През тази година се навършват 123 години от рождението на големия български патриот, комунист и държавник Вълко Червенков. Това е една от най-забележителните фигури в новата история на България, живял и работил в най-бурните години на ХХ век. Колкото повече годините отминават, толкова по-ярко изпъква величието на неговата личност като честен и предан на делото на Партията човек, непоколебим марксист-ленинист, вожд и учител на българския народ, приятел на Съветска Русия и нашия двоен освободител братския руски народ, непримирим противник на ревизионистичната линия на Хрушчов и хрушчовистите у нас. Предлагаме на читателите подробни биографични данни, публикувайки ги за първи път на страниците на нашия вестник.
1900г.6-ти септември/24-ти август по стар стил/,роден в гр. Златица ,Пирдопска област. Баща му Вельо Вълчев Червенков/1876-1951/-военен. Майка му Мария Никифорова Бояджиева/1880-1929/-домакиня.
1905 година, семейството се премества във Видин, където през 1906 година Вълко тръгва на училище.
1909-1913 г.-учи последователно в Златица, в София и пак в Златица. Постъпва в Трета софийска мъжка гимназия.
1919г.Завършва гимназията и се записва за студент в Историко-филологическия факултет на Софийския университет.
Става член на Българския комунистически младежки съюз и член на Българската комунистическа партия
1919-1923г.Най-активно участва в организационната, агитационна, пропагандистка и друга публична дейност на софийското комсомолско дружество и софийската партийна организация.
В началото на 1922г.,заедно с Тодор Димитров съпровожда от Бургас до Поти параход, натоварен с храни, закупени от кооперация „Освобождение”, за гладуващите в Поволжието.
Тежко ранен, в схватка с банда, която напада събрание в с. Слатина/сега квартал на София/, свикано от Ючбунарската комсомолска чета.
В навечерието на Септемврийското въстание 1923г. е избран за секретар на Софийското градско младежко дружество и включен в състава на Софийския градски партиен комитет.
Работи като общ работник в инженерната работилница, настоятел в „Работнически вестник”, писар в пощата ,от където е уволнен след деветоюнския преврат, С месеци безработен.
1924г.-нелегален.
Член на ЦК на Комсомола, завеждащ отдел за агитация и пропаганда. Ръководител на антимилитаристичната работа сред войниците, в казармите в страната.
Редактор на легално излизащия седмичен младежки вестник „Бъдeще ”и нелегален вестник „Войнишки глас”.
1925 година. След решение на ЦК на БКП напуска страната. В Москва, като политически емигрант постъпва в едногодишната Висша погранична школа.
1926-1938г.
Учи в Международната Ленинска школа. Завършва аспирантура по Марксизъм-ленинизъм/1926-1928/
Преподавател /доцент/в българския сектор на Комунистическия университет на националните малцинства от Запада/КУНМЗ/,чете лекции по история на България и по история на БКП/1928-1935/
Преподавател в Международната ленинска школа, чете лекции по Марксизъм-ленинизъм и по история на БКП/1931-1938/
Референт в Балканския секретариат на Коминтерна/1934-1935/
Завеждащ българския сектор на Международната ленинска школа/1935-1937/. Директор на Международната ленинска школа/1937-1938/.
1938-1944/
Директор на краткосрочните школи към Изпълнителния комитет на Коминтерна/1938-1943/
Завеждащ сектор Партийно просвещение в отдел „Пропаганда” на Коминтерна./1939-1941/.
Член на задграничното бюро на ЦК на БКП, избран от седмия пленум на ЦК на БКП/1941-септември 1944/
Главен редактор на радиостанция „Христо Ботев” от юни 1941 до септември 1944г.
В края на септември 1944г. се завръща в България.
Секретар на ЦК /октомври 1944-1950/
1944-1961г.
Генерален секретар на ЦК на БКП /1950-1954/
Член на Политбюро /1944-ноември 1961/ и на ЦК на БКП
Народен представител /1945-1962/
Председател на Комитета за наука, изкуство и култура/1947-1949/
Член/1947-1948/,Главен секретар/1948-1950/ и Председател на НС на Отечествения фронт/1950-1957/
Подпредседател на Министерския съвет/1949-1950/
Министър-председател на Народна република България/февруари 1950-април 1956/
Подпредседател на Министерския съвет /април 1956-декември 1961/
Министър на просветата и културата /1957-1958/
Председател на Комитета за използване на атомната енергия за мирни цели /1958-1961/
Председател на Комитета за наука /1960-1961/
1961-декември-пенсионер.
1980г., 21-и октомври-умира в болница, след операция.
В историята на България е имало и други достойни министър-председатели като Александър Стамболийски, убит от идейните предшественици на сега управляващите, В. Коларов, управлявал страната само няколко месеца или Станко Тодоров, най-дълго управлявалия министър-председател. Но министър-председател с такава богата биография като Вълко Червенков няма. Какво да кажем за адвокатчето /нямам нищо против тази професия/ от Втора адвокатска колегия Филип Димитров, който беше свален от собствените си съмишленици, които разбраха ,че не става за нищо ,за хитреца Иван Костов, който преди десети ноември 1989г. положи неистови усилия да стане член на БКП /некадърника така искаше да направи кариера/, а след това сложи синята лента на челото си, като виден седесар. Интересно бил ли е изобщо някога искрен този индивид? Какво да кажем за бившия цар-комарджия-също хитрец и тотално неграмотен, за пожарникаря – футболист с подобни на царските качества и най-сетне за харвардските профани, от които лъха голямо самочувствие, неподплатено с компетентност и управленски качества. Наред с всички отрицателни черти, които притежават тези господа министър-председатели на България, просто се набива на очи едно общо нещо между всички тях-биографиите им от по един ред. И не случайно, при тяхното управление България затъва все повече и повече в блатото на кризата, а народът живее все по-зле. Докато при Вълко Червенков имаше всестранен разцвет на държавата, при тези пишман министър-председатели наблюдаваме всестранен упадък. При Червенков се строяха фабрики, заводи, язовири и каскади, едногодишната селскостопанска продукция стигаше за изхранването ни за седем години, а сега едногодишната ни селскостопанска продукция няма да стигне и за седем месеца. Внасяме бракувани плодове и зеленчуци, които не ги дават и на прасетата, а нашите управници хранят с тях народа. Битовата престъпност при Червенков беше сведена до нула, за домашно или друго насилие никой не смееше дори да си помисли, а сега новинарските емисии на радиата и телевизиите приличат на криминални хроники. Никакви Истамбулски и не знам какви си конвенции няма да решат въпросите с насилието. Просто това е моралът на обществото в което живеем. Знаем от марксизма, че моралът на обществото и по-точно господстващият морал в обществото е моралът на господстващата класа, а това в момента е буржоазията. Значи за да има живот без войни, без насилие и експлоатация тази класа трябва да бъде премахната от общественото кормило. Някой от изброените пишман министър-председатели да разбира това, едва ли, те всичките са слуги, наемни слуги на буржоазията ,а не на народа. Ето това е най-голямата разлика между тях и титана Вълко Червенков.
Владимир Цеков
БЪЛГАРИ И РУСИ В СВОЯТА ИСТОРИЯ
Вълко Червенков
Българите и русите са братя по кръв ,по език, по вяра. От памтивека води началото си дружбата между русите и българите. Славянската писменост, която са ни дали братята Кирил и Методий е била пренесена и разпространена в Русия от българските Кирило-Методиеви ученици. Нашите, българските книги и писани закони от онова време отивали в Киев и там спомагали да се развива руската славянска култура, която обогатявайки се от своя страна е оказвала значително влияние върху развоя на южнославянската култура.
В ония далечни времена, когато България изпаднала под игото на Византия, русите по всякакъв начин поддържали българските въстания против византийците. В борбата на България против настанилите се в Цариград латиняни-кръстоносци, които се стремели да я унищожат, българите винаги имали подкрепата на Русия.
Наследникът на вероломно убития цар Калоян, младият Иван Асен, заедно със своя брат Александър, намерил в Русия спасение и закрила от заговорниците. През 1218 година Иван Асен се завръща в България и с помощта на руски дружини обсадил Търново, съборил узурпатора Борил и станал български цар под името Иван Асен втори-един от най-големите и заслужили български царе.
Когато татарите по това време от Изток, а от към северозапад немските рицари, нападали и разорявали руските земи и русите геройски се защитавали, като ковели основите на руската национална държава, южните славяни, в това число и българите, оказвали на свой ред ново мощно влияние върху руската писменост и изкуство, дошли на помощ на русите.
Особено забележително е било влиянието на Търновската школа на знаменития наш патриарх Евтимий. Неговата реформа на българското правописание е оказала огромно влияние на руската ортография. В Москва по тава време била създадена литературна школа, която имала за свой вдъхновител и учител Патриарх Евтимий. Много образовани българи и сърби, като митрополит Киприян и Григорий Цамблак, като Пахомий Логофет се преселили в Русия, където те намерили радушен прием в княжеските и епископските дворове и в богатите манастири.
Когато пък от втората половина на Петнадесети век руските земи се обединяват в могъща държава, която излиза на световната арена като голяма политическа сила в Източна Европа, а богатите и могъщи по-рано България, Сърбия и други славянски страни изгубват своята независимост, попадат под властта на турците, погледите на южните славяни се обръщат към далечна Москва, с надежда за помощ и спасение.
Освободителното движение на българите и сърбите през шестнадесети век например, е било свързано именно с тия надежди. Кой у нас не знае за помощта, за съчувствието, които руският народ оказа в борбата за националното освобождение на България в най-ново време? Цялата българска интелигенция, като се почне от отец Паисий, върху плещите на която легна ръководството на националното освобождение и изграждането след това на новата българска държава, на новата българска култура, получи своето идейно и политическо възпитание в Русия, приобщи се към цивилизацията чрез Русия. Това е неоспорим исторически факт, който колкото и да се изхвърля сега от фалшифицираните учебници у нас, не може да се заличи от съзнанието на българите. На Шипка, при Стара Загора и Шейново, при Плевен през 1877 г., мряха руски братя за нашата свобода. Няма ъгъл в нашата страна, няма хижа в нашата страна където да не знаят и не помнят това.
След като руският народ събори царизма и взе в свои ръце своите съдбини, той с още по-голяма сила прояви благородните си симпатии към България и българите. Русия отрече и не призна Парижките договори от 1919-1920 година, в това число Ньойския договор. Винаги, на всички международни конференции тя взимаше България под защита. Тя протегна през 1939 и 1940 година своята могъща ръка за дружба с България. Обаче змийското гнездо от изменници на България, цар Борис и филовци, в угода и под диктовката на Хитлер, осуети пакта за дружба и ненападение между България и Русия.
И днес това змийско понемчено гнездо има дързостта да превръща нашите офицери и войници в наемници на германците, против нашите вековни покровители, против нашите освободители, против нашите братя по кръв, по език и по вяра!
Защо ние българите трябва да ставаме братоубийци? Защо нашите войници и офицери трябва да напуснат страната и да отиват на хиляди километри от България, да покриват себе си и нашата родина с вечния позор на измяната, на черната неблагодарност?
Само защото това е нужно на кървавия Хитлер! Само защото България се управлява сега от хитлеристки агенти, които я предадоха и продадоха на Хитлер!
Но българският народ не се състои от хитлеристки агенти. Българският народ не желае и няма да вдигне ръка срещу братска Русия.
Българският народ трябва да се вдигне срещу змийското гнездо на цар Борис и филовци, да го разнесе в пух и прах, да вземе съдбините на страната в свои ръце, да създаде истинско национално правителство и да си осигури свободно и независимо развитие в съюз с всички свободолюбиви народи и на първо място с великия, благороден и братски руски народ.
15 октомври 1942г. Все едно е писано днес. Подготвил материала Вл. Цеков