Великият син на българската работническа класа, видният деец на международното работническо движение, вождът и учителят на българския народ, основателят на Народна република България – Георги Димитров умира на 2 юли 1949 година след продължително и тежко боледуване в санаториума „Боровиха” близко до Москва. Със своята самоотвержена борба за делото на работническата класа, за мира, демокрацията и социализма, безкрайната преданост към делото на Маркс-Енгелс – Ленин-Сталин приживе и днес Георги Димитров спечели горещата признателност на трудещите се от цял свят.
По вече утвърдила се редакционна традиция, в-к „Комунистическа правда”, по този повод, запознава своите читатели с известни негови публикации, документи, интервюта и изяви. Днес тя ще Ви запознае с публикацията: „Единният фронт и настъплението на капитала”.
ГЕОРГИ ДИМИТРОВ
ЕДИННИЯТ ФРОНТ И НАСТЪПЛЕНИЕТО НА КАПИТАЛА
22 АВГУСТ 1923 ГОДИНА
Идеята за единния фронт на трудещите се маси излиза вече из областта на теоретическите изяснения и обикновената политическа пропаганда и преминава във фазата на своето близко практическо осъществяване.
И това, което прави днес непосредствена и насъщна необходимостта от осъществяването на единния фронт, то е преди всичко усилващото се настъпление на капитала. Политическата промяна от 9 юни, както изобщо и да се преценява тя, разюзда по един очевиден и безспорен за всички начин стихията на това настъпление. Капиталистите се почуствуваха с напълно развързани ръце в разните области на своята експлоататорска дейност – в индустрията и търговията, в банковото и акционерното дело, в спекулацията с предметите от първа необходимост, в големите домопритежания и в земевладението. Трескаво те работят за събарянето на всички законодателни и други прегради, които срещат по пътя си и усилено подготовляват окончателното прехвърляне на данъчното и репарационното бреме върху плещите на трудещите се маси от градове и села.
И първите резултати от усилващото се настъпление на капитала, от неговата пълна свобода на проявление са вече налице. Реалната работническа заплата се намалява, докато скъпотията на живота расте. Изхвърлят се български работници на улицата без работа и хляб, а се изпълват предприятията все повече с чужди елементи и особено с хора от разбитата Врангелова армия. Работният ден произволно се продължава и съществуващото трудово законодателство безогледно се потъпква. Върху свободата на дребните и амбулантни търговци се посяга и подпомагането на дребното занаятчийство се оставя на заден план, докато и най-малките ограничения за голямата търговия и борсовата спекула се премахват. Земята от оземлените селяни се отнема, а на едрите земевладелци, въпреки съществуващия Закон за трудовата поземлена собственост, се дава възможност да прибират снопите от нивите на селяните, които с черен труд и пот на челото си са обработвали дадените им земи. Вместо да се подобри и разшири Законът за жилищната нужда в защита на трудещото се население и на бедните домопритежатели, всичко се прави, за да се подготви неговото отменение. Капиталистическият монопол върху съестните продукти, върху материалите за облекло и обувки и върху топливото, управляван от банките, акционерните дружества и частните капиталисти, разпростира безпрепятствено своята мрежа из цялата страна, за да се повдигнат през зимата още повече и без това високите цени на тия предмети от жизнена необходимост за съществуването на масите. Износът на храни и митническата политика се направляват не от гледна точка на стопанското възстановяване на страната а изключително с оглед на ненаситната жажда за бързи и големи печалби на експортьорските фирми и заинтересованите спекуланти.
Повече от всеки друг път, прочее, днес са застрашени елементарната прехрана, съществуването и бъдещето на трудещия се български народ, на цялата трудова интелигенция и на всички некапиталистически елементи в страната, и то заради егоистичните интереси и алчността за забогатяване на едно капиталистическо малцинство.
При това положение може ли бествуващото огромно мнозинство да стои със скръстени ръце и да се отнася равнодушно и безучастно към своята съдба? Трябва ли заради съществуващите в неговата среда в настоящия момент програмни, политически и тактически различия да се остави да бъде безволна плячка в ръцете на капиталистите и жертва на тяхното бясно настъпление? Кой истински народен водач би си позволил лекомислието да препоръча това?
Наистина трудещите се маси и тяхната трудова интелигенция не са организирани и сплотени в една единна своя политическа партия. Извън голямата част, която е в редовете на Комунистическата партия и върви под нейното знаме, друга също значителна част се намира в Земеделския съюз, трета е в Социалдемократическата партия, четвърта – макар и твърде малка – съставлява несъмнено болшинството на Радикалната партия.
По своите крайни програмни цели и искания, по своите общи концепции, както и по своята политическа тактика, тия партии се различават една от друга помежду си и особено от Комунистическата партия – и оттук тяхната взаимна борба. Непримиримите различия между тях обаче, като партии на трудещите се маси, могат да се отнасят главно до крайните им цели и до пътищата към тяхното постигане, докато между всички тия партии и партията на капитала лежи непроходима пропаст – пропаст на дълбоко противоположните интереси на пролетариата и дребната буржоазия, от една страна, и ония на капиталистическата буржоазия, от друга страна; пропастта между експлоатирания и неговия експлоататор, между роба и неговия господар.
Ето защо партиите на трудещите се маси, доколкото биха искали да останат верни на интересите на тия маси, не могат да не бъдат в непримирима опозиция на капиталистическите партии и да не потърсят допирните точки помежду си за съвместна работа и борба.
Кой сериозно днес ще се реши да отрича, че когато трудещите се маси и цялата трудова интелигенция се намират в такова бедствено положение и са изложени на толкова тежки изпитания и страшни опасности, техните партии не биха могли да си подадат ръка за съвместна борба и да се намерят на един фронт срещу настъплението на капитала, в името на една единна конкретна програма по жизнените въпроси за заплати, работно време, прехрана, земя, жилищна нужда, данъци, репарации и прочее.
Различните крайни програмни цели и искания на партиите на трудещите се маси не са и не могат да бъдат от естество да направят невъзможна тяхната съвместна работа и борба, техния единен фронт за защита на трудещите се маси в днешните съдбоносни времена, стига и другите партии като Комунистическата да се ръководят наистина от интересите на тия маси и да пожертвуват своята антинародна коалиция с капиталистическите партии – Демократическия сговор и националлибералите.
Комунистическата партия, която без да отстъпи с нищо от големите програмни цели на своята борба, без да накърнява своята независимост като самостоятелна партия и без да иска от партиите на социалдемократи, земеделци и радикали да напуснат своите програмни цели, като предлага единния фронт, е дълбоко убедена, че това е най-сигурното средство в настоящия момент за отбиване настъплението на капитала, за спасяване трудещите се маси от бедствията и опасностите, на които са изложени, и за извеждане страната из задънената улица, в която капиталистическата буржоазия я вкара.
Единният фронт на практика съвсем не означава отстъпление от общите свои партийни принципи, нито партийно обезличаване, а само възприемане на една обща конкретна антикапиталистическа платформа в защита на трудещите се маси и съвместна борба за осъществяване на тая платформа.
Преди 9 юни, когато Земеделският съюз бе всецяло в ръцете на властващата селска буржоазия, като се намираше в ожесточена борба с трудещите се градски и селски маси, очевидно не бе възможно осъществяването на единния фронт на труда. Тая стъпка днес обаче е отстранена, както са отстранени и редица други стъпки. След станалото Земеделският съюз не може вече в никакъв случай да бъде оръдие на селската буржоазия и неминуемо ще върви с трудещите се маси или ако това не би бил в състояние да стори, безвъзвратно и окончателно ще загине.
Пътят на единния фронт е разчистен. И тоя единен фронт на труда срещу капитала ще се осъществи, защото се налага с една желязна необходимост от нуждите на живота и волята на трудещите се маси.
Тежко и горко на тия партии или партийни водачи, които искат да бъдат представители на трудещия се български народ, но биха имали неразумността, по свои партийни и лични сметки и съображения, за запазване коалицията си с капиталистите, да се обявят против единния фронт на труда.
С това те сами ще подпишат своята политическа смъртна присъда.
Съч. Т,14, 1988, с. 436 – 440.
