Едно дете лежи по гръб на тревата,
в разплаканата утринна трева.
Застинали са в странен гърч устата
и в кръв обляна малката глава.
Ръчичката в юмруче здраво свито,
в закана сякаш над трупа стърчи.
Защо? Защо? – очите тъжно питат, –
угасналите хубави очи.
Убеицо!… Защо уби детето?…
Нима ти нямаш син първороден?
Нима не чакаш с болка във сърцето
да го притиснеш нежно някой ден?
Това дете на твоя син прилича
/децата си приличат по света/.
И то обичаше безспир да тича,
и то играеше до здрач в пръстта…
Сега… Сега го виж: лежи в тревата,
от бузите му топла кръв тече.
Как с тези капки пресни по ръката
ще галиш мъничкото си синче?
Как ще го гледаш бащински в лицето?
Не ще ли трепне твоето сърце
когато ти напомня за детето
със кървавото сгърчено лице!
Иван Северняшки
