- Практиката – основа и цел на познанието.
Обективните предмети, явления и процеси въздействат върху човека, върху неговите сетива и пораждат в съзнанието му усещания, възприятия и пр. Човекът, обществото непрекъснато се обогатяват с нови и нови знания. Но кое тласка обществото към безспирно обогатяване на неговите знания? Може би това е любознателността? Тя наистина силно стимулира развитието на познанието, но не е главният фактор, който обуславя познавателния процес. ГЛАВНАТА ПРИЧИНА ЗА ВЪЗНИКВАНЕТО НА ПОЗНАНИЕТО Е ПРАКТИКАТА.
За да живеят, за да се хранят и обличат, хората трябва да се трудят, да произвеждат материални блага. В процеса на производството те преработват природата и я приспособяват към своите нужди. Тази тяхна дейност е производствената практика. Съществуват и други видове практики: политическа, педагогическа, търговска и др. Но основната практика на обществото, това е производствената дейност. Затова когато се говори за практика, се разбира преди всичко трудовата дейност на хората, на обществото.
Познанието на хората се развива на основата на практиката. Нуждите на практиката са главният стимул за развитието на познанието. Извличането на металите от рудите и по-нататъшната обработка на металите, обработката на дървото, впрягането на водната сила, строенето на производствени и жилищни сгради, на пътища, мостове и т.н. постоянно е изисквало и изисква да се опознават свойствата на материалните предмети, да се опознава обективната действителност и нейните закони, да се разширяват и задълбочават знанията на хората.
Геометрията например е възникнала в древния Египет от нуждите на практиката, от необходимостта да се строят бентове и канали, да се измерват площи и обеми. Това означава, че практиката е не само основа на познанието, но и негова цел. Науката съществува и се развива не само за себе си, а за да служи на практиката. Наука, която не е свързана с практиката, не служи на живота, няма оправдание.
Разбира се, науката има и своя вътрешна логика на развитие. Тя разрешава и проблеми необходими за собственото й развитие, които ще се използват от практиката в по-далечно бъдеще. Но това също е свързано с практиката и с нейните перспективи. Циолковски отдавна разработи теоретически принципите на строежа на космическите кораби, които сега се използват практически.
Познанието, научната теория и практиката се намират в единство. Познанието се развива като обобщава практиката, практическия опит на човека. Практиката се развива като осветява пътя си с теорията. Практиката без научна теория е сляпа.
- Истина
Истина наричаме правилното, вярно отражение на обективната действителност в съзнанието на човека. Човекът, обществото не биха могли да се ориентират, да действат успешно, ако не притежават истината за нещата. Разбира се, опознаването на света е сложен процес, придружен с много заблуждения, но постепенно заблужденията се заместват с истина. Така например заблуждението, че земята е плоска постепенно се замества от истината, че тя е кръгла. Заблудата, че при пазарната икономика /капитализма/ ще живеем по-добре отколкото при плановата икономика /социализма/, постепенно се замени от истината, че това не е така. Заблуждението, че БСП е лява партия, постепенно се замества с истината, че тя е дясна социал-демократическа и пр.
За да подчертаем верността на истината, това, че тя вярно отразява нещата, техните свойства и закономерности, си служим с израза „обективна истина”. Като кажем „обективна истина”, това не означава обективния материален предмет, например Витоша означава, че познанието ни за Витоша е вярно и в този смисъл е обективно. СЪДЪРЖАНИЕТО НА ИСТИНАТА НЕ ЗАВИСИ НИТО ОТ ЧОВЕКА, НИТО ОТ ОБЩЕСТВОТО /ЛЕНИН/. То се определя от обективната действителност. Така например минаващият през полето влак се възприема от всички хора като влак. Друг е въпросът, че едни ще видят влака по-добре, ще възприемат повече подробности от него, а други по-малко, едни ще обърнат повече внимание на локомотива, други на вагоните и т.н.
За обществото винаги е бил важен въпросът: кой е критерият за истината, т.е. по какво истината се отличава от заблуждението и лъжата. Някои буржоазни философи твърдят, че истина е това, което е полезно. Полезността е несигурен и чисто субективистичен критерий за истината. Истината е истина не защото е полезна за един или друг човек, на едно или друго място, а обратното. Истината за обществото например е полезна за прогресивните обществени сили, защото вярно отразява обективните тенденции на общественото развитие. Марксизмът-ленинизмът е истина не защото е полезен за работническата класа, а обратно, той е полезен именно защото вярно отразява обективните закони на общественото развитие.
Други философи твърдят, че истина е това, което е общозначимо. Този критерий също така трябва да се отхвърли като ненаучен. Религията беше, а и сега за много хора е нещо общозначимо, общоприемливо, но от това не следва, че тя е истина. Религията е заблуждение и е пълно отрицание на истината.
Според марксистката философия критерият на истината е практиката. Теоретичните спорове дали една идея е истина или неистина в края на краищата се решават от практиката. Например в древността идеята за сферичност на земята се отхвърля и представя за ерес. Практиката на околосветските пътешествия отхвърли старите представи и потвърди окончателно идеята за сферичната форма на земята. Следователно практиката е не само основа и цел на познанието, а и негов критерий. Този критерий следва да се включи в определението на истината. ИСТИНА НАРИЧАМЕ ТАКОВА СЪДЪРЖАНИЕ НА НАШЕТО ПОЗНАНИЕ, КОЕТО Е ВЯРНО ОТРАЖЕНИЕ НА ОБЕКТИВНАТА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ И СЕ ПОТВЪРЖДАВА ОТ ПРАКТИКАТА /Ленин/. Става дума за практиката не на отделния човек, а за практиката на цялото човечество в нейното историческо развитие.
- Абсолютна и относителна истина.
Развитието на познанието, на истината за единния цялостен свят е дълъг исторически процес, който се извършва от научните сили на всички поколения. Във връзка с този процес възниква въпросът за абсолютната и относителната истина. И абсолютната и относителната истина са обективни истини.
АБСОЛЮТНА ИСТИНА наричаме всеизчерпващото, абсолютно пълното знание за целия безпределен, безкрайно многообразен свят с всичките му свойства и закономерности. Да се постигне абсолютната истина – това означава да не остане абсолютно нищо неизследвано и непознато във всемира, да се опознаят абсолютно всички неща в света. Абсолютната истина е постижима, защото в света няма непознаваеми неща. Обществото със силата на всички свои поколения, разширявайки и задълбочавайки своите знания се доближава и ще се доближава все повече до изграждането на абсолютната истина. Но колкото и да се доближава до нея, то никога няма напълно да я постигне, тъй като светът е безкраен по пространство и време, по многообразие на своите форми, по своите свойства и закономерности. При това светът е в непрестанно движение и развитие, твори непрекъснато нови свои форми. Противоречието между възможностите да се опознае напълно света и непълнотата на знанието на обществото във всеки исторически период е една от движещите сили в развитието на научното познание.
Някои разбират под абсолютна истина неопровержимата, вечната истина, която никой никога не може да отхвърли. Те дават като пример на абсолютна истина такива твърдения: р. Искър се влива в р. Дунав, гр.София е столица на България и др. подобни. Това са действително неопровержими и в този смисъл абсолютни истини. Но, както казва Енгелс, въпросът за абсолютната истина не се състои в такива банални неща, а в пълното, всеизчерпващото опознаване на безкрайно многообразния свят.
ОТНОСИТЕЛНА ИСТИНА наричаме всяко отделно научно положение, всеки етап от развитието на всяка наука и всеки етап от развитието на всички науки, взети заедно. Те са относителни истини в смисъл, че са непълни истини. Относителността на истината се състои в това, че е непълна, че тя не отразява всички страни, свойства и закономерности на даден обект или на света като цяло, а отразява само някои страни, свойства и закономерности. Това, което относителната истина отразява, е вярно знание, но то не изчерпва целия обект. Натрупвайки относителни истини, ние изграждаме абсолютната истина. ВСЯКА ОТНОСИТЕЛНА ИСТИНА Е ЧАСТ ОТ АБСОЛЮТНАТА ИСТИНА И СТЪПАЛО КЪМ НЕЙНОТО ПОСТИГАНЕ. В този смисъл всяка относителна истина е зрънце от абсолютната истина.
Характерно за относителната истина е и това, че в хода на по-нататъшното развитие на науката нейната валидност обикновено се стеснява, ограничава. Обикновено по-късно се разбира, че относителната истина е валидна за по-ограничени условия, за по-малко неща, отколкото първоначално се е мислело.
От относителността, непълнотата на относителната истина редица представители на частните природни науки и философи-идеалисти приемат погрешния извод, че изобщо не е възможно да се постигне истината за света. Развитието на познанието според тях представлява смяна на едни заблуждения с други, нови заблуждения. Този възглед се нарича РЕЛАТИВИЗЪМ. В действителност в процеса на развитието на науката не се отхвърлят изцяло старите научни положения, старите относителни истини, а само се ограничава, стеснява се тяхната валидност. Уточнява се какво те отразяват и какво не отразяват. Така към постигнатите относителни истини се прибавят нови, към зрънцата абсолютно знание се прибавят нови зрънца, изгражда се абсолютната истина за света.
Всяка истина е конкретна, т.е. отразява определени свойства и закономерности на определени предмети и процеси, при определени условия. Но условията се променят, нещата се развиват. Това е една от причините редица истини да остаряват и да се заменят с нови истини. Така например идеята на Маркс, че социалистическата революция може да победи само едновременно в развитите капиталистически страни, отразяваше правилно условията на неговото време и бе истина за тогава. Но при империализма условията се промениха – отделните капиталистически страни се развиха крайно неравномерно, стана невъзможно да се постигне едновременната победа на социалистическата революция във всички капиталистически страни, а само в някои и дори в една отделно взета страна.
Буржоазните идеолози спекулират с това положение и го обявяват за противоречие между Маркс и Ленин.
Спекулирайки с положението за конкретност на истината, ревизионистите обявяват учението на Маркс и Ленин за остаряло. Отричат социалистическата революция, обявяват изчезването на работническата класа, отричат съществуването на класи и класовата борба между тях, диктатурата на пролетариата като най-висша форма на демокрацията, пледират за мирно срастване на социализма и капитализма /конвергенция/, за „подобряване” и „усъвършенстване” на капитализма, за постигането на социализма по парламентарен път и прочие.
Обществената практика всекидневно доказва несъстоятелността на тези спекулации, а както вече знаем, тя е критерий за истината.
Вл. Цеков
