунга: към масите, на работа и борба за завоюване на масите! В основата си това е един болшевишки лозунг, понеже никога комунистическите партии не биха могли да постигнат крайната си цел, ако не успеят да спечелят на своя страна масите. И политическата болшевизация на комунистическите партии в настъпилия период на частична и временна стабилизация на капитализма се извършва именно във връзка с провеждането на тоя лозунг.
На Балканите, дето 80% от населението се състои предимно от дребни селяни и дето индустриалният пролетариат е твърде слаб, тая задача представлява особени трудности. Комунистическите партии трябва да се научат да я преодоляват. Ето по-важните страни на тая задача:
1) При слабостта на класовата основа на пролетарската диктатура в революционното учение под ръководството на комунистическите партии трябва да бъде въвлечен целокупният балкански пролетариат. Находящите се под влиянието на социалната демокрация работници трябва да бъдат спечелени за комунизма и вън от класовите организации на пролетариата не бива да бъде оставена никаква негова част. Оттук произтича извънредната важност на синдикалното движение, в областта на което задачите на комунистическите партии се свежда към: а) подпомагане развитието на класовите професионални съюзи; б) осъществяване синдикалното единство на почвата на класовата борба и в) политическото завоюване на професионално организирания пролетариат от комунистическите партии. Предвид важността на работата в село от особено значение е организирането и политическото активизиране на селския пролетариат, който ще образува класовата основа на комунистическите партии в село. Единният фронт трябва да се постигне с всички пролетарски организации – политически, синдикални, кооперативни и пр. Неговият организационен израз трябва да бъдат акционните комитети.
2) За събаряне господството на буржоазията не е достатъчно да се неутрализират селските маси, а поне част от тях трябва да бъдат привлечени да участвуват активно в борбата. В балканските условия това е напълно възможно, както показа опитът на революционните движения. Затуй се налага усилване работата сред селяните, наработване на съответни методи на работа и създаване на организационни връзки с тях. Тактиката на единния фронт в село трябва да бъде най-старателно проучена, най-грижливо разработена и с най-голяма упоритост провеждана не само по отношение на масите, но и спрямо техните организации – партии, съюзи и пр. В последните трябва да се поддържат левите течения. Акционните програми трябва да отговарят винаги на конкретните условия и да бъдат понятни за селяните. Създаването на „работническо-селски блок“ трябва да стане основен политически лозунг, като се помни обаче, че блокът, който е едно съглашение на масите и на техните масови организации за съвместна борба и затуй е траен и има огромно политическо и революционно значение, съвсем не е равносилен с парламентарната коалиция, която е едно ефимерно съглашение за общо действие на депутатите без участието на масите. Лозунгът „работническо-селско правителство“ трябва непрекъснато да се пропагандира, а в благоприятен момент да се превърне в лозунг за действие, като се изработи съвършено ясна, конкретна и осъществима при дадените условия програма.
3) Предвид огромната важност на националните движения балканските комунистически партии трябва да си изработят конкретна програма за работа между потиснатите народности. Не е достатъчно да се признае само тяхното „право на самоопределение“, но е нужно още на дело да се поддържа тяхната борба. Комунистическите партии на господстващите нации трябва да вземат ясни позиции срещу потисническите и експлоататорски стремежи на своята буржоазия, а комунистическите партии на потиснатите националности трябва да изработят минимална национална програма (културна и административна автономия, превръщане на многонационалните държави във федерации и пр.), която да служи като акционна програма на единния фронт с националните организации.
4) Трудовата интелигенция, която на Балканите е свързана повече с дребната буржоазия, представлява значителен политически интерес. Необходимо е комунистическите партии да намерят пътища за усилване на своето идейно и политическо влияние върху нея и за укрепване на организационните си връзки с нея.
5) Огромното значение на младежкото движение няма защо да се доказва. Укрепвайки политическото си ръководство над организациите на пролетарската и селска младеж, комунистическите партии трябва да им обезпечат организационна автономия, като обаче им оказват пълна поддръжка. Само така младежта ще развие у себе си активност, самоинициатива, самодисциплина и ще се подготви всестранно да дойде смяна в партиите. Комунистическата просвета на селската младеж е един сигурен път за укрепването на комунистическото влияние в село.
6) Комунистическите партии трябва да си изяснят напълно колко е важно участието на жените в революционното движение и при тяхната духовна и политическа неразвитост в балканските страни да си изработят правилен подход към работата по тяхната духовна и политическа просвета, организации и въвличане в класовата борба. Нужна е също борба срещу безправието и неравноправието на жените, като се подкрепят и усилията на феминистическите масови организации.
7) Болшевизацията на комунистическите партии не може да не се отрази и върху техния печат, който ще трябва да укрепи и духовните сили и организационните връзки с масите, за да се усили комунистическото влияние върху тях. Духовните връзки ще се създават и поддържат не чрез отвлечена проповед на комунистически осветления на комунистически идеи, а чрез комунистически осветления и обяснения на болните и живо интересуващи масите въпроси и чрез печатане на дописки от фабриките и селата. А създаването на особени комитети за разпространение и защита на работническия печат и за организиране на редовно дописничество в тях ще укрепи и организационно връзките на печатните органи с масите. Стенните вестници са особено силни средства за пробуждане класовото съзнание на работниците. Хвърчащите листове само тогава могат да постигнат целта, за която са издадени, когато са кратки, понятни, обосновани и когато издигат живи, актуални, а не общи лозунги. Създаването на популярно-агитационна литература е също едно важно средство за масова пропаганда и политическа мобилизация.
8) Комунистическите партии трябва да си изработят ясна републиканска програма по отношение монархизма, при което е нужно да се вземе под внимание както ролята му на оръдие на империалистическите държави и участието му в подготовката на миналите войни и национални катастрофи, така и ролята му на крепител на капиталистическото господство и на националния гнет. Борбата срещу монархизма трябва да заеме видно място в общата борба на комунистическите партии.
9) При слабите обществени връзки, които балканските господстващи класи имат с широките народни маси, милитаризмът е служил винаги като най-надеждна опора на тяхната власт. Това е още по-вярно в периода на следвоенната разруха и на острите класови борби и революционни движения. Днес единствената надежда на буржоазията е в него. Затова още по-енергична трябва да бъде борбата на комунистическите партии срещу милитаристическата опасност, като за тая цел те си изработят ясна и конкретна програма на действие.
10) Във всички балкански страни комунистическите партии формално или фактически са поставени вън от законите, а заедно с това на дело се преследват всички класово-работнически, масови, селски и националреволюционни организации. Стеснена е до крайност възможността на трудещите се маси от градовете и селата и на потиснатите националности легално да защитават своите интереси и свободи. А за сломяване на техния напор въведен е навсякъде терористически режим. Най-важна задача на комунистическите партии в сегашния момент е борбата срещу белия терор и изключителните закони. Чрез упорита, настойчива и систематическа борба трябва да се преодолее терорът и сломи режимът на нелегалността. На всяка цена масите трябва да добият възможност да водят организирана легална борба. За тази цел е необходимо да се обединят силите на всички потиснати обществени групи и организации и вдигнат на борба. По отношение на буржоазната опозиция трябва да се възприеме такава тактика, която, от една страна, не разпилява нашия огън по второстепенни цели, а го съсредоточава върху главния враг днес, и, от друга страна, насърчава и борбата на самата буржоазна опозиция срещу тоя враг.
5) Болшевизация в организационната област
В тая глава ние можем да бъдем съвсем кратки. Вследствие едно погрешно и тясно схващане на болшевизацията като едно чисто организационна задача, по тоя въпрос най-много се е писало и в балканския комунистически печат. Затова ние ще се задоволим да набележим само най-важните му страни.
Правилната болшевишка политика е основното условие за завоевание на масите, но тя не би могла да се провежда без съответна партийна организация и организационни похвати, без наличието на болшевишки кадри в партиите и без определен вътрешен режим в последните. Една болшевишка партия се изгражда върху основата на производствените ядки. Това обаче не означава, че в страните със слаба индустрия, гдето занаятчийските работници и дребнобуржоазните елементи играят значителна роля, не бива да се допуска основаването на ядки и по друг принцип. Организацията трябва да приближи партията до масите, гдето те се намират и групират, следователно тя трябва да държи сметка за стопанската структура на страната. Балканските партии трябва да имат това предвид. При изграждането на местните и централните ръководни органи трябва да се изхожда от принципа на колективното, а не едноличното ръководство на партията. Организационното изграждане на Балканската комунистическа федерация също е една задача на болшевизацията на комунистическите партии на Балканите.
Влиянието на партиите върху масовите организации, (синдикати, кооперации, разни видове сдружения, съюзи и пр.) ще бъде сигурно и трайно само когато то почива върху идейните и политическите връзки на партиите върху членовете на тия организации, и такива връзки могат да се поддържат главно чрез комунистическите фракции в последните. Особените акционни комитети, създавани при отделни важни случаи или с по-трайни задачи, са твърде ценно средство за мобилизиране на по-широки маси ( комитети за борба срещу скъпотията, безработицата, общоселски комитети, общостачни комитети, изборни комитети и пр.).
Създаването на болшевишки кадри е първостепенна задача, решението на която зависи от редица условия. С голяма сила тя се слага пред балканските комунистически партии, които са поставени да работят в дребнобуржоазна среда. На всяка цена трябва да се обезпечи преобладаващото влияние на пролетариата в тях както чрез неговото числено надмощие, така и чрез добрата му болшевишка подготовка. Дребнобуржоазната интелигенция, която в известни моменти нахлува в голям брой в комунистическите партии, може да бъде полезна само когато тя е подчинена на едно здраво болшевишко и предимно работническо ръководство. Затова поработничаването на партийните ръководства и на партийните представителства в парламентите, общините и пр., както и най-грижливото им лично подбиране, е едно повеление на партийната болшевизация. Трябва да се направи нужното за теоретическата подготовка на партийните членове и за тяхната практическа школовка чрез методическо разпределение на партийната работа между всички местни и централни органи на партията. Не бива да се забравя, че старият теоретически капитал на балканските компартии бърже се изчерпва и неговото възобновяване се налага въпреки трудностите, които създават изключителните режими.
Болшевизирането и активизирането на партийните кадри не е в противоречие с масовия характер, какъвто трябва да се стремят да придобият всички компартии. Напротив, огромната историческа задача, която лежи върху комунистическите партии като ръководители на борбата на масите, може да бъде изпълнена само когато тя се сложи върху плещите на един многочислен активен и подготвен идейно и политически авангард. Разбира се, при нелегални условия комунистическите партии не могат да бъдат масови в пълния смисъл на думата. Но толкова по-наложително е за тях да имат действителни болшевишки кадри и да си осигурят трайни и сигурни връзки в масовите организации. Иначе те рискуват да се изродят в секти.
Вътрешният режим на болшевишките партии е демократическият централизъм, т.е. един такъв режим, който, от една страна, почива върху участието на цялата партийна маса в изработването на партийната програма, в определянето на нейната политика и тактика и в избора на партийното ръководство, а, от друга страна, обезпечава най-голямото единство и сплотеност на партията в действието ѝ. Признаците на тоя режим са: партийната критика, изборността на партийните ръководства, и партийната дисциплина, т.е. подчинение на малцинството на решенията на мнозинството.
Но и тук няма нищо абсолютно. Степента на демократизма и централизма в комунистическите партии зависи от условията, в които партиите се намират, и от задачите, които имат да решават. При нелегални условия по-големият централизъм е жизнено условие на партията. Също и когато партията е ангажирана в ръководството на големи революционни движения, строгата централизация и желязната дисциплина се налагат в интереса на делото. Винаги трябва да се помни, че партията не е самоцел, а инструмент за водене на борба, за провеждане на пролетарска диктатура и за осъществяване на социализма. На интересите на тия велики задачи трябва да се подчини нейната организация – това е основното болшевишко правило в организационната област.
Избрани произведения; Том 2; С.; 1955 година; страници от 40 до 57.
