Ген.Чавдар Калайджиев: 7-годишният Стойне ги молел да не го убиват. Последният куршум бил за него
Ген. Чавдар Калайджиев
– Защо точно във вашето родно село Ястребино се случи това зверство и садизъм, г-н Калайджиев?
– Ястребино е наречено червеното село, защото в него се образува първата партийна организация в Омуртагския район. Жителите му са преселници от Западните покрайнини, намира се в Тозлука – една площ от 20 на 30 км. По времето на Първата световна война е имало бунт на жените в Ястребино, които искат мъжете им да бъдат върнати от фронта.
Хората бедни и полуграмотни, но в селото има млади ляво ориентирани учители, които успяват да изградят силна младежка организация. В тази обстановка не е трудно да се развият силни комунистически традиции.
– И вие ли произхождате от такова семейство?
– Не се срамувам да кажа, че съм роден в семейството на ортодоксални комунисти. Моят баща Ангел едва 14-годишен заминава за САЩ, където е завладян от леви идеи, става член на комунистическата партия и израства като политически ориентиран човек. Връща се след 8 години и веднага се включва в местната партийна организация. И до разстрела си през 1943 г. е член на околийския комитет на БКП.
Майка ми Станка е първата жена член на БКП в околията. Двамата са били ятаци на партизаните. На село бяхме известни като Калайджийските, такова е и фамилното име на роднините ми, но аз приех да бъда Калайджиев.
– Кога властта припозна Ястребино като една от големите заплахи срещу нея?
– На 28 август 1943 г., когато умира цар Борис Трети, е създаден Омуртагският партизански отряд. Разбира се, съвпадението на двете събития в един ден е чиста случайност.
Излизат първите партизани, стигат до 60 души, провеждат наказателни акции.
И целият район е обявен за много опасен за държавата. И на 19 декември 1943 г. селският глашатай обяви, че селото е блокирано от войска и жандармерия. Целта беше партизаните да бъдат заловени и избити. Но моите родители са били арестувани още през ноември заедно с десетки други хора и малко след това убити.
– Вие къде се намирахте по това време?
– Бях в 7-и прогимназиален клас в Търговище и не знаех нищо за тези трагични събития. Ястребино е на 45 км от Търговище. Няма никаква връзка, няма транспорт. Един кираджия, докарал стока в Търговище, ми каза, че родителите ми са арестувани, а чичо и стринка са пребити жестоко и лежат в кожи у дома си. С каруцата на този човек си дойдох в селото.
Гимназията в Омуртаг беше превърната в арест, а във всяко село наоколо имаше полицейски участъци. В днешния град Антоново беше разположена жандармерийска дружина.
Около нашата къща, която се намираше до шосето София-Варна, имаше разставени войнишки постове с картечници. Много войска имаше, пристигаха с камиони откъм Омуртаг.
Внимателно претърсваха гората. През първия ден на блокадата от арестите са изведени и разстреляни 15 души, включително и моите родители. Убиват ги край шосето и след това ги завличат на двайсетина метра навътре в гората и там ги зарязват.
– Кога бяха разстреляни шестте деца от с. Ястребино?
– На 20 януари. Ние живеехме в една къща с чичо и стринка. Те имаха шест деца. Най-големият – Рангел, беше избягал от казармата и станал партизанин. Следващите две дъщери – Петрана и Данка, бяха слугини в София. И трите най-малки – Надежда, Иван и Стойне, се намираха у дома си.
Наблизо живееше един братовчед на баща ми и чичо ми, който беше привърженик на фашистката власт. На 20 декември той е извикан в общината на селото и после доведе в къщата ни военните и полицаите. И ни подкараха – мен, чичо и стринка и трите им деца. Беше към 11 часа, спомням си чистото лазурно небе и скрежа по дърветата. Стойне нямаше обувки, ходеше по едни домашно плетени терлици и аз го носех на ръце. Селото е разпръснато на махали и до общината имаше повече от километър.
– Вие предчувствахте ли какво ви се готви?
Не. Поне аз не можех да си представя, че е възможно такова варварство и садизъм. Но тогава нямаше и как да знам, че има заповед освен партизаните да бъдат избити и техните семейства, а къщите им – запалени. Вкараха ни в кметското наместничество.
Около една маса седяха подпоручик Йорданов – командир на 2-а картечна рота от 19-и разградски полк., кметът Узунов, агент на полицията, и кметският наместник. Подпоручик Йорданов започна да разпитва чичо къде е синът му Рангел. Той му отговаряше, че не знае. „Как да не знаеш – дал си му тенекия със сирене?“ Братовчед ми наистина е идвал у дома си и е взел тази тенекия, за да я занесе в отряда…
– Вас разпитаха ли ви?
– Да. Къде уча, в кой клас съм, защо ми е дълга косата… Отговорих му, че няма кой да ме подстриже. Кметският наместник ни записа имената и ни преместиха в съседната стая. Там бяха и другите арестувани от селото. Бяхме 19 души, всички стояха прави. Повечето мълчаха, някои от жените проплакваха, тягостна атмосфера… След известно време извикаха само мен. Пак ме разпитваха.
Подпоручикът ми каза, че сега ме пускат, ако не вървя по царския път, ще отида там при другите. Аз излязох навън и преди да тръгна към вкъщи, видях, че изведоха останалите 18 човека на двора. Посочиха няколко войници, които ги поведоха като стадо овце. Поех по пътеката към дома и след малко чух първия изстрел.
После се разбра, че е разстрелян дядо Стойне, който не е можел да ходи и е бавел групата. След малко последва залпов огън и разбрах, че са убити всички. Малкият Стойне ги гледал с ококорените си очички и ги молел да не го убиват. Последният куршум бил за него. Прибрах се вкъщи и (очите му се навлажняват)… не пожелавам на никого да преживее това, което изживях аз. Само преди час в къщата имаше още 5 души – чичо, стринка, братовчедите ми, а вече всичките бяха мъртви.
– Как живяхте оттук насетне?
– Стринка беше започнала да пече хляб. Извадих го от фурната, беше прегорял. Седнах на стълбите и чак тогава заплаках. Декемврийският ден е къс, бързо се стъмни. У дома дойде братовчедът на баща ми и започна да ме успокоява, че с мен нямало да се случи нищо лошо, че няма да палят къщата. Явно беше убедил подпоручика не я палят, защото огънят можеше да се прехвърли и върху неговата къща.
А целият Тозлук вече гореше, огньове имаше във всички околни села. Изгоряха 76 къщи и бяха убити 56 човека.
После брат ми си дойде от Търговище, където също беше ученик. След бомбардировката на София на 10 януари 1944 г. се прибраха и двете ми братовчедки Петрана и Данка. Заживяхме четиримата заедно – гледахме дома, грижехме се за животните.
На 1 януари 1944 г. на 500 м от нашата къща имаше сражение между една от четите на омуртагския отряд и жандармерията и войската. Един самолет кръжеше на небето, успяха да обградят партизаните и убиха 14 души. Беше хубав ден, имаше сняг, но се топеше. Отидох в съседното село Божица и там видах как труповете са нахвърляни един върху друг.
Войници мушкаха телата с щиковете си, да не би да има някой още жив. Страшна картина… Но братовчед ми Рангел го нямаше сред убитите. Само той и още един партизанин оцеляват след този бой.
– Защо единствен вие оцелявате от арестуваните в Ястребино 19 човека?
– При тази акция в Тозлука военните и жандармеристите избиха семействата, от които имаше партизанин. В моето нямаше, родителите ми бяха застреляни като ятаци. Не изключвам и онзи братовчед на баща ми да е помогнал. Потресен от станалото, се е опитал да спаси мен.
