В работата на А С Казенов и М В Попов „Съветите като форма на държавна власт“ в глава 2, §1 предоставят данни от изследване на статистиката за възрастта на революционерите, участвали в създаването на първия работнически съвет в Иваново-Вознесенск (1905 г.). Също така авторите привличат вниманието на читателя към теоретичните изчисления на К Маркс и В И Ленин за смяната на поколенията и установения от тях модел: цикълът на дейност на поколенията (през 19 век) е приблизително 36 години. От анализ на произведенията на В И Ленин „В памет на Херцен“ и „Из миналото на работническия печат на Русия“ може да се разбере, че той разделя руското революционно движение на три периода:
– първото, „дворянско“ поколение (1825-1861);
– второ, „капиталистическо“ поколение (1862-1896);
– трето, „пролетарско” поколение (1897-1933).
Въз основа на тези данни Владимир Илич заключава, че именно неговото поколение революционери ще изиграят решаваща роля в установяването на съветската власт: „…нашата РСДРП, съхранила всички традиции на революцията и великите победи на пролетариата в 1905 г., укрепвайки пролетарската армия, ще я поведе към нова битка, към нови победи“ (Ленин В И Пълни събрани съчинения, том 19, стр. 304.). И тази прогноза се сбъдна напълно!
Така че може да се твърди, че класиците на марксизма-ленинизма установяват периоди на активна дейност на три поколения революционери от 19-ти и началото на 20-ти век. Но какво следва? В края на краищата развитието на комунистическата теория и идеи не спря: протичаха както външни, така и вътрешни процеси, които в крайна сметка доведоха до разпадането на КПСС и унищожаването на първата социалистическа държава в света, разпадането на страните от Варшавския блок, и така нататък. Могат ли да бъдат проследени следващите поколения комунисти и как да бъдат идентифицирани? Как могат да бъдат характеризирани? Какъв принос имаха тези хора?
В същото време възниква въпросът – какво да кажем за контрареволюционерите? Имали ли са подобни поколенчески формации и ако да, сред коя част от обществото? Може да се предположи, че те трябва да имат свои собствени „поколения“: първо, това са бивши майстори и собственици на фабрики, които не са заминали в чужбина и са останали в Съветския съюз, но са се скрили; те са заменени от простолюдието и интелигенцията, които се включват активно в политическия и обществен живот в края на 50-те години и се формират окончателно в края на 70-те години. И тогава процесът тръгна „все по-нагоре“, приобщавайки все повече и повече хора, които имаха дребнобуржоазно и просто престъпно мислене, и до началото на 90-те години стана толкова широко разпространено, че обикновените хора успяха да разбият цялата система. Включително чрез своята пасивност и бездействие в онези ключови исторически моменти, когато се налагаше активна защита на съветската власт, може би със сила.
Като предположение можем да изградим версията, че контрареволюционните фигури вероятно имат еднакви периоди на смяна на поколенията – приблизително 35 години. И ако това е така, тогава процесите на формиране-възникване-преход на този социален феномен са същите като тези на комунистическите революционери: формациите се сменят и сега, те трябва да намалят своята активност. Ако приемем това като версия, тогава излиза, че в момента трябва да се формира ново поколение революционери. Просто трябва да разберете кое? Може би отново – от декабристки тип, от представители на съвременното „дворянство“? Но сред „златната младеж“ няма такова движение, напротив, те са единни, монолитни и насочени към задържане на властта. Тя вече масово влиза в държавните агенции, заема ключови позиции в бюрокрацията и здраво държи юздите на корпорациите в добре поддържаните си, но силни ръце. Има ли такова движение към формиране на поколение революционери сред обикновените хора? Ако има, то е много слабо и действа без особен успех: в резултат на това липсват сериозни революционни сили в работническата среда, а поради затягането на наказателната отговорност за всякакви опити за защита на правата, дори за стачна борба е замрял. Имаше някаква пауза. Периодът на раждането на някаква нова сила, за която все още не знаем Или капиталистите са успели да ограничат естествените цикли на обществено развитие чрез пропаганда и медии, напълно са заблудили трудещите се и са разсеяли съзнанието им, като са им дали смартфони с възможност за използване на интернет. Прекъснаха ли естествения ход на формиране на нови поколения комунисти?
В книгата „Съветите като форма на държавна власт“ авторите анализират възрастовата статистика за Иваново-Вознесенския съвет. И това беше смесица от самите революционери (партийни членове), от една страна, и работническите маси, от друга. Простолюдието и особено декабристите нямаха такава смесица – те не бяха свързани с народната борба, не можеха да въведат революционна теория в нея. Но те бяха, макар че бяха малко. И те бяха глава без тяло: имаше активни действия, но без подкрепа от масите. Може би в исторически план изобщо не е необходимо да има голямо поколение от тези, които изразяват интересите на трудещите се и предприемат активни, целенасочени действия.
Оказва се, че трябва да правим разлика между главата и тялото, въпреки че те, разбира се, са свързани. Ако започнем с декабристите, тогава говорим за „главата“. Следователно, за да проследим до наши дни периодите, посочени в работата на Ленин и развити в разглежданата работа:
1) 1825-1861 г.;
2) 1861-1886 г.;
3) 1895-1930 г
— трябва да търсим специално лидери, носители на теоретични знания. И преди да се мисли за съвременните революционери, е необходимо да се установи какво поколение революционери (или не революционери) е имало през 1930-1965 г. и през 1965-2000 г. В противен случай те ще „увиснат във въздуха“.
Може да се предположи, че първите са сталинските народни комисари, които водят борбата срещу очевидните контрареволюционни елементи. Вторият може би са изследователи, анализирали действията на „предрешените контри“. Първите бяха масово подкрепени от героичните действия на хората в изграждането на петгодишните планове, Втората световна война и възстановяването на страната. Но вторите не са масови. Те практически вече нямаха никаква подкрепа, тъй като масите все още не можеха да осъзнаят, че ревизионистите дойдоха на власт след смъртта на Сталин (или по-скоро я завзеха приживе) и окончателно формализираха своята победа през 1961 г., здраво вкоренена в самото сърце на Сталин, държавата, в Кремъл и ЦК на КПСС, републиканските правителства, наводниха КГБ и МВР, медиите и министерствата с техните протежета, влязоха в пряко взаимодействие с чуждите разузнавателни служби и на практика се превърнаха в ударна група, предназначена да унищожи СССР. Масите от трудещите се се подчиняваха на коварното ръководство, понякога по инерция, а понякога съзнателно, поддавайки се на обещанията за дребнобуржоазни привилегии, в преследване на материални богатства, вярвайки на „изобличенията на тоталитарната система“, които заляха телевизията, вестниците и списания. Освен това трябва да се има предвид, че пролетариатът не знаеше за предателството, но в същото време имаше най-ярък опит до какви успехи водят координираните действия на народа под единното ръководство на партията. Отделни депутати и общественици, които видяха до какво води групата предатели в партията, или не бяха чути, или бяха ликвидирани, включително и физически. За съжаление ключовите фигури в ръководството на страната вече бяха антинародни, а останалите проявиха страхливост, опитаха се да се приспособят към променилата се ситуация и да останат на позициите си. С общи усилия, в които участваха номенклатурните работници на КПСС и правителството, ръководството на КГБ и МВР, министри и висши банкови служители, подземни милионери и работниците в магазините, чуждите агенти на влияние и служителите на външното разузнаване службите, новата контрареволюционна група успя да унищожи СССР и да дискредитира в очите на голяма част от хората идеята за комунизма. Те последователно и системно разбиха трудовите усилия на масите и до началото на 90-те години породиха разочарование, меланхолия и подозрение сред пролетариата към следващите „приятели на народа“.
И така, третият период се оказва от 2000 г. до наши дни. Период на привидно затишие, но продължаващо задълбочаването на кризите, увеличаването на имуществената разлика, дълговата тежест и произтичащото от това нарастване на обществения интерес към пролетарската теория. Възможно е през този период „главата” на борбата за диктатурата на пролетариата да са съвременните теоретици и практици на синдикалните и стачните движения – професори и работници. Тоест, това е сливане на две предишни поколения комунисти (които изучаваха теория и я прилагаха на практика): разпространители на знания за опита от формирането на Съветите и огромното значение на закона за потребителната стойност. Има малко от тях, но, както показва историята, една „глава“ е достатъчна. И със сигурност има много положителен аспект в недоверието на масите към новата революционна сила. И накрая, трябва да се спечели доверието на масите; накрая, тя няма да последва лъжци като Хрушчов; и накрая, тя съди по делата, а не по красивите лозунги и храброст, но не и по достоверни доклади. Работата с масите в такива условия би трябвало да бъде и всъщност е ужасно трудна – колкото по-ценни ще бъдат заслугите на партията, толкова по-силна ще бъде връзката между партията и масите.
В тези условия една от основните задачи пред членовете на партията е да въвлекат работниците в делата на партията, да привлекат не просто привърженици на „левите идеи“, но надеждни и активни другари с желязна дисциплина и способност да поставят интересите на каузата над личните амбиции. Това е много трудна, но напълно постижима задача, която не бива да забравяме. Трябва да доведете със себе си в партията поне 2-3 такива членове от работническата среда и постепенно отново ще се формира ядро от революционери, които ще бъдат количествено и качествено способни на сериозни действия не само в момент на фундаментални промени, но и ще бъдат в състояние да осигурят пълна контролируемост както на вътрешните, така и на външните процеси в страната без провали и непоправими грешки.
Що се отнася до циклите на контрареволюционерите, броячът просто отразява действията на революционерите. Той се държи като среда, върху която революционерите действат и която поражда опозиция. В същото време в неговите дълбини всъщност се появяват личности, които стават емблематични и разпознаваеми. Цяла поредица военни дейци от времето на интервенцията и т. нар. „Гражданска война“, широко рекламирани „философи“ от псевдолиберали и фашисти (от руската среда Илин, Бердяев, Лоски, Зенковски и др.; от Европейците Бьомлер, Хаустхофер, Чембърлейн, Шмаленбах, Розенберг, Р. Юнг и други), буржоазни политици и успешни големи предприемачи в даден момент пленяват значителни маси в обществото и всъщност имат определено влияние. Но едва ли някой може да нарече тези явления стабилни и постоянно действащи: в края на краищата радикалните форми на капиталистически учения и движения са забранени или не са легализирани почти навсякъде. Дори хегемонът на империализма, Съединените щати, изнася целия фашизъм, докато в самите Съединени щати цари сравнително мека система на осакатена демокрация. Всички тези явления се развиват и избледняват в зависимост от ситуацията и често активирането става изкуствено, според нуждите на капиталистите и свързаните с тях политици в този момент.
Отделно си струва да се спомене контрареволюционната и антимарксистката пропаганда. Тя не се е появила вчера – трябва само да отворите трудовете на Маркс или Ленин, за да разберете срещу каква измама са се борили, какви са били нейните мащаби. Слуховете и откровените клевети, с които се опитваха да дискредитират класиците на комунизма, сега се опитват да тиражират тази велика идея, да им дадат нова интерпретация и с пълната подкрепа на капиталистите се пускат свободно и без последствия за авторите в медиите, включително чрез длъжностни лица, в социалните мрежи. Целият този информационен шум и боклук е предназначен за обикновените хора, които са затънали в консуматорството и нямат дори зачатъци на критично мислене. За хора, чиито интереси се въртят около дребните плътски радости и удоволствия. Превръщането на работниците в биомаса, безсмислено поглъщаща всякакъв информационен боклук, лумпенизацията на пролетариата, отглеждането на покорни и слабохарактерни биороботи – това са задачите, които капиталистите си поставят много преди публикуването на Капитала и се изпълняват от тях в настоящето време.
Както по времето на К Маркс и Ф Енгелс, така и днес има такива, които не само не се заблуждават от самата буржоазна пропаганда, но и разсейват нейното опиянение в другите. Това, че на привържениците на комунизма и съответната пропаганда не им се позволява да се развиват широко, не им се позволява да достигат до широката публика и още повече не им се позволява да се реализират на държавно ниво, е съвсем естествено – живеем в капиталистическа система и би било напълно наивно да се разчита на различно отношение от класовия враг. Но точно този факт подсказва, че капиталистите не се чувстват уверени и не напълно контролират ситуацията. Те отлично разбират, че ситуацията като цяло далеч не е стабилна, събитията се развиват срещу тях: постоянната системна криза в икономиката и политиката, общия спад на доходите на населението и влошаването на условията за труд, напрегнати междуетнически и междурелигиозни отношения пораждат прекомерна миграция, замяната на живите хора с изкуствен интелект и роботи, засилването на профсъюзната борба – всичко това прави „господата“ нервни и сериозно се страхуват от революции и преврати. И така, дори с използването на всички налични медии и въпреки десетилетията промиване на мозъци на обикновените хора, капиталистите не успяха напълно да ограничат социалните процеси. Да ги считаме за всемогъщи и вездесъщи би било твърде идеалистично и едностранчиво: както би трябвало да бъде, две противоположности, които влизат в състояние на борба, неизбежно си влияят, приемат чертите на врага и отразяват, тоест проявяват черти на единство и противопоставяне. Всеки от тях печели в даден момент, губи в друг, а понякога влиза в краткотрайно равновесно състояние. Но в крайна сметка победата ще бъде за напредналата, по-добрата, по-прогресивната формация – за комунизма, към който в крайна сметка цялото човечество се стреми, без дори да го осъзнава. Нашата задача е да върнем работническите маси към активната фаза на борбата за светло социалистическо бъдеще и тогава няма да има значение коя контрареволюционна прослойка или отделна фигура ще надигне глава – силата на колективните и координирани действия на пролетариата ще сломи всяка съпротива, дори въоръжена. Трябва да отдадем почит на нашата извисяваща се класа: никой от съвременните комунисти не е предприел толкова много действия, водещи до революция, колкото те! Нито един агитатор няма да обясни на работниците защо капитализмът е лош, по-добре от самия капиталист, който намалява заплатите, затяга законите, съкращава социалните разходи и вдига възрастта за пенсиониране! Ние можем само да посочим тези факти на пролетариата и да му покажем нов път на развитие, който нашите старши болшевишки другари вече отчасти са преминали!
Член на РПР, Алексей Голик (МАУЗЕР)
Член на РПР, Ксения Алешина – превод Милчо Александров
