РАЗПИТ

   – Име?

– Гроздан.

– Още?

– Николов.

– И друго?

– Двете са достатъчни.

– Как те знаят вашите

– Гроздан ме знаят. Гроздан болшевикът.

– Колко време прекара в болшевишко?

– Дълго бех. Емигрирах през 1925.

– Защо се върна, нали там е хубаво.

– Искам и в България да стане като там.

– На куково лято. Защо се подхилваш?

– Вие казахте „ще стане на куково лято” – значи, излиза така, че признавате лошия поминък на българското население.

– Ти много добре знаеш какво исках да кажа. Ние здраво държим властта.

– Щом като имате облаги от нея…

– Вие комунистите, да не би да правите каквото проповядвате – ако дойдете на власт. Не може да бъркаш в меда, пък да не си оближеш пръстите. Стара истина.

– Аз лично бих живял така, както проповядвам. За съжаление няма да доживея това време.

– Верно, язвата ке те умори. Спукана ти е работата, болшевико.

– Язвата си е едно на ръка, щом съм попаднал в ръцете ви, скоро ке ми видите сметката.

– Имаш шанс да отървеш кожата, обаче знаеш условията. Можем да те пратим при голем доктор за язвата, от теб зависи.

– Знаете, че не мога да го направя.

– Тогава се сърди на себе си.

– Бе то е тъй, ама друго си е да умреш от старост, а съвсем друго да те закачим на въжето. С изплезен език!

– Винаги съм твърдел, че фашистите са всмукали идиотщината още от майчината гръд.

– А ти какво искаш, да те гладим с перце?

– Нима ке ви се досвидят десетина куршума?

– Ще ви се на вас, комунистите, лека смърт, ама нема, нема! С кремък кожата ви ке дерем!

– Та вие го и правите.

– Да оставим тоя разговор – такива сме, каквито ни изисква редът. Законът. Все пак съм съгласен с нещо да ти помогна. Мога например да допусна свиждане с жена ти и децата. Македонци сме, все пак.

– Мерси, господин началник, нема нужда. Не искам децата ми да ме помнят такъв.

– Твоя работа. Но не ще откажеш свиждането с Арсо Пандурски и Никола Калъпчиев. Очна ставка!

– И двамата са на свобода.

– Много знаеш ти къде са. Половината ви изловихме като пилета.

– Баш пък като пилета… Немаше да се наричаме комунисти, ако не се сражавахме до последната възможност. Никога немаше да попадна в ръцете ви, ако не съм изпаднал в несвяст от болки в стомаха..

– Това е така. Обаче никой никога не ще узнае истината. Ние ке те закачим на въжето, понеже си наш враг нумер едно, а ке разпространим слуха, че сам си се предал, защото си разбрал безсмислието на борбата, която партията ви води с нас.

– Свинщина.

– Естествено, но за историята ти ке си опозорен. Защото, признавам, понеже не съм простак, че за историята е еднакво ценна както едната сила, в случая ние, така и портивниковата. Тъй че дори некой ден да ти издигнат паметник, между простолюдието ке ходи мълвата, че си предател. Най-малкото личност със слаб дух.

– Тези, които трябва да знаят истината за мене, ке я научат. Колкото до паметника, не се безспокоя.

– В бюст ли се виждаш или в цял ръст?

– Излишно е да ме иронизирате. Не съм приел борбата заради почести и слава, а от вътрешна необходимост. Защото още на младини разбрах колко вредно нещо е това капитализма, империализма, фашизма… Изобщо господството. Борих се и ке се боря до последния си дъх за комунизъм. В него виждам единствената надежда за народите по цел свят.

– А с какво, пита се, ке се бориш занапред, господин Гроздан Николов, когато ръцете ти са вързани, целият си в кръв и гнойни рани, ти вече издъхваш, а утре, ако не още тая нощ, ке висиш на бесилката!

– Като всички полицаи и вие сте прост човек, господин началник. Ке обесите един Гроздан, утре те ке бъдат трима, петима, десет! Нима не чувствата под петите си разклатената земя, та тя се люлее. Заплашвате с бесилки, разстрели, мъчения… Но защо го правите, не сте ли се запитвали поне веднъж? От слабост, господин началник.

– Млък!

– Ето дори в момента показахте слабостта си. Боите се даже от думите ни. Аз едвам държа душата си зад зъбите, но нали все пак намирам сили да говоря… Близък е краят ви!

– Старши, изведи го бързо! И ми донеси ракия!

Славе Македонски